Румен Даскалов БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО 1878-1939 Том 2 НАСЕЛЕНИЕ. ОБЩЕСТВО. КУЛТУРА
ГУТЕНБЕРГ
Та зи
кни га с та н а фа...
71 downloads
1727 Views
18MB Size
Report
This content was uploaded by our users and we assume good faith they have the permission to share this book. If you own the copyright to this book and it is wrongfully on our website, we offer a simple DMCA procedure to remove your content from our site. Start by pressing the button below!
Report copyright / DMCA form
Румен Даскалов БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО 1878-1939 Том 2 НАСЕЛЕНИЕ. ОБЩЕСТВО. КУЛТУРА
ГУТЕНБЕРГ
Та зи
кни га с та н а факт бл а го д а ре н и е н а п о м о щ та н а
Ф о н да ц и я „ А лекса ндъ р фон Х у м б о л т “ И н сти ту та за а к а д ем и чн и и зс лед в а н и я в П р и н с т ъ н , И н с ти ту та за А к а д е м и ч н и и зс л ед в а н и я в ъ в В а с ен а р
M y g r a t it u d e t o A l e x a n d e r v o n H u m b o l d t F o u n d a t io n , the the
I n s t it u t e o f A d v a n c e d S t u d y - P r in c e t o n
I n s t u t u t e o f A d v a n c e d S t u d y in W a s s e n a a r
FOR PROVIDING ME WITH A STIMULATING ENVIRONMENT AND SUPPORT WHILE WORKING ON THIS BOOK
РУМЕН ДАСКАЛОВ
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО 1878-1939 Том 2 НАСЕЛЕНИЕ. ОБЩЕСТВО. КУЛТУРА
ИК „ГУТЕНБЕРГ“ София, 2005
© Румен Даскалов, автор, 2005 © Жеко Алексиев, художник, 2005 ISBN 954-9943-97-6 (т.2)
С ъ дъ рж а н и е
Том втори Население. Общество. Култура ЧАСТ ПЪРВА, н а с е л е н и е , з д р а в н о д е л о , УРБАНИЗАЦИЯ, КОМУНИКАЦИИ Г лава п ъ р в а . Н аселение, беж анци, м алцинства
/9
Населението по някои показатели / 10 Брачност, раждаемост и демографски преход /16 Смъртност / 24
Изселвания и преселвания от страната /2 7 Съдбата на българите в Македония, Тракия и Южна Добруджа / 29 Турско и помашко малцинства /3 6 / 42 Възрожденското наследство / 42 Законово и административно устройство на здравното дело / 45 Аптекарският и фелдшерският въпроси; бабуване / 53 Статистика: лекари, аптекари, болници / 56 Положение на лекарите и професионално обединяване / 62 Военно-санитарното дело и войните / 66 Здравното дело след войните / 68 Расови и евгенични идеи /7 3 Статистика на лекарите и здравните заведения /7 6 Епидемични и социални болести / 77 Дял на болестите в общата смъртност / 89 Народна и научна медицина// 91 Г л ав а в т о р а . З дравно дело
Глава трета. О б щ е с т в е н а х и г и е н а / 1 0 2 Водоизточници /103 Селищата в санитарно отношение / 106 Обществени и индустриални заведения /111 Жилища / 119
Лична хигиена / 126 Хранене / 130 Глава четвърта. У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и зи р а щ а п р о м я н а / 136 Промени в градската мрежа. Столицата /136 Облик и благоустройство на градовете / 143 Обществени и частни сгради / 148 Градски начин на живот /151 Новото между войните / 163 Промени извън градовете и регионални особености /169 Агенти и механизми на промяната /175 Глава пета. К о м у н и к а ц и и /186 Железници /186 Пътища / 197 Автомобилни съобщения / 204 Водни съобщения / 205 Пощи и телеграф /208 Телефон /214 Технически кадри / 220 Начало на въздухоплаването / 222 Радио / 223
част вто ра,
общ ество
Глава шеста. С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и / 226 Групи по занятие и професия / 226 Социални класи / 231 Социални конфликти /237 Въздействия на социалната структура /239 Глава седма. С е л с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д е о л о г и я , а г р а р н а п о л и т и к а / 250 Жизнеспособност на дребното земеделие / 250 Селяни и селски начин на живот /252
Земеделска идеология / 2 5 4 П р о б л ем и н а д р е б н о т о з е м е д е л и е и сел ск а т а и к он ом и к а / 2 6 2 П оли ти к а к ъ м с е л о т о и аграрн и р е ф о р м и / 2 6 5 Г л ава о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е / 2 7 5
работническата к л аса в с о ц и а л и ст и ч еск о т о учение / 2 7 5 Ранното р а б о т н и ч е с т в о / 2 7 9 Синдикално движение / 2 8 9 П од дъ рж авен контрол / 2 9 7 Г лава д е в е т а . С о ц и а л н о за к о н о д а т е л с т в о и СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА / 3 0 1
Закони за труда / 301 Обществени осигуровки, пенсии, обществено подпомагане
/ 306
Д л ъ ж н и ц и и к р ед и т о р и / 3 1 1 Ф актори н а с о ц и а л н о т о за к о н о д а т ел ст в о / 3 1 2
Глава десета. „ Ж е н с к и в ъ п р о с “ и ж е н с к о д в и ж е н и е / 3 1 6 Глава единайсета. Д р у г и с о ц и а л н и п р о б л е м и / 330 Проституция / 330 Престъпност /338
част трета,
култура
Глава дванайсета. О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и / 343 Управление и надзор над учебното дело / 344 Курс на обучение и степени и типове училища / 348 Материална база на учебното дело /3 5 8 Задължително начално образование и грамотност / 3 6 2 Начало на професионално образование / 3 6 9 Начало на висшето образование / 3 7 3 Учебното дело след войните /375 Учители и „учителски въпрос“ / 381 Учителско движение и професионални организации / 3 8 7 Ц ел и и д у х н а о б р а зо в а н и е т о / 391
Diana тринайсета. К у л т у р н и и н с т и т у ц и и и КУЛТУРНА ПОЛИТИКА / 401 Глава четиринайсета. И н т е л и г е н ц и я /418 Глава петнайсета. Б ъ л г а р с к а т а ц ъ р к в а И НЕЙНАТА ОБЩЕСТВЕНА РОЛЯ /
441
Създаване и устройство на Екзархията / 441 Църквата и държавата / 445 Развитие на църковното дело / 447 Промени след войните / 451 Църковна юрисдикция на брака и развода / 461 Глава шестнайсета. К н и ж н и н а , п е р и о д и ч е н п еч ат , граж дан ски с д ру ж е н и я / 468 Книжнина /468 > Вестници /476 Списания /481 Цензура по печата / 484 Граждански сдружения /485 Гражданското общество след войните / 494 Заключителни думи / 503 Цитирана литература / 515
Sum m ary:
A n O u t l in e of t h e B u l g a r ia n D e v e l o p m e n t
/ 558
ЧАСТ ПЪРВА НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО, УРБАНИЗАЦИЯ, КОМУНИКАЦИИ
ГЛАВА ПЪРВА НАСЕЛЕНИЕ, БЕЖАНЦИ, МАЛЦИНСТВА
Тук ще бъде разгледано демографското развитие на българското общество по някои основни показатели от Освобождението до Втората световна вой на. Да се взема само един отрязък в дългосрочната перспектива (longdurée) на демографията, е малко изкуствено. Но тъкмо оттук започва понадеждната статистика, а и този период е от особено значение, понеже об хваща т.нар. демографски преход и набелязва по-нататъшни тенденции. Демографските данни за интересуващия ни период са събрани в някол кото официални преброявания - през 1880 г. (за Княжеството) и 1884 г. (в Източна Румелия), 1887, 1892, 1900, 1905, 1910, 1920, 1926, 1934 и 1946 г. За самата статистика трябва да се отбележи, че тя се е уреждала и усъвър шенствала в хода на времето. Нейната надеждност зависи освен от Цен тралната статистическа служба, също от организацията по набиране на данните, т. е. от наличието на опитни държавни и общински чиновници и на население, което да декларира правилно исканите демографски сведения. 1 Въпреки това по общо признание (и на чужди автори) българската статис тика е най-добре организирана и най-коректна в сравнение със статистики те на другите балкански държави. В следващото изложение са използвани най-вече демографски изследвания на специалисти, които са систематизи рали, обработили и анализирали статистическите данни, а на места - „су рови“ данни от статистиката. В последната част се занимаваме по-обширно с бежанците, последица от развитието на „националния въпрос“, както и с малцинствата.
1 Данните по някои показатели отначало са твърде неточни; данни по други показатели започват да се набират от по-късно; най-сетне, номенклатурата се е изменяла, което затруд нява сравнимостта. Например данните за ранната детска смъртност поради непълнота на ре гистрацията стават по-надеждни едва към 1910 г.; медицинската статистика за смъртта по ней ните причини остава неразвита почти до края на периода; разпределението на населението по занятие има един облик преди войните, а друг след това и пр.
10
бълга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
н а с е л ен и ет о п о н я ко и п о ка за тел и
Преброяванията дават следните цифри за населението при изменяща се, но не съществено, територия: 1880 г. (Княжеството) и 1884 г. (Източна Румелия) - 2 951 000 души; 1887 г. - 3 153000 души, средно 32,4 души на кв. км; 1900 г. - 3 744000 души, средно 38,3 души на кв. км; 1910 г. - 4 338000души, средно 44,4 души на кв. км; 1926 г. - 5 479000 души, средно 52 души на кв. км; 1934 г. - 6 078000 души, средно 59 души на кв. км; 1946 г. - 7 029 000 души, средно 62,9 души на кв. км.2 Най-общо казано, населението се увеличавало непрекъснато и плавно след Освобождението. То се удвоило за периода 1880-1935 г. По гъстота на населението през 1930 г. България стояла значително по-назад от реди ца европейски държави, но малко по-напред от Югославия, Гърция, Испа ния, европейска Турция и др.3 Съотношението градско-селско население се променяло слабо, а именно: 19,0% градско население през 1880 г.; 19,3% през 1900 г.; 19,6% през 1910 г.; 19,9% през 1920 г.; 21,2% през 1930 г.; 21,7% през 1935 г.; 23,0% през 1940 г.; 24,2% през 1945 г.4 2 Демография на България. Авторски колектив Иван Стефанов, Здравко Сугарев, Никола Наумов, Емил Христов, Ат. Атанасов. C., Наука и изкуство, 1974, с. 298. Донякъде у: Д анаи лов, Георги. Изследвания върху демографията на България. C., 1930, с. 10, 158-160. Също: Статистически годишник на Царство България, 27, 1935. C., 1935, с. 15; Статистически го дишник на Народната република България, 35-38, 1943-1946. C., 1947, с. 19. Анастас Тотев привежда данните към днешните граници на страната. Вж. Тотев, Анастас. Населението на България, 1880-1980. - Във: Годишник на Софийския университет. Ю ридически факултет, т. 59, 1968, № 2, 3-45, особ. 38-40. Площта на България е била различна: 1880-1885 г. - 97 985 кв. км; 1886-1912 г . - 96 345,5 кв. км; 1913-1915 г. - 111 836,9 кв. км; 1916-1919 г. - 114 424,5 кв. км; 1920-1940 г. - 103 146,2 кв. км; от 1941 г. - 110 911,5 кв. км. Тогава данните за гъсто тата на населението изглеждат така: 1880 г. - 28,4 души на кв. км; 1900 г. - 38,9; 1910 - 45; 1920 г. —47; 1930 г. —55,9; 1935 г. - 59,4; 1940 г. - 61,7; 1945 г . - 6 3 . 3 Чанков, Жечо. Населението на България. C., Казанлъшка долина, 1935, с. 12. 4 Тотев, Анаст ас. Демографско-исторически очерк на България. - Годишник на Софий ския университет. Юридически факултет, т. 65, 1974, 143-225, особ. 147-150; Населението на Б ъ лгари я..., 5 -6 ; Особености на демографското развитие на България. - Във: Трудове на Висшия икономически институт „Карл Маркс“, т. 1, 1972, 125-146, с. 130.
Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
11
Градовете в България след Съединението били 74; към 1912 г. те са 80 (от които 10 новообразувани след Освобождението); към 1920 г. имало 92 града; от 1929 до 1934 г. 97 града (5 села са признати за градове); до 9 сеп тември 1944 г. градовете стават 100 (още 3 села са признати за градове).5 За малката територия и в сравнение например с Румъния и Сърбия, това е относително голям брой. Има градове, които от Освобождението нататък увеличават силно населението си, такива, които нараснали слабо, и такива, чието население намаляло. От първата група са търговски и индустриални центрове, като София, Бургас, Пловдив, Варна, Балчик, Перник, Габрово, Плевен, Казанлък, Горна Джумая (дн. Благоевград), Червен бряг и др. Ти пични за последната група са балканските градове, като Копривщица, Кли сура, Сопот, Карлово, Калофер, Котел, Тетевен, Трявна и др., западнали с упадъка на занаятчийството и изместването на комуникациите.6 През 1912 г. имало 80 града, 3840 села и 1098 махали и колиби (общо 5018 населени места). През 1920 г. имало 92 града, 4214 села, 1353 маха ли и колиби (общо 5659 населени места). През 1939 г. имало 97 града, 4283 села, 1370 махали (общо 5750 населени места). През 1945 г. имало 105 града, 4683 села и 1331 колиби (общо 6119 населени места).7 Населените места са предимно малки. През 1887 г. имало 25 с население 5000-10 000 жители и 6 с население 20 000-50 000 жители. През 1910 г. имало 25 населени места с 5000-10 000 жители, 19 с население 10 00020 000 жители, 4 с население 20 000-30 000 жители и 4 с над 30 000 жите ли. През 1926 г. имало 48 населени места с 5000-10 000 жители, 16 с насе ление 10 000-20 000 жители, 7 с население 20 000-30 000 жители и 5 с над 30 000 жители. През 1934 г. имало 62 населени места с 5000-10 000 жи тели, 20 с население 10 000-20 000 жители, 5 с население 20 000-30 000 жители и 7 с население над 30 000 жители.8 Столицата нараснала от 31 000 жители през 1887 г. на 68 0 0 0 през 1900 г., 103 000 през 1910 г., 154 000 през 1920 г., 287 000 през 1934 г., дости гайки 367 000 през 1946 г. Вторият по големина град Пловдив започнал с 5 Коледаров, Петър, Н иколай Личев. Промените в имената и статута на селищата в Б ъл гария, 1878-1972 г. С., Наука и изкуство, 1973, 6-9 ; Чанков, Ж ечо. Населението на България, с. 197. 6 Чанков, Жечо. Населението на България, 205-206 (стига до 1924 г.). Също Данаилов, Ге орги. Изследвания върху демографията..., 28-31 (стига до 1910 г.). За периода от 1920-1934 г- у: Мишайков, Димитър. Изследвания върху населението на България в сравнение с някои Други страни. С „ 1940, 26-27. 7 Статистически годишник на Царство България, 32, 1940. С., 1940, с. 23; Статистически годишник на Народната република България, 1943-1946, с. 21; Коледаров. Петър, Николай Личев. Промените в им ената..., 6-8. 8 Статистически годишник на Царство България, 1940, с. 25. Липсват данни за агломера цията в Статистическия годишник от 1943-1946 г.
12
българското о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
33 000 жители и достигнал 100 000 през 1934 г. и 127 000 през 1946 г. На трето място излязла Варна, започнала с 25 000 жители през 1887 г. и дос тигнала 70 000 през 1934 г. и 77 000 през 1946 г.9 Интерес представляват и сведенията за броя на домакинствата и особе но за тяхната численост. През 1900 г. на едно домакинство се падали сред но 5,65 членове; през 1910 г. - 5,60 членове; през 1920 г. - 5,28 членове; през 1926 г. - 5,00 членове; през 1934 г. - 4,7 членове; 1946 г. - 4 членове. Данните за преброяванията от 1900, 1905 и 1910 г. сочат като централни 5членните домакинства (т. е. те са най-много по абсолютен брой), следвани от 6 -членните и на трето място - с по 4 членове. Най-много хора и при три те преброявания живеели в 6 -членни домакинства. През 1926 г. на първо място по брой излизат 4-членните домакинства; най-голям брой от населе нието пък се групира в 5-членните домакинства. През 1934 г. най-много били домакинствата с 2-4 членове, следвани от тези с 4-6 членове. 10 През 1946 г. имало най-много 4-членни семейства, следвани от 3-членни. 11 При градското население домакинствата с по-малък брой членове са по-силно застъпени, отколкото при селското. Ясно личи тенденцията за намаляване числения състав на домакинствата. Но изобщо не бива да си представяме някакъв преход от голямо семейство (задруга) към индивидуални семейст ва, а от самото начало господствало семейството от една брачна двойка и техните неоженени деца (отначало повече на брой), т. е. „индивидуалното“ (малкото семейство). Излизането на преден план на домакинствата с помалък брой членове говори за ориентиране на българското семейство все повече към двудетната система. Друга семейна структура е „голямото семейство“ - т.нар. челядна за друга, с нейните разновидности - „голямо неразделено семейство“, „неде лени братя“ . 12 Според първите преброявания особено многочислени дома 9 Статистически годишник на Царство България, 31,1939. С., 1939, с. 27; Статистически годишник на Народната република България, 1959, 23-24. 10 Данни у\ Данаилов, Георги. Изследвания върху демограф ията..., 4 2 -4 5 , 175-177. Ана логични изводи у: Д олински, Наум. Количествен състав на българското домакинство, особено на селското. - Годишник на Висшето търговско училище - Варна, 2 ,1 9 2 8 -1 9 2 9 , 1-54; Мишайков, Димитър. Изследвания върху населението..., 28-32; Основен курс по демография. С., 1941, 59-63. 11 Резултати от преброяване на населението на 31 декември 1946 г. Кн. 2. С., 1970, с. 49. 12 За задругата има обширна литература, цитирана по друг повод. Тук само: Маринов, Д и митър. Задруга. - Във: Димитър Маринов. Избрани произведения. Т. 2 (Етнографско проуч ване на Западна България). С., Наука и изкуство, 1984, 293-315. За голямото неразделено се мейство, състоящо се от родителска брачна двойка и брачните двойки на техните синове, вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ, 1877-1900. С., БАН , 1979, 70-76. Разликата от задругата е в деленето на имуществото след смъртта на бащата, когато брачните двойки заживяват отделно. Модификация на тази семей
р ПАВА п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
13
кинства, явно задруги, били съсредоточени в Софийски, Кюстендилски и Търновски окръг и край Дунава (Раховски, Силистренски и Плевенски окръг). През 1910 г. имало 1216 домакинства от 20-30 членове (задруги); през 1920 г. те намаляват до 990; през 1934 г. - до 277. Това показва, че по не шо се отнася до българските земи, както и за по-голямата част от регио на, не бива да се преувеличава значението на задругите, направили голямо впечатление на чужди етнографи и превърнали се в същински етнографски мит за Балканите. Също трябва да се има предвид, че задругите и другите разновидности на „голямо семейство“ в дадено населено място съществу вали наред с „индивидуални“ малки семейства. С най-голям среден брой членове на домакинство пък били Самоковска, Царибродска, Радомирска, Трънска и Брезнишка околии, т. е. патриархалните околии в Югозападна България; с най-малък среден размер (вследствие на ниска раждаемост) били домакинствата в Габрово с неговия индустриален характер, както и балканските околии Троян и Малко Търново. България започва съществуването си с много млад възрастов състав на населението поради високата раждаемост дълго преди и след Освобожде нието. Така през 1880 и 1887 г. населението от 0-15-годишна възраст би ло над 40% от цялото население; според преброяването от 1905 г. то е 39% .13 В края на периода (1946 г.) то е 27,9%. Динамиката на възрастовата структура на населението се характеризи ра с известно застаряване от 1900 г. нататък, като през целия разглеждан период то не е значително. Показателни за това са например данните за средната възраст на населението - за дадена година това е общият брой на изживените години на цялото население, разделен на неговия брой. През ■ 1900 г. тя е 25,7 години; през 1934 г. - 27,3 години; през 1946 г. - 29,3 го дини. Друг показател за застаряване на населението е броят на лицата над 60-годишна възраст, които се падат на 1000 души от населението. Той на раства от 84 души на 1000 през 1900 г. на 78 души през 1934 г. и 96 души през 1946 г. 14 Възрастовата структура на населението се преценява и по относител ния дял на подрастващите поколения (до 14 навършени години) към сред но възрастните поколения (от 15 до 49 навършени години). Когато подрас тващите поколения са значително повече от половината от хората във възна структура е семейството от „неделени братя“ , които продължават да живеят заедно и след смъртта на бащата, обикновено до оженването на техните синове. 13 Данаилов, Георги. Изследвания върху демографията..., 49-50. 14 Тези и следващите данни у: Тотев, Анастас. Демографско-исторически очерк..., 167-171; Населението на Б ъ лгари я..., 17-23; Особености на дем ограф ското..., 131-139. Вж. и групираните малко по-иначе данни за възрастовата структура в частта на Здравко Сугарев в: Демография на България, 342-347.
14
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
производствена възраст (от 15-49 години), възрастовата структура се обозначава като прогресивна. Когато подрастващите са приблизително равни на половината от населението във възпроизвеждаща се възраст, въз растовата структура е стационарна, а ако са значително по-малко - регре сивна. През 1900 г. 40,2% от населението са били на възраст до 14 години, съотнесено към 44,5% на възраст между 14-49 години; за 1934 г. цифрите са съответно 35,5% към 49,2%; през 1946 г. са 27,9% към 54,6%. Следова телно възрастовата структура на България до 1946 г. била прогресивна, с многобройно младо поколение, което възпроизвеждало разширено средни те възрасти; показателите се влошават с времето и накрая структурата е вече стационарна. Възрастовата структура се изразява графично в т.нар. възрастови пи рамиди за дадена година. В нашия случай се преминава от триъгълна фор ма в началото на XX в., чиято широка основа са младите поколения, към камбановидна форма, а вече по-късно - и към форма на урна със стеснява не на младата основа в сравнение със средните възрастови групи (с нама ляване на раждаемостта). Що се отнася до съотношението между половете, според принципа на демографската компенсация се раждат повече момчета, за да се компенси ра по-голямата (и по-ранна) смъртност сред мъжете; така живеещите в да ден момент мъже и жени са приблизително равен брой. Тази компенсация в българския случай се проявявала правилно.15 Относителният дял на етническите българи в населението нараствал непрестанно от Освобождението нататък, както следва: 6 8 ,8 % през 1880 г.; 77,1% през 1900 г.; 81,1% през 1910 г.; 83,3% през 1920 г.; 83,8% през 1934 г.; 84,7% през 1946 г. Най-голямо етническо малцинство са турците, а значително по-малко и в разни периоди в различен ред са циганите, гърците, румънците и др.16 Относителният брой на турците намалявал непрестанно в резултат на изселвания, а именно: 23,1% през 1880 г.; 14,2% през 1900 г.; 15 По-подробно у: Тотев, Анастас. Населението на Б ългари я..., 7-8. 16 Данните за етническия състав тук и по-долу при Тотев, Анаст ас. Демографско-исторически очерк..., 152-153; Населението на Б ългария..., 8-10. Същото в: Демография на Бъл гария, 380-381.
Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т ва
15
10 ,7 % през 1910 r.; 10,7% през 1920 r.; 9,7% през 1934 r.; 9,6% през 1946 г. При Освобождението турците били концентрирани географски в Севе роизточна България, източно от линията от Свищов до Балкана. След об разуване на държавата турското малцинство имало числено надмощие в Добричка, Куртбунарска (дн. гр. Тервел), Провадийска околия (всички във Варненски окръг), Разградска, Силистренска, Тутраканска околия (в Русен ски окръг), Ескиджумайска (дн. Търговище), Османпазарска (дн. гр. Омур таг), Поповска, Преславска, Шуменска околия (Шуменски окръг) и Айтоска околия (Бургаски окръг). От тях само Айтоска околия е на юг от Балкана. Турците имали превес в Шуменски, Варненски и Русенски окръг. До 1910 г. те загубили мнозинството и в трите споменати окръга, а били повече в отделни околии: Куртбунарска, Разградска, Тутраканска, Ески джумайска, Османпазарска и Шуменска (в географските местности Делиормана и Тузлука) . 17 Циганите варирали между 1,6% и 2,8% от населението. Гърците прог ресивно намалели в резултат от изселвания - от 2 ,2 2 % през 1880 г. до 0,18% през 1934 г. Румънците също намалели прогресивно от 1,73% през 1880 г. до 1,23% през 1934 г. и 0,84% през 1946 г. Евреите били под 1% през цялото време. България през този период и особено с течение на вре мето се очертава като, общо взето, етнически еднородна страна, с около 15% етнически малцинства. По вероизповедание имало: през 1887 г. - 76,8% източноправославни, 21,4% мохамедани; през 1900 г. - 80,6 % източноправославни, 17,2% мохамедани; през 1910 г. - 84% източноправославни, 13,9% мохамедани; през 1926 г. - 83,4% източноправославни, 14,4% мохамедани; през 1934 г. - 84,4% източноправославни, 13,5% мохамедани. Българомохамеданите (помаците) през 1880 г. били около 20 0 0 0 ; през 1910 г. - 21 143 души, живеещи в Родопите и около Ловеч.18
17Д анаилов, Георги. Изследвания върху демографията..., 32 -3 5 , 208-214; Милетич, Л ю бомир. Старото българско население в Североизточна България. С., 1902. Това били области на интензивна турска колонизация, а българският елемент бил избит, избягал в Русия или Ру мъния или приел исляма. 18 Статистически годишник на Българското царство, 23, 1931. С., 1931, с. 32; Статисти чески годишник на Царство България, 28, 1936. С., 1936, с. 26; Статистически годишник на Царство България , 30, 1938. С., 1938, с. 25; Попов, Кирил. Стопанска България. - Сборник на БАН. Кн. 8. С., 1916, с. 20, 22.
16
бъ лга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
БРАЧНОСТ, РАЖДАЕМОСТ И ДЕМОГРАФСКИ ПРЕХОД В България, както и в много източноевропейски страни, моделът е ранна и висока (на практика всеобща) брачност за разлика от страните от Западна Европа - с късна и не толкова висока брачност. Брачността се измерва с броя на сключените бракове на 1000 души от населението през дадена го дина (коефициент на брачност). За целия период у нас той бил между 8 и 10 на 1000 (само за 1920 г. скача на 14 поради отложените от войните бра кове). До войните (данни за 1905 г.) по-голямата част от мъжете са встъп вали в брак до 30-ата година (следвани от групата от 30-35-ата година), а от жените - до 25-ата година (следвани от групата от 25 до 30-ата година). Интересен е фактът, че преди и известно време след Освобождението зе меделското население от Северна България, в стремежа да си осигури ра ботна ръка, често женело млади момчета на 15-16 години за по-възрастни момичета (на 18-20 години). Този обичай бил изоставен след енергичната намеса на духовенството и особено със закона за войнската повинност, който не допускал женитба на мъжа, преди да е отбил военната си служба, т. е. преди 20-годишна възраст. След войните най-голям брой задомявания при жените и при мъжете се падат на възраст 20-24 години; следваща по брой за мъжете е брачната възраст между 25 и 29 години, а за жените 18-19 години.19 Ранното и всеобщото задомяване се обяснява с възможността на всич ки да си осигурят дом и известно количество земя, т. е. с наличието на ус ловия за минимално изхранване при системата на дребно селско земевладение и сравнително слабо развити потребности, както и с традицията на грижи за челядта, за нейното увеличаване и продължение на рода. Бракоразводността, която зависи и от законодателството, била много ниска. През 1933-1936 г. имало средногодишно по 2,9 развода на 10 000 души православно население. В градовете разводите били повече (средно 5,8), отколкото в селата (2,1). Главните причини за разводите били предви дените в законодателството „пиянство, буйство“, „прелюбодеяние“, „из бягване от семейство“ и пр.20 Наблюдава се и известно нарастване броя на извънбрачните раждания, особено в градовете, където от 16 извънбрачни към 1000 родени в брак през 1910 г., цифрата нараства на 61 към 1000 през
19Данаилов, Георги. Изследвания върху демографията..., 54 -5 7 , 92 -9 3 , 247-255. За кое фициента на брачност: Тотев, Анастас. Населението на Б ългари я..., с. 12; Демографско-исторически очерк..., с. 148. 20 Мишайков, Димитър. Основен курс по демография, 114-117. Също у: Христов, Емил. - Във: Демография на България, 166-169.
17
f/iA B A п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
г. (на село около тройно по-малко) —признак за рушене на старите патриархални традиции.21 Данните за раждаемостта до края на XIX в. са твърде приблизителни поради трудностите с уреждане на статистическата регистрация. Първона чално записванията на ражданията (както и на женитбите и умиранията) се водели от християнските свещеници (също и от еврейските, но рядко от турските) и станали точни едва от началото на XX в. Съществено значение за статистиката имало въвеждането на актове за гражданско състояние (през 1893 г.), чието водене било възложено на общините под надзор на съ дебната власт. България навлиза в свободния живот с рекордно висока по европейски те мерки раждаемост, което я поставя на първо място в Европа (подобен коефициент имала само Русия). Коефициентът на раждаемост, т. е. живоро дените деца на 1 0 0 0 души от населението, имал много високи стойности докъм войните, след което започнал да спада. Засечен с някои контролни цифри през определен брой години, той бил: 42,2 през 1900 г.; 41,7 през 1910 г.; 39,9 през 1920 г.; 31,4 през 1930 г.; 26,4 през 1935 г.; 21,4 през 1939 г.; 22,2 през 1940 г.22 Раждаемостта е най-голяма сред католиците (където обаче и смъртността е най-голяма), следвани от мохамеданите, а на трето място са православните; раждаемостта и смъртността били най-ниски сред евреите. Интересно е и наблюдението, че най-ниска раждаемост (и смъртност) в България имал Тър новски окръг, известен с най-висока грамотност и гъстота на населението, а също най-издигнат в стопанско отношение (с индустрии и интензивно земе делие).23 За следващия период (след 1926 г.) също се установява, че ражда емостта била най-ниска в големите градове и в някои балкански и полски околии с по-високо културно ниво на населението и с развито „чужбинар ство“, т.е. гурбетчийство (Троян, Търново, Севлиево, Дряново, Ловеч, Горна Оряховица); най-висока раждаемост пък имали околии с по-запазени патри архални традиции (Панагюрище, Котел, Самоков, Петрич), с благоприятни икономически условия или с висок процент мохамеданско население (в Родо пите, Айтос, гр. Омуртаг и др.). Околиите с ниска раждаемост са същевре менно околии с ниска смъртност, а именно: Търново, Горна Оряховица, Габ рово, Дряново, Троян и изобщо околии с голям брой гурбетчии и малък брой инородци (т. е. етнически малцинства). Околиите с висока смъртност се сре1938
21 Мишайков, Димитър. Основен курс по демография, с. 157. 22 Демография на България, 49 -5 0 (частта на Никола Наумов). 23 Тези наблюдения у: Пенчев, П. Раждаемостта България. - Тримесечно списание на дирекция на статистиката, 1, 1929, № 1 ,1 4 -3 2 , особ. с. 19,30; Д анаилов, Георги. Из следвания върху дем ограф ията..., с. 125, 302.
Главната
в
18
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
щат само сред околиите с висока раждаемост. Смъртността била особено ви сока в околии с голям процент мохамедани и с лоши здравни условия, особе но с малария (Бургас- селска, Пловдив-селска, Поморие и др.).24 Раждаемостта (и смъртността) се интерпретират в контекста на т. нар. демографски преход.25 Последният представлява еволюционен процес в развитието на населението на много страни от края на XVIII в. насам, ха рактеризиращ се с трайни тенденции на съществено намаляване на ражда емостта в сравнение с високите равнища на нерегулирана „естествена брачна плодовитост“ от предходните времена; съществено намаление и на смъртността под влияние на медицината, хигиената, повишените благосъс тояние и културно равнище. При това се смята, че спадът на смъртността (особено детската) предхожда спада на раждаемостта и всъщност „отключ ва“ демографския преход, доколкото предизвиква силно нарастване на на селението. Отговорът на малтусионалните опасности от това е ограничава не на раждаемостта (чрез разни средства - преки и непреки). Демографите традиционно различават три периода в демографските процеси у нас: пе риод на висока раждаемост, започнал далече преди Освобождението (може би още през XVII в.) и завършил през 1920-1925 г. (според други - до войните, понеже през тях няма ясно изразена тенденция); втори период до края на Втората световна война, през който се навлиза в „демографския преход“; трети период - оттогава до днес, характеризиращ се с устойчива тенденция за намаляване на раждаемостта, която достига крайно ниски равнища. Тук ни интересуват само първите два периода. През първия период равнището на раждаемостта се определяло от пло довитост на браковете, близка до естествената, в частност от порядъка 24 Мишайков, Димитър. Основен курс по демография, 176-179, 2 32-233; Изследвания върху населението..., с. 124, 168. 25 Изложението по-нататък се опира на: Наумов, Никола. - Във: Демография на Бълга рия, 45-63. Вж. също Стоименов, Георги, Димитър Сепетлиев, Райчо Д им ит ров. Раждаемо стта в България. С., Медицина и физкултура, 1965, 55-98. Авторите обособяват три периода: 1888-1911 г. - с възходяща тенденция в раждаемостта; 1912-1919 г. - без ясно изразена тен денция поради влиянието на войните; 1920-1944 г. - с низходяща тенденция, с изключение на следвоенните години на демографска компенсация. Общата плодовитост спада от 183,9 на 1000 през 1909-1912 г. на 155,5 през 1919-1922 г., 137,3 през 1925-1928 г. и 112,8 през 19331936 г. Според авторите понижаването на раждаемостта не се дължи на намаляване на брачността, нито на изменена възраст за встъпване в брак, нито на слабото остаряване на родил ния контингент. Първи опит да се обясни намаляването на раждаемостта представлява изпол зващата софистицирани методи на статистика студия на Загоров, Славчо. Възпроизвеждането на населението в България. Демографска студия. С., 1934. Авторът се заема да изолира фак торите, които влияят върху спадането на раждаемостта, и изказва догадки за причините. Из водът му гласи, че общият коефициент на раждаемост спадал, въпреки че възрастовият състав на населението се подобрявал и частично противодействал на тенденцията за спадане на раждаемостта.
рл д в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
19
40-42 на 1000. Но и през този период и специално през последната му част, за която са налични статистически данни, регулирането на раждае м остта било доста разпространено сред градското население (чиято раж даемост през 1911-1925 г. е с 10-12 пункта по-ниска от селската). Регули рането е главно чрез изкуствени прекъсвания на нежелана бременност. Най-високите стойности са до 1910 г., след което настъпват свързани с войните колебания и следващи ги компенсационни периоди на увеличена раждаемост. Това е и повратният момент на навлизане в демографския преход, от който нататък раждаемостта никога не се връща на старите ви соки нива. В по-тясно „технически“ план развитието на раждаемостта и възпроиз водството на населението се влияе от фактори като размера на родилните контингенти (т.е. броя на жените във фертилна възраст) и тяхната плодо витост; плодовитостта на свой ред се обуславя от фактори като брачност и възрастова структура на родилните контингенти, средна възраст на встъп ване в брак и пр. Всички тези фактори на свой ред се обуславят от иконо мически, социални и психологически причини при сложни и трудно обоз рими взаимовръзки. Силата на разните влияещи върху раждаемостта фак тори се изменяла през всеки от споменатите три периода. Така например размерът на родилните контингенти и брачността оказват голямо влияние върху плодовитостта преди настъпването на демографския преход, но иг раят много ограничена роля с разпространението на съзнателното регули ране на раждаемостта, свързано с излизането на преден план на фактори от икономически и социален характер, които пораждат и определени въз гледи за броя на децата в семейството. Да се спрем по-подробно върху раз ните обуславящи раждаемостта фактори. Докъм 1925 г. (или още до войните), когато се навлиза в демографския преход, се установява доста тясна зависимост между числеността на ро дилните контингенти (жените на възраст от 15 до 49 години) и броя на ро дените. При това зависимостта е по-значителна за селата и по-слаба за гра довете. Броят на жените във фертилна възраст продължава да нараства до към 1946 г. (когато темпът на нарастване започва да спада), но с разпрос транението на регулираната раждаемост броят на родените зависи все помалко от това; разликата между градовете и селата постепенно се залича ва. Така, макар че броят на жените във фертилна възраст продължава да се Увеличава и след 1925 г. (без съществени промени в брачността и семейно то положение), броят на живородените деца започва трайно да намалява от Достигнатия през 1924 г. максимум (над 200 000). Изключение с повече жи вородени са само годините на Втората световна война и следвоенните го дини, но това се дължи на особени компенсационни причини.
20
бъ лга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Плодовитостта на родилните контингенти, дефинирана като живороде ни на 1000 жени за дадена година (или усреднено за период от няколко го дини), може да се разглежда общо за целия контингент жени от 15 до 49 го дини, или повъзрастово (например за жените между 15-19 години, 20-24 години и т. н.). Данните показват спадане на общата плодовитост през пе риода 1920-1926 г. в сравнение с 1909-1912 г. от 183,9 (средногодишно) на 155,5. Намалението на плодовитостта на родилните контингенти в села та е по-голямо, отколкото в градовете, наистина при по-високи начални стойности. През периода 1945-1948 г. общата плодовитост спада спрямо 1920-1926 г. още по-драматично - от 155,5 на 91, като намалението на пло довитостта в селата отново изпреварва това в градовете, така че разликата в равнището на плодовитостта в селата и градовете почти се заличава. Що се отнася до повъзрастовата плодовитост на родилните контингенти, тя е най-висока в интервала между 20 и 35 години; може да се забележи и едно изместване на най-голямата плодовитост (най-големия брой раждания) от възрастта 25-29 години към възрастта 20-24 години, т. е. към ранните бра кове. Спадането на раждаемостта не се дължало на биологически причини, а на общественото развитие, на икономическите и социалните условия, които формират възгледите за броя на децата в семейството в епохата на регулирана раждаемост. Така очертаната картина на демографския преход у нас се коригира частично от някои нови изследвания, специално що се отнася до неговото нача ло.26 Последното се измества към началото на XIX в. (а не около и след войните). Разликата идва от показателите, с които се борави. По-старите из следвания използват средния брой деца, родени на 1000 жители за една го дина (брутния коефициент на раждаемост), а новите боравят с по-диферен цирани и повече показатели, като: средния брой родени деца от една жена, коефициентите на повъзрастова раждаемост и данни за поредния ранг на ро дените деца (първо, второ и т. н.). Така средният брой живородени деца на една жена спада от 6,98 през 1900 г. на 6,27 през 1910 г., 5,48 през 1920 г., 3,51 през 1934 г., 2,86 през 1946 г. и продължава да спада по-нататък.27 26 Вж. много информативната дисертационна работа на Везенков, Александър. Урбаниза ция и демографски изменения в България (1944-1989). Дисертация в Софийски университет. С., 2001, особ. 194—199 и посочената там чужда и българска литература. По-ранният демо графски преход у нас е установен от Ботев, Николай. Особености на прехода към ново възпроизводствено поведение в България. - Население, 1989, № 4, 88-101; H istoria magistra vitae, или още за методите и средствата на историческата демография. - Население, 1992, № 1 ,1 7 - 3 0 ; Донков, Кирил. Състояние и динамика на раждаемостта и смъртността в Бълга рия - Население, 1985, № 3, 27-50. 27 Донков, Кирил. Състояние и динамика..., 30-31. Спадането на средния брой живороде ни деца на една жена е забелязано и на времето чрез анализ на коефициентите за повъзрасто-
|-л д В А п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
21
Правят се корекции (и преизчисления) и по другия основен показател смъртността, макар официалните данни, особено на детската смъртност, да стават достоверни едва от 30-те години на X X в. Що се отнася до конста тирания растеж (т. е. брутния прираст) на населението до средата на 2 0 -те години на XX в., той се интерпретира тъкмо като очакван „растеж на пре хода“ при спад на смъртността, който изпреварва спада на раждаемостта. Това е характерно тъкмо за модели на по-бърз демографски преход, които запазват по-висок растеж в началната фаза. Раждаемостта в България е разгледана на широк сравнителен фон от американския демограф Робърт Макинтайър.28 Той изхожда от известния контраст между невсеобщ и забавен (отложен) брак в Западна Европа и всеобща и ранна брачност в Източна Европа.29 Демографският преход към ниска плодовитост (фертилност) на Запад се осъществил при невсеобща и забавена брачност и едва от началото на 30-те години на XX в. там започ ва революция в моделите на брак, изразяваща се в по-голям брой бракове в ранна възраст и намаляване на безбрачните, т. е. преход към типа брач ност, който отдавна съществувал в Източна Европа. Тази промяна на моде ла на брак се интерпретира като последица от постигането на ефективен контрол на раждаемостта в рамките на брака. Източна Европа за разлика от Западна запазила своя исторически демографски модел на висока брачност и еволюирала към по-ниска фертилност в неговите рамки. Макинтайър вижда специфично български, рядък за Европа феномен в ограничаването на раждаемостта, специално при селското население, при практически все обща брачност (за градското по-ниските нива на фертилност са обичайни). Освен че е ясно изразен и добре документиран, българският случай е забележителен в няколко отношения. България навлязла в прехода към ниска брачна фертилност при всеобщ и ранен брак през 2 0 -те години на ХХв. и постигнала относително ниски нива на фертилност в едно аграрно общество, без значителна модернизация. Българският случай и може би ва раждаемост, например от: Загоров, Славчо. Намалението на раждаемостта в България причини и последици. - Списание на Българското икономическо дружество, 1936, № 7, 3 8 6 388. Дължа това посочване на: Везенков, Александър. Дисертация, с. 197. 28 McIntyre, Robert. The Bulgarian Anomaly: Demographic Transition and C urrent Fertility. - Southeastern Europe, 7, 1980, No 2, 147-170. 29 За това в класическото изследване на европейския модел на фертилност на Hajnal, John. European M arriage Patterns in Perspective. - In: Population in History. D. V Glass, D. E. Eversley (eds.). London. Arnold Press, 1964, 101-143. Относително късната и неуниверсална брачност на Запад спомагала за задържане на фертилните нива под нивата другаде по света Поради относително високата възраст за встъпване на жените в брак (и следователно по-къс фертилен период) и значителния брой оставащи неженени хора. Високите коефициенти на Раждаемост в Източна и Ю гоизточна Европа се дължали в голяма степен на ранните и почти всеобщи женитби.
22
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
този на някои съседни страни, като Сърбия и Босна (които обаче не са та ка добре документирани), е забележителен дори за Източна Европа, още повече че други източноевропейски държави (и области в някои страни) демонстрират западноевропейски модели на брачност. Наред с други фак тори режимът на поземлена собственост с раздробяване в хода на наследя ването и малък размер на индивидуалните стопанства явно действал за формиране на „малтусиански нагласи“ на ограничаване на раждаемостта. Интересно е, че в други развиващи се страни (като Португалия) сходен на тиск на населението върху намаляваща селскостопанска земя не е произ вел подобни ефекти на адаптация на фертилността. Намаляването на раждаемостта привлякло още на времето вниманието на редица български автори, които предлагат различни обяснения. Напри мер аграрният учен Наум Долински отбелязва, че при невъзможност да се намери приложение на труда в града, натискът на селското население вър ху земята действал като принуда върху селяните да снижават раждането на деца като „изход на отчаянието“ .30 В същата връзка е и опитът на демогра фа Димитър Мишайков да свърже намаляването на раждаемостта с нама ляване на средната площ на едно селско стопанство и със страха от влоша ване на икономическото положение в бъдеще. Авторът стига до извода, че намаляването на земята действало като специална причина за намаляване на раждаемостта, но не само то, а и ред други фактори, като културните нагласи (запазена патриархалност или „чужбинарство“) и етническия със тав (по-високата раждаемост на мюсюлманското население). Самият ико номически фактор действа по-скоро косвено (опосредствано от култура та); при това зависимостта е твърде сложна, например увеличаването на благосъстоянието при високо или повишаващо се културно ниво не спира намалението на раждаемостта, но временни стопански затруднения могат да предизвикат силно намаление на раждаемостта.31 Още по-дълбоко в сложното взаимодействие между факторите за нама ляване на раждаемостта навлиза друг демографски опит.32 Един такъв фак тор е културният напредък, действащ чрез създаване на съзнателни и несъз нателни мотиви за ограничаване броя на децата, а именно: като увеличава човешките потребности и кара родителите да се стремят да запазят достиг натото жизнено ниво и за потомството; също като еманципира жените в брака и им дава възможност за контрол над ражданията; най-сетне, като на малява детската смъртност, така че определен брой деца се създава с мини 30 Д олински, Наум. Аграрна политика. Варна, 1933, 269-270. 31 Мишайков, Димитър. Изследвания върху населението..., 122-125; Основен курс по демография, 184-185. 32 Загоров, Славчо. Възпроизвеждането на населението..., 37 -64 , особ. 50-55.
Гл а ва п ъ рва. Н асел ен и е, беж ан ц и , м алц и н ства
23
мум раждания. Културата дава и средства за контрол над раждаемостта, а унищожава и нравствената съпротива срещу намесата в естествения ред на човешкото възпроизводство (с отслабване на набожността). Но ролята на културата за ограничаване на плодовитостта у нас през разглеждания пери од била все още слаба; специално еманципацията била по-напреднала гаавно сред градските жени, които разполагали и със средства против зачеване, докато в селата се прилагало предимно изкуствено помятане.33 Влияние върху брачната плодовитост оказват и стопанските условия. Но не в смисъл, че бедните имат повече деца, а богатите по-малко, каквато теория имало преди Първата световна война (опровергана от намалението на брачната плодовитост и сред бедното население след войната). Зависи мостта е по-сложна и отразява взаимодействието между култура и благо състояние. При ниско културно равнище увеличението на индивидуалното благосъстояние засилва брачната плодовитост, а намаляването му я от слабва. Така и у нас - при, общо взето, ниско културно равнище на селско то население преди войните брачната плодовитост била по-голяма в по-богати околии и по-малка в по-бедни околии. Културата като цяло действа за ограничаване на раждаемостта поради увеличените потребности. При ви соко или покачващо се културно равнище, повишаването на индивидуално то благосъстояние не задържа спада на раждаемостта; намалението на ин дивидуалното благосъстояние обаче засилва този спад. Така у нас след войните спадът на раждаемостта става общ - за града и селото и за бедни и богати околии - именно поради повишаване на културното равнище при намаляване на индивидуалното благосъстояние (особено по време на све товната криза). В ретроспекция като изключително важен и дълбочинен фактор за спадането на раждаемостта у нас се сочи повишаването на обра зователното равнище на жените (най-напред грамотността) и ориентиране то към двудетен модел (като брой на желаните деца), следователно култур ни фактори, а наред с това - етническият фактор. В същото време почти без значение се оказват фактори като изменения в брачността (която се за пазва на практика ранна и всеобща), разликата град-село (която е главно в Ю-15-годишния по-късен старт на селото в прехода), изменение в матери алното положение, урбанизацията и др.34 33 Ограничаването на раждаемостта традиционно ставало чрез методи като coitus interrup t s , разни народни средства против зачеване, както и предизвикани аборти (особено с механич ни средства, по-рядко с пиене на разни отвари). Сведения за това се съдържат в санитарни из следвания и доклади на лекарите, например: Бассанович, И. Материали за санитарната етно графия на България. Ломският окръг (1880-1889). - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Кн. 5. С., 1891, 3-186, особ. с. 81; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръ жен лекар. Шумен, 1911, с. 41; Годишен отчет на варненския окръжен лекар. Варна, 1911, с. 67. 34 Везенков, Александър. Дисертация..., 200-201, 204, 212-215.
24
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
СМЪРТНОСТ По отношение на смъртността в демографската история на България също се набелязват два ярко различни периода: от края на XIX в. (и сигурно и от по-рано) до 1920-1925 г., характерен с висока смъртност, и след 1925 г., когато настъпва постепенно намаляване на смъртността.35 Равнището на смъртността през първия период било между 20 и 25 на 1000 за мирновре менните години, което представлява доста висок показател. След 1925 г. равнището на смъртността започва постепенно да спада: на 16,2 през 1930 г., 14,6 през 1935 г., до 13,4 през 1940 г.36 Коефициентът на естествен прираст се формира като разлика между коефициента на раждаемост и коефициента на смъртност. От около 20 на 1000 преди войните той започва да спада постоянно и монотонно след вой ните до 8,8 на 1000 през 1940 г. Намаляването на смъртността явно се дъл жало на подобряване на хигиенните условия и на медицинската помощ. Съществено се изменя и относителният дял на умиранията по възрас тови групи, както и медианната средна възраст на умрелите. Така през пе риода от края на XIX в. докъм 1925 г. повече от половината от умрелите били на възраст до 15 години, а само около 17% от общия брой на умрели те били над 60 години; умрелите годишно лица нараствали непрекъснато по абсолютен брой. В периода след 1925 г. настъпват постепенни промени. Общият годишен брой на умрелите лица постепенно спада, и то въпреки увеличаващия се брой на населението (като този процес на спадане се ус корява особено след 1945 г.). През периода 1941-1945 г. броят на умрели те до 15-годишна възраст вече бил спаднал до 33,6% от общия брой на умрелите, а на умрелите над 60 години се увеличил до 35,4%. (Същите процеси продължават и се задълбочават по-нататък във времето.) Може да се забележи и това, че и през двата периода равнището на смъртност в селата било по-голямо, отколкото в градовете, характеризира щи се с по-високо жизнено и културно ниво, по-добри хигиенни условия и по-добро медицинско обслужване (след 1950 г. селската „свръхсмъртност“ се дължи на остаряване на населението тук след интензивната миграция на млади хора към градовете). По-нататък могат да се констатират някои осо бености на смъртността по пол и възраст, които се виждат добре при срав 35 Както се каза, по-новите изследвания датират намаляването на смъртността (и демо графския преход) от началото на XX в. 36 Тенденцията продължава докъм 60-те години на XX в., когато смъртността отново за почва да се повишава, вече вследствие на напредналия процес на стареене на населението. Из ложението за смъртността се опира на частта на Никола Наумов в: Демография на България, 85-111. За времето до 1910 г. вж. и Попов, Кирил. Стопанска България, с. 56, 75. Но статис тиката от това време не е надеждна.
Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
25
нение на периодите 1909-1912 г. и 1926-1927 г. (имащи графично сходни изображения). Такива са: повишаването на смъртността в интервала 152 5 -годишна възраст, дължащо се вероятно на голямата смъртност от ту беркулоза през пубертета и след него; също женска свръхсмъртност между 2 0 -4 5 години, резултат вероятно от родилната треска (която на време то била сериозна болест) и на други свързани с майчинството болести; понататък, свръхсмъртност на мъжкия пол за възрастовите групи над 45- 50 години, което представлява закономерност. Измерена като брой на умре лите мъже към 100 умрели жени, тя дава за различните възрастови групи от 102 :1 0 0 до 1 1 2 : 1 0 0 . Детската смъртност се дефинира като умрели през първата година на 1000 живородени деца. Данните на статистиката за нея стават по-надеждни едва след 1920 г. Кръщаването на новородените според източноправослав ния ритуал става около 7 дни след раждането, а умрелите до този ден деца едва ли са били регистрирани като живородени и умрели, което дава отра жение върху данните за детската смъртност (а чрез тях и върху общата смъртност). Само с непълна регистрация могат да се обяснят ниските дан ни за детската смъртност до войните (по-ниски от най-напреднали страни в Западна Европа тогава) или например необяснимо бързото покачване на смъртността в годините след 1910 г., а също и по-високата детска смърт ност в градовете. Вече след 1920 г. регистрацията става по-пълна и правдоподобна, що се отнася до очаквани явления, като постепенно намаление на детската смъртност, по-висока смъртност в селата, по-висока смъртност за мъжкия пол и пр. В цифри общата детска смъртност намалява от 155 на 1000 живородени за периода от 1921-1925 г. до около 143 на 1000 през 1936-1940 г. и 130,4 на 1000 за 1941-1945 г. Смъртността е по-висока в селата, отколкото в градовете, а по-високата смъртност на момчетата има характер на закономерност; най-висока е смъртността през първия месец.37 Важен демографски показател е средната продължителност на живота при раждане (или средната продължителност на очаквания живот).38 Сред37 За детската смъртност вж. Демография на България, 89-93 (от Никола Наумов). Също еДин ранен опит на Малчева-Георгиева, Ел. Детската смъртност у нас. - Тримесечно списание на Главната дирекция на статистиката, 1, 1929, № 2, 204-211, особ. 204—207. Според авторка та през 1924—1926 г. детската смъртност у нас била около два пъти по-висока в сравнение с Държави като САЩ, Холандия, Швеция, Швейцария, Норвегия, Англия и др., но сравнима с та зи в Испания и Италия и по-малка от Унгария и Румъния. Вж. и Адж аров, М ихаил. Детската смъртност в България. - Медицински летописи, 38, 1946, № 2 -3 , 186-194, особ. с. 193 - таб лица. Според автора за периода 1920-1939 г. детската смъртност варирала между 130 и 165. 38 Тя се установява чрез т. нар. таблици на смъртност, които проследяват реда на измираНет° на условна съвкупност от родени през една година лица (обикновено 100 000) въз основа на наблюдавана за дадени периоди смъртност.
26
бъ лга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ. ЗДРАВНО ДЕЛО.
нага продължителност на живота у нас се е повишила от около 40 години за родените през 1906-1912 и 1920-1921 г. до около 45 години за родени те през 1926-1927 г. и 49-50 години за 1933-1936 г. (49,2 години за мъже те, 50,3 години за жените); 53,3 години за мъжете и 56,4 години за жените за родените през 1946-1947 г. (Същата възходяща тенденция продължава и през следващите периоди.) Това подчертава и разликата между периода до настъпване на демографския преход и периода след него (след 1921 г.), когато намаляването на смъртността се съпровожда с нарастване на сред ната продължителност на живота (с около 13 години за мъжете и 16 годи ни за жените до 1946-1947 г.).39 Разглеждането на умиранията по причини може да стане едва за покъсни периоди, понеже данни за това започват да се публикуват едва от 1925 г. и отначало те се отнасят само за градовете. След 1932 г. регистра цията на смъртните случаи по причини обхваща системно всички градове в страната, а данни за смъртността на селското население са публикувани ед нократно за 1937 г. (редовно едва от 1957 г.). Най-общо причините за смърт та зависят от възрастовия състав на населението, като причините за смърт та на млади хора са различни от тези, предизвикващи смъртта на възрастни хора; причините за смъртността се изменят и с напредъка на медицината и лекуването на някои болести. Така туберкулозата през част от междувоенния период била най-смъртоносната болест, а после, в хода на 30-те години на XX в., заемала твърде голям, но спадащ дял от умиранията (в градовете); постепенно се увеличават т.нар. болести на сърцето, които към края на 30те години я изпреварват.40 По обобщени данни за смъртността по причини само за градското население през 1939 г. най-много смъртни случаи дали болестите на кръвообращението (сърдечни и сърдечно-съдови), на второ място - инфекциозните (в тази категория е туберкулозата, отговорна за око ло 13% от общия брой на умиранията), а на трето място са болестите на ди хателните органи („отравяния“) - трите общо дали около 59% от умирания та. (През следващите десетилетия смъртта от новообразувания, т. е. рак, из преварва инфекциозните болести, включително туберкулозата.)41 39 Вж. Демография на България, 104-109, особ. с. 106. Близки са данните при Тотев, Ана стас. Демографско-исторически очерк..., с. 148; Населението на Б ългари я..., 12-14; Особе ности на демографското..., с. 130. Според него средната продължителност на живота показва повишение от 39,1 години за мъжете и 39,6 години за жените, родени през периода 1909— 1912 г., и до 50,7 години за мъжете и 51,9 години за жените, родени през периода 1933-1936 г. 40 Куситасев, Константин. Основни въпроси на нашата здравна политика. С., 1945, с. 15, 20; Панев, Асен. Развитие и характер на здравеопазното дело у нас. С., 1977, с. 41. Вж. и данни у: Агънски, Н икола. Умиранията на градското население в България според причините за смъртта. - Просвета, 3, 1937, № 3, 403-431, особ. 429-430. 41 Демография на България, 109-111 (частта на Никола Наумов).
Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
27
ИЗСЕЛВАНИЯ И ПРЕСЕЛВАНИЯ ОТ СТРАНАТА Редовни статистически наблюдения за външната миграция започват да се водят едва от 1930 г. Сведенията за предходния период не са особено точни и са по-сигурни за изселванията, отколкото за заселванията. Последните обикновено се посочват по-малко, отколкото са в действителност. Тук при веждам авторитетните данни на демографа Анастас Тотев (изолирайки тези до 1940 г.), основани върху сравняване и засичане на редица източни ци, които въпреки това претендират само за „ориентировъчно достоверна“ картина на външната миграция във и извън страната.42 От 1880 до 1940 г. от България се изселили около 570 000 турци (в то ва число около 116 000 през 1927-1940 г. по договора за приятелство меж ду Турция и България от 1925 г., съдържащ клаузи за размяна на населе ние). Изселили се и 62 000 гърци от черноморските градове Месемврия (дн. Несебър), Созопол и Анхиало (дн. Поморие), също от Пловдив и Станимака (дн. Асеновград), особено след враждебните действия против тях в отговор на жестокостите на гръцките андарти в Македония в началото на XX в., а по-късно - по спогодбата „Моллов-Кафандарис“ от 1927 г. Около 125 000 българи заминали за задокеански страни, главно по икономически причини, също около 200 000 „други“, или общо се изселили около 957 000 души. През освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. българско то население дало около 150 000 жертви.43 Жертвите от петте войни, воде ни от България през 1880-1945 г., възлизат на 188 700 убити и изчезнали. При това в Сръбско-българската война (1885) загинали 700 души, в Бал канската война (1912) загинали 35 000 души, в Междусъюзническата вой на (1913) - 33 000 души, през Първата световна война за периода 1916— 1919 г. - 88 000 души, а през Втората световна война за периода 194442 Тотев, Анаст ас. Населението на България..., 24-26, 41-43; Демографско-исторически очерк..., 172-173. Данните са съответно до 1956 и до 1973 г., но има и таблица по години, по която може да се изолира броят до 1940 г. Вж. също: Демография на Б ъ лгар и я..., 212-213 (с позоваване на Анастас Тотев). Има и много частични данни у други автори, например: Д анаи лов, Георги. Изследвания върху демографията..., 234-239; Попов, Кирил. Стопанска Бълга рия, с. 23, 72. Той дава общо 170 000 българи, дошли до Балканските войни, и 300 00 0 350 000 турци, загинали или изселени от Освободителната война до 1910 г. Вж. и Николов, Димитър. Бежанците и условията на труда в България. C., Хемус, 1926, с. 16. Авторът дава 221 000 бежанци от Македония и Тракия за 1913-1925 г. по статистика на Министерството на вътрешните работи, но казва, че данните не са пълни. Вж. и Мишайков, Димитър. Динамика На населението..., 16-17; Основен курс по демография..., 247-249. Според него по данни на статистиката за външните преселвания, започваща от 1931 г., през 1931-1938 г. се изселили °Коло 116 500 души, главно турци, и се заселили 17 000 души. 43 По данни на Попов, Кирил. Стопанска България, с. 23.
28
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
1945 г. - 32 000 души. Ако се броят и намалената раждаемост и увеличена та смъртност по време на войните, България загубила още около 150 000 души население. В същото време в България се заселили 698 000 българи, а именно: 203 000 българи от Турска и от Гръцка Тракия, 308 000 от Гръцка и от Юго славска Македония, 96 000 от Северна Добруджа (включително 63 117 преселници по Крайовската спогодба от 1940 г.), 15 000 от Западните по крайнини, 21 000 от Бесарабия, 44 000 от Румъния и Банат, 11 000 от Мала Азия (Турция). В България се заселили също около 29 000 руснаци (от Южна Русия, емигрирали с армията на Врангел) и 20 000 арменци (избягали от клането в Турция), както и около 59 000 души от други народности - общо 108 000 чужденци, или общо заселени до 1940 г. българи и други народности 806 0 0 0 души. С други думи, за периода от Освобождението до 1940 г. балансът меж ду заселени лица (806 000) и изселени лица (957 000 души) е негативен, до ри ако не се включват човешките загуби от войните. Извън това България губи демографския си потенциал от Македония, Източна и Западна Тра кия, Западните покрайнини и пр., останал в Гърция и Сърбия (Югославия) и подложен на денационализация. Преселванията на българи от Източна Тракия и Македония следват предимно неуспешни въстания (Илинденското) и неуспешните за Бълга рия войни. Сухите цифри на демографията не са в състояние да предадат трагедията на подобни масови преселения, резултат от насилствено про гонване в целенасочени кампании на (казано на днешен език) „етническо прочистване“; в редица случаи те всъщност представляват бягство на оце лелите от опожарени селища след масови кланета, убийства, изнасилвания, изнудвания, обири и пр.44 Ще се спрем по-подробно на станалото с българ ския демографски потенциал при перипетиите на националния въпрос, ка то се стремим да избягваме прекомерната пристрастност и емоционалност, присъща на повечето изложения по въпроса.
44 Вж. потресаващите свидетелства на български бежанци от Македония (и писма от гръцки войници) от 1913 г., събрани от Милетич, Любомир. Гръцките жестокости в Македо ния през гръцко-българската война. С., 1913. Както подчертава авторът, това били системни и заповядани „отгоре“ (и одобрявани от гръцкия крал) насилия над българите, вършени от ре довната гръцка армия, а освен това от андарти (четници) и от турци и цигани. Голям брой бе жанци загинали и по пътя от глад, студ или нападения. Вж. също М илетич, Любомир. Разоре нието на тракийските българи през 1913 г. С., 1918.
Г л а в а п ъ рва . Н ас ел ен и е, беж ан ц и , м алц и н ства
29
СЪДБАТА НА БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ, ТРАКИЯ и ЮЖНА ДОБРУДЖА Както е известно, в резултат от двете национални катастрофи - в Бал канските войни и в Първата световна война, България губи или се прощава с надеждата да придобие територии, за които претендира по силата на ет ническия принцип. Това е Македония, повечето от която е поделена между Сърбия (Вардарска Македония) и Гърция (Егейска Македония), докато за България остава само Пиринският край, загубени са също Източна и За падна Тракия, Южна Добруджа, отнета от Румъния (впоследствие възвър ната), Западните покрайнини (присъединени към Сърбия). Трябва да се от бележи, че в някои от тези земи цялото население било с българско само съзнание, а в други - мнозинството или известна част от населението. Как ва точно част - това е предмет на ожесточени спорове във воюващите на свой ред балкански историографии, както и степента на втвърдяване на на ционалните идентичности по това време (известна е тезата на сръбския ет нограф Цвиич за „тестото“, от което могат да се омесят еднакво добре бъл гари и сърби45). Без да се впускам в тези спорове, ще посоча само, че в края на XIX и началото на XX в. българското население било по-рядко и силно смесено с други народности в Тракия (по-компактно в Западна Тра кия), а в Егейска Македония било най-многобройно, но малко повече от ед на трета. За Македония съществува (от българска страна) известната етническа статистика на Васил Кънчов, според която към 1900 г. в цяла Македония имало кръгло 2 258 000 души население, от които 1 181 000 българи, 499 000 турци, 229 000 гърци, 129 000 албанци, 81 000 власи, 68 000 евреи, 55 000 цигани и само 700 сърби.46 Това население обаче било различно разпределено в отделните части, като българите били най-компактни във Вардарска Македония и по-малко в Егейска Македония, където имало око ло 360 000 българи (35,3%), 278 000 турци (27,3%), 218 000 гърци (21,4%), 59 000 евреи (5,8%), 46 000 власи, 29 000 цигани и други групи,
45 Цвц/ulj, Joean. Сабрана дела. Кн. 4 (Т. 1). Антропографски и етнографски списи. Београд, Србска Акадекща наука и уметности, 1991, с. 210. Въпросът е, дали „тестото“ не е било вече омесено през 1905 г., когато той пише. Вж. критиката срещу тези възгледи у: Иширков, -4. Цвиичовите възгледи върху етнографията на Македония. - Периодическо списание, 1906, № 67, 469-520, особ. 479-485. Авторът аргументира, че по-голямата част от населението на Македония към тази дата вече не било „флотантна народна маса“ , а имало изразено българ ско самосъзнание. 46 Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, 1900, с. 289.
зо
българското о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
при общо 1 019 000 души.47 Тази статистика се оспорва от гръцка и сръб ска страна. Но заслужава отбелязване, че Карнегиевата анкета (за жесто костите по време на Балканските войни) приема тези цифри за най-досто верни и най-вече изтъква различията в критериите на разните статистики, а именно: българската е на база национално самосъзнание (подкрепена от внушителен брой екзархийски училища и учители), сръбската - на база диалекти и сходство в обичаите (особено именния ден „слава“), а гръцка та - въз основа на религиозна определеност към Патриаршията и гръцки те училища (включващи и много българи) и гръцката културна доминация над градското население 48 Изброените територии били подложени на обезбългаряване от страна на завзелите ги сили. Като утвърждаващи се национални държави те се оказват далече по-нетолерантни от владялата повечето от тези земи Ос манска империя, чиито своеволия, беззакония и дискриминацията над ино верните не целели националното им претопяване. Обезбългаряването се извършвало чрез различни средства, а именно: насилствено прогонване на българското население; унищожаване на българските училища и църкви и тероризиране и прогонване на учителите и свещениците (интелигенцията); натиск за асимилация (забрана на българския език и книжнина, смяна на имената); колонизация и разреждане на българския етнически елемент. Характерни за гръцката политика били най-вече етническото „прочиства не“ и колонизацията на придобитите земи (с гръцките бежанци от Мала Азия); в по-малък мащаб колонизация провеждали и румънските власти. За сръбската политика е характерна асимилацията (сърбизирането), сигурно поради езиково-славянската близост (и липсата на демографски потен циал за колонисти).49 Да се спрем на отделните области. В Егейска Македония прогонванията на българите започнали още от Междусъюзническата война и продължили по време на Първата световна война и след нея; по това време те ставали чрез насилия и жестокости, екзе куции, терор и сплашване. По-нататък областта била подложена на колони зация с цел да се разреди българският елемент. От около 1 222 000 бежанци (гърци, арменци и други) от Мала Азия и Кавказ, влезли в Гърция след по ражението й във войната с Турция през 1919-1922 г., в Егейска Македония 47 Даскалов, Ггорги. Българите в Егейска Македония. Мит или реалност, историко-демографско изследване, 1900-1990. С., 1996, с. 35. Авторът използва данните на Васил Кънчов по кази, за да направи изчисления специално за Егейска Македония. 48 Карнегиевата анкета по войните през 1912 и 1913 г. С., Абагар, 1995 (първо издание 1913 г.), 297-301. 44 Палеш ут ски, Костадин. Българският национален въпрос между двете световни войни. - Във: 681-1948. Из историята на българската народност и държава. С., Пеликан Алфа, 1993, 255-264.
гп лва п ъ рвл .
Н асел ен и е, веж ан ц и , м алц и н ства
31
били заселени 638 000 бежанци, които изменили радикално етническия об лик на областта в хода на 20-те години на XX в. от около 360 000 българи (35,3% от населението) в края на XIX в. през 1920 г. тук били останали 308 000 българи, имало и 165 000 гърци и 162 000 турци. В края на 20-те години в Егейска Македония имало около 160 000 българи (макар че гръцките статистики дават около 83 000). От 1928 г. нататък Гърция се ориентирала към окончателна разправа с българския елемент в Македония и Западна Тра кия чрез асимилиране и тотален надзор, осъществяван чрез училищата, ад министрацията, полицията и армията. Българският език, българските книги, вестници, списания били забранени и преследвани; извършила се замяна на имената с гръцки, а непокорните българи (т.нар. българомислещи) били на казвани и изселвани по егейските острови. Същевременно се отричало нали чието на българско малцинство (с твърдението, че всички българи се били изселили по спогодбата „Моллов-Кафандарис“); тогава се създала и форму лата „гърци-славофони“. Областта се намирала временно под българска окупация по време на Втората световна война. Проведеното от българското представителство в Солун преброяване през май-юли 1941 г. установило 220 000 българи от общо 1 219 000 население. Асимилацията и отричането на българско малцинство продължили след войната.50 Специално трябва да се подчертае ролята на сключената едновременно с Ньойския договор по настояване на Гърция спогодба за „доброволно“ из селване на българи от Гърция и на гърци от България, и на спогодбата „Моллов-Кафандарис“ (по имената на финансовите министри) от 1927 г., които подготвили почвата за обезбългаряването на областта. До октомври 1924 г. се изселили 17 785 души от Егейска Македония и 8716 души от Западна Тракия. Сключената през септември 1924 г. конвенция „КалфовПолитис“, която имала за цел да прекрати „доброволното“ изселване и да гарантира правата на останалите в Гърция българи, не била ратифицирана от гръцкия парламент. С нова спогодба от 1928 г. се затруднявало връща нето на егейските българи, а гърците поддържали тезата, че не са остана ли българи (понеже всички се били изселили).51 50 П алеш ут ски, Костадин. Българският национален въп р о с..., с. 258. Според него бъл гарите в Егейска Македония тогава били не по-малко от 150 000. Подробно за съдбата на бъл гарите в Егейска Македония: Даскалов, Георги. Българите в Егейска М акедония... За бълга рите през 1920 г. е дадена цифрата кръгло 308 000 (с. 159, 174); към 1928 г. имало около 160 000 българи (с. 184); за асимилацията след 1928 г. (187-190); преброяването на българ ските власти през май-юли 1941 г. установило 220 000 българи, но според автора те били всъщност 242 000 (с. 238, 383). Георги Даскалов дава и таблица на населението (476-477), къ дето данните са завиш ени- 3 2 3 000 българи през 1920 г. и 263 000 през 1942 г. Вж. за по-ран ния период класическото изследване на Иванов, Йордан. Българите в Македония. C., 1915. 51 Даскалов, Георги. Българите в Егейска М акедония..., с. 168, 187-190.
32
българското о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Във Вардарска Македония под сръбска власт не се извършила колони зация в голям мащаб. Вместо това тук населението било подложено на си лен тормоз да се откаже от българското си самосъзнание и да се обяви за сръбско, като особено големи жестокости били извършени по време на войните.52 Били премахнати и всички български културни институции училища, църкви, читалища и библиотеки; забранен бил българският все кидневен и периодичен печат; окончанията на имената били променени от -ов на сръбското -ич. В помощ на официалните власти действали и наци онал истични сръбски организации (като „Омладина“). Особено силно би ла преследвана интелигенцията, принудена масово да емигрира. Западните покрайнини (Кулско, Царибродско, Трънско, Босилеградско) с около 65 000 население също били подложени на асимилация и сърбизация с подобни средства. В резултат на денационализаторската сръбска политика впослед ствие се развива т. нар. македонизъм, т. е. идеята за отделна македонска на ция (и действително започва да се формира такава). Особено драматична съдба имала Тракия, преминала няколко пъти под една или друга власт по време на войните и през следващите години. Обезбългаряването на областта се извършило с големи жестокости, регистрира ни от анкетната книга на Любомир Милетич.53 Към 1912 г. в цяла Тракия имало около 300 000 българи (от тях около 100 000 помаци), силно разме сени с гръцко и турско население (около 400 000 турци, около 200 000 гър ци, около 100 000 други). Обезбългаряването на Източна Тракия във фор мата на жестоко и масово етническо прочистване било извършено по вре ме на Междусъюзническата война (втората половина на 1913 г.). Терорът бил упражняван от турци (башибозуци и редовни войски), но и от гръцки войски и чети и дори от гръцкото население (грабежи и изнасилвания), а също от българи помаци. Извършени били масови кланета, убийства, опо жарявания на села, изнасилвания, грабежи, изнудвания за пари и пр. и го ляма част от българското население било изтръгнато от селищата му и при нудено да бяга към българската граница (при р. Арда). Най-страшните жес токости били извършени след Цариградския мирен договор (16 септември 1913 г.), при бездействието на българските власти и войски по границата. Именно за установяване на поведението на воюващите страни по време на Балканските войни била проведена т. нар. Карнегиева анкета. Тя показ ва, че в общи линии (с известни изключения) българите се държали найдобре към противниците си и зачитали повече чуждия живот и права; на 52 Мартирологията на българите във Вардарска Македония е описана от Гоцев, Димитър. Македония. История и политическо съдба. Т. 2 (1912-1941). С., Знание, 1996. 53 Милетич, Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918, цифри те на с. 291.
Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
33
ред с това те държали под по-строг контрол войските. Гръцките и турските войски били пуснати да вилнеят над българското население и извършили масови кланета, палежи и изнасилвания в Тракия; при това в много случаи те били насърчавани от своите командири (и дори от самия гръцки крал). Същата анкета показва, че в Македония сърбите и гърците премахнали най-напред воеводите и комитаджиите (служейки си с доноси на населе нието), изгонили свещениците и затворили българските училища, а бъл гарското население било принуждавано да се обяви за сръбско чрез сис темни гонения и притеснения от властите, подпомогнати от чети за наси лие. По време на Балканската война се установяват и жестокости над мю сюлманското население в Македония, извършени от български и сръбски чети, като българските власти взели мерки за прекратяването им. Най-сет не, Българската църква и властите покръстили помаците в завладените те ритории без насилия, но принудително и под страх. Въпреки сравнително по-цивилизованото си поведение, пропагандната война пред Запада била загубена от българите.54 Западна Тракия (върната на България по Букурещкия мирен договор) била в български ръце до края на Първата световна война, без да се допус кат репресии над гърци и турци. След Първата световна война тя била първоначално под френска окупация, което будело надежди, че ще бъде оста вена под протектората на Великите сили или на новосъздаденото Общест во на народите. Но само след осем месеца конференцията в Сан Ремо (ап рил 1920 г.) присъдила областта на Гърция и гръцките войски я окупирали, а два месеца по-късно отнели от Турция и Източна Тракия. Поражението на Гърция във водещата се междувременно Гръцко-турска война (1919-1922) окуражило съпротивата на българи и турци срещу гръцката окупация на Западна Тракия, в хода на която възникнала българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО) по образеца на ВМРО, бо реща се срещу гръцкото господство. Но Лозанската конференция през 1923 г. разделила Тракия между Гърция и Турция и попарила българските надежди; съответно въоръжените чети на ВТРО били разоръжени от пра вителството на Александър Цанков, а организацията продължила да съ ществува като мирна и само в България; тя била окончателно разтурена за едно с ВМРО през 1934 г. от деветнайсетомайците. 54 Специално за балканските пропаганди вж. Илчев, Иван. Родината ми - права или не! Външнополитическа пропаганда на балканските страни (1821-1923). С., Университетско из дателство „Св. Климент Охридски“ , 1996, особ. 470-472. Според автора, при общо взето не особено успешни балкански пропаганди, българската, а също албанската и турската се натък вали на особено трудности; гръцката, румънската и сръбската били по-успешни, понеже мо жели да разчитат повече на собствените интереси на Великите сили.
34
бълга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Според преброяването от съюзническите власти, през март 1920 г. в За падна Тракия имало около 213 000 души население, от което 81 000 бълга ри (69 000 християни и 12 000 мохамедани), 73 000 турци и 52 000 гърци (но до това време около 40 000 българи били напуснали, а много от пре броените гърци били новодошли). За няколко години гръцките колонисти в Тракия достигнали 180 000 души, от които 140 000 в Западна Тракия. Така България загубила етническите си основания за претенции към областта.55 В Южна Добруджа румънските власти също предприели политика на ко лонизация, макар и в по-малък мащаб; наред с това те въвели многочислена полиция, жандармерия и армия, за да сплашат и държат в подчинение насе лението. Действали и националистични организации като „Румънско дей ствие“, Генерална асоциация на колонистите и др. Към обичайните средства за подриване на българския елемент тук се добавя и икономическото разоряване под формата на аграрна реформа, насочена специално срещу лица от нерумънски произход, а също конфискуване на имотите на българските учи лищни и църковни настоятелства. Румънската колонизация (румънци и куцовласи) до 1930 г. възлязла на 54 000 души, а към 1940 г. - на 76 000 души. При преминаването на Бесарабия от Русия към Румъния след Първата све товна война общо около 300 000 души бесарабски българи (заселени тук от времето на руско-турските войни) били подложени на подобно третиране.56 Броят на българите в цяла Румъния през 1930 г. според румънската статис тика (съмнителен източник за подобен род неща) бил 366 000 души.57 Крайовската спогодба между България и Румъния от 1940 г. за връща не на Южна Добруджа на България предвиждала размяна на населения, а именно изселване на българите от Северна Добруджа и на румънците от Южна Добруджа. В Северна Добруджа през 30-те години на XX в. живее ло силно смесено население: най-много румънци - 283 000; на второ място българи - 67 000 (14% от населението), главно селско население, заселено тук при руско-турските войни, но и руснаци, турци, татари и др. По спо годбата в България се преселили общо 63 117 души.58 55 Монографично при Трифонов, Стайко. Българското националноосвободително движе ние в Тракия, 1919-1934. C., Наука и изкуство, 1988, 30-31. Тук са дадени и малко по-различните цифри на ген. Д ’Еспре (66 000 българи), но според автора около 40 000 българи били на пуснали преди преброяването, много гърци придошли, а някои българомохамедани били бро ени като турци. Същите цифри при Палешутски, Костадин. Българският национален въп р о с..., с. 258. 56 Ггнов, Георги. Правното положение на малцинствата. - Годишник на Софийския уни верситет. Ю ридически факултет, т. 24, 1928-1929, 1-269, особ. с. 265, 268. 57 Палеш утски, Костадин. Българския национален..., с. 259. 58 За изселването на българите от Северна Добруджа вж. Кемилев, Асен. Преселението на севернодобруджанските българи през 1940 г. C., 1941, особ. с. 17, 21. По-общо разнообразни свидетелства за живота на българите в Северна Добруджа, а също за разни притеснения сре-
Глава п ъ р ва . Н а с ел ен и е, беж а н ц и , м алц и н ства
35
Изобщо, неуспешните войни оставили около 2 000 000 българи (от около 7 000 000) вън от националната държава; около 500 000 от тях напуснали родните си места и се преселили в България. Погромът над бълг а р ш н т а т а в останалите извън пределите на България територии означавал унищожаване на многогодишна културна дейност. Само в Македония и Од ринско били закрити над 2 0 0 0 български училища (детски, основни и сред ни) с около 2300 учители и около 100 000 ученици, 1331 църкви с 1310 све щеници, 294 параклиса, 73 манастира.59 Казаното дотук илюстрира пълното незачитане на подписаните след Първата световна война договори за покровителство на малцинствата (за България като част от Ньойския договор, а за другите балкански държави - отделни договори с Антантата). Единствена България ги спазвала с на деждата за защита на своите малцинства навън; „националният въпрос“ се га се превръща в малцинствен.60 Характерно за тези договори е, че трети рат малцинствата не в колективен смисъл, а като индивиди, поданици на съответната държава. Те „гарантират“ вероизповедна свобода (и малцин ствата да си служат със своя език при богослужение), право да използват своя език и в събрания, сдружения, печат, в законодателни и самоуправителни тела, пред съдилища и администрация, в училищата. Също така мал цинствата имат право да откриват свои частни училища, издържани от тях и дори с известна обществена (бюджетна) помощ. Всичко това било флагрантно игнорирано от победителите, а контролът на създаденото след вой ната Общество на народите се оказал съвсем неефективен.61 В Югославия обшо
щу тях са събрани
от Попов, Ж еко (съст.). Северна Добруджа. Пътеписни бележки и споме ни за българите (1878-1940). C., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1993. Що се отнася до Ю жна Добруджа, при връщането й на България там имало общо около 100 000 румънци, а част от българите и турците били емигрирали; имало и много смесени бра кове. Вж. за това Кемилев, Асен. Преселението но севернодобруджанските..., с. 58. 54 От историците вж. Палешутски, Костадин. Българският национален въпрос.., с. 255. От съвременниците вж. юриста Генов, Георги. Правното положение на малцинствата, с. 255, 268; Една тъжна десетгодишнина. Ньойският мирен договор. C., 1935, с. 19, 21. През учебна та 1911/1912 г. в Ю жна Добруджа имало 276 български училища с 586 учители и 21 951 Ученици. Заедно с Македония - общо 2311 училища със 119 000 ученици останали извън България. 60 Манчев, Кръстьо. История на балканските народи (1918-1945). C., Парадигма, 2000, с. 169, 61 Вж. подробно за договорите Генов, Георги. Правното положение на малцинствата, 0с°б. с. 109, 111, 138-139, 185-186; България и Обществото на народите. C., 1938; Георгов, Иван. Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт. C., 1925. Тук се съдър жат редица изложения по македонския въпрос, от които става ясно, че Сърбия и Гърция въп реки договорите не признават на българите статут на малцинства, че се унищожават български училища и църкви, вършат се насилия над българското население, няма ефикасен между народен контрол от Обществото на народите и пр.
36
бъ л га рс к о то о бщ е с т в о , t.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
българите били просто обявени за „прави сърби“, така че не им бил приз нат статут на малцинство. Гръцките власти отначало признавали малцин ства, но използвали омаловажаващи термини, като „българогласни“, „славяногласни елини“ („гърци славофони“), а след известно време (след 1928 г.) започнали да отричат наличието на българско малцинство.
ТУРСКО И ПОМАШКО МАЛЦИНСТВА Дотук проследихме съдбата на българите, останали извън пределите на страната. Сега ще се спрем на обратния случай - третирането на други на родности и верски общности в България. Ще се огранича до най-голямото етническо (и вероизповедно) малцинство - турското, и ще се спра накратко на помаците (българомохамедани). Не може да се установи точно колко турци са загинали или напуснали по време на самата Освободителна вой на, но сигурно значителен брой (според Кирил Попов около 100 000 ду ши), особено администрация, военни и религиозни лица; впоследствие част от бежанците се завърнали.62 Непосредствено след Освобождението се из вършило спонтанно окупиране на изоставени турски земи от българи; след това те останали в български ръце чрез създаване на спънки пред реститу ирането на собствеността на бежанците, също и на завърналите се. Между 1879-1912 г. около 350 000 турци напуснали България; до Анкарската спо годба от 1925 г. - още 100 000 души; по-нататък, до 1944 г. - още около 120 000; общо около 570 000 души.63 В процент от населението турците намаляват от 23,1% през 1880 г. до 9,6% през 1946 г. В абсолютни цифри техният брой се изменял както следва: 1880 г. - 523 000 души; 1887 г. - 607 000; 1892 г. - кръгло 570 000 турци (по език); 1900 г. - 540 000 (по език) и 531 000 (по народностна при надлежност); 1910 г. - 505 000 (по език) и 466 000 (по народностна при надлежност); 1920 г. - 543 000 (по език) и 520 000 (по народностна принад лежност); 1926 г. - 608 000 (по език) и 578 000 (по народностна принад 62 Попов, Кирил. Стопанска Б ългария..., с. 20, 22-23. Според него към 1880 г. у нас има ло около 650 000 турци; по време на войната загинали или се изселили около 100 000 турци. Вж. Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата поли тика. С., ЛИК, 1998, с. 59. Авторът привежда твърде приблизителния брой от 400 000 до 800 000 турци към средата на XIX в. в (бъдеща) България, около 1/3 от населението, от кои то след Освобождението останали около 466 000 турци, а отделно от това - 6000 татари, 20 000 помаци, 98 000 цигани мюсюлмани. (Той се позовава на Popovic, A. Les Turcs de Bulgarie, 1878-1985. - CM RS, 27, 1986, № 3 -4 , 381-416, 384.) По-късно част от бежанците се завър нали и броят на турците се увеличил. 63 Тотев, Анаст ас. Населението на България.., 24-25.
рЛдВА п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
лежност); 1934 г. - 618 000 (по език); 1946 нието) от общо 938 000 мюсюлмани.64
37
г. - 675 500 (9,61% от населе
Турните в България се приемали като малцинство и по-точно - като веоизповедна общност.65 Малцинственото положение на мюсюлманите било уредено още от Берлинския договор, намерил отражение и във вътреш ното законодателство, а през 1909 г. се сключва и специално споразумение с Турция по мюфтийския въпрос. Друг въпрос е, доколко се спазвали га рантираните според договорите и конституцията малцинствени свободи и какво е било действителното отношение към турското малцинство, а също как се изменяла официалната политика. Наивните общи твърдения, напри мер за широка верска и етническа толерантност или нетолерантност, са силно оспорими, доколкото зависят значително от позицията (изглеждат по различен начин за малцинството) и се примесват с ценностната гледна точ ка на самия изследовател; самите стандарти за толерантност се променя ли.66 По-неутрално може да се опише какви права е имало малцинството и как се е организирало като общност, където и спорността е по-малка. В новоучредената българска държава съществувала значителна кул турна автономия на малцинствата и в частност на мюсюлманското (а ана логично било с еврейското и армено-григорианското малцинство). Начело на мюсюлманската общност стоял главен мюфтия, избиран измежду мюф тиите в България, който служел и като връзка е шейх-юл исляма (в Цари град) по религиозни и граждански въпроси. След лаицизацията на правото в Турция (1926 г.) връзката се прекъснала, а мюсюлманската вероизповед на общност у нас станала автономна. Мюсюлманите били организирани в свои религиозни общини начело с мюфтии, избирани от избирателите мю сюлмани. Те се съдели в свои шериатски съдилища, като мюфтийската юрисдикция обхващала широк кръг от въпроси: брак и бракоразвод, заве щания, наследства, настойничество и попечителство и пр. Турците имали 64 Стоянов, Валери. Турското население в България..., 59-60. Цифрите са от Статистиче ски годишник на Българското царство, 1,1909. С., 1910, с. 39, 42; Статистически годишник на Българското царство, 3, 1911. С., 1914, с. 49, 50, 52; Статистически годишник на Българско то царство, 4, 1912. С., 1915, с. 46; Статистически годишник на Българското царство, 15-16, 1923-1924. С., 1925, А-66, А-70; Статистически годишник на Българското царство, 22, 1931. С-, 1931, с. 33, 34; Статистически годишник на Царство България, 29, 1937. С., 1937, с. 27. 65 За положението на турското малцинство у нас вж. Стоянов, Валери. Турското населе ние в Б ългария...; М ат ев, Кръстьо. История на балканските народи (1 9 1 8 -1 9 4 5 )..., 1 7 3 - 179. От по-ранните автори Генов, Георги. Правното положение на малцинствата, с. 187, 2 3 8 - 245. 66 Това се вижда ясно в едно иначе информативно изследване на третирането на малцин ствата от българската държава непосредствено след Освобождението, която изхожда ретро спективно от високи съвременни стандарти за малцинствените права и тяхното съблюдаване. Вж. Назърска, Ж орж ета. Българската държава и нейните малцинства, 1879-1885. С., ЛИК, 1999.
38
българското о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
религиозни училища на роден език със статут на „частни“ училища (издър жани от техните общини); издавали и своя книжнина (списания, вестници, книги). Главният мюфтия и мюфтиите управлявали благотворителните ре лигиозни фондации (вакъфи), инспектирали и училищните настоятелства и училищата. Намесата на българската държава в турските (и други частни) училища се засилила чрез изискване за преподаване на някои предмети на български език (български език, българска история и география) и от учи тели българи. Но все пак политиката си оставала сравнително либерална и намесата дълго време била по-скоро формална. Може, разбира се, да се направи списък с различни оплаквания за верско-етническа дискримина ция, особено по отнемането на турска частна и вакъфска собственост след Освобождението (т.нар. аграрен преврат), разрушаване или преобразува не на джамии, намеса във вътрешните дела по назначение на мюфтии и от каз на държавна материална помощ, недопускане на турци до държавното управление, до упражняването на някои професии и др.67 Но сравнението със съседни страни по същото време (например третирането на евреите в Румъния, да не говорим за българските малцинства след войните) обосно вава по-скоро извода за относителна либералност и толерантност. В същото време предоставянето на значителна религиозно-културна автономия на турците при религиозния характер на ислямското образова ние и култура водело до изоставане в културно отношение и до изолация от модернизиращите стремежи на държавата. Липсвала всякаква държавна политика за просвета (в най-широк смисъл) на турците и за приобщаване то им към останалата част на българското общество. Красноречив показа тел е нищожният процент грамотност (българска) сред турците: около 6 % през 1910 г.; 8,7% през 1920 г.; 12% през 1926 г.; 14,5% през 1934 г. (още по-малка била грамотността на помаците - 3,8% през 1910 г.; 3,8% през 1920 г.; 6,5% през 1926 г., както и на циганите - 3,4% през 1910 г.; 6 % през 1920 г.; 8,2% през 1926 г.; 8 ,6 % през 1934 г.).68 Може да се отбележи и из вестен стремеж за ограничаване броя на турското население по пътя на из селване в Турция (и за опити на местните власти и на отделни лица да се обогатяват за сметка на изселващите се). Политически турците нямали партия, но обикновено имало по няколко турски депутати в парламента; те 67 Назърска, Ж орж ет а. Българската държ ава..., особ. 232-236. Особено далече отива оплакването на авторката за изпускането от Търновската конституция на някои постановления на Берлинския конгрес за малцинствата, например даващите екстериториалност „капитула ции“ . Също така твърдението - наистина, заострено в спор с тезите за широка религиозна то лерантност, - че имало стремеж (през 1879-1885 г.) за денационализация на турците и се уп ражнявал „целенасочен натиск“ срещу мюсюлманите и други етнически малцинства (с. 235). 68 Статистически годишник на Българското царство, 25, 1933. С., 1933, с. 35; Статисти чески годишник на Царство България, 30, 1938, с. 36.
рл д В А п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а
39
обаче не били представители на турското малцинство, а привърженици на други партии, предпочитани тъкмо поради пасивността и ниската им обра зованост. Същата политика на относителна толерантност, можеща да се тълкува като незаинтересуваност за турското малцинство, продължила известно време след кемалистката революция и поемането на Турция по пътя на мо дерна национална светска държава. Идеите на кемализма получили извест но разпространение сред българските мюсюлмани, особено сред по-образованите. Същевременно турската политика и пропаганда започнали да ра ботят за утвърждаване на своето влияние сред мюсюлманското население на Балканите, също в България, сега не на религиозна, а на национална ос нова и като пантюркизъм, като се раздухвали и изселнически настроения. През 1926 г. турските културно-просветни и спортни дружества се обеди нили в съюза „Туран“, който с времето придобил прокемалистка и национа листична окраска. По същото време в Шумен било основано турско мла дежко културно-просветно и спортно дружество като клон на съюза, също с националистически облик. Подобни дружества възникнали и на други места и се занимавали по-скоро с политика, отколкото със спорт и култура. Деветнайсетомайският военен преврат поставя началото на нова официална политика към турското малцинство, продължена и през следващите години. Изправени пред появата на модерен светски турски национализъм и пантюркизъм (като обединителна идеология на всички турци), българ ските власти се отказали от традиционната толерантна (или незаинтересувана) политика и предприели ограничителни мерки и полицейски надзор. Били забранени съюзът „Туран“ и другите турски организации, инкрими нирала се пропагандата на кемализма и туранизма (т. е. пантюркизма, по името на легендарната прародина). Учителите по български език в мюсюл манските училища били подменени (през 1935-1936 г.) с млади хора, свър зани е полицията, на които се възлагало да следят и да долагат за поведе нието на мюсюлманите по места. Указанията били да не се полагат грижи за турската просвета и образование, тъй като просветените турци клонели силно към Турция и кемализма. В същото време българските власти се оп рели на ретроградните религиозни елементи (моллите и ходжите) в турски те общини, против националистичните елементи и веяния; например под крепяли полуофициозното Дружество за защита на мюсюлманската рели гия в България. Обратно, по-модерният националистичен и секуларистичен елит на турското малцинство бил подложен на преследвания. В предвоенните и военните години се засилили гоненията и издевателствата над Мюсюлманското население от страна на някои националистични български организации (в частност фашистката „Родна защита“); те били толерирани
40
бълга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
от властите, във всеки случай на местно ниво. Засилването на турската емиграция през отделни години свидетелства непряко за нарастване на емиграционния натиск, макар тук да оказвала въздействие и турската про паганда. Най-общо може да се каже, че българските власти през разглеждания период предпочели да оставят (или да тласкат) турското малцинство към културно изоставане и самозатваряне при запазване на неговата идентич ност (евентуално с поглед към Турция). Политиката на модернизация и ин теграция с българите била изпробвана от комунистическата власт по-късно, без асимилация (докато се вярвало, че социализмът преодолява нацио налните различия) или с асимилация. Третата опция за модернизация и ин теграция в българското общество при запазване на турската идентичност създавала опасения от развитието на турски национализъм (и стремеж за отделяне) преди 1944 г. и по-късно. Различно било третирането на помаците (българомохамеданите) - ня колко десетки хиляди, живеещи гаавно в Родопите, а друга група - в Ло вешко.69 А именно, като отклонили се от вярата си етнически българи, под лежащи на „прекръщаване“. В същото време те трябвало да бъдат изведе ни от културната си изостаналост чрез образование и друга просвета. Съз дадени били образователни и културни организации за подтикването им към „завръщане“ към народността. По време на Балканските войни бил предприет мащабен опит за прекръщаване на помаците в присъединените земи от Родопите до Егейско море (Кърджали и Момчилград останали трайно в България); на помаците били наложени български имена, а фесо вете и фереджетата, както и мюсюлманските обичаи били забранени.70 По турски сведения между 1912-1914 г. от Тракия и Македония в Турция из бягали над 400 000 мюсюлмани. След поражението обаче предишното по ложение било възстановено, а България и Турция били съюзници в Първа69 За ловешките помаци вж. Милетич, Любомир. Старото българско население... Родоп ските помаци имат редица изследователи, по правило ангажирани с каузата на тяхното прос вещаване и приобщаване - Христо Попконстантинов, Васил Дечов, Стою Шишков, Петър Маринов и др. Вж. например Шишков, Стою. Българомохамеданите (помаци). Пловдив, 1936 (фототип. изд. C., Сибия, 1997), особ. с. 34, 74. Според автора в навечерието на Балканските войни в Македония, Одринско и България имало общо около 300 000 помаци, само в Бълга рия - около 20 000 (по преброяването от 1900 г.). Вж. и Дечов, Васил. Миналото на Чепеларе - принос за историята на Родопа. Книга първа, 1928; Книга втора, 1936. Много пристрастен е сборникът Из миналото на българите мохамедани в Родопите. Ред. Христо Христов и Весе лин Хаджиниколов. C., БАН, 1958. Напоследък и Neuburger, Mary. The Orient W ithin. Muslim M inorities and the N egotiation o f Nationhood in Modern Bulgaria. Ithaca and London, Cornell University Press, 2004, esp. 33-54. 70 Вж. Ггоргиев, Величко, Стайко Трифонов. Покръстването на българите мохамедани, 1912-1913. Документи. C., 1996.
Р ^двд п ъ р в а . Н а с е л е н и е, б еж а н ц и , м а л ц и н ства
41
световна война. През 1920 г. помаците в България били около 94 000 дуШИ-
71
Впоследствие отново се провеждана политика за приобщаване на помаШКОто население (наричано българомохамедани) към българската на пия, но при променена тактика. На преден план се извеждала българската народностна принадлежност („завръщане към корените“, „възраждане“), н0 без да се посяга на ислямската вяра - Коранът бил преведен на българ ски език. Всичко това се пропагандирало в прогресистки кампании срещу изостаналия бит, за по-добри условия на живот, за просвета и модерниза ция. През 1937 г. модернизационно и национално настроени българомоха медани основали в Смолян културно-просветната организация „Дружба Родина“ с разнообразна дейност - от събиране на историко-етнографски материали (и издаване на списание „Родопи“) до разработване и провежда не на „възродителни“ мероприятия.72 „Културата“, както станала известна сред помашкото население, изнасяла сказки, организирала вечеринки и любителски театрални представления, чиито шавни теми били просветата и борбата срещу битови и други предразсъдъци и отживелици, включител но освобождаване на жените, както и възраждането на българския дух и народностно самосъзнание; имало курсове по ограмотяване и по готвар ство, шев и домакинство за жените.73 Войната довела до усилване на на ционализма, особено с присъединяването на нови територии. Организа цията се превърнала в сътрудник на правителството и разработвала и про карвала държавната политика, а нейни членове станали мюфтии. През 1942 г. родопските помаци били отново насилствено преименувани; пре махнати били елементи на традиционното им облекло (фес, тюрбан, фередже), въведен бил българският език за нуждите на религиозния култ и пр. Като цяло, въпреки различните средства, може да се констатира значител на последователност в политиката спрямо помаците, която намира продъл жение и при комунистическия режим. 71 Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1920 год. Книга 1. С., 1927, 174-175. Тук са дадени 93 953 мохамедани с майчин език бъл гарски. 72 Нейни цели според устава й са: „да събужда и развива народностното чувство у бълга рите от мохамеданско вероизповедание“ ; да ги пази от външни пропаганди и инородни вну шения и въздействия; да чисти чуждиците и заемките в нрави, обичаи, бит и език; да бди за придържане към религиозните догми на мюсюлманството и пр. Вж. Сборник Родина. Ред. Петър Маринов. Кн. 1 (1937-1938). С„ 1939, 31-37. 73 Дейността на организацията е отразена в издавания от нейния ръководител Сборник Родина. Ред. П етър Маринов. Книга 1, 2 (1938-1939). С., 1940. Излезли са и още два тома. За »Родинското“ (възродително) движение вж. и по-късните спомени на Маринов, Петър. Б ъл гарите мохамедани. С., Ангелинов, 1994.
ГЛАВА ВТОРА ЗДРАВНО ДЕЛО
В тази глава се разглеждат редица въпроси, свързани със здравното дело: изграждането на централно здравно ведомство и на местни здравни органи, на болници и амбулатории, създаването на лекарски кадри и на аптекари и като резултат - обхващане на населението в здравно-санитарна мрежа; понататък, борбата срещу болестите, особено срещу инфекциозните и епиде мичните и т. нар. социални (или народни) болести; народната медицина и нейното изместване от научната медицина.
ВЪЗРОЖДЕНСКОТО НАСЛЕДСТВО Освобождението заварило нищожно наследство в областта на здравеопаз ването и лечебното дело.1 В Османската империя имало само дворцова и военна медицина е нищожен брой лекари. През 1827 г. в Цариград била от крита една военна медицинска школа, най-напред за фелдшери, скоро тран сформирана във висша школа („Галатасарай“ или „Топхане“). Нейните ви пускници били зачислявани в турската армия като военни лекари, а неиздържалите изпита ставали аптекари (евзаджии) и фелдшери (джерахи). Някои от първите български лекари преподавали медицина във Висшата медицинска школа в Цариград и в Букурещкия университет. В български те земи имало две турски военни болници в градовете с турски военни гар низони Шумен и Варна, но не и предназначена за населението здравна грижа. Населението се обръщало към самозвани хекими (лечители - „лека ри“), джерахи (фелдшери), биляри, ахтари (аптекари с претенции да леку ват), а също към по-народните костоправи, бербери, врачки, баячи и пр. Хекимите (наричани още билери) били най-вече лечители от Епир и Теса лия (особено от град Янина), гърци и цинцари, които се разпространили из империята в началото на XIX в. Те се препоръчвали за лекари и едновре менно продавали лекарствени средства: „тинктури, етерически масла, равент, английска сол и пр., които са правили впечатление на болния по
1 Русев, Марин. Ю билейна книга. Исторически преглед на медицинската част и медицин ската книжнина в България, 1878-1903. С„ 1904, 8-2 0 , 111-115, 127-129; Давидова, Вера. История на здравеопазването в България. Очерци. С., Наука и изкуство, 1956, 28-32; А по столов, М иладин. История на медицината. С., Медицина и физкултура, 1984, 68-75.
Г Л А В А В ТО РА . З Д Р А В Н О Д Е Л О
43
своето действие, вкус и миризма“. Особено впечатлявали хората с позна ването на хинина като средство против маларията, което държали в тайна. Създавали си авторитет, като се заобикаляли с мистериозност и експлоати рали невежеството и суеверието на населението. В практиката си смесва ли едни и същи лекарствени средства за всякакви болести и предлагали ле карство „за шава, за сърце, за уши, за усилване, според оплакването на па циента“, заедно с наставления, как да се взима, от рода на „преди петли да пеят“, „на пълен месец“, „срещу петък“ и пр.2 Най-универсално употребя вани за всякакви болести били разслабителните, кръвопускането, външното лекуване чрез разтривки, налагане с нещо или горене, но употребявали и разни молитви, баяния и заклинания. Знанията си тези „емпирични“ ле чители получавали, след като чиракували известно време при други подоб ни лечители или като опитвали сами разни средства. Ето как е описан един подобен хеким в Кюстендил от д-р Любенов, който учил при него занаят през 1860 г.: За някои изобретени от него лекарства разправяше, че науката не била умела още да ги открие. Той хвалеше тези лекарства, че помагали за всякакви възможни и невъзможни болести. Те помагали, ако се употре бяват както вътрешно, така и вънкашно, с еднакъв успех; те пречиства ли кръвта, укрепвали, хранели, възбуждали, поправяли, помагали за пораствание и веселели душата. [...] В пазарен ден аптеката беше пълна с мющерии: един си пуща кръв, друг си пуща пиявици, трети - клиз ма, четвърти взема слабително, на пети се приготвя лекарство; тъй що то от глъчка не се разбираше кой какво говори и затова хекиминът от своята висока катедра даваше разпорежданията си повече с пръсти. Например показвах отдалеч пациента и ескулапът даваше с пръсти зна ка, колко пиявици да се поставят или колко банки кръв да му се вземе.3
В Османската империя съществували и т.нар. ахтарници, където наред с колониални стоки ахтарите (дрогеристи, „аптекари“) продавали някои прости лечебни средства; това ставало в произволни количества и често без преглед, по задочно описание на болестта от близките. Имало и джехари („хирурзи“), които се занимавали с превързване и лекуване на рани и с разни операции, като някои (тахчии) вадели камъни от пикочния канал с 2 Русев, Марин. Юбилейна книга..., цит. съответно на с. 10, 12. 3 Любенов, П. Медицината преди 35 години в гр. Кюстендил. (Лични спомени). - Меди цински сборник, 1, 1895, № 9-12, 771-784, цит. на с. 777, 782. За билерите и Границки, Ана стас. Огледало на гръко-арнаутските магесници шарлатани и биляробузаджи хекими. Цари град, 1855. Вж. и спомените за Копривщица на Маджаров, М ихаил. Спомени. С., Български писател, 1968, 65-67. Също спомените на д-р Цончев за Габрово: Цончев, Петър. Из общест веното и културно минало на Габрово. С., 1934, 582-587.
44
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
помощта на закривен остър шиш и бръснач, а други (гьозчии) оперирали катаракти с дълги чорапени игаи, без антисепсия. Зъболекарство в строгия смисъл на думата не съществувало, а само вадене на зъби (нерядко и здра ви) от обикалящи белбери, предимно турци. Елементи на градска (гражданска) медицина се появили през 60-те и 70-те години на XIX в. по инициатива и със средства на местната градска общественост. При известния турски реформатор и управител на Дунав ския вилает Мидхат паша с общински средства били построени първите градски болници в Русе и Плевен (през 1865 г.) е по един лекар; градска болница съществувала и в Добрич. На филантропични начала със средства на богати български търговци били построени болници във Варна (1869 г.) и Търново (1867 г., но тя просъществувала кратко). В някои български гра дове се появили дипломирани лекари - чужденци и българи, завършили в Цариград и Букурещ, в Русия, Франция, Австрия и пр., които ставали град ски лекари срещу известно възнаграждение. Те държали и собствени апте ки, където преглеждали повечето болни и също там се приготвяли предпи саните лекарства (евентуално с помощта на специални аптекари). Броят на завършилите медицина българи преди Освобождението е 151 души (найголяма част от общо 627 души с висше образование), от които като град ски лекари или на свободна практика работели 77 души (32-ма в българ ските земи, останалите другаде).4 През последното десетилетие преди Освобождението се появяват пър вите самостоятелни аптеки, принадлежащи не на лекари, а на дипломирани фармацевти (евзаджии). Истински фармацевтични аптеки се откриват в Стара Загора (още през 1864 г.), Русе, Пловдив, Силистра, София, Свищов, Сливен и др., но наред с тях продължавани да съществуват и ахтарниците. След страшната епидемия от холера през 1865 г. турското правителство направило опит да уреди аптечното дело, като започнало да изисква спе циално образование за притежанието на аптека, но това не се спазвало от местните административни власти. Преди Освобождението се създава и скромна медицинска книжнина на български език.5 4 Куюмдж иева, М иглена. Интелектуалният елит на българското общ ество през Възраж дането. C., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995, 106-111. Повечето завършили медицина във Военномедицинското училище в Цариград, Медицинското училище в Букурещ, а на трето място - във Франция. По-големи цифри са дадени в Българската въз рожденска интелигенция. Съст. Николай Генчев и Красимира Даскалова. C., Д-р П етър Берон, 1988, с. 6, 10. Вж. също Кантарев, К. Предосвобожденските лекари в България. - Съвремен на медицина, 1975, № 9, 41-43. Тук броят на лекарите в навечерието на Руско-турската осво бодителна война е даден около 150 души, образовани главно в Цариград, Букурещ, Русия и Франция. 5 Вж. книжнината у: Русев, Марин. Юбилейна книга, 144-167.
р п . Н А ВТОРА. ЗД 1'А В Н О Д Е Л О
45
ЗДКОНОВО И АДМИНИСТРАТИВНО УСТРОЙСТВО НД ЗДРАВНОТО ДЕЛО Началото на законодателно и практическо уреждане на здравното дело в освободената държава се поставя с изработените от д-р Димитър Моллов по поръчение на руските власти „Временни правила за устройството на медицинската част в България“ (утвърдени на 1 февруари 1879 г.).6 Прави лата, които се опирали на руското здравно законодателство, регулират централното медицинско управление, лечебните заведения и устройството на аптеките в България. Медицинското управление е поверено на Меди цински съвет като висш медицински орган, състоящ се от четирима лекари начело с председател (първи Д. Моллов7). Както в руския образец, Меди цинският съвет не е самостоятелен орган, а влиза в Отдела (Министерство то) на вътрешните работи и е подчинен на него; съставът му се утвържда ва от правителството. Местни органи на медицинското управление са ок ръжните лекари (общо 30) и градските лекари, каквито трябва да има в гра дове с население над 8000 души. Лекарите са подпомагани от фелдшери. Окръжните лекари се назначават и уволняват от началника на Отдела на вътрешните работи с одобрение на Медицинския съвет; желаещите да практикуват частно трябва да се явят на колоквиум. Съгласно „Временните правила“ болниците се управляват от болничен съвет, в който освен главния лекар влизат окръжният началник, председа телите на окръжните и градските съвети, командирът и лекарят на военната единица. Болниците се делят на първостепенни, второстепенни и третосте пенни - с различен брой легла и различен персонал; първостепенните са държавни и губернски (т. е. към най-голямата административна единица). Бедните се лекуват безплатно и получават безплатни лекарства, а амбулаторното лекуване е безплатно за всички. На практика лечебното дело у нас започнало с петте заварени болници, към които за една-две години се до бавили още 13 новосъздадени, повечето в неподходящи постройки. 6 Най-доброто изложение на уредбата на здравеопазването, особено до войните, е т Д а видова, Вера. История на здравеопазването... Вж. също: Панев, Асен. Развитие и характер...; Авторски колектив. История на медицината в България. Ред. Вера Павлова. С., Медицина и физкултура, 1980; Апостолов, М иладин. История на медицината... От по-старите автори вж. стигащите донякъде изложения на Русев, Марин. Ю билейна книга ..., 20-110, 115-138; Золотович, Георги, М арин Русев. Исторически преглед на Медицинската част в България. - Ме дицински сборник, 4, 1898, № 8, 449-587; Ораховац, Петър. Поглед върху нашите санитарни наредби. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, № 1, 1-27; Към анкетата по делата на санитарното управление през 1903-1908. С., 1910; Икономов, Д . Народното здраве в София. Във: Ю билейна книга на град София (1878-1928), 311-329. 7 През следващите 25 години председатели са били докторите Гримм, П. Жечев, Любомир Золотович, П етър Ораховац и Марин Русев.
46
българското о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Аптека можел да открие всеки желаещ, ако тя се завежда от фармацевт. Изисквало се и разрешение на Медицинския съвет (концесия). Въведени били официална фармакопея (номенклатура на лекарствата) и аптечна так са. На фармацевтите било забранено да пишат рецепти. Аптечното дело за почва с т. нар. реална концесионна (наследствена) система - с право на продажба, даване под наем и предаване на аптеката по наследство. Във „Временните правила“ изпъкват най-общо няколко момента. Ме дицинското ведомство не е самостоятелно, а е в рамките на ведомството на вътрешните работи; самите лица в него се посочват от правителството. Ръ ководството на медицинското дело (още не здравеопазване в днешния, пообхватен смисъл) е поверено твърде демократично на колективен орган; подобен орган са и болничните съвети. Ориентацията е изключително към лекуване (осъществявано в болниците) и не се предвиждат хигиенни и здравно-предпазни мерки (само някои полицейски мерки по границите и във вътрешността на страната). Самото лечебно дело се доминира от болничното (стационарно, лежащо) лечение; извънболничното (амбулаторното) лечение е предоставено на „волнопрактикуващи“ (т. е. частни) лекари.8 Както изтъква историкът на медицината Вера Давидова, създаденото у нас медицинско обслужване на селското население отговаряло в крайна смет ка на това на руските неземски (т. е. без местно самоуправление) губернии, където здравеопазната организация била бюрократично уредена.9 От рус ката уредба били заимствани някои слаби страни и по-специално аптечна та система (с реална концесия) и болничните съвети (които в действител ност останали фиктивни), докато не били възприети и някои силни страни и по-специално принципът на по-широко участие на самото население в грижите за народното здраве.10 При всички свои пропуски и непълноти обаче, „Временните правила“ съответствали на твърде примитивните об ществени условия на времето и представлявали едно добро начало. В Източна Румелия санитарното дело било уредено със закона за уст ройството на санитарната част (от 1880 г.). Върховен здравен орган тук бил Санитарният съвет (с първи председател д-р Стоян Чомаков). Изгра дена била мрежа от околийски здравни служби с амбулаторна помощ. Болничното дело обаче било предоставено на обществената и частната благо творителност. 11 8 Панев, Асен. Развитие и характер..., 10-13. 9 Давидова, Вера. История на здравеопазването..., 61-62. Самата болнична лекарска по мощ била предназначена на първо място за военните чинове от войската и чак тогава - за гражданското население. 10 Ораховац, Петър. Поглед върху нашите..., с. 4; Русев, Марин. Ю билейна книга, с. 44,48. 11 Вж. и Запрянов, Н. Бележки върху историята на болничното дело в Източна Румелия. Ямбол, 1979.
г л / рА_ВТОРЛ.
Здглино Z№.no
47
С преврата и суспендирането на конституцията от княз Александър Баенберг настъпили някои промени в устройството на „медицинската част“, специално що се отнася до централното управление. Те били узаконени с н о в и т е граждански медицински закони от 1882 г. Била въведена върховна еднолична длъжност генерал-инспектор по медицинската част (заета от ския военен лекар И. Гримм). Под негово разпореждане била поставена гражданската и военната медицинска организация. Генерал-инспекторът подучил широки правомощия да издава заповеди за санитарното ведом ство, да председателства Медицинския съвет, да взима участие в Мини стерския съвет и в новоучредения Държавен съвет и пр. На свой ред Меди цинският съвет претърпял изменения и макар да оставал централен орган на медицинската уредба, функциите му намалели и той вече не решавал ад министративни въпроси. Последните влезли в компетенцията на генералинспектора и на неговите подчинени - главния лекар на медицинското уп равление и главния военен лекар. Новите правила запазвали старите поло жения за аптеките и болниците. С възстановяването на конституцията и смяната на правителството би ло възвърнато старото положение. Длъжността генерал-инспектор била закрита и здравното дело (с Висшия медицински съвет) отново преминало под ведомството на министъра на вътрешните работи. Според една автори тетна преценка така бил пропуснат шансът за оформяне на самостоятелно санитарно ведомство (министерство) и за по-бърз напредък на здравното дело. Предаването му под контрола на Министерството на вътрешните ра боти, силно изложено на партизански страсти, навредило значително на здравното развитие.12 Няколко правилника, издадени в първите години на свободния живот, компенсирали отчасти пренебрегнатата във „Временните правила“ профилактична (хигиенна, здравнопредпазна) насока на здравеопазването. Таки ва са в частност полицейските правила за опазването на общественото здраве (от 1879 г.) и условията, които трябва да се спазват при градежа на селските къщи (1880 г.). Последните обаче останали „мъртва буква“. Покъсно били издадени и редица санитарнопредпазни инструкции, като: пра вилник за предпазване от азиатската холера (1882 г.); инструкции за борба с венерическите болести и проституцията; задължително обявяване на кон статираните заразни болести - дифтерит, скарлатина, брусница (общо наз вание на рубеола и морбили), петнист и коремен тиф; уреждане на „мъртвопроверителството“ (т.е. регистриране на умрелите и причините за смъртта), на тъмниците и психиатричните заведения; изучаване на сани тарното състояние. 12 Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., с. 5.
48
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
През 1882 г. при Разградската болница бил създаден първият център („Оспенний телятник“) за получаване на противовариолна ваксина (шарко ва лимфа и детрит), организиран от руския лекар Борис Окс; скоро било въведено задължително ваксиниране против шарка. Втори такъв институт бил открит през 1889 г. Една след друга били създадени химическа лабора тория (1880 г.), бактериологична лаборатория (1889 г.) и друга през 1896 г. (която произвела противодифтеритен серум през 1898 г.). Последната покъсно станала Бактериологичен институт, а впоследствие - Хигиенен ин ститут. Бил създаден и Противочумен институт (1902 г.). Много от мерки те от този ранен период носели всъщност санитарно-полицейски характер и целели защита срещу епидемии. В края на 1888 г. влязъл в сила нов закон за санитарното устройство на държавата (накратко санитарен закон), съставен от Висшия медицински съвет под председателството на д-р Жечев. Той следвал образеца на ру мънските и френските медицински закони, с тенденция за отдалечаване от руската санитарна уредба. Новата система предоставя върховния надзор над здравното дело на министъра на вътрешните работи. Ръководен орган на здравеопазването става Гражданската санитарна дирекция (наследила гражданското медицинско управление) при Министерството на вътрешни те работи с правителствено лице за директор и състав от поддиректор, на чалник на ветеринарната част, началник на домакинската част, началник на аптечната част и химик. Медицинският съвет, сега под името Висш меди цински съвет, се превръща в чисто съвещателно и научно тяло, натоваре но с общия надзор за изпълнение на санитарните закони и мерки (т. е. из вършване на санитарни инспекции). Негов председател по право е минис търът на вътрешните работи, а в негово отсъствие - директорът на санитарната инспекция. Същият принцип на поставяне на органите на здравеопазването в пълна зависимост от административните власти е прокаран и на местно ниво. Окръжните управители, околийските началници и общинските кметове са началници на медицинската част в своя район, така че окръжните, околий ските и общинските лекари са техни изпълнителни органи. Нова тук е длъжността околийски лекар, т. е. здравеопазването „слиза“ до околиите. Към всички тези лекари има и по един фелдшер, но правата на фелдшери те не са ясно определени. Законът учредява и окръжни хигиенни съвети, чиито членове са почетни и неплатени и нямат власт да привеждат в сила решенията си, поради което те на практика останали слабо резултатни. Санитарният закон (също както „Временните правила“) дели болници те на първостепенни, второстепенни и третостепенни, като за първите и вторите се предвиждат специални лекари (но на практика повечето второ-
АВА
вто РЛ .
ЗД Р Л И Н О Д 1 1_ю
49
т е п е н н и болници се завеждали от окръжните лекари). Предвидени са 7 пЪрвостепенни болници - в София, Търново, Пловдив, Русе, Варна, Видин С л и в е н (по-късно към тях се добавят Плевен и Ловеч); второстепенни окръжните градове, и третостепенни - в зависимост от годишните креди ти Специални отделения се предвиждало да има само в Александровската б о л н и ц а , която наистина се развила като най-добро болнично учреждение. Към болниците се предвиждали и болнични медицински колегии, които да се занимават с научни въпроси и подобряване на болничното лечение (но и те като предишните болнични съвети останали само на книга). В закона не се посочвало кой се лекува безплатно и кой - със заплащане, на кого се отпускат безплатни медикаменти, което водело до много недоразумения и произволни тълкувания в практиката. Законът закрепил реалната концесионна аптечна система (с продаваемост и наследяемост на аптеките). За първи път, макар и твърде неясно, се определяли правата и задълженията на фелдшерите и „бабите“ (акушерки те). Заедно с малобройността на лекарите това позволило на фелдшерите да разширят дейността си отвъд своята подготовка и предназначение. В са нитарния закон от 1888 г. се споменава за първи път и за практикуване на зъболекарство в държавата от квалифицирани лица след полагане на из пит. В началото на 1888 г. бил утвърден „Правилник за берберите по прак тикуване зъбоваденето, пущането кръв чрез вендузи (рогове) или пиявици и поставяне сухи вендузи“. Санитарният закон от 1888 г. може да се прецени най-общо като съсре доточаване на санитарното дело в ръцете на една висша санитарна власт (за сметка на значението на Медицинския съвет, който става чисто съве щателен орган). При това самата санитарна власт била подчинена още посилно на опартизанената централна и местна администрация. 13 Оттук възможността за своеволни назначения, местения и уволнения на лекари, за бюрократизиране и лошо протичане на здравното дело. На границата на века били изготвени и предложени два законопроекта за нов санитарен закон (през 1897 г. с автор д-р Георги Золотович и през 1901 г. с автор д-р Петър Ораховац). И двата представят алтернативна кон цепция за изграждане на здравното дело, а именно: чрез по-самостоятелно като цяло здравно ведомство, но при по-децентрализирана здравна систе ма и санитарна роля на общинските органи (които обаче трябва да поемат издръжката на селските лекарски участъци). Те съдържат и ред положения в Духа на обществената и профилактичната медицина, например: задължи телно ваксиниране против шарка, задължително известяване за остри ин13 7, 15.
Русев, М арин. Юбилейна книга..., с. 56; Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., с.
50
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
фекциозни заболявания, санитарен надзор над фабрики, кланици, гостил ници и пр. Проектът на д-р Ораховац е особено радикален в степента на „демократизация“ и „социализация“ на здравното дело. Той издига Висшия медицински съвет от съвещателно тяло до най-висша инстанция за ръково дене на здравното дело (а Санитарната дирекция да бъде неин изпълните лен орган); въвежда принципа на по-малки лекарски участъци с идеята за по-плътно и равномерно обхващане на населението от медицински грижи; регламентира строго правата и задълженията на фелдшерите; въвежда строга лична концесионна система за аптекарите; предвижда безплатно болнично лечение и безплатни лекарства за бедни (в държавните и общин ските аптеки); привлича Лекарския съюз като професионална организация на лекарите към ръководството на здравеопазването чрез мнения и съоб ражения, обсъждане на закони, изработване на лекарска етика и пр. 14 Около това време назрял и конфликтът между лекарите - привържени ци на възгледите на д-р Петър Ораховац („ораховисти“), с привърженици те на представляваната от д-р Марин Русев тенденция („русевисти“), кой то имал продължение и в междувоенния период. Д-р Ораховац (черно горец, завършил медицина в Русия) застъпвал една по-демократична и об ществена тенденция на здравеопазване в духа на руската земска медици на.15 Тя включва колегиално ръководство на здравното ведомство, обще ствен (идеалистично-народнически) елемент в дейността на лекаря, по-народна и социална медицинска помощ (т. е. близка до населението и евтина) и подозрителност към частната практика, привличане на местните власти и населението към здравното дело, предимство на предпазната (профилактичната) медицина и на хигиената пред чистото лечение, корпоративно обе диняване на лекарите и поддържане на високи професионални и етични норми, право на лекарската корпорация на мнение (и критика) на санитар ните закони и официалното здравеопазване и пр. 16 Д-р Русев и други лека14 Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., 16-17. 15 Традицията на руската земска медицина се стреми да осигури широко достъпна меди цинска грижа за едно изключително селско, бедно, неграмотно население. Това се постига чрез средства като: участъковия принцип (здравни участъци с лекар, фелдшер, акушерка, бол ница с аптека и пр.), пътуващи лекари и фелдшери, евтина медицинска помощ, народническа самоотверженост на лекарите за подобряване на хигиенните условия на селяните, включител но изследвания на заболеваемостта във връзка с условията на живот, следователно разгръща не на хигиенната, профилактичната линия. Вж. Апостолов, М иладин. История на медици н ата..., 85-86. 16 Тази концепция е застъпена в сп. „Български лекар“. Вж. и „ораховистката“ брошура на д-р Ненов, Васил. Лекарят-общественик. С., 1911. Авторът отправя призиви за „обществе на медицина“ (превантивна, профилактична, а не лечебна), разглежда лекаря като „обществе ник“ и апелира към неговия „обществен дълг“ ; обявява се против превръщането на лекарската професия в „търговия“ и преследване на лична изгода. Оттук авторът естествено клони към
ГЛ А В А ВТОРА. З Д Р А В Н О Д Е Л О
51
и със западно образование, получено при други условия на живот, клоне ли към буржоазните, частнокапиталистически тенденции в медицинското д е л о , с акцент върху лечението, частната лекарска практика и пр. Впрочем, техните идеи изглеждали в началото по-нереалистични и трудно осъщест вими в изостаналите български условия, които изисквали повече държавна помощ, обществена инициатива и апелирали към лекарското самоотри цание. И едните, и другите се стремели към по-голяма самостойност на здравеопазването и към издигане на престижа на лекаря. Спорът, освен принципна, имал и чисто лична страна, която на моменти (около Първата световна война) взела връх и конюнктурно довела до смяна на позициите (на „ораховистите“) по някои въпроси. За разлика от чисто идейните противопоставяния, в реалността нещата се уреждали според условията и възможностите, най-често като компро мис - в случая между държавното, общественото и частното начало в здравеопазването, между социалност и платеност, между лечение и пред пазна медицина и пр. 17 Специално що се отнася до народническото разби ране за обществена дейност на лекари и местни власти (без лично възна граждение) и подозираното като печалбарско „частно“ лечение, може да се отбележи иронията, че здравното дело у нас не последвало нито единия, нито другия път, а се развило и останало докрай предимно държавно; ев тиното лечение за „народа“ и отдаването на пациентите също предпоставя държавно осигурена лекарска служба. В случая изостаналостта на усло вията и бедността на населението, както и финансовата слабост на общи ните насочвали развитието предимно към държавно здравно дело и спъва ли както общественото (общинско и друго), така и частното начало. Здрав ните власти можели да се стремят само към изграждане на широка, достъпна и евтина държавна здравна мрежа с бюджетни средства. Преобладава нето на държавното здравеопазване отначало било абсолютно, а възмож ностите за частна практика нараствали постепенно (често в съчетание с Държавната служба). Социалният момент се изразявал в безплатно лекува не на бедните. Вече след войните общественият елемент се проявил във въвеждането на широко здравно осигуряване, което дало възможност на самото население да набира средства за лекуването си, включително при Държавната (или общинската) служба, но с достатъчно заплащане, и е подозрителен към част ната лекарска практика и към „лечебната медицина“; същевременно той се обявява против леКаря-„службаш“, който върши рутинно и без инициатива служебната си работа. 17 Самият д-р Русев в проекта си за закон от 1915 г. (който не успява да стане закон) пред вижда голямо място и за профилактиката, а освен това широко участва в кампанията против туберкулозата. Вж. Тантилов, Христо. 40-годишната санитарно-обществена и лекарска дей ност на д-р Марин Русев. С., 1930, с. 30.
52
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
частни лекари (и всъщност заличавало за пациента разликата между лека ри на държавна служба и частно практикуващи). Приетият през 1903 г. закон за запазване общественото здраве (изменен и допълнен през 1909 г. и останал в сила до 1929 г.) е изработен от д-р Ма рин Русев. 18 Той повтаря части от санитарния закон, но възприел и някои идеи от законопроектите от 1896 и 1901 г. Основните положения в него са следните. Министърът на вътрешните работи упражнява (както и преди) висшия надзор по опазване на общественото здраве. Управлението на об щественото здраве е централно и местно. Централното управление е към Министерството на вътрешните работи и се състои от две учреждения: Ди рекция за опазване на общественото здраве като административен орган и Върховен медицински съвет като научно-съвещателно тяло. При Меди цинския съвет се учредява аптечна комисия от аптекари, а аптечната кон цесионна система остава по същество реалната (наследствена), но с редица ограничения. (Няколко години по-късно тя била заменена от строго личната концесионна система.) За болниците остават старите положения: деле нието по категории, безплатно лекуване на бедните, а също и на болните от тежки заразни болести в държавните болници. Лекарският съюз не е привлечен в управлението на здравеопазването (това става с изменение в закона по инициатива на д-р Ораховац през 1909 г.). Местните здравни органи са подчинени на централните санитарни ор гани, но са силно зависими (отчасти бюджетно) и от окръжните, околий ските и общинските управления. Създават се санитарни околии (на прак тика участъци) с радиус около 15 км и с около 20 0 0 0 души население с околийски санитарни лекари, евентуално по няколко в една администра тивна околия. Общини с над 4000 души население трябва да поддържат об щински лекар; бедните в общината получават безплатна медицинска по мощ. Учредяват се околийски и общински хигиенни съвети (наред със съ ществуващите по предходния закон окръжни съвети) под председателство на местните власти (окръжния управител, околийския началник). Законът предвижда и задължително известяване за заразни болести, като чума, хо лера, едра шарка (вариола), скарлатина, лошо гърло (дифтерит), коремен и петнист тиф, като особено строги са мерките против чумата и холерата. Постановява се и задължителна ваксинация и реваксинация срещу едрата шарка (с телешка лимфа и детрит). Изобщо здравната организация по този закон обхваща населението в по-плътна мрежа и така стига по-близо до него. Може да се забележи, че
18 Закон за опазване общественото здраве (приет декември 1903 г.). С., 1904. Вж. анализа и критиката на този закон от Ораховац, Петър. Поглед върху н аш ите..., 20 -2 4 . Критиката на Ораховац е по пунктовете, в които този закон се различава от неговия проект от 1901 г.
г л . я д _ВТОРА. ЗД Р А В Н О Д Е Л О
53
по-„надолу“ се слиза към селските санитарни околии и общини, •ролкова по-многоцелеви стават здравните служби, съчетавайки лечебни сЪс санитарно-административни задачи. Такива задачи са в частност санит а р н о т о благоустройство на населеното място, ваксинацията, борбата с иНфекциозните болести, регистрацията на умрелите и пр. кол к о т о
АПТЕКАРСКИЯТ И ФЕЛДШЕРСКИЯТ ВЪПРОС; бабуване
В края на XIX в. предмет на остри спорове стават два въпроса, свързани със здравната организация - аптекарският и фелдшерският. „Аптекарският въпрос“ засяга начина на организиране на аптечната система и по-специ ално дали да продължи да действа въведената в началото реална (наследс твена и продаваема) концесионна система, или да се въведе свободна, лична концесионна система, а някои били дори за системата на държавни аптеки. 19 Аргументите за и против различните уредби (с примери от разни държави) са многобройни и правилността им трудно може да се прецени. Ясно е, че заинтересовани лица от реалната система били вече концесионирани аптекари, поставени в привилегировано положение, без конкурен ция. Наследствената концесия се защитавала от аптекарите като частна собственост (в която е вложен капитал, създадена е клиентела и пр.), свър зана с предполагаемо по-голяма добросъвестност. Защитници на личната концесионна система били предимно лекари. Според техните аргументи монополът повишавал цената на продаваните в аптеките лекарства (на свой ред това било оспорвано от реалните концесионери с аргумента, че при свободна покупко-продажба на аптеката, новият собственик трябва да компенсира вложения капитал). Освен това при реалната система младите фармацевти нямали шанс да получат от държавата концесия за откриване на аптека (понеже броят на аптеките е фиксиран по отношение към населе нието). Обратно, при личната концесионна система със смъртта на апте каря концесията се връща при държавата и тя може да я даде на друг фар мацевт. Аргументирало се и по-общо, срещу наследствените привилегии по принцип в едно демократично общество. Съществуват и множество междинни положения, които ограничават реалната концесия (т. е. условия 19 Русев, М арин. Ю билейна к н и га..., 118-120; О раховац, Петър. Поглед върху нашите..., 9-11; Към анкетата по делата..., 126-130; Тончев, Ст. Пак по преминаването на ап теките в държавни ръце. - Медицинска беседа, 4, 1897, № 3, 129-139. Той е за преминаване На аптеките в държавни ръце. В същия смисъл вж.: Аптеките и аптекарите у нас. —Медицин ска беседа, 4, 1897, № 3, 166-172.
54
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
та на продаваемост и унаследяване), без да водят до напълно свободна лична концесия, на свой ред ограничена с редица предусловия (евентуално с фиксиране броя на аптеките към броя на населението).20 Разногласията между управляващите здравното дело лекари и аптека рите били свързани не само с борба за влияние, но и били израз на конф ликта между държавния и частния принцип в здравното дело. Понеже ап теките са частни предприятия, техните собственици обяснимо били моти вирани от стремежа за печалба. В защита на своите интереси фармацевти те създали своя професионална организация през 1890 г. и издали значи телна литература по съществуващите у нас и в чужбина аптечни уредби. Дори помощник-аптекарите се организирали през 1892 г. в дружество „Галенус“ (под социалистическо влияние). За да защитят интересите си, апте карите се стремели да имат свои представители в централното здравно уп равление и да влияят върху важните за тях въпроси (правилниците за фар мацията, аптекарската такса, която формирала тяхната печалба, ревизията на аптеките и пр.). Обратно, от позицията на обществените (и държав ните) интереси, лекарите се отнасяли с подозрение към тези корпоратив ни искания и много неохотно допускали увеличаване на влиянието на ап текарите. На практика аптечният въпрос в България се развил от реалната (не ограничена) концесия към постепенното й ограничаване чрез разни усло вия и най-сетне - преход към лична концесия, но не изцяло свободна. След господство на реалната концесия в чист вид, за първи път законът за опаз ване на общественото здраве от 1903 г. ограничил наследяването (вдовица та и децата на починалия можели да се ползват от концесията 10 години, след което тя се връщала на държавата). Поправката на закона от 1909 г. осъществява преход към строго лична концесионна система, като новите концесии са чисто лични и не само не могат да се наследяват, но и да се продават, подаряват или дават под наем. Спорове се водели постоянно и около вдигащата цената на лекарствата аптечна такса (която се виждала не достатъчна на аптекарите). Спорове предизвикали и дрогериите, много от които били прикрити аптеки, действащи при по-свободни условия и конку риращи аптеките в продажбата на някои лекарствени средства. Трябва да се подчертае, че в огромния си брой аптеките останали частни през целия пе риод, наред с известен брой държавни и общински аптеки към болниците.
20 Вж. Карастоянов, Харалампий. Аптекарският въпрос в България. С., 1897; Развитието на аптечния въпрос в Австрия. С., 1909, Х -ХХ Ш . Авторът е против ограничаването на реал ната концесия. Николчев, Кирил. Материали за историята на аптечното дело в България. С., 1929, 244-265.
р д В А вто ра . Здравн о дело
55
Остри спорове предизвикал и фелдшерският въпрос.21 Институтът на Фелдшерите бил пренесен от Русия и (както и там) се налагал от първона чалния недостиг на лекари, при което фелдшерите служели не само като п0 моШНИЦИ, но понякога дори замествали лекаря. При наличието на малко лекари, у нас били откривани фелдшерски училища с двугодишен курс на обучение и няколкомесечни фелдшерски курсове. Фелдшерски кадри били подготвяни и от военното ведомство - санитарни подофицери и фелдфебели с фелдшерска правоспособност и твърде слаба подготовка. През първи те 25 години след Освобождението били открити общо 11 такива курса и училища, от които излезли около 1000 граждански и военни фелдшери. По липса на лекари, те били допускани да завеждат санитарни участъци (в села, където нямало лекар) и дори да заместват болнични лекари. Претен циите на фелдшерите да лекуват като лекари и дори да имат самостоятелна (частна) практика нараснали и те се организирали в защита на своите ин тереси.22 Оттук и конфликтът между тях и лекарите, които наред с другото, те конкурирали сред търсещото по-евтини медицински услуги население. Както се изразява яркият противник на „фелдшеризма“ д-р Ораховац, то ва явление е анахронично полузнание, което може да има някакво оправда ние в Русия с нейното грамадно население и необятни пространства, но не и у нас.23 Въпреки това въпросът за правомощията на фелдшерите дълго оставал неуреден и едва впоследствие, с нарастването на броя на лекарите, те били изместени. Известно решение дал законът от 1903 г., който разре шил на фелдшерите с 10 -годишен стаж частна практика в селските общини, където няма лекар. Оказването на помощ при раждане е друг важен въпрос. Традиционно с акушерство се занимавали възрастни жени - „баби“. Срещу „бабуването“ има многобройни критики от страна на професионални лекари, които се позовават на големия брой заразявания на родилките поради липсата на антисептика (водещи до родилна треска), разкъсвания (перитонити), осака тявания и смъртни случаи при силно теглене и грешни манипулации при неправилно положение на детето и пр. Най-напред се смятало, че „бабите“ трябва да бъдат заместени от дипломирани акушерки. Санитарният закон от 1888 г. предвиждал жените да продължат да бабуват, докато страната се 21 Русев, М арин. Ю билейна книга..., 129-138; Ораховац, Петър. Поглед върху наши т е . . , 13-14; Към анкетата по делата..., 123-126; Нейчев, Харалампи. Медицинска помощ на населението - лекари или фелдшери? C., 1914. Авторът е против „фелдшеризма“, но казва, че заплатите на лекарите са малки, а условията в селата са лоши, затова лекарите бягат към гра да и по селата остават фелдшери. 22 През 1884 г. било създадено фелдшерското дружество „Благодеяние“, съществувало до 1885 г. и възстановено през 1887 г. 23 Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., с. 13.
56
българското о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
снабди е необходимите акушерки. През 1895 г. било открито акушерско училище при Александровската болница в София (закрито през 1901 г.). Броят на акушерките обаче оставал незначителен и те не можели да изме стят „бабите“ (освен отчасти, сред по-заможните и „интелигентни“ слоеве в градовете). Немалко околийски лекари посочват като причина за предпо читането на „бабите“ и това, че (за разлика от по-претенциозните акушер ки) те не взимали пари за бабуването и дори помагали в домакинството. Същите признават известен напредък на бабуването по отношение на антисептичността с течение на времето.24 Законът от 1903 г. легализирал пра вата на селските „баби“. Първият родилен дом („Майчин дом“) е открит през 1903 г. в София. Впоследствие били открити акушеро-гинекологични отделения при някои първостепенни болници и легла за родилки в третостепенни болници.
СТАТИСТИКА: ЛЕКАРИ, АПТЕКАРИ, БОЛНИЦИ Следните статистически данни за някои „контролни“ години дават предста ва за развитието на здравното дело от Освобождението до войните. Броят на лекарите в България през 1877 г. бил 27, през 1878 г. - 71 (53-ма бъл гари и 18 чужденци), през 1903 г. - 559, през 1909 г. - 632.25 Отначало положението с медицинското образование било твърде пъстро, що се отнася до място на получаването и до качеството му. Д-р Борис Окс отбелязва през 1887 г., че при недостига на лекари, натовареният с проверка та на дипломите Медицински съвет трябвало да се отнася твърде снизходи телно към заварените при Освобождението лекари (особено от Букурещката школа и цариградски възпитаници), някои от които имали „съмнителни дип ломи и още по-съмнителни познания“. Същият лекар (западен възпитаник) отбелязва с особено признание качествата на възпитаниците на руските уни верситети (българи и чужденци), сред които имало „трудолюбиви и вещи доктори“ и забележителни медицински администратори и хирурзи.26 24 Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар. Русе, 1911, 63 -6 4 ; Годишен от чет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар. Враца, 1911, 40^11; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар. Варна, 1911, с. 68; Василиев, Т. Отчет за санитарното състояние на Пещерската околия. - Известия на Дирекцията за опазване на общественото здраве, 7, 1909, № 1-2; 81-83; № 3^1, 179-191, особ. с. 182. 25 Данните за 1903 г. от Големанов, А. Лекарите в България през 1903 г. - Летописи на Лекарски съюз, 1, 1903, № 8 -9, 382-389. Също Русев, Марин. Юбилейна книга, с. 48, 122, 129, 139-140; Давидова, Вера. История на здравеопазването..., с. 100. 26 Окс, Борис. Медицинската част в България. - Ум и здраве, 1, 1887-1888, № 1, 23-27; № 2 , 113-127, особ. 24-25.
рл ,а Л _ _ВТОРА- Ч Д РА Ш Ю ДЕЛ О
57
Една справка дава подробни сведения за лекарите през 1903 г.: от общо лекари, 299 лекари (53,4%) били на служба - държавна или общинска, (36,4%) - частни, за останалите 56 няма данни. От тези на служба 12 били окръжни лекари, 72 - околийски, 59 - болнични, 6 - железопътни и пр По националност 77% от лекарите били българи, 23% - чужденци (наймного гърци - 69 души). По „школа“ лекарите се разпределяли така: наймного завършили във Франция - 207 (37%), после в Русия - 105 (18,8%), Гърция - 59 (10,6%), Австрия - 49 (8,7%), Швейцария - 46 (8,2%), Цари_ 40 (7,1%), Германия - 29 (5,1%) и пр. Един лекар тогава се падал средно на 7449 души население. Установени л ек ар и имало в 96 населени места, 74 града (от общо 79 града) и 22 села (от общо 3849 села). Според пресмятането с непосредствена медицинска помощ се ползвали около 2 0 % от жителите на страната, а 80% живеели в селища без лекар. В София имало най-голяма концентрация на лекари спрямо населението, като на един лекар се падали най-малък брой жители (664); най-голям брой жители на лекар се падали в Ески-Джумая (дн. Тър говище) - 8925 души. Също през 1903 г. в България имало 116 аптеки с 214 аптекари (пове чето завършили в Загреб, Виена, Грац, Мюнхен, Лозана и Букурещ) и 136 аптекарски помощници; 573 медицински фелдшери и 131 акушерки, както и 27 дипломирани зъболекари. В края на 1912 г. в страната имало общо 670 лекари (15 на 100 000 души население); от тях на частна практика - 193, военни лекари - 120. Имало 440 фелдшери, 224 санитарни агенти, 230 акушерки, 39 милосърдни сестри. Аптекарите били 247; от тях 208 - на частна практика; 60 аптекарски помощ ници. Зъболекарите били 170 души (изключително частно практикуващи).27 Тенденциите към навечерието на войните се очертават ясно: значител но преобладаване (в съотношение 3:1) на лекарите на служба пред тези на частна практика; неравномерно и непълно обхващане на територията и на селението от медицинска помощ; струпване на лекари в големите градове и особено в столицата; в началото значителен брой лекари чужденци; пре димно частни аптеки. Известно време след Освобождението вниманието на санитарните вла сти било насочено най-вече към откриването на болници и към болничното лекуване. През руското управление били открити 12 нови болници, заедно с 5 стари - общо 17. Някои от болниците започнали като военни, обзаве дени и снабдени с медикаменти от руската военна администрация, Руския Червен кръст и Славянското благотворително дружество, с персонал от ру 559 204
27 Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912, с. 484.
58
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
ски лекари и медицински сестри. Впоследствие те били трансформирани в граждански и постепенно били настанени в нови сгради. Болниците се делели на първостепенни, второстепенни и третостепен ни според броя на леглата (съответно със 100-150; 40-50; 10-20 легла) и предполагаемо по-квалифицираната помощ в първостепенните. Първосте пенните се намирали в големите окръжни градове и в тях имало някои спе циализирани отделения. През 1898 г. имало 9 първостепенни, 15 второсте пенни и 2 2 третостепенни болници, а също 28 амбулатории при окръжните и околийските лекари в центровете на някои околии.28 Александровската болница в София, открита от руското гражданско управление през 1879 г. на базата на руска военна болница, се развила като най-важно медицинско заведение и база за обучение на лекарите. През 1903 г. имало 9 първостепенни болници (в София е 500 легла, във Варна, Пловдив, Плевен, Русе, Търново, Видин, Сливен и специална психиатрична в Ловеч), 14 второстепенни, 33 третостепенни, 28 амбулатории, два приюта за душевноболни (и една психиатрична болница между първо степенните), два института и химическа лаборатория, противочумен ин ститут и бактериологически институт.29 Медицински учреждения били създавани и от обществени организации с благотворителни цели (болници, амбулатории, диспансери на дружество то на Червения кръст и на Дружеството за борба с туберкулозата и пр.), а имало и частни лечебни заведения. През 1885 г. било основано национално дружество на Червения кръст в България; през 1909 г. било построено но во здание за неговата болница в София. Към Българския червен кръст от 1900 г. функционирал курс за медицински сестри (до 1918 г. завършили 239 милосърдни сестри). Пример за частна болница е т. нар. Клементинска болница в София, открита със западен капитал през 1891 г. под патронажа на българската княгиня Клементина. Частните болници имали капацитет около една четвърт от леглата в държавните болници, но значението им би ло дори по-малко.30 Първият санаториум за гръдноболни бил открит през 1905 г. в Троян. През 1910 г. бил открит първият противотуберкулозен диспансер в София от Дружеството за борба с туберкулозата в България (основано през 1909 г.). През 1912 г. страната разполагала с 63 държавни, 3 общински и 5 част ни болници; 5 приюта за душевноболни и един санаториум за гръдноболни (все държавни); два диспансера (частни) и една клиника (частна). По места 28 Золотович, Георги, М арин Русев. Исторически преглед..., 585-586. 29 Русев, Марин. Ю билейна книга, 139-140. 30 Данните за лечебните заведения у: Давидова, Вера. История на здравеопазването..., 114-120; История на медицината..., 146-148.
р л - р л _ ВТОРА. З Д Р А В Н О Д Е Л О
59
ймало 118 околийски амбулатории и 236 участъкови фелдшерски амбула тории. Имало 154 частни аптеки и 22 частни дрогерии, 71 болнични аптеки също 71 околийски аптеки, както и 236 участъкови фелдшерски аптеки. Продължавали да съществуват един бактериологически институт, един хигиенически институт и един химически институт (всички в София).31 Специално психиатричните заведения (5 приюта и две психиатрични оТделения - в Александровската болница и Ловешката болница) имали об що около 400-500 леша, което било недостатъчно за квалифицираните ка то „неспокойни“ (буйни) душевноболни, представляващи заплаха за окол ните. Все пак това било напредък в сравнение с времето до Освобождение то, когато буйните душевноболни били затваряни най-често в избите на ня кой черковен метох и хранени през решетка.32 Типични проблеми на болничното дело в неговия ранен период били не достатъчният персонал (също помощен), лошите сгради, старото медицин ско оборудване и недостигът на лекарствени средства. Болниците имали малък персонал от лекари, фелдшери и санитари (от началото на XX в. и ме дицински сестри). Недостигът на лекари налагал в немалко случаи съчета ването на две длъжности от едно лице. Типично било околийски лекари да работят като болнични лекари в местната болница, да оказват лечебна по мощ в района, а също да провеждат санитарни мероприятия. Това водело до свръхзаетост и оставяне на болните задълго на грижите на фелдшери, по някога с лекарски претенции, въпреки съмнителните им познания. Чув ствала се и нарастваща нужда от лекарства и медицински уреди, особено след изчерпването или износването на оставените от руснаците запаси. Най-сетне, повечето от сградите били съвсем неподходящи и трябвало да се построят нови. В някои случаи това ставало по инициатива на лекари и с ан гажиране на местните власти; така с енергичното участие на д-р Петър Ораховац (като окръжен лекар) били построени Ловешката и Троянската болница.33 Известни впечатления за реалностите на болничната система от края на XIX в. можем да си създадем от някои документи, като отчети за медицин ски (санитарни) ревизии, рапорти на окръжни лекари и аналитични публи кации в медицинския печат. Те изглеждат доста различно от правилниците и законоположенията. Така по време на официална инспекционна обиколка 31 Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912, с. 483. 32 Данадж иев, Стефан. Психиатричното дело у нас и неговото уреждане. С., 1908 (отпе чатък от Медицинско списание, 1, 1908, № 2, 145-163); Устройството на заведенията за ду шевноболни в странство и у нас. С., 1914. 33 Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окръг. - Медицина, 1, 1894, № 6, 75-87. Болниците са построени в началото на 90-те години на XIX в.
ш
60
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
през 1897 г., Врачанската болница се намирала в сл едн ото потресаващ о състояние (а п о д о б н о било с Дупниш ката болница):
Струва ми се, че няма скоро да забравя първото впечатление, което ми направи болницата. Най-напред влязох в женското отделение, в което леглата от теснотията на помещението допират едно до друго. На едно легло пъшкаше една жена, която беше паднала и си пречупила плешка та и ребрата. Жената не можеше да шавне от заетото вече положение. Поиздигнах полека дюшека на леглото на тази жена и неволно отско чих назад: по дъските на леглото от светлината се разшаваха стотина дървеници. Положението на тази жена беше ужасно: от получените ув реждания тя не можеше да направи никакво движение, а пък стотина дървеници я мъчеха безнаказано. [...] На запитването ми, защо се не вземат мерки за пречистването на болницата - управителят-лекар ми посочи на дъсчения таван, в дупките на който се крият хиляди дърве ници. [...] Лошите болнични условия се отразяват зле върху лекуващи те се в болницата болни. Болничните лекари ми заявиха, че болните, постъпили на лечение от някое незначително страдание, често пъти се заразяват в болницата от разни инфекциозни болести. Erysipelas, като усложнение на разни травматически повреждания или операционни ра ни, е обикновено явление. Между скръбните листове намерих такива, в които е отбелязано като усложнение, придобито в болницата, typhus abdominalis. [...] Операциите могат да се правят в болницата само в краен случай, тъй като, както казах по-горе, твърде често става услож нение от erysipelas. Освен една кутия разни инструменти, доставени още през 1883 г., болницата не притежава никакви други инструменти и операциите се правят с няколко инструменти, временно заети от Белослатинската околийска амбулатория.34
Наред с подобни скандални примери, ревизиралият болниците д-р Ора ховац описва в своя рапорт и редица положителни. В заключението той констатира известен напредък: Онези, които биха прочели изложените дотук данни за санитарното състояние и санитарната служба в шестте окръга, без да са запознати с по-предишния ход на санитарното дело в страната, вероятно биха дошли до едно преувеличено песимистическо заключение. Обаче ние, които от 15 години насам работим на санитарното поприще, преживя ваме и лошите, и добрите страни, знаем какво е било по-напред и как во е сега - ние, при всичките лоши страни, които бихме искали да из несем наяве, понеже злините, като се знаят, по-лесно се премахват, -
34 Ораховац, Петър. Отчет по ревизията на санитарните учреждения в окръзите Ломски Видински, Врачански, Трънски, Кюстендилски и Софийски. С., 1897, 49 -51 .
р | ; рА_ВТОРЛ. ЗДРАВ! К) ДНЛО
61
признаваме, че по санитарната част през последните 8-10 години има значителен прогрес. [...] Операциите, които днешния ден се правят в Ломската болница, преди 10 години не се правеха даже в Александровската болница. [...] Самият факт, че се повдигат въпроси за върдежа на санитарната служба, за разпространението и премахването на разни върлуващи между населението болести, показва началото на събужда нето и на по-съзнателното отнасяне към работата.35
Слабостите на медицинското дело в началото на века са обобщени критично (въз основа на значителна медицинска литература) така: много око лии стоят с месеци и години без лекари (само с фелдшери); окръжните ле кари са претрупани с бюрократични задачи; околийските лекари са анга жирани със завеждането и на болници; окаяно състояние на фелдшерите и още по-окаяно на болничната прислуга;36 крайно недостатъчни средства за лекарства, а също за продоволствие, облекло, осветление и отопление; об ръщане в синекурна служба на длъжността болничен надзирател, от която зависело правилното използване на отпусканите материали. Значителен напредък се констатира с болничните сгради, особено при болниците в ок ръжните градове, но в същото време второ- и третокласните болници били в незавидното състояние. И в първостепенните болници, като се изключи хирургията, липсвали специализирани отделения (очни, гинекологични, кожно-венерически) и лечението ставало главно с лекарства (аптечно). Изключение правела добре оборудваната и разполагаща с достатъчен пер сонал Александровска болница.37 Неравномерното развитие на здраве опазването се проявява и тук, като големите градове и най-вече столицата разполагали с по-добро болнично лечение. Както може да се очаква от описаното положение на нещата, финанси рането през първите десетилетия от развитието на здравното дело било по вече от скромно. В посветена на медицинския бюджет работа се изчислява, че общо за периода от 1879 до 1905 г. за здравното дело били похарчени 35 Пак там, с. 134. 36 Фелдшерската служба, особено при болниците, била тежка и опасна и толкова зле пла тена, че към нея „прибягват или временно, или разни мързеливци и нехранимайковци“ . Окс, Борис. Медицинската част..., 26-27. 37 Тодоров, Петър. Бюджетни очерци. Медицинският ни бюджет. - Демократически пре глед, 6, 1908, № 10, 1055-1074, особ. 1065-1069. В същия смисъл вж. и Ораховац, Петър. От чет по ревизията..., 135-143; По повод критическите бележки и мнения върху законопроекта занародното здраве. - Медицински напредък, 3,1902, № 10, 531-556, особ. 548-553. Авторът Критикува състоянието на болниците през 1902 г. за лоша антисептика, че няма съвременни Уреди за специално лекуване (за масаж, електротерапия, хидротерапия, рентген) и че за цяла та страна има само едно очно, едно гинекологично и едно кожно-венерическо отделение, а хи рургията се упражнява само в няколко първокласни болници.
62
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
само около 52 млн. лева. През 1905 г. на жител се падали по 0,69 лева ме дицински бюджетни разходи.38
ПОЛОЖЕНИЕ НА ЛЕКАРИТЕ И ПРОФЕСИОНАЛНО ОБЕДИНЯВАНЕ Лекарите били подтикнати към професионално обединяване в защита на своите материални интереси и обществен статус, но и от по-широки науч ни и обществени интереси в духа на обществената медицина и стремежа за въздействие върху здравното дело. Без да сме в състояние да опишем позадоволително условията на живот и труд на лекарите, можем да дадем ня кои импресионистични щрихи. Характерна е разликата между развитите бюргерски (буржоазни) общества, където лекарската професия е високодоходна и съответно престижна, и едно слабо развито и здравно непросве тено селско общество, като българското, където лекарите се сблъсквали с материални несгоди и липсата на признание. Тънката по-заможна градска среда и ниският стандарт на селското население поставяли и лекарите в неблагоприятно материално положение и стеснявали професионалните им възможности; повечето трябвало да търсят държавна служба, въпреки не високото заплащане. Самите лекарски служби били различно тежки и с различно заплащане, при което имало силно усещани несправедливости. Така например военни те лекари били поставени в привилегировано положение спрямо граждан ските: по-високи заплати при по-малко работа, увеличаване на заплатата с повишението по ранг (каквито възможности гражданските лекари почти нямали), и то въпреки че във време на война гражданските лекари бивали мобилизирани и носели службата наравно с военните.39 Най-лошо било положението на „низовите“ околийски лекари. Въпреки многобройните си задължения, те получавали най-ниски заплати. В част ност на тях се възлагали: завеждането на второ- и третокласни болници, санитарният надзор над околията (чрез обиколки), лекуването на болните по селата, надзор над аптеките, ваксинация на населението, съдебномеди цински огледи, а при недостига на околийски лекари, нерядко околийският лекар бивал натоварен и с друга околия, особено с често оставащите ва кантни затънтени околии, като Балбунар (дн. Кубрат), Куртбунар (дн. Тер38 Тодоров, Петър. Бюджетни очерци. Медицинският ни бю дж ет..., с. 1064. 39 Окс, Борис. Медицинската част..., с. 25. Тези и изброените по-нататък проблеми на санитарното дело са констатирани в поредица Рапорти на главния лекар до Министъра на вът решните дела. - Държавен вестник, № 96, 97, 1883; № 8 1 , 1887; № 86, 1888; № 4 3 , 166, 1891.
р р о д _ ВТОРА. ЗД Р А В Н О ,'Щ ЛО
63
вея), Б оси л еград и др. Един лекар картинно и е чувство оп исва трудностите с които била свързана околийската сл уж ба (около 1888 г).: Който не е изпълнявал длъжността околийски лекар, той не може да разбере всичките мъки, с които тя е свързана. Студ, вятър, дъжд, аф риканска горещина, безпътие - нищо не може да задържи околийския лекар от пътувания по съдебни дела, или когато има епидемии. Случва се, че не може да се намери файтон или кола, защото стопаните им се страхуват да пътуват, но лекарят отива с кон, с магаре, дори пеша по непроездимите места и балкански стръмнини. Околийският лекар, кой то като всеки образован човек, е научен на известни удобства, трябва да спи зимно време на земята, да нощува сред гора, да яде пита и попара. За всичките тези лишения околийският лекар има само съзнание, че те са безполезни. В едно село, без никакви удобства и приспособления, съдебномедицинските изследвания се провеждат неудовлетворително за съвестта на лекаря; за епидемиите се донася от невежествените кме тове в повечето случаи късно, когато са измрели вече много деца или хора; предлагаемите мерки за прекратяване на епидемията са неизпъл ними по местните условия, или не се изпълняват по невежество; леку ването на болни в селата е невъзможно или по нямане на лекарства, или по нежелание на самите болни.40
Селските лекари трябвало да се примиряват с особено неудобни усло вия на живот и работа, като се започне с непригодни селски амбулатории с малко инструменти и трудно набавяни лекарства, прегледи на болни по домовете в крайно лоши условия, борба с народни предразсъдъци, мине се през лошото жилище, еднообразната храна и липсата на интелигенция и културен живот, и се стигне до конфликти със селските „думбази“ по са нитарните мерки срещу заразни болести; при всичкото това лекарите не получавали адекватни заплати и трудно можели да се наложат да вземат па ри „частно“, дори при извънредни случаи и извън работното време.41 Градските лекари били в по-добро положение, макар и те да зависели „от интригите и каприциите на кметовете и гражданите“. На тях били възложе ни и надзорът над санитарното състояние на града, градската съдебномеди цинска служба, а също лекуването на бедните. Последното било безплатно, което създавало възможности за злоупотреба и от страна на заможни граж дани (те създавали неприятности на лекаря, ако откажел да ги лекува).42 40 Окс, Борис. Медицинската ч аст..., 124-125. Също за несгодите на околийските лекари: Стоянов, А. Как функционира санитарното ни дело и какви мерки са потребни за подобрява нето му. - Медицински напредък, 2, 1901, № 6 -7 , 364-374, особ. 366-367. 41 Защо младите лекари бягат от селата? - Български лекар, 8,1914, № 1 ,5 -1 6 ; № 2 ,7 3 -8 1 . 42 Окс, Борис. Медицинската ч ас т..., 125-126.
64
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Борбата за оскъдни материални средства, както и конкуренцията на фелдшери и народни практици ожесточавали конфликтите между лекарите и компрометирали общия „съсловен“ (професионално-корпоративен) ин терес. Както констатира един лекар (през 1903 г.), проявите на ниска ети ка и деморализация сред лекарите зачестили: Мисити [посредници - б.р.] за ловение пациенти, безсрамен пазарлък и изнудване на възнаграждение, примамливи реклами под вид на „на учни съобщения“, публично изследване с рентгеновите лъчи дори и на душевните болести и пр., и пр. до противозаконни аборти включително - такива нрави захванаха бърже да се развиват в средата на лекарите.43
Професионалното сдружаване на лекарите започва с възникването на отделни местни лекарски дружества.44 През 1880 г. в София, по инициати ва на д-р Д. Моллов, било създадено по-скоро научното Физико-медицинско общество. Първото по-ясно изявено професионално лекарско дружество било учредено във Варна от руските лекари Борис Окс и М. Игнатиев през 1883 г. На своите сбирки то се занимавало не само с медицински, а и с обществено-хигиенни въпроси. Други дружества се явили с известно закъс нение: Русенското научно лекарско дружество (1895 г.) и Пловдивското научно лекарско дружество (1897 г.), последвани от ред други дружества през следващите няколко години. Около това време възникнал и медицинският печат - официален, обществено-професионален, както и чисто популяри заторски.45 Като най-голямо местно дружество обяснимо се оформило Софийското медицинско дружество, чиято програма, наред с обсъждане на съсловните въпроси и чисто научни медицински проблеми, предвиждала разработване на проблемите на обществената медицина и санитарно-ста тистическо изучаване на страната. Група лекари в него начело с Петър Ораховац поискали да се измени уставът така, че лекарите да могат да обсъж дат и критикуват медицинското законодателство и официалното ръководст во на здравеопазването; те настоявали и за създаване на взаимоспомагател на каса, другарски съд и пр. Стигнало се до разцепление и „ораховистите“ създали свое Българско лекарско дружество, което започнало борба срещу ръководеното от д-р Марин Русев Софийско медицинско дружество.46 43 Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., с. 12. 44 Апостолов, М иладин. История на медицината, 94-96, 98-99; Давидова, Вера. История на здравеопазването..., 120-124. 45 Вж. критичния преглед на медицинския печат (със симпатия към ораховистите) у: Д а видова, Вера. История на здравеопазването..., 124-133. 46 Вж. обяснението за разцеплението у: Ораховац, Петър. Няколко думи по повод разцеп лението и помиряването. - Медицински напредък, 1, 1900, № 7, 470-474. Според Асен Панев
Г П . И А В ТО РА . З
д ра вн о д ел о
65
Именно „ораховистите“ успели да обединят местните лекарски друже ства в обща организация - Българския лекарски съюз, учреден на събра т е на делегати през 1901 г. Приетият устав набелязал принципни разбиранИя, като тези за обществено здравеопазване и предимство на профилакти ката; на следващите събори били обсъждани въпросите, свързани с борба та с туберкулозата, маларията и пелаграта, както и с обществената хигие на. Борбата между „ораховисти“ и „русевисти“ се прехвърлила и в новата организация. Първите били под влияние на идеите на руската обществена медицина и се застъпвали за засилване на профилактичното начало (здравна превенция), за здравеопазване на широка обществено-държавна основа, докато вторите били образовани предимно на Запад, имали по-буржоазен облик и предпочитали частната практика пред общественото здравеопазва не. В групата на „ораховистите“ влизали демократи, социалдемократи и тесни социалисти (като д-р Рачо Ангелов), които клоняли наляво и внасяли социален елемент в отношението към здравеопазването. (Самият д-р Ораховац бил либерал каравелист, по-късно от Демократическата партия.) Връх на лявата ориентация била програмата на Лекарския съюз, прие та на лекарския събор в Русе през 1912 г. под влияние на лекари-социалдемократи и тесни социалисти. Тя предвиждала: пълна децентрализация на санитарната и медицинската служба, автономия на местните изборни уч реждения в санитарно отношение и привличане на самото общество в бор бата с болестите; Върховният медицински съвет да стане основен фактор в санитарната политика, както и изборност на неговите членове; разделяне на санитарната от лечебната служба по места и усилване на ролята на хи гиенните съвети; безплатен преглед и лекуване в обществените амбулато рии на бедни и болни с остри и хронически заразни болести; общините да осигурят безплатна медицинска помощ за бедното население; профилактична насоченост на здравеопазването; държавно организирана борба с острите инфекциозни болести, с туберкулозата, сифилиса, маларията и др. (при безплатно лекуване на болните); национализиране на аптечното дело (и постепенно изкупуване на съществуващите концесии); санитарно благо устрояване на селищата; мерки по хигиената на труда в училища, казарми и фабрични заведения и пр. При това се изхождало от разбирането за важната обществена роля (в термини на дълг и високо призвание) на лекаря и На Лекарския съюз, като се искало професионално стабилизиране и мате Двете групировки не се различавали особено по участието си в управлението (затова законът °т 1903 г. просъществувал и при ораховисти на власт), а главно на обществено-професионален Терен (и доколкото към групата на ораховистите се числели тесни социалисти); след 1923 г. Двете групировки на практика тръгнали в едно русло (тогава в ролята на „прогресивните“ били комунистите от „Обществен лекар“). Вж. Панев, Асен. Развитие и характер..., 59-60.
66
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
риално подобряване на положението на лекарите на обществена служба (и въвеждане на такса върху труда на лекарите на частна практика).47 Както се вижда, програмата съчетава по парадоксален начин децентрализация на здравното дело с големи очаквания от държавата, обществена инициатива на местно ниво и държавен принцип; като ратува за силна социалност на медицинските грижи, тя популистки не казва откъде ще се намерят сред ствата за това. Реално програмата би могла да се изпълни само при изцяло одържавено (и тъкмо в този смисъл „обществено“) здравеопазване, което да вземе отдругаде средствата за „безплатното“ лечение. Българските зъболекари основали своето първо одонтологично (зъбо лекарско) дружество през 1905 г., а през 1910 г. то било преименувано в Български зъболекарски съюз.48
ВОЕННО-САНИТАРНОТО ДЕЛО И ВОЙНИТЕ Наред с гражданската, от самото начало съществувала и военно-санитарна служба. Тя се състояла от военни лекари и лечебни заведения, а именно: приемни покои при частите, полкови лазарети (при частите), общи полкови лазарети и дивизионни болници. През 1888 г. в българската армия имало 51 военни лекари, броят на които се увеличил до 110 през 1911 г. (в наве черието на войните). През 1911 г. имало 19 полкови лазарета, 6 общи пол кови лазарета и 7 дивизионни болници. Условията за лекуване дори в дивизионните болници били твърде лоши поради недостатъчен персонал и липса на медицинска специализация. Заболеваемостта и смъртността в ар мията били високи поради тежките условия на живот и обучение на войни ците; оттук - и значителният брой уволнени по болест войници.49 47 Програма на Лекарския съюз в България. - Български лекар, 7, 1912, № 4 -5 , 141-153. Тя е предхождана от още по-радикални (по-точно популистки) програми по здравната полити ка на социалистическата партия, като тази от Търновския конгрес през 1893 г., включваща ис кания за безплатна докторска и акушерска помощ, безплатни лекарства за работниците и бед ното население, безплатни болници и пр. През 1894 г. тази програма се обогатява с постанов ки за одържавяване на аптеките, задължителна застраховка на болните и възрастните, подоб рение на хигиенните условия на труда и пр. Здравни формулировки имало и на следващи кон греси на социалистите (1899, 1909 и 1911 г.). Вж. Апостолов, М иладин. История на медици н ата...., 98-99. 48 Кадънков, Д. История на стоматологията по света и у нас. - Във: Страници из историята на медицината у нас. Ред. В. Давидова. С., Медицина и физкултура, 1966, 140-167, особ. с. 160. 49 Кайдъмов, Иван. Очерки по историята на българската военно-санитарна служба. Военно-санитарно дело, 2, 1947, № 1^1, 13-51, особ. 46^19. От 1900-1910 г. уволнени по бо лест били 11 205 войници, умрели - 1714 души. Най-много заболявания имало от инфекциоз ни болести, на второ място били болестите на дихателните органи.
р д ^ р А ^ВТОРА. ЗД РАВНО ДЕЛО
67
Б а л к а н с к и т е войни заварили военномедицинската сл уж ба слабо подтвена за полеви условия. В ъв военно време били м обилизирани много
лекари, оголвайки цивилните служби. Създадени били военнополеви бол,тти и се обучавали санитари; участие във войната взели и м илосърдни _ „ сестри и самарянки. В оен но-сан и тарн ото дел о обач е било крайно хаотич-
нии*1
н0 и съпроводено с големи слабости. Типични били: закъсненията на поле вите болници; недостатъчният брой лекари и лошата военномедицинска подготовка на много от тях (неумение да се справят с огнестрелни рани, да обездвижат счупени кости); оставянето на ранените дълго без транспорт (и крайно грубото транспортиране); мизерният санитарен режим на гледане на ранените и болните (недостиг на бельо и спално бельо, на превързочни материали и медикаменти, слаба храна, липса на грижи и асептика, лоша хигиена и пр.). Стилиян Кутинчев, по това време секретар на главния сани тарен инспектор, рисува потресаващи картини на неподготвеност на санитарната служба и на Червения кръст на фронта срещу Турция и нарича то ва „санитарен трагизъм“; той предава сходни впечатления на чужди лека ри и журналисти. Истинска санитарна катастрофа се случила по време на Чаталджанската операция, когато в българските армии се разразила епиде мия на дизентерия и холера, която се разпространила и във вътрешността на страната: Аз никога няма да забравя ужасното впечатление, което ми произведе болницата в Чорлу - бивша артилерийска казарма, дето 3500 холерно болни лежаха на пода на конюшните в своите омърсени дрехи, покорно очакващи смъртта! За цялата тази маса умирающи имаше само три ма лекари. [...] Чаталжанските позиции и целият военен театър риску ваше да се обърне на страшна гробница, жертва на престъпната непредвидливост на българското военно-санитарно ведомство.50
И той продължава, че от 10 000 умрели от болести и 15 000 от рани, поч ти половината трябва да се обяснят с „въпиющата неподготвеност на военно-санитарната част“. В резултат от дезорганизацията и неподготвеността й, армията дала повече жертви и осакатени от лошата медицинска помощ и епидемиите, отколкото в самите военни действия. Освен че причинило ог ромни страдания и жертви, това деморализирало войските и спряло военна та офанзива при Чаталджа (със съответни последствия за изхода на войната).
50 Кутинчев, Стилиян. Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война. Б е лежки и впечатления. С., 1914, особ. с. 4, 18, 52-53, 55-63, 72-101, 125-137, 181-204. Тук има покъртителни картини на неподготвеност на санитарната служба, цит. на с. 97. [Първото име на автора, погрешно дадено в каталога на Н БКМ , е уточнено по Българска книга. Енциклопе дия. Съст. Ани Гергова. София, Москва, Пенсофт, 2004, с. 260.]
68
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Поуките от Балканската война били взети под внимание при организи ране на военномедицинската служба по време на Първата световна война. За нейната добра работа свидетелстват 78,8% излекувани от ранените и болните (процент на починалите - 3,5%). Но изтощението на стопанството и на населението от продължителната война довело до рязко повишаване на заболеваемостта и на общата смъртност. Над 60 000 души заболели от петнист тиф по време на войната и над 5000 от тях умрели; голямо разпро странение и висока смъртност имала и грипната епидемия (инфлуенца). За справяне с епидемичните болести през 1916-1917 г. (със закон по инициатива на Илия Янулов и д-р Марин Русев) била изградена мрежа от хигиенически съвети във всички български селища, ръководени от Цен трален народен хигиенически съвет при Дирекцията на народното здраве. Съветите ангажирали населението в здравна дейност и реално допринесли за ограничаване на епидемиите. Наред е това те развили и по-широка об ществена дейност с цел да подобрят цялостното санитарно (хигиенно) със тояние.51
ЗДРАВНОТО ДЕЛО СЛЕД ВОЙНИТЕ По време на своето управление БЗНС изготвил проект за нов закон за здравеопазването в съответствие със своите възгледи: разширяване на без платната медицинска помощ, доближаването й до селското население чрез увеличаване броя на здравните участъци, по-равномерно разпределение на лекарските кадри, профилактична насоченост, децентрализация на здравното ведомство (като утвърждаване на „санитарно народовластие“), задъл жително членство на лекарите в професионалните им съюзи, благоустрой ство на населените места и пр. Но той не смогнал да превърне проекта в закон.52 Още преди войните започнала подготвителна работа по създаване на медицински факултет при университета, който бил открит след дълги бор би през 1917 г. Основни заслуги за това дело имат д-р Стефан Ватев и д-р Марин Русев. Интересно е да се отбележи, че ако в началото „ораховистите“ ратували за висше медицинско образование у нас, по време на войните те се обърнали против него и дори създавали пречки. Реалното функциони ране на Медицинския факултет започнало от 1918 г. Сред първите профе сори имало и руски емигранти. Александровската болница станала клинична база на факултета. Така било поставено началото на обучаването на 51 История на медицината в България, 133-136. 52 Апостолов, М иладин. История на медицината, с. 102.
р д д В А ВТОРА. З д
ра в н о
Д ! :л о
69
обствени медицински кадри, а първият випуск завършил през 1924 г.53 5.оез 1920 г. към Медицинския факултет бил открит Рентгенов институт. Зъболекарски отдел и Фармацевтичен отдел се създали едва през 1942 г. Следващият здравен закон е законът за народното здраве от 1929 г., ко й т о отразява схващанията на „ораховистите“ (самият д-р Ораховац по чинал през 1922 г.).54 Законът не променя съществено нещата по отноше ние на централното ръководство на здравното дело. Главната дирекция на н а р о д н о т о здраве си остава ръководният орган, въпреки че се дават по-го леми права на Висшия медицински съвет за изработване на проекти за за кони и правилници по здравеопазването. Предвижда се и висш санитарен съвет като съвещателно тяло по здравеопазването (свикван само при нуж да). В местните санитарни служби (където сега се появява и санитарният участък като част от санитарната околия) обаче настъпват значителни про мени и най-вече прехвърляне на финансовите тежести за издръжката им от държавата върху окръзите и общините. Второстепенните и третостепенни те болници също преминават на местна издръжка (само първостепенните остават държавни). Освен това местните санитарни служби се присъединя ват административно към органите на местното самоуправление (окръжна постоянна комисия, община). Прави се опит да се ангажира общественост та чрез хигиенни съвети (окръжни, околийски, общински), които не са но вост. От такси за лечение се освобождават бедните, чиито разноски се пое мат от общините, издали свидетелство за бедност; безплатно се лекуват и някои други категории, като болни от заразни болести, войници, затворни ци и др. Предвижда се откриване на противовенерически диспансери, бор ба с туберкулозата, грижи за майката и детето, борба с алкохолизма. За здравни застраховки в закона не се казва нищо. На Лекарския съюз се възлага да следи санитарното дело в страната и Да препоръчва наредби и мерки, а също и кандидати за Висшия медицин ски съвет. Разпорежда се (твърде недемократично) задължително членува не на лекарите в Българския лекарски съюз, при което те се числят към съ ответната окръжна лекарска колегия. Към Лекарския съюз се създава и ле карски дисциплинарен съвет за разглеждане на жалби срещу лекари за грешки от незнание или по невнимание, нарушаване на съсловно-етичните правила, за излагащи частни и обществени действия и пр. 53 Пак там, с. 98, 100-101, 104; История на медицината България, 176-179. За перипетии те около това вж. Янулов, Илия. Развитие на социалното законодателство в България. С., 1939, 117-118. За дейността и заслугите на д-р Марин Русев вж. Танталов, Христо. 40-гоДИшната санитарно-общ ествена... 54 Закон за народното здраве от февруари 1929 г. С., 1929.
к
70
бълга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Законът отразява адекватно възгледите на „ораховистите“ за обществе на насока в здравеопазването: известен колективизъм в централното уп равление в лицето на Висш медицински съвет и дори Висш санитарен съ вет (но и двата само с консултативни функции), определена децентрализа ция на здравното дело, разширяване на правата и активизиране на дейност та по здравеопазването на местните самоуправителни органи, разчитане на местна инициатива, засилени полуофициални функции (също дисципли нарни) на Лекарския съюз и пр. Обаче в условията на финансово слаби ок ръзи и общини и при задаващата се икономическа депресия, законът имал съвсем различен от възнамерявания резултат - здравното дело изпаднало в криза и тъкмо местното здравеопазване (околийско и селско общинско) пострадало най-силно от отказа от държавно кредитиране. Обществената хигиена, медико-социалните грижи, надзорът над продуктите и пр. били за немарени. Самото децентрализиране на здравната дейност довело по-ско ро до нейното разпокъсване между местните управления (също между раз ни централни ведомства), размиване на отговорностите, намаляване на оперативността и ефективността.55 Може да се предположи, че освен кри зата, също изменените условия на живот между войните анахронизирали обществено самодейния (народнически) възглед за санитарно дело. През 1933 г. държавата била принудена да поеме отново издръжката на местната здравна мрежа. Установеният след преврата на 19 май 1934 г. авторитарен режим прис тъпил към въвеждане на нов ред в здравното дело, под знака на централи зация и държавна регулация. Наредбата-закон за обединение на здравните служби от 13 ноември 1934 г. обединявала в административно отношение здравните служби от разните министерства (с изключение на това на вой ната) в Главната дирекция на народното здраве, макар че финансово те се осигурявали от съответното ведомство. Наредбата-закон за задължителна та служба и частна практика на лекарите в селата от 22 март 1935 г. целяла увеличаване броя на лекарите в селата. Общините били задължени да им осигурят безплатно жилище и амбулатория. Броят на селските здравни
55 Вж. силно отрицателна оценка на закона у: Панев, Асен. Развитие и характер..., с. 25 В историографията на медицинското дело от комунистическия период нещата са представени като избледняване на прогресивния характер на „ораховистите“ след войните и обективното им сближаване с „русевистите“, въпреки групови и лични вражди. Вж. История на медицина т а ..., с. 190; Апостолов, М иладин. История на медицината, с. 106. Тази оценка явно е повлия на от появата на комунистическа лекарска група след войните, която измества „ораховисти те“ в симпатиите на комунистическите автори и чиято крайност като че ли заличава разликата във възгледите на „ораховисти“ и „русевисти“ (при това приетият от „ораховистите“ закон от 1929 г. не следвал радикалната „социалистическа“ програма от 1912 г.).
г л 1 р д _В ТО РА . З д р а в и » д е л о
71
сяужби (амбулатории) нараснал, въпреки че младите лекари избягвали да се застояват на село. Борбата със социалните болести заела значително място в новата здравна политика. Към Главната дирекция на народното здраве един след друг се изграждали комитети за борба с венерическите болести, туберку л о з а т а , алкохолизма и рака и се взимали по-решителни мерки за издирване на болните. Подобрила се и борбата с епидемиите. Започнало изграждане на здравни домове в селата и малките градове. Други социално-здравни мерки целели да регламентират цената на лечението, като го направят достъпно за бедните и други социални катего рии. На няколко пъти се правели корекции на таксите за лечение в болни ците; населението било категоризирано във връзка с правото на безплатно лечение, разпореждало се безплатно лечение на учениците и децата, както и на някои категории служещи; регулирали се дори таксите за прешед в частни кабинети и за лечение в частни болници. Изобщо в начина на дей ствие на авторитарния режим от 30-те години на XX в. могат да се видят редица прецеденти на комунистическия - централизация на здравното дело, одържавяване, социална насоченост, задължаване на лекарите да практику ват известно време по селата, ценова намеса в частния сектор и пр. След войните се създава и обществено здравно осигуряване, обхваща що някои социални категории, с тенденция за разширяване.56 Това е изклю чително важен и напредничав момент в развитието на здравеопазването, разчитащ на взаимопомощ, при което здравите осигуряват нуждаещите се. Началото се поставя през 1918 г. със закон за осигуряване на работници те и служещите в случай на злополука и болест, който обхваща всички ра ботници и служещи в обществени и частни предприятия; образува се фонд „Работнически застраховки“ и се въвежда система на свободен избор на лекар. В началото свободният избор се изродил поради симулация на ра ботници и лекари в търсене на изгода, което наложило подобряване на сис темата на осигуряването. Приетият през 1924 г. (при Ал. Цанков) нов и обхватен закон за обще ствените осигуровки (от 25 март, изменен и допълнен през 1926 г.) въвеж да задължително осигуряване на всички работници и служители в държав ни, обществени и частни заведения за злополука, болест, майчинство, ин валидност и старост. Създава се фонд „Обществени осигуровки“ с приноси поравно от работниците, работодателите и държавата, като управлението 56 Николов, Димитър. Лекуването при обществените осигуровки. Устройство на медицин ската служба в чужбина и у нас. С., 1938, особ. 60-99; Панев, Асен. Обществените осигуровки и лекарското съсловие. - Летописи на Българския лекарски съюз, 29, 1936, № 4 -5 , 124-139.
72
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
на фонда било в ръцете на държавата. Отначало се запазил свободният из бор на лекар, съответно свободната лекарска практика. За да е резултатно общественото здравно осигуряване, е необходимо вноските да се внасят редовно от всички, което да попълва фонда. Необхо димо е също така фондът да се управлява добре. Тъкмо тук се появяват проблемите. Според един коментар за състоянието на обществените здрав ни осигуровки от 1936 г., по-малко от половината подлежащи на осигуря ване работници и служещи (общо 400 000-500 000 души) се осигурявали в действителност; особено лош платец била държавата, която внасяла мал ка част от полагаемото и дължала на фонда големи суми. Нещо повече, злоупотребявайки с управлението на фонда, тя дори заемала от него сред ства за други цели, връщането на които после бавела. Това обуславяло сла бостта на фонда и дефицитите, с които приключвали някои негови сметки. На свой ред това подкопавало доверието на осигуряващите се (те ту се включвали във фонда, ту го напускали), както и желанието на лекарите да работят с фонда. Това положение на нещата стои в основата и на широко дискутирания тогава въпрос за правото на свободен избор на лекар от страна на осигу ряващите се или за назначени към фонда лекари. Свободният избор бил предпочитан както от Лекарския съюз, така и от осигурените, които смята ли медицинската помощ от назначени при фонда лекари за по-лошокачествена. На свой ред държавата обвинявала лекарите при системата на свобо ден избор в разточителство за сметка на фонда. Нещата се развили по следния начин. Отначало (т. е. след 1924 г.) изборът на лекар бил изцяло свободен, но за сметка на фонда работели главно млади лекари и доктори без клиентела (а утвърдените лекари го избягвали). С изменения в закона от 1929 г. системата на свободен избор се регулирала така: съставя се спи сък на лекарите, работещи с фонда; веднъж избраният от пациента лекар не може да бъде сменен в продължение на година; приема се таблица за ле карско възнаграждение за отделните медицински дейности; определя се списък на лекарствата, които могат да се отпускат за сметка на фонда; от криват се диспансери към него. През 1932 г. държавата отменила свобод ния избор на лекар и преминала към система на фондови лекари (на твър да заплата при фонда), предизвиквайки много протести и масово напускане на осигурените. През 1933 г. свободният избор бил възстановен, като се променял редът на заплащане на лекарите - не за извършена работа, а на база 1000 осигурени се определяло предварително годишно възнагражде ние. След Деветнайсетомайския преврат свободният избор бил решително премахнат (с наредба от 8 август 1934 г.) и заменен със система от назна чени лекари на месечна заплата, на служба към фонда.
p | . рл^ВТОРА- ЗД РА ВН О ДПЛО
73
Възраженията срещу принципа на назначените лекари били, че те не изали по-евтино (например поради увеличено даване на отпуски), а при
липсата на конкуренция, качеството на лечението се влошавало. В защита на свободния избор се изтъквало, че той подлежи на регулиране и усъвър шенстване, например: определен брой осигурени на лекар; заплащане на хо норара не на преглед, а „на глава“ или „на болест“; участие на осигурените в заплащането на лечението и пр. Но на преден план стоял фундаменталният въпрос за осигурителните фондове и тяхното попълване и управляване. В развитието на професионалното движение на лекарите между войните се наблюдават някои нови моменти, свързани с промяната на социалнополитическите условия. Под влияние на Октомврийската революция от средата на „ораховистите“ се отделила група лекари комунисти начело с д-р Нено Цървуланов и д-р Васил Иванов, които създали Съюз на медико-санитарни те работници, разтурен след преврата от 9 юни 1923 г. (двамата били убити през 1925 г.). Впоследствие през 1931 г. в Българския лекарски съюз се фор мирала нова лява комунистическа група - „Обществен лекар“, под ръковод ството на д-р Рачо Ангелов (преименувана по-късно в „Профопозиция“). В същото време група лекари, стоящи по убеждения „вдясно“ от Българския лекарски съюз, излезли от него и създали групата „Лекарска обнова“. Самият Български лекарски съюз, като главна обществена организация на лекарите, не бил аполитичен, а взимал активно отношение по издаваните здравни документи и мерки; през 1932-1933 г. той водил борба против отне мането на свободния избор на лекар при фонда „Обществени осигуровки“ .57
РАСОВИ И ЕВГЕНИЧИИ ИДЕИ Между войните в медицинския и медицинскопопулярния печат се подемат и развиват някои расови и евгенически идеи. Всъщност учението за расите е привнесено у нас от Германия още в края на XIX в. от следвалия там д-р Стефан Ватев, по-късно от физическия антрополог Крум Дрончилов заед но с мненията на чуждите авторитети за известна йерархизация на расите. Тези автори извършват и разни антропологически измервания на ученици и войници.58 През 30-те години на XX в. расовите идеи намират продълже ние - макар че за връзката може да се спори - в евгениката (или „расова та хигиена“), която си поставя за задача да подобрява расовия състав на 57 Апостолов, М иладин. История на медицината, с. 103, 106-107; Възникване и разви ти е..., 34-35. 58 Вж. по този въпрос австрийския изследовател Promitzer, Christian. Vermessene Körper: »Rassenkundliche“ Grenzziehungen in südöstlichen Europa. - In: W ieser Enzyklopädie des
74
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
населението. Очаква се това да стане, от една страна, чрез насърчаване на раждаемостта при интелектуално даровити индивиди, от друга страна чрез непозволяване на „малоценни“ и наследствено обременени хора (ду шевноболни, алкохолици, с наследствени болести, закоравели престъпни ци и пр.) да се възпроизвеждат, като им се забрани да встъпват в брак или по-радикално - като се стерилизират оперативно (практикувано в САЩ средство). При българските автори (особено д-р Любомир Русев) става ду ма най-вече за запознаване с развитията по този въпрос в чужбина, а пре поръчваните средства на „расов отбор“ са сравнително умерени: забрана на аборти, мерки за насърчаване на раждаемостта на надарените, отхвър ляне на женското равноправие, лекарски преглед и съвет при встъпване в брак и пр., а по-рядко стерилизиране и затваряне в приют.59 По-типичен от евгениката с нейните практически препоръки е дебатът за българската „раса“, т. е. за расовия състав на българския народ, и във връзка с това - споровете за произхода на прабългарите и етногенезиса на българите (туранско-хунско или славянско начало). Биологът Методи По пов (както преди него д-р Стефан Ватев) отхвърля съществуването на чис ти раси и учението на Гобино за изключителност на северната раса; соб ствено българите той смята за смесица от раси с преобладаване на славян ския елемент (т. е. северна и източнобалтийска раса) и изличаване на пра българския (турански, монголоиден) елемент. Може би главното тук е ут върждаването по още един начин (биологичен, с претенция за научност) на една позитивна българска идентичност за повдигане на националното са мочувствие и като обосновка на „самобитна“ култура; също освобождава нето от комплекси за малоценност.60 Дебатът придобива принципен и абстрактно-философски характер в спо ра между биолога Стефан Консулов и философа Димитър Михалчев, където Europäischen Ostens. Bd. 11. Karl Kaser et al. (Hrsg.). K lagenfiirt-W ien-L jubljana, W ieser Ver lag, 2003, 365-395. Вж. Ватев, Стефан. Антропологическо изследване на България. - Б ъл гарски преглед, 5, 1898, 148-152; Антропология на българите. C., 1939. Д-р Ватев е педиатър, „ораховист“, един от основателите на Медицинския факултет, бил е директор на обществено то здраве. 59 Русев, Любомир. Задачи и средства на расовата хигиена. - Известия на Дирекцията на народното здраве, 10, 1925, № 10-11, 525-538; Основни принципи на евгениката („расова хигиена“). C., 1934; Киселов, Хр. Расова хигиена, народ и младото поколение. - Училищен преглед, 34, 1935, № 5 -6 , 660-675. Вж. и Консулов, Стефан. Израждането на културното чо вечество. Б орба с израждането. C., 1928. Консулов е биолог. Той (и отчасти д-р Русев), позо вавайки се на западни авторитети, като че ли клонят към стерилизиране на „отрицателните елементи“ (душевно болни, „вродени престъпници“, алкохолици и др.). През 1935 г. се появя ват и няколко броя от евгеничния вестник „Народ и потомство“. 60 Попов, Методи. Наследственост, раса и народ. C., 1938, особ. 95 -9 9 , 109-111, 129— 130, 148; Българският народ между европейските раси и народи. C., 1938.
р д . о л ВТОРА. ЗДРАИНО д к л о
75
става дума за ролята на биологическия (расовия) фактор и на обществените историческите фактори при формирането на нацията и културата. Първият а з г л е ж д а културата и общественото творчество на един народ като проява на расови качества и наследственост (генотип), а условията и средата - като проявяващ фактор“ (благоприятен или не); нещо повече, всеки народ има според него определени расови заложби и расовата близост води до близост в душевните качества, което благоприятства чувството за национално срод ство. Димитър Михалчев на свой ред отхвърля изобщо расовия подход за твърди и унаследими биологически дадености и утвърждава историческата пзменчивост и чисто социалните условия при формирането на даден народ.61 В условията на съюза с Германия и под неин натиск е приет закон за за щита на нацията (на 24 декември 1940 г., публикуван на 23 януари 1941 г.), изграден на расистка основа, по образец на нюрнбергските расови закони: забрана на бракове между българи и евреи; лишаване на евреите от българ ско поданство и от обществени постове; ограничаване броя на евреите в уп ражняване на свободните професии и в търговията и индустрията до техния процент от населението, както и на учещите в учебните заведения и пр. Но подобна „расова политика“ не бива да се извежда механично от „науката“ за расите, още по-малко от съществувалите у нас дебати в термини на раси. Специално трябва да се изтъкне липсата на антисемитизъм в България (ако не се броят някои малки десни групи), за разлика от много източноев ропейски страни и от съседна Румъния.62 И главно, благодарение на смели граждански действия, като тези на юриста Димитър Пешев (тогава замест ник-председател на Народното събрание) и на други дейци и организации, а в крайна сметка на позицията на цар Борис III, България спасява своите евреи, около 46 000 души, от депортиране в концлагер (но евреите от при съединените земи не били спасени).63
61 Консулов, Стефан. Що е нация? - Просвета, 4, 1939, № 6, 647-665. Авторът прави извода, че трябва да се запазват и подобряват расовите заложби на един народ чрез евгенични мерки, за да се избегне расовото израждане. Вж. Михалчев, Димитър. Расизмът като фило софско-историческа теория. - Философски преглед, 1938, № 4 ,2 9 3 -3 4 2 ; Едно ариегардно сра жение на българския расизъм. - Философски преглед, 1939, № 3, 311-329. Вж. за дебата пообщо: Еленков, Иван. Родно и дясно. ЛИК, 1998, 126-131. 62 За евгениката в Румъния вж. Bucur, Maria. Eugenics and M odernization in Interwar Romania. Pittsburgh, U niversity o f Pittsburgh Press, 2002. Евгеническите идеи тук били поРазпространени, макар също в умерен вариант, и оказали по-голямо въздействие в политикаТа на „общественото здраве“ . 63 За перипетиите около спасяването на евреите вж. един от хората с най-големи заслуги Пешев, Димитър. Спомени. C., Гутенберг, 2004, 205-254. Вж. за този проблем и литература та за него и предговора на Николай Поппетров.
76
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
СТАТИСТИКА НА ЛЕКАРИТЕ И ЗДРАВНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ Представа за развитието на здравеопазването у нас дават следните статис тически данни за избрани през определен интервал години. През 1923 г. имало 85 държавни и 6 частни болници, два приюта за душевноболни, два санаториума за гръдноболни, един родилен дом. Също по един бактерио логичен, химически и хигиенически институт. Действали 210 околийски амбулатории и 829 участъкови фелдшерски амбулатории. През същата го дина имало общо 1011 лекари - приблизително по един на 5400 души (по мои изчисления). От тях на частна практика 324, останалите на държавна, окръжна и общинска служба. Имало и 1568 фелдшери, 433 акушерки и 127 милосърдни сестри. Зъболекарите били 208. Имало и 304 аптекари, от ко ито 256 - на частна практика.64 През 1934 г. държавните болници били 63 (17 първостепенни, 14 вто ростепенни и 32 третостепенни) с общо 6893 легла (от тях 4440 легла в първостепенните). Действали и 74 частни болници с 1432 легла. Имало един родилен дом, два приюта за душевноболни и 6 санаториума за гръд ноболни. През същата година лекарите били общо 2607 - приблизително по един на 2330 души. От тях 1237 - на частна практика. Имало 1031 прак тикуващи медицински фелдшери (някои от които завеждали общински здравни служби), 743 практикуващи акушерки, 284 практикуващи мило сърдни сестри и 682 практикуващи аптекари (от които 545 на частна прак тика). Зъболекарите били 786.65 През 1939 г. имало 61 държавни болници (20 първостепенни, 17 второ степенни, 24 третостепенни) с общо 7462 легла (от тях 5897 в първосте пенните). Съществували и 94 частни болници с 2270 легла. Имало един ро дилен дом, два приюта за душевноболни, 6 санаториума за гръдноболни. През същата година имало общо 3127 лекари - приблизително по един на 2100 души. От тях 1222 на частна практика. Медицинските фелдшери би ли 1190, акушерките - 918, милосърдните сестри - 462. Аптекарите били 860 (748 на частна практика). Имало 1206 зъболекари.66 Тенденциите са ясни: увеличаване на лекарите изобщо и нарастващ дял на частно практикуващите (почти половината); нарастване броя на първо степенните болници и на леглата в тях; голямо увеличение и на частните болници и леглата в тях (макар държавните болници да си оставали гръб накът на системата); запазване на значителен брой фелдшери (въпреки по64 Данните: Статистически годишник на Царство България, 1923-1924 г. С., 1925, 133-134. 65 Статистически годишник на Царство България, 1934 г. С., 1935, 79-81. 66 Статистически годишник на Царство България, 1939 г. С., 1940, с. 140, 144-145.
р Л А ВЛ ВТОРА. ЗД Р А В Н О Д Е Л О
77
Лютиката за ограничаването им); ограничен брой милосърдни сестри (т. е. неразвитост на тази дейност); аптеките си остават през цялото време гаавно частни; нарастване броя на зъболекарите (също изключително на частна практика). За борба с туберкулозата се създават специални лечебни заведения санаториуми за гръдноболни. През 1919 г. е открит втори такъв санато риум в Искрец. Наред с тях се създават диспансери и болнични отделения в някои болници. През 1927 г. централното санитарно управление открило противотуберкулозен диспансер (първият е създаден през 1910 г. от Дру жеството за борба с туберкулозата). През 30-те години на XX в. диспансе рите станали вече 10-15. Първите „здравно-съвещателни станции“ за майки с деца са открити през 1924 г. от дружеството на Червения кръст в София. По-късно и цен тралното санитарно управление се присъединило към тази инициатива. Съществувал и известен (неефективен) надзор над храните и напитки те; през 1930 г. имало 9 свързани с този надзор лаборатории. През 1938 г. се създава Комитет за научна и социална борба против рака.
ЕПИДЕМИЧНИ И СОЦИАЛНИ БОЛЕСТИ Вниманието на лекарите обяснимо било насочено най-вече срещу епидемич ните и т. нар. социални болести и борбата срещу тях била на преден план. От инфекциозните болести най-опасни са чумата и холерата (те се явяват ряд ко),67 едрата шарка (вариола), дифтеритът, скарлатината (двете изискват изолация и карантина) и тифът (в България особено коремен тиф, по-рядко петнист). „Социалните“ (или популярни) болести се дължат в значителна степен на условията на живот, т. е. свързани са със социални причини: таки ва са венерическите заболявания (шавно сифилисът) и особено туберкуло зата, също алкохолизмът. По-нататък ще се спрем на борбата с тях. Холерата е изключително опасна болест с летален изход при огромен брой от случаите. До войните имало единични случаи на холера през от делни години. За установяването на източника на заразата, често от друга Държава, и за изолирането на болните се взимали крайно строги мерки. През 1893 г. имало 19 случая в Тутракан (неизвестно колко са умрели); през 1910 г. - 5 случая във Варна и Пазарджик (и петимата умрели); през 1911 г. - 29 заболели в няколко града и околии (от които 15 умрели). Инте 67 За чумните епидемии във времето преди Освобождението вж. М анолова-Николова, Надя. Чумавите времена (1700-1850). С., ИФ-94, 2004.
78
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
ресно е да се отбележи, че страхът от холера през 1910и 1911 г. увеличил авторитета на санитарните власти по места и те успели да проведат редица санитарни мерки: принуждаване на населението да построи масово отход ни места, да почисти сметища, заставяне на много собственици на общест вени заведения да ги държат по-чисти. Както се изразява един окръжен ле кар, появяването на страшната опасност от холерата „повлия благотворно върху санитарното състояние на градовете и селата“ и „оказа големи за слуги на санитарното дело“ .68 Страшна холерна епидемия се разразила по време на Балканската вой на на турския фронт и след това се прехвърлила във вътрешността на стра ната. През 1913 г. имало 19 205 холерноболни в разните окръзи, от които 9548 (т.е. половината) умрели.69 Заболяванията от коремен тиф (Typhus abdominalis) и дизентерия (кървав дрисък) са свързани с лоши хигиенни условия и най-вече с употре ба на замърсена вода и с разпространение чрез зараза. Коремният тиф вър лувал ендемично в много населени места, някъде година след година. Све дения за него се срещат в много санитарни отчети на градски и околийски лекари от края на XIX и първото десетилетие на XX в .70 Например в от чета си за санитарното състояние на София през 1899 г. градският лекар изтъква, че почти ежегодно върлува коремен тиф, който се разпространя ва чрез вода, замърсена от заразени почви, както и при съприкосновение с тифусноболни. Водата във водопровода се замърсявала при честите повре ди на тръбите.71 Особено тежка била тифусната епидемия в София през 1896 г., когато се разболели 400 души (от 60 000 население) и умрели 61 души. Някои лекари направили специални изследвания на причините за ен демичното разпространение на тифа в София на границата между двата 68 Това се отбелязва в редица окръжни санитарни отчети за 1910 г. Вж. Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 17-18, 58, 120-121; Годишен отчет за 1910 г. на врачан ския окръжен лекар, с. 18; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар (д-р Иван Марков). Кюстендил, 1911, с. 17; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар (д-р Г. Андрейчев). Видин, 1911, с. 10, 59-61, цит. на с. 61. 69 Голосманов, Иван. Сведения относно броя на заболелите и умрелите от холера в Бъл гария от 1893 до 1913 г. - Български медицински преглед, 2, 1938, № 1-2, 120-130. Холерата е намерила отражение и в художествената литература: Стоянов, Лю дмил. Холера. - Във: Лю дмил Стоянов. Избрани творби. Т. 4. C., Български писател, 1968, 141-277. 70 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Добричката околия за 1898 г. - Медицин ски напредък, 1, 1900, № 2, 81-90, особ. 88-89; Петров, Т. Нужниците в България. - Съвре менна хигиена, 4, 1910, № 3—4, 84-93, особ. с. 86; Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., 185-186; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 65-66; От чет за санитарно-хигиеническото състояние на Плевенски окръг през 1910 г. (д-р Юр. Хайдутов). Плевен, 1911, с. 51; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 53. 71 Ораховац, Петър. Санитарната организация и санитарното състояние на гр. София. C., 1899, 40-41, 46^17.
79
р „д в л вто ра. Здравн о дело
Констатациите са сходни: лоша канализация и оттук - замърсяване на водите от отходни места и пр., като особено изложен на заразата бил не хигиеничният квартал „Ючбунар“, населен с най-бедната и мизерстваща част от софийското население.72 Доколкото заразата се разпространявала чрез нечистата и заразена почва (която при сухо време ставала на прах, а вятърът я вкарвал в организма), за спирането й било необходимо почвата да се изсуши чрез прокарване на канализация и дрениране, а улиците и дворовете да бъдат покрити с калдъръм - все добри пожелания.73 Стотиците случаи на заболяване от коремен тиф в Русе накарали Ди рекцията за опазване на общественото здраве да командирова през 1909 г. свой представител, който да изучи условията за разпространението на бо лестта на място и да препоръча допълнителни мерки за нейното огранича ване. В своя доклад командированият констатира като пряка причина за постоянните заболявания замърсяването на водата от чешмите през напу каните и изпочупени глинени кюнци, в които прониквали всякакви отходни нечистотии, а запушването на пукнатините с плява създавало още по-доб ра среда за болестотворните микроби. Неговият извод от извършения бак териологичен анализ шаси: река.
Голямата горещина, от която резервоарите при чешмите и маслаците приличаха по температурата си на термостати за развъждане на микро би, плявата, която се прибавя на водата за мацериране на органически материи и преобръщането й в културален бульон и насъбралата се тиня дават най-добри условия за това.74
Срещу коремния тиф от 1926 г. нататък и особено през 30-те години била прилагана имунизация с трайност от няколко години. Но отначало тя не била задължителна и всеобща (като при едрата шарка), а само за райони с голямо разпространение. От началото на 1940 г. започва общо имунизи ране на населението против коремен тиф.75 72 Докторов, Хр. Бележки по тифуса в София (1 октомври 1896 г. до 1 май 1901 г.). Летописи на Лекарския съю з България, 2, 1904, № 9-1 0 , 518-530; № 12, 621-630; 3, 1905, № 1-2, 23-33; Иванов, М. Тифусът в София и причините за разпространението му. С., 1906, особ. 6-7. 73 Георгиев, С. Почвата като главна причина за заразните болести в София. - Списание на Софийското медицинско дружество, 1, 1901, № 9, 543-571. 74 До господина Директора за опазване общественото здраве. - Известия на Дирекцията за опазване общественото здраве, 7, 1909, № 8 -9 , 381-391, цит. на с. 384. 75 Вербев, Димитър. Имунизация против коремен тиф. - Известия на Главната дирекция на народното здраве, 26, 1941, № 221, 43-45; Разпространение на по-важните остри заразни болести в България през 1942 г. Притурка към Известия на Главната дирекция на народното здраве, 28, 1943. С., 1943, 1-20, особ. 8-9.
в
80
бъ лга рско то о бщ ес тв о .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
За 30-те години на XX в. съществува здравна статистика, обобщаваща данните за цялата страна. От нея се вижда, че по брой на заболяванията ко ремният тиф бил една от най-често срещаните остри заразни болести (на ред с дифтерията, скарлатината, брусницата, лошата кашлица). Годините 1932, 1934 и 1936 бележат връх в разпространението му у нас (с по над 7000 случая). Болестта била опасна и давана 8-10% леталитет сред забо лелите (8,74% средно за десетилетието 1931-1940 г.), малко по-нисък от смъртния изход при дифтерията и доста по-нисък от дизентерията (но пос ледната била с много по-малка заболяемост). Заболяванията от петнист тиф са с по-висока смъртност от коремния тиф (средно 11,5% за десетиле тието 1931-1940 г., леталитетът бил силно снижен след 1939 г.), но те са много по-редки. Увеличават се при стопански кризи и социални бедствия: у нас - по време на войните, после - през стопанската депресия и през Вто рата световна война. Дизентерията също като тифа е болест на нечистотията и липсата на лична хигиена. Тя привличала по-малко вниманието на лекарите и санитар ните власти от тифа, може би поради сравнително по-малкия брой заболя вания (няколкостотин годишно през 30-те години, с един връх от около 2000 през 1937 г.). Леталитетът при нея е по-висок (11-25%). Имунизация срещу дизентерията се прилагала от края на 30-те години частично, в мес та с групови заболявания.76 Борбата срещу вариолата (едрата шарка) започва още през 80-те годи ни на XIX в., когато се създават противовариолните (оспени) лаборатории. Тя имала пълен успех с въвеждането на задължителна ваксинация на на селението. Отчетите на окръжните лекари от 1909-1910 г. свидетелстват за изчезването на това заболяване. Случаи от него се срещали само в изоста нали околии, особено сред помашко, турско или циганско население, част от което успявало да пропусне ваксинацията и реваксинацията.77 Един поранен отчет за Пещерска околия (от 1902 г.) свидетелства, че още тогава ваксинацията била задължително прилагана и само помашкото население не можело да бъде изцяло обхванато от нея, затова едрата шарка върлува ла в Чепинското корито през 1900 г.78
76 Данните са от Статистически годишник на Царство България, 32, 1940, с. 141; Разпрос транение на по-важните остри заразни болести..., особ. 3-10. В тази публикация има ретро спективни данни от 1931 г. нататък. 11 Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., 184-185; Годишен отче за 1910 г. на русенския окръжен лекар, с. 65; Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Плевенски окръг през 1910 г., с. 32, 50-51; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръ жен лекар, с. 44; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, с. 69. 78 Отчет за санитарното състояние на Пещерската околия през 1902 г. (д-р В. Георгиев) Пещера, 1903, с. 46.
p n » R A В ТО Р А . З Д Р Л В Н О Д Е Л О
81
Дифтеритът (лошо гърло) и скарлатината (огненица) са остро зараз
ни болести. Лекуването им изисквало дезинфекция и изолация на болните, налагането на които понякога срещало трудности. Друг проблем било из вестяването за появата на заразна болест в селата, за да се вземат навреме мерки.79 Имунизация против дифтерит у нас се приложила най-напред като опит през 1927-1928 г. (само няколко години след откриването на ваксина та през 1923 г.).80 Наличните за 30-те години по-систематични данни от здравната ста тистика сочат дифтерита и скарлатината като доста разпространени болести, даващи по няколко хиляди заболявания за страната годишно (с пикови епидемии години като 1936 г., когато 10 000 души боледували от дифтерит) и със значителна леталност (8-13% за дифтерита, 9,7% средно за 1931-1940 г.; 2,5-13% за скарлатината, 6,5% средно за 1931-1940 г.). В началото на 40-те години започнало прилагане на обща имунизация про тив дифтерита.81 По-малко опасни (или по-рядко срещащи се) заразни болести, на които тук няма да се спираме, са брусницата (дребна шарка, morbilli), лошата кашлица, антракс (antrax, pustula maligna,82 синя пъпка, лоша пъпка). Дру ги болести, на които здравната литература у нас обръща значително вни мание, са лухусната (родилната) треска, блатната треска (малария), пелаграта (офик) ,83 бяс и др.
79 Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската...,186-187; Ораховац, П е тър. Санитарната част на Ловчанский окръг. - Медицина, 1, 1894, № 4, 47 -6 4 , особ. 52-53; Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Плевенски окръг през 1910 г., 17-21; Годи шен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, с. 52, 72-73; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, с. 30. 80 Василева, Р. Върху дифтерията и активната противодифтерийна имунизация. - Изве стия на Дирекцията на народното здраве, 15, 1930, № 5, 213-227, особ. с. 226. 81 Статистически годишник на Царство България, 32, 1940, с. 141; Разпространение на по-важните остри заразн и ..., 10-15. 82 Бъчваров, Васил. Върху антракса у хората и лекуването му. - Известия на здравната ди рекция на народното здраве, 27, 1942, № 233, 67-80. 83 Пелаграта не била типична за България (както била за Румъния), но се срещала по ня кои места в края на XIX и началото на XX в., особено край Дунава (където имало много власи) и в някои балкански околии. Тя се дължи на употребата на царевично брашно като едно образна храна, особено когато царевицата е недозряла и лошо приготвена. Има различни сте пени и видими прояви: петна по кожата - еритема, силни стомашни болки, разстройство на Нервната и мускулната система, виене на свят и главоболие, най-сетне - лудост. Лекуването и става просто чрез преминаване към пшеничен хляб и мляко и по-разнообразно хранене. Вж. Георгиев, В. Ре11а§га-та в Орханийската околия. - Медицински напредък, 1, 1900, № 5, 2 8 5 297; № 6, 347—359; № 7, 423—434; Нови сведения по ре11а§га-та в Орханийската околия. - М е дицински напредък, 3, 1902, № 9, 472-490; № 10, 575-582; № 11, 651-661.
82
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Много характерна е лухусната (родилната) треска (febris puerperalis). Дължаща се на инфекция при раждания и аборти и имаща в много случаи летален изход, тя привличала често вниманието на лекарите. С възмуще ние се описват неумели, примитивни и асептични манипулации на баби, помагащи при раждане или при аборти, които лесно водели до инфекция (лухусна треска) или кръвотечение с летален изход.84 Маларията (блатната треска) се заражда в блата и блатисти места, съ що в оризища, и се разпространява от комарите. Смъртността от нея е нис ка (през 1915 г. била от порядъка на 0,2% от заболелите), по-опасна е тро пическата форма. Главният инспектор по маларията обобщава направеното в борбата с маларията у нас до 1925 г.85 Под османска власт нямало санитарна служба, но османските закони за оризищата (чалтиците) забранявали да се нощува в тях и да се работи по-рано от изгрева на слънцето и по-късно от залеза, за да се намали опасността от заболяване. Първите мерки против маларията били взети по време на руското управление, което заб ранило сеенето на ориз в Източна Румелия по хигиенни съображения (но то било отново разрешено през 1883 г.). По това време започват и изслед ванията на маларията и нейното разпространение от български лекари. През 1909 г. е издаден първият правилник за борба с маларията, съставен по италиански образец. Според него борбата с маларията се води във всяко населено място, където тя е във вид на епидемия или ендемия, като тези места се обявяват за маларийни от Върховния медицински съвет. Пред виждат се две основни мерки - безплатно раздаване на хинин и мерки про тив комарите. През 1910 г. били назначени трима лекари специално за бор ба с маларията, а акциите против нея се водели в Бургаски, Видински и Пловдивски окръг; през 1911 г. с маларията се занимавали петима лекари, които обхващали Бургаска, Видинска, Татарпазарджишка, Пловдивска, Търновска, Ломска, Свищовска и Анхиалска околия. На практика работата се свеждала главно до раздаване на безплатен хинин, в което били ангажи рани и околийските, и участъковите лекари и фелдшери. Мероприятията били прекъснати от войните. Ако през мирно време заболеваемостта от 84 Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 63-64; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, 67-68; Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Пле венски окръг през 1910 г., 33-34; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 41-42. 85 Марков, Константин. Исторически преглед на борбата с маларията у нас. - Известия на Дирекцията на народното здраве, 10, 1925, № 3, 93-111; Кърджиев, П. Маларията и бор бата с нея в Ломско през 1920 г. - Летописи на Лекарския съюз, 14, 1922, № 3, 79-97; Пет ров, Т. Блатната треска у нас и нейната профилактика. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 5, 137-152. Вж. също Бурмов, Т. Рапорт по борбата с маларията в Бургас. - Известия на Дирек цията за опазване общественото здраве, 8, 1910, № 7 -9 , 395-398.
гл а ва вто ра.
Здравн о д ело
83
малария у нас съставлявала около 10-15% от общата заболеваемост, през войните тя достигнала 36% (през 1917 г.); при това се увеличила по-страшната тропическа маларийна треска, особено на Южния фронт, което пови шило смъртността (до 0,56% от заболелите през 1917 г.). Със създаването на специален закон за маларията през 1919 г. (по ита лиански и гръцки и по предходния български образец) борбата с нея налязла в нов етап. Обособени били маларийни райони. Лечението се водело чрез безплатно раздаване на хинин от специално определени за целта „хининари“. Приложението на закона обаче срещнало редица затруднения: посягане от държавата към създадения по него фонд за борба с маларията, обструкции от страна на аптекарското съсловие спрямо установения дър жавен монопол над хинина (който лишавал аптекарите от печалби) и пр., поради което през първите години от прилагането му не били получени чувствителни резултати. Били проведени някои оздравителни работи по пресушаване или осоляване на блата, но птавната дейност си оставала раз даването на хинин (също атебрин и плазмохин) на населението.86 Осоляването на крайморските езера и блата започнало към 1921 г. в ня колко окръга, но само Пловдивски окръг бил напълно саниран. Със сред ства от бежанския заем (след 1928 г.) започнало пресушаването на Карабоазкото, Месемврийското, Мандренското и Стралджанското блато. След 1933 г. средствата намалели и се използвал трудът на трудоваци и групи от безработни.87 Провеждането на водни мероприятия изисквало значителни средства, а бюджетът не бил щедър в отпускането на кредити. В някои слу чаи като обществена профилактика се прилагали петролизация и арсенизация на блата. ■ През 1927 г. под егидата на Лигата на нациите с помощта на Рокфелеровата фондация и с част от бежанския заем се създава първият специали зиран оперативен център за борба с маларията у нас - противомаларийна станция в Петрич, а през 1929 г. - и противомалариен институт в Бургас. Противомаларийната служба била драстично съкратена през 1933 г. - раз турени били 14-те районни инспектората, премахнала се институцията на »хининарите“, а службата по маларията била прехвърлена на околийските здравни служби.88 Това само довело до засилване на маларията и през 1939 г. отново се създала специална служба срещу болестта заедно с 4 противо86 Марков, Константин. Исторически преглед..., с. 109. 87 Марков, Константин. Санитарното благоустройство на България през 1921 г. - Обще ствено здраве, 6, 1923, № 1, 10-17; Станишев, Христо. История на строежите и съобщения та в България от Освобождението до края на 1939 г. С., Компас, 1948, 60-73. 88 Марков, Константин. Маларията през 1936 година. - Известия на Главната дирекция На народното здраве, 1938, № 178-182, 4301—4322, особ. с. 4301.
84
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
маларични станции, възстановен бил и институтът в Бургас. След присъе диняването на Македония и Беломорието въпросът с маларията станал осо бено остър и там била развита усилена антималарична дейност.89 Сифилисът получил широко разпространение у нас. При това се сре щали както първичната форма, така и по-опасните секундарен и терциарен сифилис. Като венерическа болест той има тясна връзка с проституцията и оттук се смята за „социална болест“, т. е. свързана със социалните усло вия.90 Но, както отбелязват редица лекари, съществува и извънполово за разяване - чрез употреба от болни и здрави на същите съдове и прибори или лули, даване на децата на сдъвкана от жените храна и пр., и главно по този начин той се разпространявал по селата.91 Издирването на сифилистичноболните, особено на жените, а също сред турското население става ло трудно и често само външни белези привличали вниманието на санитар ните органи.92 За лекуване на сифилиса се създали кожно-венерически отделения в много болници, както и венерически диспансери - все по-голям брой след войните. През 1934 г. в страната имало 10 болнични венерически отделе ния, 7 държавни и един частен диспансер, както и два противовенерически отряда (за активно издирване на венеричноболни). През 1939 г. имало 12 болнични венерически отделения, 10 държавни и един частен диспансер и два противосифилистични отряда.93 Безспорно най-голямо внимание сред лекарите и изобщо социално мислещите хора привлякла туберкулозата. Това се дължало както на фак та, че през определена епоха тя била най-смъртоносната болест (даваща между 1/6 и 1/7 от общата смъртност), така и на обстоятелството, че пора зявала предимно живеещите в лоши условия (бедни, работници и др.) и би ла прототип на „социална болест“. Специално белодробната туберкулоза 89 Дренски, К. М аларията през последните години. - Известия на Главната дирекция на народното здраве, 27, 1942, № 247, 4 4 3 ^ 6 7 . Авторът бил началник на противомаларичната служба при Главна дирекция на народното здраве. 90 Берон, Богомил. Венерическите болести и работническата класа. - Съвременна хигие на, 4, 1910, № 8, 267-276; Проституцията и венерическите болести. - Медицински сборник, 2, 1896, № 11, 674-689; Кутинчев, Стилиян. Проституцията - социално зло. С., 1905, особ. 67-72. 91 Бассанович, И. Материали за санитарната..., 132-133; Мустаков, Т., Д. Стоянов. Как се разпространява сифилисът у нас. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, № 6, 255-271; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 58-60. 92 Драмов, Б. Бележки по санитарното състояние на Курт-Бунарската околия. - Медицин ски напредък, 2, 1901, № 5, 283-291; № 6 -7, 346-355, особ. 349-351; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 265-268. 93 Статистически годишник на Царство България, 27, 1935, с. 81; Статистически годиш ник на Царство България, 32, 1940, с. 145.
j-fl.R ^ B T O P A . ЗДРЛ ВН О ДЕЛО
85
взимала основния процент жертви, а туберкулозата на други ор - относително по-малко. До 30-те години на XX в., когато започва да се води обща статистика на болестите, мащабите на разпространението на туберкулозата в страна та трудно могат да се преценят. Дори тогава статистиката дава броя на ле се в разните лечебни заведения, а не на болните изобщо, които са неизвестни. За по-ранния период в медицинската литература се съдържат сведения за отделни населени места, главно градове, през даден период от време. Статистиките са водени най-често от градските лекари; някои съби рали и обобщавали данни и от други лекари за сравнение или в (неправо мерни) опити за екстраполация и обобщения.94 Докато човек може да се от нася с по-голямо доверие към градските статистики, статистиките за селата и околиите при състоянието на регистрацията на умрелите (и причините за смъртта) тогава са крайно ненадеждни. Ще приведем някои данни на град ски лекари (стандартизирани към 10 0 0 0 души население), които обаче трябва да се приемат с резерви. Смъртността от туберкулоза в Казанлък за период от 12 години - от 1897 до 1907 г. вкл., била средно на година 38,6 души (на 10 000) .95 Смърт ността от туберкулоза за Видин за 1906-1910 г. се движела между 20,7- 29 души според статистиката на градския лекар.96 Във Велико Търново за пе риода 1900-1909 г. от туберкулоза умирали средно на година 35,3. На бе лодробната туберкулоза там се падали 80% от всички туберкулозни умирания, а останалите - на туберкулоза на другите органи.97 Смъртността от туберкулоза в София за периода 1905-1909 г. варира ла между 24,8 и 35,9 души на 10 000 (като на 6-7 умрели се падала по ед на жертва на туберкулозата). По санитарни участъци най-висока туберку лозна смъртност давали Първи и Втори участък, т. е. предимно работни ( 'о х т и к а т а )
гани
п
в а л и
т е
94 Силни резерви буди например приведената от д-р Д. Киров статистика за 1900-1901 г., която претендира да даде смъртността на градското население по окръзи (т. е. обобщено за всички градове в окръга). Вж. Киров, Д. Материали по гъстотата на охтиката в България. Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, № 1, 48-75, особ. с. 49, 68-69. Също съмнения буди и статистиката на туберкулозата по градове у: Азманова и д-р Ханчев. Смътността от туберку лоза в нашите градове. - Съвременна хигиена, 1, 1907, № 4, 141-145. 95 Баев, Г. Хигиеническото състояние на гр. Казанлък през 1908 г. - Съвременна хигиена, 4> 1910, № 1, 7-21, особ. 7-8. 96 Ненов, Васил. Раждаемостта и смъртността във Видин през 1910 г. - Съвременна хи гиена, 5, 1911, № 3-4, 119-131, особ. с. 128. 97 Андреев, П. Смъртността на туберкулозата в Търново. - Съвременна хигиена, 6, 1912, 1, 10-21, особ. 12-13. Авторът дава статистика и по професии, според която най-много Умират жени домакини, след тях - деца и ученици, после - занаятчии, работници, чиновници и пр. Но тя борави с абсолютни цифри и не държи сметка за съотношението на умрелите от Дадена професия към общия брой на упражняващите тази професия.
86
бълга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
ческото население от „Ючбунар“ (макар че не е взето под внимание съот ношението на жертвите спрямо числеността на кварталите); смъртността, както и другаде по света, била най-голяма във възрастта от 20 до 30 годи ни, следвана от възрастовата група от 10 до 20 години. Сравнението с ня кои европейски градове за 1907 г. поставя София наравно с Москва и подобре от Виена (28,6), Лион (33,8), Букурещ (35,6), Будапеща (37,2) и Париж (39,7 умирания), но по-зле от немските, английските и италиански те градове (най-ниска смъртност по това време била регистрирана в Бир мингам - 12,2; Лондон - 14,4; Амстердам и Хамбург - 14,9; Ливърпул 15,8, и пр.).98 Срещат се и изследвания върху разпространението на туберкулозата сред отделни професии, които се смятат особено изложени на нея: печата ри (поради оловните отравяния)99, телеграфо-пощенски служители100, тю тюноработници101 и други, работещи при крайно лоши хигиенни условия. Друго изследване дава заболеваемостта (не смъртността) специално от бе лодробна туберкулоза сред наборниците (въз основа на медицинските пре гледи на наборните комисии) и заболеваемостта на самите войници за пе риода 1897-1910 г. Тя е изчислена на средно 21,80 туберкулозни на 10 000 донаборници, а по време на службата (за 1901-1910 г.) - 51,2 на 10 000 войници. Тази голяма цифра се обяснява с тежките и нехигиенични усло вия в казармите. 102 През 1920 г. излиза един опит за монографично изследване на туберку лозата, където наред със собствени данни, са систематизирани и някои на лични „частни статистики“. По събрани от автора данни за смъртността от туберкулоза (на 10 0 0 0 души) през последните предвоенни години тя из глежда така: Русе (1908-1913) - 39,2; Сливен (1904-1914) - 30; Стара За гора (1905-1914) - 27,6; Варна (1904-1914) - 34,7; Пловдив (1905-1919) 98 Отчет на град София за 1908 и 1909 години (д-р М. Михайлов). С., 1910, 102-105. Съ щото е поместено и като: Михайлов, М. Санитарно-хигиеничното състояние на гр. София през 1908 и 1909 г. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 3 -4, 132-141; № 6, 224-236. 99 Бенмайор, М. Типографският труд в България. - Списание на Българското икономи ческо дружество, 14, 1910, № 6, 412^432; Ненов, Асен. Типографското санитарно дело у нас. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 3 -4 , 112-119. 100 Икономов, Р. Туберкулозата и п.т.т. служители. - Телеграфо-пощенски преглед, 2, 1935-1936, № 35-3 6 , 8-9 ; 3, 1936-1937, № 1, 4-5 ; № 2, 5-6 ; № 3, 5-6 ; Кутинчев, Стилиян. Печатарските работници в София (анкета). - Списание на Българското икономическо друже ство, 17, 1914, № 8, 474-495. 101 Марков, Конст. Санитарното състояние на тютюневите фабрики. - Обществено здра ве, 3, 1920, № 7, 204-209; Ненов, Събчо. Трудът и търговията със суров тютюн. - Стопанска мисъл, 1, 1929, № 2, 130-147. 102 Руменов, Вл. Принос към изучаване гъстотата на белодробната туберкулоза в Бълга рия. - Летописи на Лекарския съюз в България, 12, 1914-1919, № 9-12, 3-35, особ. 8 -9, 11-12.
р л .Я А _ ВТО РЛ. З д р а в н о д к л о
87
29 5; Бургас (1911-1919) - 16,16. Данните за София са: 1894-1898 г. г. —31,3; 1908, 1909 и 1912 г. - 32,9; 1910 и 1911 и 1914г _ 34,4; 1919 г. - 47,24 - явни са последиците от войната.103 Туберкулозата е „социална“ болест, доколкото засяга особено силно бедните градски слоеве, работници, занаятчии и други, живеещи при ми зерни условия. У нас това се вижда особено ясно по някои изследвания на туберкулозата в столицата. Най-туберкулозни били II и I участъци Ючбунар“, „Коньовица“, Циганската махала, т. е. работническите и изоб що бедните квартали. По данни на Софийската община за периода 19051909 г. от туберкулоза умрели общо 1094 души, от които 400 - в I участък, 253 - във II участък, 152 - в IV участък (в тях имало бедна част - „Лозе нец“ и „Перловец“), 145 - в III участък, 83 - в V, и 71 - в VI участък (мно го от умрелите в Александровската болница - 229 души, също били от бед ните участъци) . 104 До сходни изводи стига една анкета (на софийския клон на Дружество то за борба против туберкулозата) за пациентите на диспансера за гръдноболни през 1910-1911 г. в София. За година и половина там постъпили об що 374 болни, от които 269 от бедняшките квартали „Ючбунар“ и „Коньо вица“. От постъпилите туберкулозноболни 166 души (44%) - работници и занаятчии; 100 (27%) - деца, ученици и учители; 60 (16%) - домакини; 37 (10%) - чиновници; 11 (3%) - кръчмари и търговци. Над половината от болните започнали да работят още от крехката 15-годишна възраст. Кон статира се и жилищната пренаселеност като фактор за заболеваемостта само 8 % от болните живеели по един човек в стая, а останалите - от двама до 9 души; мнозина нямали собствено лепто.105 Социалният характер на ту беркулозата проличава и от данните на Софийската община за умрелите от туберкулоза през 1904-1909 г.: 437 (33%) „стопанки“ (много от тях факти чески работещи у дома); 400 (30%) работници и занаятчии; 318 (24%) уче ници; 104 (8 %) чиновници; 56 (4%) кръчмари и търговци.106 Във всички те зи случаи обаче данните за туберкулозните не са отнесени към численост та на съответната социална категория, за да бъдат наистина сравними. В едно оправдано от високата цел, но иначе не съвсем коректно срав нение (като се имат предвид разликите в благосъстоянието), социалният 3 1>3• 1905— 1909
103 Нейчев, Х аралам пи. Туберкулозата. С., Ал. Паскалев, 1920, 205-224. 104 Цит. по Нейчев, Харалампи. Туберкулозата, 224-225 (същото цит. у: Кутинчев, Сти лиян. Българското работничество и хигиената. Анкетни впечатления. - Съвременна хигиена, 6. 1912, № 3—4, 101-111, особ. с. 104). 105 Богданов, Ал. Туберкулозата в София и мерки против нея. - Демократически преглед, Ю, 1912, № 5, 593-607. 106 Данните са цит. по Богданов, Ал. Туберкулозата в С оф и я..., с. 593.
88
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
изследовател и политик Илия Янулов дава за пример борбата с туберкуло зата в Швеция, където тя започнала системно от края на XIX в. През 1930 г. в България имало почти два пъти и половина по-голяма смъртност от ту беркулоза в сравнение с Швеция (29,03 смъртни случая на 10 000 души на селение тук срещу 12,45 смъртни случая там). Зад тези цифри обаче стои цялата медицинска система - 127 леша при 100 смъртни случая от тубер кулоза в Швеция, 9 леша на 100 смътни случая в България; 235 модерни диспансера в Швеция, 11, и то най-скромни - в България.107 Борбата с туберкулозата у нас започва с откриване на санаториум за гръдноболни в Троян през 1905 г. През 1909 г. в София е основано Друже ството за борба с туберкулозата, което открило през 1910 г. първия проти вотуберкулозен диспансер. И в други градове се създават подобни друже ства, но отначало те не успели да се закрепят и развият. Само софийското и още две-три влачели жалко съществувание, а в подобно положение бил и самият Съюз за борба с туберкулозата. 108 Борбата против туберкулозата се засилва след войните, когато тя става истински бич за населението в ус ловията на разруха, стопанска криза и обедняване. През 1919 г. е открит втори санаториум в Искрец. През 1927 г. се открива първият държавен противотуберкулозен диспансер. Детските колонии в някои градове (Пана гюрище, Панчарево, по линията Борущица-Плачковци, в Своге и пр.) спо магали косвено за закаляване на детския организъм. През 1930 г. имало два държавни и 4 частни санаториума за гръднобол ни, както и 8 болнични отделения за туберкулозноболни; също 6 държавни и 3 частни диспансера. Имало и 10 климатични станции. В тях били леку вани над 5000 болни. През 1934 г. действали два държавни и 3 частни са наториума за гръдноболни, 15 болнични отделения, 9 климатични станции, 10 държавни и 3 частни диспансера. Броят на лекуваните в тях надхвърлял 15 000 (само в диспансерите - 6776 души). През 1939 г. имало два държав ни и 3 частни санаториума, 14 болнични отделения, 9 климатични станции, 15 държавни и два частни диспансера, а броят на лекуваните туберкулозни бил общо 19 000 (само в диспансерите - 6655 души) . 109 Една статистика от 1934 г. дава следните данни: от туберкулоза у нас умирали годишно 17,7 души на 10 000 градско население (13,8 от бело107 Янулов, И лия. Как се борят с туберкулозата в Швеция (Сравнение с България). С., Глушков, 1935, особ. с. 10. 108 Нейчев, Харалампи. Туберкулозата, 238-241; Дружеството за борба с туберкулозата в София. - Обществено здраве, 6, 1923, № 7 -8 , 214-2.18. Вж. и публикацията на Дружеството за борба против туберкулозата от Русев, Марин. Сведения за туберкулозата и мерките за предпазването от нея. С., 1925. 109 Статистически годишник на Царство България, 26, 1934, с. 79; Статистически годиш ник на Царство България, 31, 1939, с. 140.
Покръстване на Родопските помаци, 1913 г.
I
Българо-турската граница при с. Бараково, края на XIX в.
Рисункиилюстрации за провеждане на военно обучение на населението преди Илинденското въстание
■1
П ъ р в а т а л ек а р к а след О св о б о ж д е н и е т о д -р Т о та В ен к о в а
Щ$Ж:
С ам ар я н к и п р е з П ъ р в а т а с в е т о в н а в о й н а
:
Ц е н т р а л н а т а сгр а д а н а А л е к с а н д р о в с к а та б о л н и ц а в С о ф и я , п о с т р о е н а п р е з 1884 г.
Първокласна държавна болница. Сливен 1907 г.
Болницата на графиня Игнатиева през Балканската война в Пловдив —прогимназията „Маразли“
В и зи т а ц и я в о б щ и н ск ата б о л н и ц а в Н е с е б ъ р 1927 г.
р , > В Л В ТОРА. ЗД Р А В Н О Д Е Л О
89
0бна туберкулоза и 3,9 от туберкулоза на други органи); следва смърт от сърдечни болести - 16,3 на 10 000 души; от пневмония - 15,2.110 По обобщени от д-р Куситасев данни смъртността от туберкулоза (сав градовете) била 30,6 на 10 000 през периода 1925-1928 г., след което спада до 20,3 през 1932 г. и продължила устойчиво да спада до около 15 през последните предвоенни години (оставайки, наистина, по-голяма от развитите западни страни според едно сравнение за 1930 г.) .111 Това дава основание за извода, че в борбата с туберкулозата в края на междувоенния период били постигнати значителни успехи. ността
ДЯЛ НА БОЛЕСТИТЕ В ОБЩАТА СМЪРТНОСТ Интерес представлява въпросът за дела на разните заболявания в смърт ността. Но да се организира подобна статистика е по-трудно, отколкото да се регистрират болните (или починалите) от дадена болест. Главните проб леми идват от незаинтересуваността и неподготвеността на натоварените със събирането на данните за умрелите (т. нар. мъртвопроверителство) по места - най-вече свещеници и кметове. Особено печално било положение то с регистриране на мъртвите на село.112 Ясно е, че при това положение данните в медицинските статистики не могат да бъдат точни или пълни и че в тях преувеличено ще се застъпват някои болести. Много грешки били допускани и при отбелязване на възрастта на умрелия (възрастното насе ление рядко знаело годините си) . 113 Едва през 30-те години на XX в. ста тистиката на заболеваемостта и смъртността по болести става по-надежд на, но тя се отнася само за градското население.
11(1 Михайлов, Ненчо. Смъртността в нашите градове. - Архив за стопанска и социална по литика, 10, 1935, № 3, с. 277. Данните са от Главна дирекция на статистиката. 111 Куситасев, Константин. Основни въпроси на нашата здравна..., с. 15. Сходни кон статации у: Панев, Асен. Развитие и характер на здравеопазното..., 43—44. Според този източ ник смъртността от туберкулоза на 10 000 души градско население била в порядъка 20-23,6 през периода 1929-1932 г., след което спаднала устойчиво до около 14-16 в предвоенните години. 112 Случвало се е полуграмотни кметове, свещеници и селски писари да отбелязват в ре гистрите на умрелите болести като: „от дявол“ , „от уроки“, „от страх“ , „урама“, „простуда“ или „неизвестна“ ; в други случаи болестта се определяла напосоки, според предпочитанията На кмета (някои вписвали „охтика“, други - „простуда“, трети - „приврит“ (т. е. плеврит). Вж. Бассанович, И. М атериали за санитарната етнография..., с. 73; Василев, Т. Отчет за санитарНото състояние на П ещ ерската..., с. 181, 188-189. 113 Бончев, Б. Нашите статистики и мъртвопреброителството. - Съвременна хигиена, 2, 1908, № 8-9, 297-303.
90
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Главната дирекция на статистиката публикува за първи път статистика за причини на умиранията (и то само за градовете, в които имало лекарска служба по регистрация на причините за смъртта) за 1920 г. На първо място сред причините за умиранията (за 63 града) фигурира пневмонията 18,8% от умиранията; следва туберкулозата - 17,1%; старческа немощ 8 ,8 %; болести на сърцето - 7,7%, и пр.114 Статистиката на средните годишни умирания в градовете за 1931— 1935 г. показва на първо място сред причините за умиранията отново пнев монията (17,82 на 10 000 жители, 12,9% от всички умрели през годината; на второ място - болести на сърцето (17,23 на 10 000, 12,6% от умирания та); на трето място идва белодробната туберкулоза (15,11 на 10 0 0 0 , 11 % от умиранията), после - вродена хилавост и преждевременно раждане (10,64 на 10 000, 7,7% от умиранията), мозъчен кръвоизлив (9,87 на 10 000, 7,2% от умиранията), старост и пр. Обаче ако обединим белодробната ту беркулоза с туберкулозата на други органи, най-голям процент от умира нията ще се падат на нея (19,12 на 10 000, 13,9%).115 Ясно е впрочем, че подобна статистика зависи освен от точността на данните, също и от но менклатурата на болестите и начина на групирането им, например сборното название „пневмония“ . 116 Общо взето, туберкулозата твърдо заема голям (но спадащ) дял в уми ранията (в градовете) през 30-те години. Нейният относителен дял от 18,3% през 1925-1928 г. спада до 12-13% в хода на 30-те години. В също то време се увеличава делът на т. нар. болести на сърцето (сърдечно-съдови), които от 11-12% в началото на 30-те години достигат 15-16% в края на 30-те години и я изпреварват.117 В обобщение може да се каже, че в хода на развитието българското здравеопазване постигнало най-напред значителни успехи в борбата със заразните болести (и епидемии). Известен резултат дала и борбата със со циалните болести (които зависят силно от социално-икономическите усло вия), но едва към края на периода. Тогава на преден план излезли някои но1,4 Михайлов, Ненчо. Смъртността по причини на умиранията у градското население у нас. - Списание на Българското икономическо дружество, 24, 1925-1926, № 3 -4 , 151-153. 115 Агънски, Н икола. Умиранията на градското..., 429-430. 116 Нещата се усложняват допълнително от факта, че някои заболявания, започнали иначе, завършват с белодробни и сърдечно-съдови болести като крайна фаза. Дължа това указание на д-р Спаска Григорова. 117 Куситасев, Константин. Основни въпроси на наш ата..., с. 15, 20; Панев, Асен. Раз витие и характер..., с. 41. Според приведени от този автор данни от умрелите в градовете през 1939 г. 16,84% умрели от болести на сърцето, а 14,32% - от болести на дихателните органи (без туберкулоза), 13,09% - от туберкулоза, 10,95% - от болести на нервната система, 7,74% - на храносмилателните органи, 6,24% - от тумори, и пр.
р л .я Д _ В ТО РА . ЗД Р А В Н О Д Е Л О
91
вй болести (сърдечно-съдови болести, рак), по-характерни като цяло за ус на живот в едно по-развито модерно общество.
ловията
НАРОДНА
и научна м едицина
разпространението на модерната медицина и разбиранията за хигиена съ с вековни народни вярвания, обичаи и лечебни практики. Ле карите имали силен съперник и конкурент в лицето на традиционните баячи, врачки и вражалци (гадатели), знахари, костоправи, правилци, ходжи, баби и пр. Изместването на „народната медицина“ от научната и на народ ните лечители от професионално образовани лекари ставало постепенно и непълно. Много често населението първо опитвало помощта на народните практици и само в случай на неуспех прибягвало до лекар. Представите за произхода на болестите сред широките народни слоеве включвали множество вярвания и магически суеверия. Своебразната народна етиология на болестите ги приписвала на Бог или по-често на дейст вия на демонични сили и антропоморфни същества (дявол, вещици, само диви, русалки, орисници, змей, върколаци), на „урочасване“ от хора със „зли очи“ (всички болести по децата и някои на възрастните), на наруша ване на някаква норма (например работене по празници предизвиква рев матизъм; кражба, извършена от бременна майка, води до вродени петна по кожата на детето), най-сетне - на разни суеверия, като „завързване“, „за дадено“, „лош вятър“, страх, дерт, настинка, „лоша кръв“, „отвиване на пъпа“, „урама“, т. е. минаване през нечисто място (където куче е драскало с крака, прегазване на „самодивски път“ или „самодивско хоро“), влизане на змия през устата, когато някой е заспал, осиране на главата от лястовица (предизвикващо кел) и др. Народната номенклатура на болестите често обединява разни болести в сборно название; често причината за болестта дава и названието. Някои примери са „страх“ (palpitatio cordis), „дерт“ (vitium cordis или nephritis), »живак“ (неврастения, истерия), треска (малария), „развиване на пъп“ (ко ремни болести), „лош вятър“ (erysipelas), „благата рана“ (синя пъпка - ан тракс), „ограма“ (парализа на някоя част на тялото), „церма“ (ревматизъм), >,якма“ (сборно название за по-тежки болести, като тиф, пневмония, диф терит, туберкулоза), „урама“ (болести на нервната система), „маясъл“ (сборно название на сифилис, хемороиди, екзема) и др.118 Някои болести жителствали
118 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография.. 7 3 - 7 5 ; Годишен отчет за 1910 На врачанския окръжен лекар, 38-39; Георгиев В. Pellagra-Ta в Орханийската околия, с. 295; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 151-152; Годишен отчет за 1910 г. на
92
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
били олицетворявани. Така например чумата се вижда като дрипава, разчорлена старица - тя носи на рамото си коса, с която покосява човецитевярва се, че едрата шарка се причинява от „баба Шарка“ - представят си я като бабичка, която върви с ита в ръка и боде.119 Представите за болестта определят и поведението спрямо нея. На раз ните вярвания в магически етиологии съответстват магически манипула ции. Ако заразните болести се виждат в човешки образ, то (според народ ните вярвания) те могат да бъдат умилостивени с почит и принасяне на жертви или пък разсърдени, при което ще правят повече пакости. Михаил Маджаров свидетелства в спомените си за Копривщица, че никой не се е пазел от „баба Шарка“ и дори я търсели, за да я прекарат, като мислели, че ако се пазят, заболяването ще бъде по-тежко. Месели „туртета“, които натърквали по бузата на болното дете и ги оставяли навън, за да ги вземе дру го дете. Умирането от шарка пък отдавали на разсърдване на болестта.120 Когато болестта се възприема като някакво същество или дух, към нея се подхожда по съответен начин: „В заразените къщи кадят с тамян, слагат босилек и други миризливи треви, за да мирише приятно на гостенката (заразната болест).“ Същият автор продължава: Жените във време на заразна болест не хващат никаква работа, не да ват и на мъжете си да орат и да работят. Цялото семейство празнува и с това се отдава на болестта чест като на светец. Не се колят в това вре ме животни за ядене, не се вари нищо на огън, не се Перат и не се по парват дрехите на болния, а само се окачват на вятър да ветреят. С то ва непране и непопарване на заразените дрехи действително се прави добро на заразната болест, защото тя тогава взема по-големи размери.
-
видинския окръжен лекар, 19-22; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, 76-79; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар, 110-112; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 49-50; Петров, Т. Изложение на санитарното и иконо мическото състояние на Орханийската околия през 1902 и 1903 г. - Сборник за народни умо творения, наука и книжнина, кн. 21, 1905, 1-78, особ. 64-68; Гинчев, Цани. Нещо по българ ската народна медицина. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 3, 1890, 70-136, особ. с. 86. Мотивът за влизане на змия е романизиран в известния разказ на Й. Йов ков „По жицата“. 119 Василев, Т. Из дневника на един лекар. - Медицински сборник, 4, 1898, № 5, 311-314; № 6, 375-380, особ. с. 276. Авторът предава народни разкази, където болестите са представе ни като одушевени, особено като жени; Маджаров, М ихаил. Спомени, 64-65; Любенов, ПБаба Era, или сборник от различни вярвания, народни лекувания, магии, баяния и обичаи в Кюстендилско. Търново, 1887, 41-42; Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурнот о ..., 214-215; Вакарелски, Христо. Етнография на България. C., Наука и изкуство, 1977, 431-442. 120 Мадж аров, М ихаил. Спомени, 64-65. Същата практика доста по-късно е регистрира на в Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, 39-40.
рдвА
вто ра
. З
дра вн и д ел о
93
Б л а ж е н с т в а т покрай нея и паразитите по дрехите н а болния (бълхи и
пр.). Така щото болния, наместо да му се готви добра храна и наместо да му се перат и попарват дрехите, прави се тъкмо обратното; той гла
дува, защото не бивало да се коли и да се готви; той носи неопрани дре хи, защото не бивало тези дрехи да се перат. Като има народът такива понятия за болестите, че те са духовни същества, търси и такива про тив тях лекари, които имат работа с духовните същества. Затова посе щават се в голям размер врачките, баячките, турските ходжи, турските були (кадъни), църквите, манастирите, четат се молитви от духовен ството над болните.121
Възприемани като зли духове, болестите в някои случаи трябва да се гонят - в един случай с нажежена желязна лопата.122 Подобно анимистично суеверие не било чуждо и на духовенството. Така в първите години след Освобождението в Самоков можела да се види процесия начело с духов ник, който чрез размахване на сатър прогонвал скарлатината.123 Народната медицина, практикувана в продължение на векове, включва редица традиционни лекове - както рационални, така и ирационални. Найнапред, емпирични „рационални“ средства, като: минерални води, затопля не, разтривки, кръвопускане, лековити треви и билки, мед, лук, пипер (но и средства като пикоч, кожи, счукани очи от рак, „мише масло“ - от миш лета, оставени в дървено масло, конски мухи, живак, син камък, сяра, газ, катран и пр.); второ, магически средства, като: баене, гасене на въглен, леене на куршум, топене на восък, вадене на вода, вадене на живак, прес качане, сечене на далак (т. е. прави се кръст с брадва в областта на далака), „подвързване“ (слагат се свити на възел кърпи върху корема и отгоре се привързват с пояс - при бременни и след раждане), бъркане (в гърлото) и пр.; трето, средства с религиозен характер, като: молитви, четене от поп, вяра в лечебната сила на икони, носене на муски и амулети, записи (заши ти в платно или носени в шапките), светено от свещеник масло, светена вода, четене на молитви за здраве в църкви и манастири и др.; най-сетне, остатъци от стари култове, като: обричането, манипулации с чудотворни камъни, отломъци от кадин мост, ловене на змии с ръце и пр. Към това мо гат да се добавят някои обществени действия, прилагани при епидемични заболявания или опасност от тях, например: „заораване“ (за да се огради 121 Василев, Т. Из дневника..., с. 378, 379. Аналогични свидетелства, как болестта се умиЛостивява, у: Любенов, П. Б аба E ra ..., с. 42; Петров, Т. Изложение на санитарното..., с. 65. 122 Сведение у: Любенов, П. Б аба E ra ..., с. 42. 123 Цит. по Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., с. 216. И според Ма джаров в силата на уроките вярвали дори свещениците. Вж. Мадж аров, М ихаил. Спомени, с. 72.
94
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
селището от болестта), курбани (за да се умилостиви болестта), забрана да се работи и пр. 124 Някои лечебни средства и тяхната употреба са описани от Цани Гин чев, сам практикувал народната медицина. Тази номенклатура съдържа много лечебни билки, но и повече от съмнителни средства, като: воденичка от щъркел (против змия, която според народното поверие влиза през уста та на заспал на къра човек и го „пие“ в корема), зелено грозде - ягурида (за болно сърце или повреден стомах), живак (гълта се против страх, а объркан в амалгама със сюлюмен и лой, се маже върху рани), жаба (нала га се разрязана за изсмукване на оток или се накисва в ракия, която се пие срещу треска), изцеден сок от пресни конски фъшкии (за изтрезняване), оловен куршум (гълта се против страх или пък се стопява в лъжица и се излива в паница със студена вода и по него се гадае от какво е дошъл стра хът - т. нар. леене на куршум), лястовичи гнезда (строшени и размити на тиня се налагат на подута гърда, кърмата на която е спряла), отровна змия (с нея се налага раната, за да се изтегли отровата), гол охлюв, счукан во ден рак и пр.125 Сред магическите цярове на т. нар. магесници (или правачки) в назадничавото Кюстендилско краище в началото на XX в. етнографът Йордан Захариев изброява (наред с билките) също такива слабо апетитни средства, като: ... камънчета по кръстопътища, змиини облекла (горната, люспеста ко жа) и кости, гръкляни от вълци, петала от умрели магарета, късове от кожа на цигански решета, коса от умряла жена, екскременти от обесени хора, кора от дърво, дето се е обесил човек, парче от дреха на удавник, сажди от запустяла къща и още стотини такива чудатости, от които пос 124 Една номенклатура на прилаганите лечебни средства и тяхното предназначение е даде на от Гинчев, Цани. Нещо по българската..., 70-136. Вж. за разни магически рецепти и закли нания също Гинчев, Цани. Баяния, врачувания и лекувания от Търновско. - Сборник за народ ни умотворения, наука и книжнина, кн. 8, 1892, 144-153; Бакалов, И. Материали из областта на българската народна медицина. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 12, 1895, 339-358; Бассанович, И. Материали за санитарната..., 77-110; Любенов, П. Баба E ra ..., 42 -4 3 ; Мадж аров, Михаил. Спомени, 67-73; Петков, С. Материали по народната ме дицина в България. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 21,1905, 29-35; Ватев, Стефан. Материали по народната медицина в България. От разни места. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 2 1,1905, 1-29. Най-общо за тези средства и спе циалистите по тях вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 216-220. Вж. и сведенията за народни лечебни средства и начини на лекуване в лекарски отчети от първото десетилетие на XX в., като Андрейчев. Санитарното състояние на Ломската околия през 1908 г. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 7, 239-249, особ. 247-249; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 49-50, 151-153; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, 76-79; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, 20-22. 125 Гинчев, Цани. Нещо по българската..., 70-136.
г л ^ п л _В ТО РА . З Д Р Л В Н О Д Е Л О
95
ле ще дава на нуждающите се, за да пият, ядат или да се мажат с тях, да се кадят върху пушека им, да просипват вода през дупките им и пр.126
разбира се, употребата на някои средства можела да доведе до летален изход- Особено системно се злоупотребявало с кръвопускането, което при често повтаряне води до анемия (а при малария - и до смърт). Известният лекар и санитарен етнограф д-р Бассанович свидетелства (за 80-те години на XIX в.): Често изваждат твърде големи количества кръв и болните последова телно лежат 2-3 недели, додето се оправят от малокръвието. Нерядко, ако едно кръвопускание не помага, те го повтарят и болните умират от последствията на анемия, но рядко стават подобни смъртни случаи предмет на съдебномедицинска аутопсия и кръвопускателите безнака зано продължават да упражняват професията си.127
Според същия автор някои селски управления дори си наемали скрито от санитарните и полицейските власти изкусни кръвопускачи, а специално в Ломски окръг около половината от населението си пускало кръв единдва пъти годишно. За един такъв специалист по пускане на кръв от село Горна Диканя (не особено добронамерено) разказва друг автор: Той цял ден седи пред воденицата си, дето му е амбулаторията: около нея всякогаж ще видите локви кръв като в салхана, понеже всички бо лести цери с едно лекарство - пускане на кръв, и то до изтощаване, по неже теорията му е такава, че след като отвори жилата, много пъти радиалната артерия, болестта излиза тогава, когато кръвта сама се спре.128
Някои манипулации можели да бъдат твърде болезнени, както свиде телства следното описание на опериране на „далак“ (злокачествен цирей, т.е. синя или лоша пъпка - антракс) с горене: Всичките железа се турят на буйния огън и върховете им светнат. На правят от мокри кърпи един венец като кръгъл кравай, дебел една длан по окръжността. В средата на кравая оставят дупка колкото три-четири пръста в диаметър и краваят се турва върху пъпката така, щото пъп 126 Захариев, Йордан. Кюстендилско краище. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 32, 1918, 3-653, особ. 148-149. 127 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография..., 78-79. 128 Брехунов, А. Още за недостатъците в санитарното ни дело. - Медицински напредък, 2, 1901, № 11-12, 675-682, цит. на с. 681.
96
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
ката да остане в празното му място - в средата. Хирургът взема едно от насветлените железа, които биват, както се каза, свредели и вретена от чакръци и други, ако няма специални железа за тази цел, и му заби ва светналия връх във върха на далаклевата пъпка. Болният не само че не усеща като гори, цвърти и се дига до гредите дим, като кога прогоряват сухо липово дърво, и миризма на печено месо напълва цялата стая, а още моли и вика: „Горете бърже, че взе да ми припада, горете догде не ми се е подишало да блъвна!“ Като изстине едното желязо, тозчас дават друго, трето и т. н., догде не изгори целият цирей и столът му. Щом изгори и горещото желязо допре до здраво месо, което обик новено се случва подир едно пукане, което се чува най-после, болният вика, колкото му е силата: „Стига, пари!“ - и горението се спира.129
Според едно описание на лекуването на сифилис при турците в Доб ричка околия през 1910 г., поставяли два-три грама живак на разпален тезек (т. е. сушена тор), после надвесвали болния, като го завивали, за да пра ви инхалация; операцията се повтаряла няколко пъти, докато умре или оз дравее.130 Поради своите фаталистични религиозни вярвания, турското на селение изобщо било настроено крайно пасивно към болестите и смъртта (Аллах, „така било писано“ и пр.). Особено съмнителни и инфектиращи средства се прилагали при леку ване на очите. Сред репертоара от тях - ако се вярва на звучащите поняко га доста злонамерено твърдения - било пръскането на очите с женско мля ко (а жената можела да е болна), близането на болното око с език от „ле куващата“ баба, налагането му с дъвкан от бабата лук или чесън, триене на окото с косъм, взет от жена и намазан с ушна кал, и пр.131 Народната медицина влизала по причудливи начини във взаимодейст вие с модерната. В една направо магическа интерпретация лекарската ре цепта, вместо да се занесе в аптека и да се вземе лекарството, била поста вяна във вода, която се пиела, или се изгаряла и прахът се пиел с вода вместо лекарството (сведение за 80-те години на XIX в.).132 Вероятно това е свързано с вярването в „записи“ като лечебно средство, а именно - като носители на оградителна или отхвърляща сила. (Такива записи се правели от свещеници или баячки и вражалци и се носели обшити в платно или ко жа.)133 В самата народна медицина навлизат някои съвременни лекарства, 129 Гинчев, Цани. Нещо по българската народна..., 82. 130 Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, с. 78. 131 Василев, Т. Санитарното състояние на П ещ ерската..., 83; Спасов, Ст. Народна и научна медицина. - Съвременна хигиена, 2, 1908, № 8 -9 , 284-297; Мустаков, Т., Д. Стоянов. Как се подкопава народното здраве. - Здраве, 2, 1903, № 8 -9 , 449-453. 132Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., с. 186. 133 Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., с. 217.
p n , R A ВТОРА. ЗД Р А В Н О Д Е Л О
97
но като универсални средства, употребявани широко и често безсмислено прй всякакви заболявания. Такива са t-ra jodi (йод) и argentum nitricum.134 друг медикамент, който от медицината навлязъл в народното самолекуване, бил хининът - средство против малария (блатна треска).135 Разните средства и методи на народната медицина и магически практи ки имали свои „специалисти“ - баячки, врачки и вражалци (познаващи за откраднати и изгубени неща, разтурващи причинено от неприятел зло чрез магии, баяния и врачувания, лекуващи болни със същите средства), т.нар. връзвачки, по-нататък правилци, костоправи или чакръкчии (наместващи крайници или възстановяващи счупвания), биляри (лекуващи с билки), бръснари-бербери (специалисти във ваденето на зъби и кръвопускането), „специалисти“ по лекуване на очи, рани, кел и пр.136 В изостаналото Кюс тендилско краище през първото десетилетие на XX в. се срещали местни лекари „и за бяс, и за ухапано от змия и бясно куче, и за изкълчено, и за „верем“, и за какво ли не“, като вярата в тези церители била по-силна от вярата в професионалните лекари.137 Според едно лекарско свидетелство за Орханийска околия от началото на XX в., потвърждаващо библейската мъдрост, обикновено селяните повече вярвали в изкуството на чужди врач ки и баячи, отколкото на такива от собственото им село, на които гледали като на шарлатани.138 Вярата в баячки, костоправи, пророци и пр. виреела не само сред сел ското, но и сред градското население. Според едно свидетелство от края на XIX в.: В село Драгалевци живее един селянин, който носи името „пророк“ и който се ползва с голяма популярност не само между селското населе-
134 Андрейчев (д-р). Санитарното състояние на Л омската..., с. 249; Бассанович, И. Мате риали за санитарната етнограф ия..., с. 79; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен ле кар, с. 22; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 39. 135 Василев, Т. Отчет за санитарното състояние..., 181. 136 Различни случаи с подобни самозвани „доктори“ са разказани от Василев, Т. При кого трябва да отиваме да се лекуваме. - Медицински сборник, 5, 1899, № 9, 561-567; № 11, 688-699; № 12, 784-796; Брехунов, А. Още по недостатъците н а ..., 681-682; Любенов, П. Баба Е га..., с. 43, 52-57; Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия...,76-77; Спасов, Cm. Народна и научна, медицина...; Нейчев, Харалампи. Ш арлатанската медицина. Обществено здраве, 2, 1919, № 7-1 0 , 265-281; Мустаков, Д. Стоянов. Как се подкопава наРодното...; Петров, Т. Изложение на санитарното..., 64—68; Василиев, Т. Санитарното със тояние на П ещ ерската..., 189; Захариев, Йордан. Кюстендилско краище, 148-149. Вж. и Го дишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, 20-21; Годишен отчет за 1910 г. на вар ненския окръжен лекар, 76-77; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, с. 150. 137 Захариев, Йордан. Кюстендилско краище, е. 148. 138 Петров, Т. Изложение на санитарното..., с. 67.
98
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
ние, но и между столичните граждани. При този съвременен пророк всекидневно могат да се срещнат и хора с цървули, и цивилизовани, по не откъм облекло, госпожи от София с чадъри и парижки капели. Таки ва пророци има много по селата както в Софийската, така и по другите околии.139
С навлизането на професионалната медицина, разните специалисти по народна медицина (сред които и множество шарлатани) изпадат в немилост и биват подложени на разобличения и дори на съдебно преследване. Отри цателното и пренебрежителното отношение на дипломираните медици спрямо всякакви народни знахари се е проявило силно в медицинската и особено в популярномедицинската литература. В настъплението на профе сионалната медицина срещу чисто магическите практики и суеверия се от хвърляли и емпиричните лечебни методи на народната медицина. Рядко ня кой автор взима страната на народните лечители.140 В същото време отдел ни емпирични лечители, като Неофит Калчев и Петър Димков, системати зирали огромен материал за въздействието на разни билки и си спечелили заслужена известност със своите методи на лечение.141 Народната медицина запазила най-дълго сила при оказване на родилна помощ от възрастни жени - „баби“. Хората рядко се обръщали към лекар при раждане, също поради срам от мъжете лекари. А пък „бабите“ защита вали занаята си с аргумента, че „който не е раждал, не може и да бабува“.'42 В медицинската литература се срещат многобройни оплаквания от начина, по който „бабите“ извършвали работата си, и по-специално от липсата на дезинфекция, антисепсия и неправилни действия при трудните раждания, както и от последиците - родилна треска, обезкръвяване, осака тявания и дори умъртвяване на детето или на родилката.143 От друга стра 139 Ораховац, Петър. Отчет по ревизията..., с. 102; Бассанович, И. М атериали за сани тарната етнограф ия..., с. 77, 185. Според автора не само селяните, но и градските жители се лекували повече с народни средства. 140 Такъв пример е една брошура, която разказва за съдебни преследвания и затваряне на лечителя практик Евтим Филипович, като се привеждат свидетелства за десетки излекувани от него хора. Вж. Бъчваров, Димитър (П равдин). Борба между теоретическата и практическата медицина. C., 1889. За своите дългогодишни преследвания (конфискуване на лекарства, осъж дане и затваряне) свидетелства народният лечител Калчев, Неофит. О бщедостъпна книга за човешките болки и за тяхното лекуване. Габрово, 1910 , особ. 2-3. 141 Особено Димков, Петър. Българска народна медицина. C., 1936. 142 Русев, М арин. Ю билейна книга..., 135; Бассанович, И. М атериали за санитарната ет нограф ия..., с. 153; Василиев, Т. Санитарното състояние на П ещ ерската..., с. 183. 143 Василиев, Т. Санитарното състояние на П ещ ерската..., 182-184; Стоянов, А. Как фун кционира санитарното ни дело..., 368-369; Бассанович, И. Материали за санитарната етно граф ия..., 81-82; Отчет за санитарното състояние на врачанския..., 4 0 -4 1 ; Русев, Марин. Ю билейна книга, 134-136; Кушев. Санитарен отчет за Русенския окръг през 1895-1899 г. -
р п д В А ВТОРА. ЗДРАВНО ДЕЛО
99
на, при липсата на развита акушерска помощ, ражданията просто не може ли Да стават без подобни помагачки. Разбирането за това принудило сами те санитарни власти за узаконят „бабуването“ (през 1903 г.). Вярванията за болестите влияели и върху отношението на населението към действията на санитарните власти. Споменатият д-р Бассанович раз казва, че селяните в Ломски окръг отбягвали медицинската помощ, за да не разсърдят болестта, а ако лекарят дойдел сам в селото при някоя епидемия, криели болните (случаи от 1887-1888 г.).144 Селяните в с. Карабашлий заб ранили на кмета да извести за появата на морбили, за да не се разсърди болестта.145 По свидетелство на друг лекар от края на XIX в.: На санитарните мерки, които взема държавата против заразните болес ти, населението гледа като на зло, което, от една страна, пречи на рабо тенето по полето (карантината), от друга страна, може да разсърди болестта и да я накара повече да напакости. [...] У нас много пъти ле карите и фелдшерите са гонени с дърво, брадва и даже с пушки, когато се явят в село да вземат мерки против заразни болести.146
Има множество свидетелства от 80-те и 90-те години на XIX в. и нача лото на XX в. за недоверчиво отношение на селяните към лекарите и съв ременната медицина. Посещавали лекаря в най-добрия случай след като били опитали всички други средства и понякога много късно или пък само за да узнаят вида на заболяването си, след което прибягвали към традици онните лекове; освен това вярвали на лекарите само за някои болести и наранявания.147 Както образно се изразява един лекар: Един болен, преди да пристигне при лекаря тук, първом ще опита бил ките на бабите и четенията на ходжите; това не помогне ли, той се от правя към джерафите [народни хирурзи - б.р.], които под предлог, че Медицински напредък, 2, 1901, № 1, 41-51, особ. с. 46; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 63 -6 4 ; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 41-42. 144 Бассанович, И. Материали за санитарката етнограф ия..., 185. За случай на криене на болни от тифус турци вж. Василиев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., с. 187. 145 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., 83-84. 146 Василиев, Т. Из дневника..., с. 380. 147 Любенов, П. Б аба E ra ..., с. 42; Стоянов, А. Как функционира санитарното дело..., 367; Бонов, П. Годишен отчет за състоянието на Новопазарската околия. - Медицински напре дък, 3, 1902, № 5 -6 , 319-334, особ. с. 328; № 7 -8, 422-428, особ. с. 424; Драмов, Б. Бележки По санитарното състояние на К урт-Бунарската..., с. 347, 349; Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., с. 111, 185; Рапорти на главния лекар до министъра на вътрешни те дела. —Държавен вестник, № 166, 1891, 15-16. Тончев, С. Отчет за санитарното състояние На Д обричката..., с. 179; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 40.
100
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
болният има тази или онази болест: урама, якия и др., ги горят то на вратните прешлени, то на седалищните, и чак тогаз, ако помощ не е дошла, донасят го при лекаря в полуживо състояние.148
Медицинската помощ навлизала постепенно и първо в градовете и сред по-образованите и заможните слоеве, а по народности - най-напред при евреите, а на последно място - при фаталистично настроените турци (кои то понякога укривали болните от санитарните власти и не ги допускали в домовете).149 Доколкото може да се прецени, първото десетилетие на XX в. е време на съществени промени в нагласите и истински прелом. Има ред свидетелства, че населението все по-често прибягвало към услугите на професионални лекари и към научната медицина, например следното: В последно време лекарската помощ започва да се подражава от насе лението; които нямат средства да си купят предписаните лекарства или да се решат да подирят лекаря, употребяват по напипване лекове; по този начин вече се среща да се лекуват значително число болни в око лията и в частност в града. [...] Обикновено, като се полекуват от свои те врачки и баячи, като се погрижат сами да си помогнат с този или он зи цяр, болните или домашните им не закъсняват да подирят и лекаря. Ако това стремление да заобикалят диренето на медицинска помощ продължава още, причината е лошото материално положение на хо рата. Те дирят обикновено с 10-20 или 50 ст., дадени за баяча или за ле кове, да мине болестта, но когато за ден или два не мине, лекаря дирят вече. Вярата в лекарската помощ помежду населението постоянно зак репва и може да се каже, че болшинството съзнателно вече прибягва към медицинската помощ.150
Същевременно населението (особено селското) очаквало от лекаря направо чудодейно излекуване, без да държи сметка за правилата на леку ването - продължителност, спазване на предписанията и пр.: Селянинът иска винаги хероическо лекуване, изцеляване изведнъж, иска чудо; изолация, дезинфекция, диета, повторно лекуване, избрана храна, инструментова помощ и други способи, с които си служи лечеб ната медицина, са за селянина невъзможни и неизпълними неща. А
148 Бонов, П. Годишен отчет за състоянието..., с. 424. 149 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография..., с. 163; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, с. 52. 150 Петров, Т. Изложение на санитарното..., с. 68. В подобен смисъл: Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 40; Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Плевенски окръг през 1910 г., с. 21. Вж. и Защо младите лекари..., с.78.
р Л л я л _в т о р а . З д р а в н о
дело
101
трябва ли да се каже, че лекарят не може да прави чудеса, не може да изцелява само с един лек, но си служи именно с приведените горе условия.151
В някои случаи санитарните власти се натъквали на нежеланието на местните власти да им сътрудничат в провеждането на санитарните мерки. Декарите често се оплакват от липсата на ефективни средства за респектиране на виновните лица и на представителите на властта (по-големи глоби, бързо осъждане и пр.).152
151 Окс, Борис. Медицинската част..., с. 125. В същия смисъл вж. Стоянов, А. Как функ ционира санитарното д ел о ..., с. 367. 152 Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 150-151; Годишен отчет за *910 г. на русенския окръжен лекар, 17-18, 121-122; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, 72-73; Цончев Петър. Из деятелността на Габровски околийски хигиенически съвет през 1909 г. - Летописи на Лекарския съюз в България, 8, 1910, № 6, 377-384.
ГЛАВА ТРЕТА ОБЩ ЕСТВЕНА
хигиена
В тази глава се занимавам с развитието и утвърждаването на обществената хигиена (или общественото здраве) в смисъл на усилие на лекари и обще ственици за превенция на болести и подобряване на човешкото здраве. Попреките мерки на общественото здраве, като борбата срещу заразните бо лести и прилагането на имунизация, бяха разгледани. Тук разширявам про блематиката с усилията за превенция на болести чрез мерки за подобрява не на физическата среда и условията на живот, като: саниране на водоиз точници, хигиенизиране на улици и площади, на обществени и индустриал ни заведения, на условията на живот в частни жилища, по-здравословно хранене и лична хигиена и пр. Грижата за хигиената била разглеждана като част от дейността на лека рите наред с оказването на медицинска помощ и лекуването. Това е залег нало и в здравните закони (един от тях направо се нарича „санитарен“), които предвиждат и местни хигиенни съвети. Чрез здравно-просветителска дейност особено „низовите“ околийски лекари се стремели да създават здравно-хигиенни навици сред населението и да допринесат за саниране на околната среда като мярка за превенция на болести. В духа на народническите идеи и на руската земска медицина някои се чувствали като общест вени дейци в по-широк смисъл, хора в служба на хигиенния прогрес и на цивилизацията. Същевременно лекарите се занимавали с научно изучаване на общите здравни (санитарни) условия на живот в своето населено място и район: медико-топографско описание на местността (климатични условия, водо източници и пр.), санитарно-етнографско описание на селището (планировка, водоизточници, благоустройство, обществени заведения, индустри ални предприятия и пр.), хигиена на жилището, дрехи и начин на живот на населението, хранене, санитарно-статистическо проучване на типичната заболеваемост (особено епидемии, ендемии) във връзка със специфичните местни условия.1 Набирането на санитарни сведения било изисквано от централните медицински органи. Зад най-добрите санитарно-етнографски изследвания обаче стоят не тези често игнорирани или формално изпълня вани изисквания, а дълбок и искрен импулс. 1 Д авидова, Вера. История на здравеопазването..., 104-112. Като първо подобно проуч ване авторката посочва отчета на д-р Георги Странски за санитарното състояние на Разград ски окръг (Държавен вестник, № 14, 1882).
рлдВ А
трета
. О
бщ ествена хигиена
103
Тук не може да бъде предприет опит за цялостна, в случая историческа санитарна етнография“ (или „санитарна география“) като изложение на здрав но-санитарното състояние на страната в даден момент. Важното е поскоро Да се типизират проблемите, като се илюстрират с отделни факти, извлечени от наличната литература. Приведени са най-вече фрапиращи (това не означава нетипични) примери, които обяснимо привличали внима нието и будели възмущението на санитарните власти. Ако в подбора може да се усети пристрастие към лошото, то трябва да се приеме просто като долната (твърде ниска) санитарна граница. Така получаваме представа за състоянието, което прилаганите най-напред в градовете хигиенни и благо устройствени мерки трябвало да подобрят в стремежа за повдигане на ни вото на „цивилизация“, за осъществяване на напредък и модернизация по примера на по-развитите страни.2 Специално е необходимо да се подчертае, че санитарните материали идват гаавно от времето до края на XIX в. и до войните, а след това нама ляват. Трудно е да се каже дали е така поради подобренията или поради спадане на интереса, който тогава се измества към социалните и главно градски проблеми и към социалните болести.3
водоизточници Типичен санитарен (и оттук здравен) проблем било замърсяването на во дата, която се превръщала в носител на зарази, причинявайки най-вече ди зентерия и коремен тиф. Замърсяването на водата във водоизточниците и водопроводите ставало от замърсената с органични отпадъци почва през счупени отвеждащи тръби, неизолирани и непокрити кладенци и пр. Неща та се влошавали от липсата на канализация (направата на която била много скъпа) за отвеждане на мръсните води и помии, които се изхвърляли в поч вата около къщите. Има много и много санитарни сведения от разни места и години за състоянието на водата за пиене и миене. В медицински отчет на окръжния лекар на Русенски окръг в края на XIX в. четем: 2 „Цивилизация“ тук трябва да се разбира в първичния, материално-технически смисъл, като постигнато материално ниво и стандарти, в случая здравно-санитарни подобрения, а не Ценностно, колкото и да е трудно да се постави в скоби ценностната преценка. 3 Според едно сведение през 1918 г. Т. Петров, завеждащ Катедрата по хигиена при М е дицинския факултет на Софийския университет, съставил санитарна анкета въпросник за на селените места в страната, която трябвало да се попълва от студентите V курс. С времето се събрал много материал, пазен в БАН. Вж. Давидова, Вера. История на здравеопазването..., с- 112. Не успях да открия този архив.
104
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Кладенците, които съществуват в окръга, дават повечето размътена во да, открити са отгоре и достъпни на всякакъв вид заразявания; едни от тях имат постоянни кофи, които са от съмнителна чистота; у други пък липсват постоянни кофи и затова всеки си черпи вода със свои котли и кофи. Както при чешмите, така и при кладенците околността, с редки изключения, не е нивелирана и е преобърната в постоянно блато, което се утилизира от свинете и биволите. При чешмите, а там, гдето няма чешми, при кладенците, се перат дрехите. Там же, или на дерето, имат обичай да перат дрехите на умрелите от всякакви болести.4
В отчета за санитарното състояние на Ломска околия през 1908 г. сре щаме подобна картина: Тук водата се черпи от герани, построени по един най-примитивен на чин, непокрити отгоре; водата в тях се праши, мътна е, гребе се с разни нечисти съдове, понякога животни падат и киснат по няколко дена; чистят се едва ли един път в годината. Почвата около тях е обикновено мокра, образуват се блата от проляната вода, която се просмуква обратно или застоява. Населението, привикнало да гледа водните източ ници в това положение, и на ум не му идва да направи някакво подоб рение в тях; то и не подозира даже, че водният източник може да служи за разпространяването на някаква зараза.5
В продължение на години в Русе ендемично върлувал коремен тиф, кое то накарало Дирекцията за опазване на общественото здраве да изпрати специален медицински инспектор през 1909 г. Той установил, че заразата идва от водата, която се замърсявала през начупени глинени кюнци, свър зващи изворите с чешмите и вървящи плитко под непостланите улици; там се процеждала и мръсотия от намиращите се в съседство нужници. Не помалко заразни били и изкопаните герани „в една почва, дето една педя земя няма, която да не е служила за нужник или помийна яма“, а отворът им не бил закрит и бетониран наоколо; при това положение дори дунавската во да, примитивно филтрирана и дезинфекцирана, била по-малко опасна.6 В отчет за санитарното състояние на Пещерска околия от 1909 г. око лийският лекар отбелязва като един от източниците на зараза в Пещера те чащите през града воденични вади, в които се стичали помийни ями и нуж4 Кушев. Санитарен отчет за Русенския..., № 11-12, 727-738, цит. на с. 733. 5 Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Ломската..., с. 244. В същия дух за замърсява нето на кладенците по селата вж. Васев, М ихаил. Водоснабдяването на селата. - С ъврем енна хигиена, 1, 1907, № 5, 169-176; Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окръг. № 2, 45—50, особ. с. 47; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар, 21-21. 6 До господина Д иректора..., 381-384.
рлдвл т р е т а . О б щ ес т в ен а х и ги ен а
105
«иди, а от същата тази вода населението черпело вода за миене на съдове, пране на дрехи, миене на дъсчени подове, киснене на каци за пиперки и бъчви за вино, дори за миене на лице и глава и за бани на децата.7 Особено зле стояли нещата в безводните райони в източната част на страната и специално през сухия летен сезон, когато малкото вода се за мърсявала по-лесно. В описание на санитарното състояние на сушавата добричка околия през 1898 г. лекарят отбелязва, че водата от кладенците в някои села през лятото била намаляла дотолкова, че: Селяните наместо вода пиеха една рядка тиня, емулсия, която по гъс тота и цвят имаше голяма прилика с бозата. В село Иланлък, гдето бях отишъл за една тифузна епидемия, в продължение на 20 минути, докато се наобядвам, на дъното на чашата с подобна вода се осади до 1 см тиня и тоя ден аз бях буквално осъден да търпя мъчителната жажда на сахарските пътници.8
Десетилетие по-късно т. нар. гьолджуци остават характерен белег на безводния Делиорман. Това са изкуствено направени гьолове и блата в пониски места, където се стичала дъждовната вода. Тя застоявала и се замър сявала, а в нея плували стада от гъски и се кьпел домашен добитък (и де ца). Водата се използвала от населението за поене на добитъка, поливане, а някъде и хората пиели от нея.9 През 1911 г. един лекар обобщава е горчиви думи положението с пи тейната вода в България: при все че повечето части на страната (без източ ната) разполагат с достатъчно и доброкачествена вода, населението найчесто пие мръсната вода от кладенци и герани, вместо да доведе от по-далече чиста изворна вода; то дори съсипва наследството от турците, които уважават водата и са изградили много водопроводи и чешми (и имали оби чай да правят чешма за себап). Водата в чешмите се докарва от извори и реки с глинени кюнци, които често пропускат, и ако минават в близост до нужници, водата носи опасност от тиф. Все пак чешмяната вода е за пред почитане от онази от гераните, които най-често са открити, от кофите се пои и добитъкът, а наоколо се образува блато, в което селяните перат и не чистите дрехи.10 7 Василиев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., с. 83. 8 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., с. 89. 9 За положението в безводните места на Делиормана вж. Годишен отчет за 1910 г. на ру сенския окръжен лекар, с. 16; Витанов, Т. Отчет за санитарното състояние на Трети инспек торски санитарен район за 1909 г. С., 1911, с. 111. Авторът препоръчва направата на артезиански кладенци в Източна България. 10 Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., 110-113.
106
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
И през 1921 г., като се изключат 11 града с модерни водопроводи, в ос таналите градове и села водата се доставяла от чешми със стар тип водо проводи (с плитки глинени кюнци): ... които лесно се развалят, често преминават през частни дворове, близо до нужнични ями, и се замърсяват, поради което в много провин циални градове, напр. Самоков, Карнобат, Айтос и др., кръводрисът, коремният тиф, глистите и пр. местни болести върлуват всяко лято.11
Реките се замърсявали от промишлени заведения - бояджийници, керхани (за правене на свещи и сапун), табахани (за кожи), долапи (за: точене на коприна), а също от изхвърлянето на отпадъците от домакинствата и от отходните места (отвеждани до реката чрез канали - гиризи). За замърся ването на р. Лом има сведения още от 1891 г.12 По същото време (1894 г.) се споменава и за р. Осъм, където воденичните бентове задържали изхвър лените мръсотии, а тъкмо от тях се черпела вода за пиене.13 За трагичното състояние на р. Янтра през 1928 г. свидетелства видният местен лекар и обществен деец д-р Петър Цончев.14 Въпросът за чиста вода можел да се реши радикално само с изграждане на модерна водопроводна система. Но това става доста късно и постепен но, като се започва от големите градове, а в тях - от централните им части (докато перифериите остават без удобства). До края на 1939 г. малко по вече от половината градове (57 от 97 града) били напълно водоснабдени, 15 - частично; от 4289 села само 380 имали пълно и 596 частично водо снабдяване.15
СЕЛИЩАТА В САНИТАРНО ОТНОШЕНИЕ Пространствата около сградите в села и градове представлявали в санитарно отношение твърде печална гледка. Павираните улици били рядкост (ня кои били „шосирани“, т.е. постлани с дребни отъпкани камъчета) и според сезона били покрити с прах или кал. Отделно от това се замърсявали чрез изхвърляне направо по тях на всякакви боклуци, включително трупове на животни, а също на помийни води поради липсата на канализация. Купища 11 Марков, Константин. Санитарното благоустройство..., с. 11. 12 Държавен вестник, № 166, 1891. 13 Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окр ъг..., № 2, с. 47. 14 Цончев, Петър. Из общественото и културното..., 576-580. 15 Станишев, Христо. История на строеж ите..., 72-73.
рл д8 А т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
107
сщет и големи локви били неотменна част от пейзажа на много селища. Особено безотрадни са ранните санитарни описания. В един адресиран прЯко до Негово Величество доклад „по санитарната част“ от 1883 г. четем За столицата на Княжеството: А пък за нечистотата, царствующа в нашата столица София, мен не ми се следва да говоря, защото на Ваше Височество известно е, че тук ба ните са в безпорядък, салханите в отчаяно състояние, гробища сносно устроени няма, местните дюгенчета са вехти и мръсно се държат, на улиците по някой път търкалят се трупове на умрели животни, а праз ните места между домовете даже на големите улици служат за заходи на публиката от долний клас.16
В „Обзор на санитарното дело в Княжество България“ от същото вре ме (1882 г.) генерал-инспекторът по медицинската част д-р Гримм конста тира, че хигиенните условия в градовете и селата са „в най-примитивно съ стояние“, боклуците се изхвърлят по двора или направо на улицата и пр.17 Картината на санитарното състояние на София до 1897 г. (реконструи рана по рапорт на директора на градската „санитарна част“) трябва да предизвика гордост от постигнатия в града прогрес за петдесет години от Освобождението (през 1927 г.). Картината се рисува така: град с турски облик; стари паянтови постройки, строени без план и ред; обърнати накъде да е сгради върху места с всякаква форма; неотводнена почва и поради това - влажни и мухлясали долни етажи; здания без светлина и вентилация; външни нужници с дървени огради и нециментирани ями; изливане на по миите по дворовете и улиците, неоградени и замърсени със смет дворове; цели плувнали в блата квартали, като „Ючбунар“ например; замърсени ме сарници, кебапчийници и фурни по стар тертип („прислужниците им седят по турски по широките тезгяхи, чистят си краката, пощят се и спят по тях“); липсват хали, салхан (кланица) в самия град на Княжеската река под Шарения (дн. Лъвов) мост; пазар за добитък в центъра, вонящи сушилни на кожи, кожарници и сапунджийници в града; мнозинство от бедно и дри паво население, въшлясало и събиращо се по „разни живни, кафенета, кръчми и тунели“; единствена баня (и пране на дрехи в женското отделе ние); водопровод с витошка вода от Бояна, част от който до 1898 г. бил
16 По санитарната част. Доклад до Негово Височество. - Държавен вестник, № 97, 1883, с. 897. 17 Гримм. О бзор на санитарното дело в Княжество България. - Държавен вестник, № 140, 9 дек. 1882; Окс, Борис. Годишен отчет за санитарното състояние на Разградски окръг. - Дър жавен вестник, № 40, 20 апр. 1882.
1
108
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВКО ДЕЛО.
„обикновен зидан канал, покрит е плочи, междините на които измазани с кал, разпукана на много места, отгдето влизала и излизала вода в каналите и замърсявала водата за пиене“; липсват площади и градинки; гробищата в града са неоградени.18 Именно в тази София Константин Иречек загубва галоша си в калта пред Народното събрание; същата през дъждовния сезон той нарича „бъл гарска Венеция“.19 Кметът на Варна в доклад до градския общински съвет от 1904 г. обръ ща внимание (разбира се, безрезултатно) на необходимостта от изгражда не на канализация в града, понеже помийните води и изпражненията се из хвърляли в ями по дворищата на къщите, откъдето нечистотиите се про смуквали в почвата и отивали в кладенците, създавайки зараза от тифус и други болести.20 Положението в селата не било по-добро въпреки по-малобройното на селение. В доклад от 1891 г. на директора на Гражданската санитарна ди рекция четем за санитарната обстановка в селата в Силистренски окръг: Грамадните боклуци от ден на ден се увеличават и в дъждовно време от кал и тиня селските улици са непроходими, и като ги напече слънцето, те изпускат тогава една особена своего рода миризма, от която се зара зява цялото село, отгдето и избухват разните болести.21
Врачанският окръжен лекар, който иначе признава известен напредък в планирането на селищата, т.е. в прокарването на прави и широки улици, описва тяхното състояние в поверения му район през 1910 г. така: По улиците в селата в дъждовно есенно и пролетно време става невъо бразима и неизгазими кал, а и в градовете е почти същото, защото с много редки изключения улиците в градовете не са павирани, ами са един вид шосирани и покрити с един вид чакъл, който се състои пове чето от пръст с дребни варовити камъни и пясък, че в дъждовно време се образува особен слой от кал, малко или повече рядка, а в сухите вре мена на годината се образува също такъв слой прах, който от вятъра се образува и носи на цели облаци.22
18 Цитирано по Икономов, Д. Народното здраве..., 327-328. 19 Иречек, Константин. Български дневник 1879-1884. Т. 1. С., Хр. Г. Данов, 1930, с. 2120 Доклад от кмета на град Варна до Варненския градско-общински съвет по благоустрой ството на града (от Д. Перелингов). Варна, 1904, 8-10. 21 Доклад до г-на министъра на вътрешните дела (от директора на Гражданската санитар на дирекция д-р Жечев). - Държавен вестник, № 166, 1891, с. 18. 22 Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 12.
р^дВ А т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
109
Голям и типичен замърсител и източник на зарази били градските клаЛйИИ- Проблемът за хигиената тук идвал от водите, в които се миело месот0 на закланите животни, както и от животинските отпадъци. От един са нитарен доклад от 1899 г. разбираме как е изглеждала софийската кланица, преди да се постигне подобрение с изместването й вън от града: Салханата допреди две години се намираше в града по течението на Княжеската река - по-долу от Шарения мост. Клането ставаше под един навес, постлан някога с цимент, който отдавна беше изкъртен, а дупките изпълнени с миризливи остатъци от изклания добитък. Около навеса течеше една вада, в която плуваха черва и други непотребни ча сти от добитъка. Без отвращение човек не можеше да гледа на мръсо тиите, в които се намираше предназначеното за столичното население месо. В протоколите от санитарно-техническата комисия е отбелязано, че измиване на месото е ставало в мръсната вода във вадата, в която са плували развалените и хвърляни остатъци от добитъка.23
За салханите в Сливен четем следното (в отчет на градския лекар за 1902 г.): При всичко, че са построени до р. Коруча, но пак не може да се поддър жа в тях нужната чистота, защото няма отделни павилиони за клането на добитъка, а всичко е складирано на едно място. През тях протича во дата от уличните вади, която вода, като захванете от м. Мангърска и свършите с р. Коруча, събира всички нечистотии през града и дохожда най-сетне до касапниците, гдето е предназначена за измиване нечисто тиите от вътрешността на заклания добитък, а също и за миене на помещенията.24
Опасност от зараза създавали и гробищата, особено когато не били за градени и гробовете се копаели плитко, което правело възможен достъпа на животни до тях, или когато води минавали наблизо и се замърсявали от Умрелите, разнасяйки болести.25 23 Ораховац, Петър. Санитарката организация..., 10-11. 24 Съев, С. Годишен отчет за бита и санитарно-хигиеничното състояние на гр. Сливен през 1902 г. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, 402^-21, цит. на с. 410. През 1911 г. тази кла ница продължавала да бъде в същото състояние, както се вижда от Годишен санитарен отчет На Бургаския окръг за 1910 г. (д-р Паунчев). Бургас, 1911, 53-54. Споменават се и 7 замър сяващи и зловонни табахани (за обработка на кожи) в самия Сливен, а също салхани в градо вете Бургас, Айтос, Котел, Ямбол, Карнобат, Анхиало, Созопол и др. 25 Кушев. Санитарен отчет за Русенския окръг.... 46; Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., с. 87.
А
110
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Примерите могат да бъдат допълнени с още и още отчети и изложения на лекари от разни места и години (също от мемоари и местни истории) където редовно фигурират прах и кал, помии и боклуци, разлагащи се тру„ пове на животни и смрад и евентуално някои „забележителности“ на сели щето, като голямо блато или дупка, замърсена река, разградено гробище и др.под. Главно силните дъждове и пороите, ако не се броят кучетата, сви нете и гаргите (в ролята на „санитарна полиция“), служели за един вид ес тествено прочистване от нечистотиите.26 Общественият и политически деец Петър Тодоров внася известна „художествена“ трактовка и чувство за зловещото, като обобщава (през 1908 г.) куп санитарни материали и свои наблюдения: Толкоз малко взискателно към непосредствената обстановка, нашето население е нехайно до престъпност към по-далечните условия на не говия живот. Дворовете, улиците, площадите са препълнени с гниещи материали, гробът на които би бил само метла и прах. Купища смет труфят перифериите, ако не и централните части на повечето градове, разложителният процес на който причинява всеобщо омърсяване. Цели улици отгизват от помийни потоци и фекални материи, които, преди да заразят близката бара или река, чумосват съседните квартали. Отход ните места, и не само в нашите села, са обърнати на страшни ями за за раза. Собствено, като локални пунктове, в повечето селски къщя те почти не съществуват. Мърси се из всички по-отстранени ъгли на дво ра или улиците и екскрементите, посредством животните особено, ста ват свирепи агенти за повалянето на цели фамилии, даже за измирането на по-голямата част от тях.27
Цитираните места са повечето от епохата преди войните. Това е време то, когато лекарите правят пионерски усилия да подобрят хигиенната си туация, а заедно с това - да създадат у населението чувствителност към хигиената, да „повдигнат“ неговото съзнание и култура, както се е казвало. Хигиенните съвети като местна санитарна власт трябвало да въвлекат в са26 Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., с. 34, 106-107. П о-специал но тук за градовете Лом, Горна Оряховица и Лясковец през 1909 г., но и общи размисли за българските села и градове; Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., с190; Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската... (от д-р В. Георгиев), 29 -3 0 ; Отчет за състоянието на Плевенското окръжие в икономическо, земледелческо, промишлено и други отношения през 1891 и 1892 години. Плевен, 1892, с. 8; Кушев. Санитарен отчет за Русен ския..., 730-731; Драмов, В. Бележки по санитарното състояние на К урт-Бунарската..., с189; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, е. 11. Вж. също Табаков, СимеонИстория на град Сливен. Т. 3. С., 1929, 158-159; Симеонов, С. Русе в миналото и днес. Русе, 1929, с. 55. 27 Тодоров, Петър. Бюджетни очерки (Медицинският ни бюджет), 860-861.
fJIABA TPETA' ° Ь|1Ч:('ТВЕ||А ХИГИЕНА____________________________________________________________ Ш
нитарното дело и общинското самоуправление и да направят причастни П0 'ШиРок КРЪГ от хоРа- Но лекарите най-често не срещали съдействие от страна на местните власти и решенията на самите хигиенни съвети бивали игнорирани (както се вижда по множество лекарски отчети). Все пак в от делни случаи по-енергични лекари постигали значителни резултати. Или пък случайни обстоятелства, като споменатата опасност от холера през 1909 - 1 9 10 г., водели до раздвижване на властите и взимане на хигиенни мерки, макар и временно. По-нататък войните влошили икономическата и социалната ситуация и санитарното дело задълго заглъхнало. По-осезаем санитарен прогрес се набелязва през 30-те години на XX в.
ОБЩЕСТВЕНИ И ИНДУСТРИАЛНИ ЗАВЕДЕНИЯ Лекарите и санитарните власти се занимавали и с хигиената на разните об ществени (търговски и други) и индустриални заведения, държавни и об щински сгради и пр. За нечистотата в ханищата, кръчмите и гостилниците е писано много. Дървениците, мръсотията и миризмите били типичен „акомпанимент“ в местата за пренощуване. Ето как Иречек описва типич ните градски хотели и гостилници непосредствено след Освобождението (по-добри имало само в София, Пловдив и Варна): Другаде и градските гостинници са пак първобитни прости ханища по стар образец: масивно дървено четириъгълно здание с голям двор по средата, пълен с добичета и талиги. Една широка сенчеста галерия с дървени стълбове и с глинен под окръжава двора покрай първия кат. По нея има издадени места за миене; хората се мият „coram populo“, чрез поливане на ръцете с ибрик. От галерията се влиза в стаите, така също с глинени подове и прости мобили, пат [одър], маса и стол; но то ва вече е напредък, защото ние често сме спали на рогозки и губери. Крайно неприятна е проникващата навсякъде миризма от оборите на долния кат. За някои от тия ханове, чиито стопани, повечето власи или гърци, се мъчеха да бъдат услужливи и говорливи, аз имам добър спо мен; в други пък ханове пътникът, посред отвратителна мръсотия и нощно мъчение от ненаситните гадини, с най-голямо нетърпение очак ва да се съмне.28
28 Иречек, Константин. Княжество България. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1899, с. 273. За хи гиенното състояние на хотели и Стефанов, Хр. Опасността от хотелското легло. - Съвремен на хигиена, 5, 1911, № 10, 361-362; Пътни бележки върху хигиеническото положение на Бъл гария. - Медицинска беседа, 4, 1898, № 4, 235-242.
112
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Характерно за множеството кръчми било занемаряването и на най-елементарните изисквания за чистота и сервирането в мръсни съдове; придру. жаващите пиенето мезета също били изложени на замърсяване. Околий ският лекар на Балчик предава типичната картина на хигиената в питейни те заведения при обиколката си по селата през 1910 г.: Под тезгяха има един съд с вода - газено тенеке, гювеч или цинкова ко фа, - в който се плакнат чашите; един пак такъв съд с вода за пиене, ня коя паница с „мезе“ и няколко мръсни пачаври за бърсане на масите, тезгяха и пр., издаващи една специфична миризма. [...] Когато някой от посетителите изпие ракията си, кръчмарят взема чашата, изплаква я в гореспоменатия съд и я захлупва на тезгяха, а остатъците от мезето из сипва в общия съд. [...] Кафето се приготовлява и поднася по същия начин; чашките се изплакват в един гювеч, водата на който през целия ден не се променява и към вечер тя става черна и мътна като кафе. След изплакването чашките се бършат с една кърпичка, която придобива цвета на кафето. [...] За да бъде картината по-пълна, трябва да изтък нем и тоя факт, че при почти всички селски питейни заведения има и отделение за бакалски стоки, съединено непосредствено с кръчмата. Бакалинът е същият кръчмарин, който, като налее газ, масло или кат ран на купувача, минава в кръчмата да прави кафе, да поднася на посе тителите вино и др. пития.29
Сладкарниците и фурните за хляб са други обществени (и заедно с то ва „индустриални“) заведения, които попадат под погледа на санитарните власти. При инспекцията на 38 сладкарски заведения през 1911 г. инспек торът по труда Стилиян Кутинчев констатира „утешителен за обществена та хигиена“ начин на приготвяне на сладките само в едно заведение, а ос таналите „повече или по-малко представляват печална картина на погнусение“. Ето неговите потресаващи описания на някои столични сладкарници: Във фабриката за бонбони на „Ж“ отделението, дето се правят приварките, е едновременно входна врата на крайно мръсен нужник, отдето мръсотиите се оттичат по земята в самото отделение. Там пак е скла дът за въглища; там е умивалникът. Отделението е тясно, без светлина и в него владее вечна мръсотия; вода, кал по земята, воня. Момичетата работят боси, за да не си цапат обущата и чорапите. Другото отделение се сношава непосредствено с гореописаното и е без потон - на гола 29 Д рамов, Б. Хигиената в питейните заведения. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 234-238, цит. на 235-236. Вж. за една селска кръчма в Софийска околия през 1898 г. Василев, Т. Из дневника..., № 5, 312-313. За същото време се отнасят констатациите на Ораховац, Пе тър. Санитарната част в Ловчанский окръг, № 2, с. 48. Вж. също Нейчев, Х аралампи. Питей ните заведения у нас. - Обществено здраве, 3, 1920, № 6, 169-174.
р л д В А т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а ______________________________________
113
земя. Част от персонала е въшлив, а почти всички са нечистоплътни. [...] В тая работилница отделението, наедно с нужника, трябва да бъ дат безусловно затворени, ако санитарният лекар иска да опази публи ката да не яде бонбони и карамели с фекални материи от нужника... Момичетата си пипат замърсените крака и пр., пипат на земята свале ни неща, падат даже карамели и после ги увиват, а публиката ги яде спокойно...30
Следва извадка от констатациите на д-р Личев, придружил инспектор Кутинчев в една от сладкарниците: В брашното имаше фекални материи от мишки и самото брашно вече нагарчаше. Персоналът беше крайно нечист. Облеклото на единия се състоеше от вълнена антерия с гайтани, непрана може би никога, лъще ше от мазнотия. Ризата на същия, придобила вече шоколаден цвят, олепена със захар, лой и др., затвърдяла като пита. От гащите му останали два мръсни крачоли, средната част съдрана на няколко места. На баня не помни кога е ходил. Ръцете му до лактите са зацапани и замърсени от кир и чернило на съдовете. Цялото му тяло бе нечисто, нокти неизрязани и потънали в „траур“ от кал. Вонещи боси крака с половин обуща. Глава неостригана порядъчно и по нея въшки и гниди. Другият работник бе в шаячни чашири (потури). При разпасване на учкура - между гън ките бягат купища бели стада от гниди и въшки. Чаширите си никога не свалял при спане, понеже нямал други дрехи. Риза и гащи не е променял, откакто е на работа в работилницата. Около три месеца косата си не е стриган, понеже нямал пари. Същият работник държеше в ръцете си ле ген с шоколадена каша и разбиваше кашата, като подпираше легена о пояса си... Ужасия и страх облада и двама ни. Такава нечистотия не мислех, че ще видя в една от първите столични сладкарници.31
Пак там Кутинчев описва един оригинален метод за производство на небет-шекер (жълта захар) в Татар-Пазарджик, а именно: казанът със за харта се оставял за изстудяване в сандък и за по-добра кристализация се затрупвал с тор от добитък, който за целта се доставял от ханищата за шекердокийниците „като важен фактор за доброкачественото производство на Жълтата захар [небет-шекера]“. Наблюденията си за състоянието на хлебопекарните (през 1908 г.), чес то взимани под наем от македонски бежанци, споделя д-р Петър Цончев:
30 Кутинчев, Стилиян. Нашите сладкарници и обществената хигиена. - Съвременна хи гиена, 5, 1911, № 2, 68 -7 3 , цит. на е. 71. Описани са и ред други сладкарници. 31 Пак там, 70-71.
114
бълга рско то
ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Тези бекяри бездомници поддържат около себе си такава чистота, че с открит език е стеснително да се говори: ръце нечисти и постоянно с „траурни“ нокти; лице като че ли вода и сапун не е виждало никога; ко са чорлава, нестригана, по която не е рядкост да се наблюдават движущи се организми, предмет на известен отдел от зоологията; дрехи чер ни, нечисти, с които се и работи, и спи, и разнася хлябът. След горното всеки може да си въобрази какви не примеси към хляба може да дава та къв работник при замесването му; а като се вземе предвид и самото за ведение какво е, намирането в хляба на клечки, влакна от чувалите, кал, буболечки и др. не само че не е чудно, ами и много просто е обяснимо. [...] Работниците от тия хлебопекарници при разболяването си остават пак в заведението, докато стане невъзможно тяхното гледане от други те, и се изпращат на лечение в болницата. Ние сме намирали тифузни работници в края на третата неделя да лежат във фурната и по наше настояване са изолирвани в болницата. Здравите работници, които прислужват на заболелите си другари във всичко, без дезинфекция не, ами и без да си измият ръцете с проста вода, подават на хората хляб и пр.32
В здравната литература могат да се намерят картинни описания на не чистотията в бръснарници,33 пътнически вагони34 и пр. При подобни сани тарни описания следните хигиенни претенции към софийските млекопродавници и млекопивници от 1930 г. изглеждат прекомерни и явно отгова рят на едно по-високо фактическо състояние на хигиена: Често ни се е случвало да виждаме в големи млекопивници, как прибо рите, употребявани от едного, се поднасят на друг, без да се измиват, а само се изтриват в „бялата престилка“, като голяма част от нечистотии те се оставят по тия прибори. Това особено се забелязва по вилиците, които чрез изчистване не се освобождават от нечистотиите, намиращи се в промеждутъците. Във въпросната „бяла престилка“ освен вилици те се бършат систематично ръцете, а също и потта от лицето през го рещите летни дни. Нещо повече, имало е случаи, когато персоналът, за който е думата, използва същите „бели престилки“ вместо носна кърпа, несмущаван от масата посетители на заведението.35
32 Цончев, Петър. За хлебопекарниците у нас. - Съвременна хигиена, 2, 1908, № М, 345-350. Вж. за хлебопекарниците също Ненов, Васил. Нашите хлебарници и пекарници. Съвременна хигиена, 5, 1911, № 6, 211-217. 33 Михайлов, Д . Нашите бръснарници. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 3, 90-95; Стра ница из историята на хигиената. - Здраве, 5, 1906, № 10, 609-614, особ. с. 612. 34 Голосманов, Иван. Борбата с праха в пътническите вагони. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 3—4, 100-110. 35 Йорданов, М. Млекоснабдяването в градовете във връзка с хигиената на млякото. С., 1930, 46-47.
рлдВА т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и ен а
115
Липсата на специално строени административни сгради непосредствено след Освобождението налагала наемането на неподходящи сгради от частни лица за тези цели. Окръжни управления, градски съвети, болници, телеграфо-пощенски станции, училища, затвори и пр. се помещавали в сгради, малк0 от които отговаряли на изискванията на хигиената. Дори централните ми нистерства отначало се разполагали в крайно неудобни сгради с по няколко стаи. Както може да се очаква, работата в подобни условия лесно водела до заболявания на служителите - анемия, туберкулоза и пр. Хигиенното със тояние на училищата и условията за учене, телеграфо-пощенските станции и условията на работа там, на болниците и пр. са дадени на съответно място; за състоянието на затворите също се говори специално другаде. Индустриалните предприятия (частни и държавни) и условията на труд на работниците са предмет на особено внимание и изучаване от страна на социално настроени лекари и общественици, също на държавни инспекто ри във връзка с работническото законодателство. Заедно със социалните болести това е сърцевината на т. нар. обществена (социална) хигиена.36 В този контекст ни интересува предимно фабричната хигиена. За условията на труд в килимарската индустрия в Панагюрище от нача лото на XX в. (1905 г.) разполагаме с описанието на Илия Янулов и Кр. Натов. Оживеният преди Освобождението промишлен център запада и се превръща в „музей на невиждана сиромашия“. На този фон е фабриката, по-скоро манифактура с ръчни станове, за чиято сграда самият фабрикант казвал, че „за овчарница не става“ - пробита отвсякъде, с оголен скелет, който можел да рухне, а през зимата студът навлизал безпрепятствено.37 Тя става зловещо известна с масовото заболяване и измиране на работнички те от охтика. През 1903 г. градската лекарка прегледала 39 произволно взе ти момичета от фабриката и констатирала, че само 2 от тях са здрави, а ос таналите - скруфольозни, гръдноболни, малокръвни и пр.38 От 1901 до 1904 г. от туберкулоза умрели 25 работнички, които заразили и десетки свои братя и сестри. Надигналият се в града протест против фабриката убиец стигнал и до Върховния медицински съвет и на фабриканта била на 36 Киров, Д . Идеята за солидарността в социалната хигиена. - Демократически преглед, 4, 1906, № 5, 505-511. 37 Янулов, Илия. Килимената индустрия в Панагюрище и нейните условия на труда. Списание на Българското икономическо дружество, 9, 1905, № 7, 433-442, особ. с. 435. Вж. и Натов, Кр. Килимената индустрия в Панагюрище. - Демократически преглед, 1, 1902-1903, № 19, 372-376. 38 Извадка от рапорта на панагюрската градска лекарка за този преглед четем у: Натов, Кр. Килимената индустрия..., с. 375 (от 39 работнички - 2 здрави, 15 слабогръдни, 10 мало кръвни, 3 скрофульозни, 3 с настинка, 3 с очна болест, една с нервна болест, една със стомашНа болест, една с кожна болест, една общо телесно слаба).
116
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ. ЗДРАВНО ДЕЛО.
ложена нищожната глоба от 25 лева. Последният пренесъл част от стано вете в частни къщи при още по-нехигиенични условия и апелирал към Ок ръжния хигиеничен съвет в Пловдив, който отменил глобата и така в зда нието продължила да се помещава фабриката. Нечовешките условия на труд в държавна мина „Перник“ към 1909 г. са описани картинно от д-р Личев. Един санитарен детайл от тях са усло вията в казармените помещения за почивка и спане на работниците (за по няколкостотин души): без канализация на водите и нечистотиите, безраз борно нахвърляни нужници, а работниците - „напластени и натъпкани ка то сардели“, почивали върху голите дъски или върху влажен тухлен под.39 Особен интерес представляват рапортите на Стилиян Кутинчев (дълго годишен инспектор на труда) за хигиената и условията на труд в голям брой фабрики и работилници, резултат от извършени от него инспекции по труда от 1910 до 1914 г.40 По-нататък ще цитираме някои съдържащи се там описания и данни. През 1910 г. Кутинчев посетил и ревизирал общо 137 заведения в 22 града, за които констатира, че и „при най-снизходителен оглед към прин ципите на хигиената“ 52 са „вън от всяка хигиена, за която може да ста ва дума“, само 3 заведения са отлични в хигиенно отношение, както и Държавната печатница; а останалите 81 заведения могат да бъдат смет нати за търпими.41 В частта за хигиената от същия рапорт четем за нужниците: В бонбонената фабрика М. [в София - б.а.] има два съседни едно на друго дъсчени нужници, но те нито могат да служат за някакви морални цели, нито пък се ползват определено. Кибритената фабрика [в Косте нец - б.а.], която има най-голяма смесица от мъже и жени, не само не е спазила духа на чл. 12, но както бях изложил в един специален рапорт, тя е отишла до оная степен на безогледност, че нужниците й представ ляват една мизерна гледка по отношение даже и най-елементарните принципи на чистотата и морала. Те служат еднакво за мъже и жени и тъй са задръстени от купища, че нито вратите им могат да се притварят,
39 Личев, Т. Хигиеничните условия на работниците при мината „Перник“ , заболяванията, техните причини и отстранението им. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 1, 17-22, особ. с. 20. 40 Кутинчев, Стилиян. Условията и защитата на труда в България. Инспекции и анкети. (Рапорти, представени на министъра на търговията, промишлеността и труда през 1910-1915 години). С., 1919. В предговора авторът казва, че въпреки неговите настоявания нито един не гов годишен рапорт не бил публикуван от Министерството на търговията, промишлеността и труда (а някои дори и не били четени). Отпечатването на рапортите се дължи на случайния факт, че той става директор на Държавната печатница. 41 Кутинчев, Стилиян. Условията и защ итата..., 242-243.
рЯ д В А т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
117
нито са проходими. Подобни нужници срещнах на много места, и то в най-ужасния смисъл на думата!42
За работническите спални при Кибритената фабрика (в Костенец) се казва: За да се има по-ясно понятие за тая работническа казарма без кревати и легла, трябва да изложа следния куриоз. През време на лятошната индустриална анкета, наедно с чиновника от Дирекция на статистиката г. Хар. Грашев, отидохме да измерим кубатурата и на работническите жи лища при фабриката. Но ние бяхме тъй немилостиво нападнати от без бройно число бълхи, че моментално избягахме навън. Една прислужни ца ни изтупва с метлата близо около един час из двора, събличахме и из чистихме всичките си горни дрехи, но безполезно; тъй бяхме нападнати, че нямаше незасегнато по тялото ни място, включително джебовете ни, портфейли, кърпи, между листовете на книжата из джебовете, джилетка, риза, чорапи - навсякъде. [...] И тая случка не била само с нас. Жената, която ни измиташе от бълхите, ни разказа, че няколко дни преди случ ката с нас, по случай вестникарската анкета, която фабриката бе устроила, били натоварени две работнички да измият и почистят работ ническите жилища. Но и те били тъй ужасно нападнати от бълхи, коси те на главите, дрехите и пр. били тъй напълнени, че са си скубали коси те от ужас и посред най-големи страдания били изпратени в село, като им дали седмица отпуск, за да се изкъпят, изчистят и дойдат на себе си.43
От инспектираните през 1911 г. общо 236 заведения в 6 града Кутинчев намира за хигиенични и сносни като работни помещения 122; 103 пред ставлявали по-голяма или по-малка опасност за здравето на работниците. От посетените през 1912 г. общо 168 индустриални заведения в 6 града в Бургаски окръг в момента на ревизията 141 се оказали „с непорядъчна чистота, а потънали в кал, прах, паяжина, купища боклуци, локви, мръсна вода и пр.“. При инспекциите през същата година на 133 индустриални и занаятчийски заведения в 9 града в Старозагорски окръг и в Пловдив не хигиенични се оказали 49 (в това число 8 „неподлежащи на оценка“ - тух ларници и спиртни фабрики), търпимо хигиенични - 72, хигиенични - 12.44 През 1914 г. Кутинчев инспектирал 97 заведения в 7 населени места (в Русенски, Варненски и Шуменски окръг). От тях само 26 заведения се под държали чисти, останалите 71 били „олицетворение на културата на госпо даря и работника“. По отношение на жилищните условия четем следното: 42 Пак там, с. 239. 43 Пак там, 2 4 0 -2 4 1. 44 Пак там, данните съответно на е. 284, 339, 359.
118
бълга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Русенската захарна фабрика е построила и строи нови работнически жилища, но за съжаление те като че ли не се предназначават за човеци. Такава е тяхната архитектура. Тъмни, с високи малки прозорци, с нисък терен, лишени от удобства за чистене, с централни високи стени. Напо добяват холандските обори, но далеч не достигат хигиената и на хо ландските обори. [...] Жилищата при стъкларската фабрика в Гебедже [Белослав, Варненско] са характерни. Четиридесет маджарски семей ства са поместени във върволица малки кутийки-стаички с мизерна об становка. Има стаички с по 11, 9, 7 души, на които една се пада по 3-5 кубически метра въздух. А някои от семействата си хранят кокошките, патиците и свинете в стаите. Водата от прането и помията се пръска от прага навън - по начин, най-безогледен за хигиена и чистота.45
Инспекцията на 121 заведения в Търновски окръг и Шумен през 1914 г. констатира, че почти половината са нехигиенични (от тях 9 търпими, но пък 8 подлежат на затваряне). Авторът ни въвежда в работническите жи лища в една уж образцова фабрика в Габрово: Надникне ли окото вътре в тия сгради, сърцето наново се трогва от ужасната гледка. Паяжини кръстосват не само стени и тавани, а самите входни врати на спалните. Прах, отбросъци от храна, всевъзможни бо клуци по коридори и стаи, под одърите - истинско бунище. Стените опушени, постелките - истински дрипели. [...] И характерното е, че ос ветлението е електрическо! Има и бани! Но тия тъй наречени „бани“ не съществуват, защото са развалени, а служат за пералня и при тая тяхна съдба те са вместилища на всевъзможни дъски, дърва, корита, торби и пр. А нужниците - никога да не помисли човек да ги използва. Мириз мата им се разнася по целия коридор и се смесва с тая, която издават жилищата.46
При инспекциите (190 заведения) във Видински и Врачански окръг през 1914 г. е констатирано следното: 109 изцяло хигиенични, 81 нехигие нични (42,6%), от които подлежащи на затваряне 7. Инспектираните заве дения били дребни, занаятчийски и при тях нямало специални работниче ски жилища: Но в замяна на това почти всяка работилница, в която има чирачета от село, служи и за спалня, а някъде са преобърнати на кухня. Най-често чирачетата спят по дъските, на голата земя, или по масите. Срещат се обаче и дървени кревати. Други спят в специални галерии, направени 45 Пак там, данните на с. 393, цит. на 393-394. 46 Пак там, данните на е. 411, цит. на с. 414.
Сл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
119
до тавана е 50-60 см височина. А в Оряхово чирашките легла приличат на висящи кафези, съградени в един от ъглите при тавана.47
За подобно състояние на нещата Кутинчев вини работодателите и дър жавата, но и самите работници, повечето от които ходели крайно занема рени, мръсни и въшливи и не поддържали никаква хигиена в работилни ците и работническите жилища.48 Може би понеже никак не идеализира ра ботниците, той не е любим на комунистическите историци.
ЖИЛИЩА Строежът и подредбата на градското и селското жилище и тяхното разви тие са подробно описани от етнографи, лекари, публицисти и др.; тук те ни интересуват най-вече с хигиенните условия и начина на живот. Имало раз ни типове жилища, различаващи се по форма, големина, материали, вът решно разпределение и пр.49 Най-примитивни били т. нар. уземни (или троглодитски) жилища - землянки, които се срещали в Ломско, Кутловишко, Оряховско, Никополско и Плевенско. Етнографът Димитър Маринов по сочва наистина не особено голямата разлика между бордел, който се със тои само от един трап, покрит отгоре със земя, и ижа (или уземна къща), която е нещо „по-съвършено от бордела“, а именно: ... и ижата е в земята, като дупка, но тая дупка е по-широка и има от делни още дупки, които се наричат стаи, и то стая за спане, стая за кътане на нещата за облекло и нещата за ястиво и вариво. Изобщо ижата е дупка, която има по-големи удобства.50
Едно описание на тези къщи в Ломска околия от отчета на окръжния лекар за 1908 г. ни въвежда във вътрешната обстановка: 47 Пак там, данните на с. 434, цит. на с. 435. 48 Кутинчев, Стилиян. Българското работничество...,110-111. 49 Вж. например доброто и систематично описание на Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 129-156. Авторът разглежда настъпилите в края на 80-те и през 90-те го дини на XIX в. промени в градската къща, при което различава „едробуржоазна къща“ (с „ев ропейска архитектура“), „дребцобуржоазна“ или „народна градска къща“, „пролетарска къща“, колективни жилища (за даване под наем); при селската къща се преминава от едноделна към двуделна и многоделна. 50 Маринов, Димитър. Градиво за веществената култура на Западна България. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 18, част 2, 1901, 1-201, особ. 9 -2 0 , цит. на с. 9. Вж. и Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., 43^45; Гунчев, Гунчо. Уземните къщи в Дунавска България. - Годишник на Софийския университет. Историко-фиЛологически факултет, т. 30, 1934, 1—76, особ. 12—14, 19-20. Преброяването от 1888 г. дава
120
бълга рско то о бщ ество .
Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Селското население живее или в надземни къщи, или в „бордеи“ (къщи в земята). Бордеят е изкопана дупка в земята, покрита отгоре със сла ма, кукурузени стъбла и земя; отвътре е разделен на 2-3 отделения, в едното, наречено „къщи“, държат покъщнината, брашното, кацата със зеле и пр., тук е и огнището с широк комин за дима, светлината и венти лацията; другото отделение - „собата“ - служи за спане зимно време, отоплява се с желязна печка, подът му е пръстен, влажен, мръсен, ос ветлява се с едно или две малки прозорчета, залепени с книга или стък ло; третото отделение е за добитъка. В такива бордеи живеят обикно вено циганите и крайно бедните българи.51
Зимно време домашните животни - птици, свине, овце и биволи - често се държали „вкъщи“, т.е. в помещението с огнището. Как се е живеело в подобни жилища и при каква хигиена, дава представа известният със санитарно-етнографско изследване на Ломски окръг д-р Бассанович: Подобни бурдели са обикновено ниски, тесни, тъмни, напълнени с не чист, вонещ въздух, прах, дим, разни насекоми - особено безбройни бълхи. В тях владее не само влага от почвената вода, но и прониква в тях почвеният въздух, а с него заедно и известни количества - особено в летните и есенните месеци - въглена киселина, която разваля още по вече къщния въздух. В тези малки, тесни „соби“, на които простран ството не съответства никак на числото на обитателите, въздухът бива, особено зиме, до невъзможност развален от примес на сернист водо род, въглена киселина, дим, вонящ пот от опинци, навуща и т. н. и не съмнено оказва в хигиеническо отношение твърде неблагоприятно влияние на здравието.52
Превърнали се в отживелица и срамен символ на изостаналост и примитивност, подобни жилища бързо намаляват в околиите, където се срещали.53 Типичните и най-разпространени селски (пък и градски) жилища от края на XIX в. и първото десетилетие на XX в. не се различавали особено по план от уземните.54 Скелетът им бил направен от дървен материал, а 213 селища с уземни къщи, общо 19 529 къщи, където живеели 238 000 души. Всички те би ли в Дунавска България - от р. Тимок до Свищов. Годишен отчет за 1910 г. на видинския ок ръжен лекар, с. 9. 51 Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л ом ската..., с. 242. 52Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., 43-44. 53 Броят на уземните къщи спада от 20 346 през 1888 г. на 14 747 през 1893 г. Вж. Ггоргиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., с. 139. Данните са от Резултати от преброяване на сградите на 1 януари 1888 г. C., 1890, с. 330 и сл.; Резултати от преброяване на сградите на 1 януари 1893 г. C., 1898, с. 283 и сл. 54 Описания на жилището и обстановката у: Бассанович, И. Материали за санитарната ет нограф ия..., 45—46, 57; Начов, Никола. Наший селянин. -Н а у к а , 1, 1881, № 6, 447-455, о с о б .
рлдвл т р е т а . О б щ ес тв ен а х и ги ен а
121
Пространството между диреците било изпълнено от плет, измазан отвън и отвътре с шина (или с кал, примесена с животински тор). Някои жилища се строели от кирпичи (непечени), самите те били направени от глина и слама и се измазвали с жълта пръст, смесена с плява и с тор. Този паянтов градеж постепенно отстъпил място на новата гевгирена система (т.е. каменна или тухлена зидария). Стените отвън и отвътре евентуално били белосвани с вар - силно препоръчвана от лекарите санитарна мярка. Подът (рядко дъс чен - дюшеме) бил измазван с шина, някъде и с животинска тор, таванът бил от дъски, а покривът се покривал с царевични стъбла и сено (у по-заможните - с керемиди, в планината - с плочи). Иначе тези жилища имали същите две (рядко три) отделения - „къща“ с огнище и комин (и без про зорци), където се готвело и стояли продуктите, и „соба“ за спане с еднодве малки прозорчета - стъклени или от хартия със залепени парчета стък ло и с капаци. Като трето помещение можело евентуално да има малко ки лерче за дрехите. Спяло се най-често на земята, върху козиняви и други черги или (все повече) на големи дървени одри; отоплявали се с железни ламаринени печки или само от огнището, в най-добрия случай с поддържа щите по-равномерна температура тухлени печки, като горели дърва или плочки от изсушена тор - тезеци. За осветление в полутъмните стаи слу жели лоени свещи, малки тенекиени газени лампи, а като по-добро - спармацетови свещи и по-солидни лампи с петрол. Към къщата били пристроявани обор за добитъка, кошара за овцете, кочина и пр., които можели да бъдат отделно или под един и същи покрив - тогава си обменяли въздуха. Срещали се и двуетажни къщи, особено в балканските села, като долният етаж бил за добитъка, а на горния (с едно или две отделения) живеело се мейството. Поради изобилието на дървен материал и камъни балканските къщи често били по-солидни от полските. Градските къщи се правели по същия начин и от същия материал, само че били евентуално по-големи, по-чисти, измазани с вар, с по две до пет стаи, понякога на два ката, долният - с влажна соба за живеене през зимата и с 449-450; Васев, М ихаил. Селските жилища и тяхното подобрение. - Съвременна хигиена, 1, 1907, № 3, 113-118; Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., 115-116; Кушев. Санитарен отчет за Русенския..., 731-732, 737; Тончев, С. Отчет за санитарното състоя ние на Д обричката..., № 2, 86-87; Петров, Т. Изложение на санитарното..., 14-18; Драмов, В. Бележки по санитарното състояние на К урт-Бунарската..., 287-288; Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окръг, кн. 2, 46-47; Георгиев, В. Към санитарния отчет за 1901 г- на Панагюрската околия. - Списание на Софийското медицинско дружество, 2, 1901, № 7-8, 348-369, особ. 348-351; Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л ом ската..., 242-245; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, с. 9; Годишен отчет за 1910 г. на вра чанския окръжен лекар, 15-18, 35; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 19-21; Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., с. 82.
122
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
вдълбан в земята зимник. Дюшеметата (пръстени и други) се застилали е ро гозки или черги. Срещали се в градовете и селата и по-добри къщи - пошлеми, направени с камък и печени тухли, покрити с керемиди, с двойни стъклени прозорци. В подобни къщи имало и дървени дюшемета, по-добри печки, спяло се на одри или леша с дюшеци и се завивали с юргани (памуч ни) вместо с вълнени и козиняви черги. През първото десетилетие на XX в. при строителството на градските къщи навлиза някакъв план, по-специално т. нар. коридорна система, т.е. четири стаи, разделени две по две от коридор. Хигиенните условия в огромния брой жилища били лоши. Подът бил влажен, с разлята от качета и стомни вода. Въздухът се замърсявал от пра ха и пушека, от миризмата на размекнатия строителен материал (кал и го вежди изпражнения), от отоплението с торови плочи (тезеци от сушена тор), от мухъла и влагата, от сушенето на цървули, навуща, опинци, дрехи и пр. (затова често се придобивал аЩЬгасо818 на белите дробове). Редица нехигиенични обичаи влошавали още повече и без друго лошите условия, особено общото хранене от едни съдове, избягването да се проветрява зимно време (за да не се губи топлина), спането на всички под една завив ка, мръсотията на постелките и завивките (често с бълхи) и на непраните и несменяни дрехи, рядкото къпане, а също липсата на изолация на болни те. Това улеснявало предаването на заразните болести от един член на се мейството на друг и по селата често върлували епидемии. Едно ранно описание на начина на живот на селяните (през 1881 г.) да ва представа за изходната позиция, останала дълго време без съществена промяна: Селската къща служи, най-вече зиме, за живеене, за гости, за спалня, за готварница и за перачница; в нея съхнат и опраните дрехи. Нашият селянин води още първобитен фамилиарен живот; той не знае да дели чадата си и къщата, която е служила на двама, служи и когато те станат десет. В нея се прибира той с 3-4 челяди, синове, дъщери, внуци и даже правнуци. Постелята също тъй се икономисва. Една пластина, хвърля на на голата, често влажна земя, и една черга са доволно да дадат по кой ако не на цялата, то поне на по-голямата част от селската челяд. Ос ветлението на къщата става или с кандило, в което горят шарлаган или лой, или с проста тенекиена ламбица, окачена няколко високо над огни щето, и която с миризмата на газа иде още повече да омърсява въздуха в стаята. За отопление на жилището няма нищо промислено: огънят на огнището, поддържан нейде с дърва, а там, гдето тези последните лип сват - с тезеци, остава едничкий източник на топлината в жилището и в най-силните мразове.55
55 Начов, Н икола. Наший селянин, 449-450. Аналогично у: Бассанович, И. Материали з санитарната етнограф ия..., с. 57.
Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
123
От края на XIX в. датира едно лекарско описание на влагата и замър в шопските селски къщи в Софийско, като явно става дума за осо бено тежки случаи (и за задруги):
сяването
Проветряването на жилищата не се извършва никак, за да не излезе топлото от къщи. За икономия на отопление и осветление живеят в ед на стая понякога до 30 и повече души. Вечер в такива стаи има във все ки ъгъл цяло семейство, на всеки гвоздей по стените са окачени опин ци, навуща, мокри дрехи, пачаври, кърпи и пр. Тука са и неомитите до машни съдове, и грънците с позеленяло сирене, каци с пиперки, краста вици, зелие, круши. [...] В някои къщи заедно с човеците живеят до машни животни (агнета, телци, прасци, жребчета, кокошки и др.). Нап равени са ниски кочинки, в които са поместени домашните животни, а над кочинките спят децата, които в някои къщи ги има по 10-15 и повече, по причина, че много женени братя живеят наедно. [...] Като вземете всичко това под внимание, ще повярвате, че в някои селски къ щи вонята е толкова тежка, щото човек, кога иска да влезе в тях, при нуден е да се запре пред вратата, да си напълни гърдите с външен почист въздух, а после да влиза вътре и да не се бави много.56
В дворовете около къщите също изобилствало с нечистотии от живот ните, в някой ъгъл се сушал тор (който в полските села се използвал за го рене), в двора се изхвърляла и мръсната вода (помията), а при дъжд всичко подгизвало и почвата се насищала с пикоч, гюбре и помия, ставайки източ ник на всевъзможни зарази.57 В очерк от 1908 г. за медицинския бюджет и хигиенното състояние изобщо Петко Тодоров обобщава ситуацията така: Ако днешната къща на нашия селянин подхожда вече по-рядко на триглодийски бурдели [...] преобладаващият тип на днешното селско жили ще е всекиму познат. Това са преимуществено две стаи, сглобени произволно, без план, мрачкави, влажни, вентилирани случайно или никак. Кухня, спалня, обедна, маза - всичко те. Въздух, задушен от изпарения та на множество нечисти тела и дрехи, омърсен от ферментацията на разни продукти, складирани за зиме. Никаква възможност за изолиране-
56 Василев, Т. Из дневника..., № 12, 829-833, особ. 829-831. 57 Нейчев, Х аралам пи. Чистене на селищата. - Обществено здраве, 5 ,1 9 2 2 , № 8,2 3 4 -2 3 8 ; Бассанович, И. Материали за санитарната етнография..., 47-48; Василев, Т. Из дневника..., № 12, 828-829; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 19; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, с. 21; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския ок ръжен лекар, 15-16.
124
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
то на опасно заболелия член от многобройната фамилия, съвсем слаба —за лекуването му с по-модерни средства. Болникът, често угасвайки безнадеждно или нападнат от страшна зараза, е проснат между куп здра ви хора, яде от общите съдове, плюе къде свърне, като разсява облаци бактерии. С два мотива оправдава простият мозък това състояние: „че ако е писано, болестта ще мине“ и „че открай... тъй е било“.58
Но не бива да се забравя, че цитираните материали са силно критични и атакуват най-ниския хигиенен стандарт. Наред с това в градовете и дори в някои села имало (бегло споменавани в санитарните отчети) и по-добри и удобни къщи с добър ред и хигиена в тях и наоколо.59 Общото впечатле ние е, че къщите в балканските села се държали по-чисти от онези в пол ските; имали и повече градини и дървета.60 Под въздействие на стремежа за подражание се възприемали и някои подобряващи бита новости. Отходните места представлявали един от най-тежките в хигиенно отно шение проблеми. Отначало нужници изобщо не се правели и хората удов летворявали естествените си потребности където дойде. Ето едно насите но с горчива ирония описание на нужниците около софийските села (от 1898 г.): Нужниците в околософийските села са голяма рядкост. Изпражняват се повечето пъти около жилищата си на отворено място. [...] От друга страна, гладните свине, щом надушат това нещо, изведнъж заобикалят човека и се доближават до него толкова близо и тъй нахално, като че човек има да им дължи нещо. Оказва се, че селяните имат свинете си наместо нужници. Изпражняват се селяните, а от тия калови маси се хранят свинете им, и то с такава борба, щото човек трябва да се пази да не го ухапят. После селяните колят и ядат свинете си. А това е найдоказателен пример, че в природата нищо не се губи: от човека в сви нята, а от свинята - в човека отива материята. Няма тогава нужда и от нужници. Може би да Ви става гнусно, но си е така. Затова и дългите глисти (панделките) се срещат много често у селяните. Свинята заразя ва човека с глисти чрез месото си, ако то е заразено от глистови заро диши, а човекът заразява свинята с глистови яйца, които изкарва с кал та си, ако в червата му има глиста панделка.61
58 Тодоров, Петър. Бюджетни очерки (Медицинският ни бюджет), с. 860. 59 Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, с. 10; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, с. 20; Годишен отчет за 1910 г. на пловдивския окръжен лекар, с. 15. 60 Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., с. 106, 116. 61 Василев, Т. Из дневника..., № 12, с. 832.
[-л а ВА т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
125
Приучаването на населението да изгражда и използва нужници изисквало намесата на административните и санитарните власти. От изложение то на околийския лекар за санитарното състояние на Орханийската околия през 1902-1903 г. научаваме, че под натиска на санитарните власти (и с на л аган е на глоби) повече от половината жилища се снабдили с нужници; не така успешна била санитарната акция в Пещерска околия по същото вре ме.62 В селските дворове на Ломска околия през 1908 г. рядко имало опре д е л е н о място за нужник или помийна яма и естествените нужди се задово лявали „по двора, зад плетища или в окопи“.63 Известен поврат (както бе споменато) настъпил през 1909-1910 г., когато опасността от холера нака рала властите да предприемат сериозни мерки. Обаче дори с построяване то на нужници санитарният проблем се решавал само отчасти, доколкото оставал висящ въпросът за тяхното устройство и почистване. Най-простият вид нужници представлявал просто трап, покрит отгоре с дъски, или два ниски успоредни зида суха зидария, между които бил из копан трап. Имало и нужници във формата на дървени кафези; издадени към долове и брегове на реки, като изпражненията се стичали по къси ка нали (наричани гиризи) до брега, за да бъдат отнесени от прииждания и по рои. Гледката не била красива.64 По-сложна форма на нужник представлявали дълбоки до три метра не проницаеми ями, които за целта трябвало да бъдат изградени с два реда из печени тухли и замазани с хидравлична вар, а отвън - бетонирани. Но и те, доколкото съществували в някои обществени заведения, като болници, ка зарми, жп станции и пр., имали ред неудобства, свързани с образуването на вонящи газове в затворените ями, които прониквали в коридорите и по мещенията на учреждението.65 Най-усъвършенствана форма на нужник представлява ватерклозетът, който обаче предполага канализация. Главният проблем преди канализацията бил в чистенето на отходните места. Напълнените ями най-често били заравяни и изоставяни, като за мърсявали почвата. Те заразявали водите, създавайки опасност от епиде мии от коремен тиф и дизентерия, особено в стари и гъсто населени места.
62 Петров, Т. Изложение на санитарното..., с. 18; Отчет за санитарното състояние на Пе щ ерската..., 20-21. 63 Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л о м ската..., с. 243; Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., с. 47. 64 Петров, Т. Нуждниците в Б ългария..., с. 85; Р им аловсш . Годишен отчет за санитарно то състояние на град Карлово през 1896 година. - Медицински сборник, 3, 1897, № 5, 3 5 0 355, особ. 354—355; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, 18—19. 65 Петров, Т. Н уждниците..., с. 87.
126
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Чистенето на отходните ями пък ставало в кофи и бъчви или в сандъци върху каруци (впоследствие били въведени пневматични машини за из смукване). В София с изгребване и изнасяне на съдържанието на нужничните ями била натоварена специална служба - т. нар. бокчии, която дейст вала през нощта, но със съмнителен ефект при използваните примитивни средства (конски коли и сандъци) и лош персонал. В отчета на директора на столичната санитарна служба за 1908 и 1909 г. четем как ставало това почистване: Тези лица си служат при своята нощна професия с един прост дървен сандък, който е натоварен и прикован към кола; последната се тегли от един кон; както сандъците, тъй и колата и конят са много слаби; често се случва, че вместо екскрементите да се откарват и изливат в опреде лените за целта ями, изливат се около града, в реките на града или из някои крайни празни места или улици. Сандъците обикновено поради лошата си направа и слабата здравина пропускат течните части из ули ците; кончетата, които теглят тези кола, като слаби, в лошо време спи рат из пътя за градските ями и стопаните се принуждават, някой път против волята си, да изливат нечистотиите в неопределено място.66
Въпросът можел да се реши само с прокарването на канализация, която има огромно хигиенно значение. Но канализацията била скъпо струващо благоустройствено мероприятие, което не напреднало много до Втората световна война. Общо десетина града се снабдили с канализация, повечето частична.67
ЛИЧНА ХИГИЕНА На описаните дотук хигиенни и здравни условия съответствала и в масо вия случай ниска лична хигиена. Авторите са единодушни по въпроса за липсата на навици за редовно къпане у повечето българи, в контраст с хи гиенните навици на турското население и със завещаните от турците бани, много от които били занемарени. 66 Отчет на град С оф и я..., с. 38. Същото у: Михайлов, М. Санитарно-хигиеничното със тояни е..., 132-133. Според автора било необходимо да се организира служба с метални хер метични резервоари и с помпи. В същия смисъл и Ораховац, Петър. Санитарната организа ц ия..., 8-9. За софийската канализация и влиянието й върху здравното състояние на населе нието през 1928 г. вж. Стоянов, Д . Влияние на софийските канални води върху здравното със тояние на населението след вливането им в близките реки. С., 1928, особ. 1-3, 27-30. (Отпе чатък от Годишник на Софийския университет. Медицински факултет, т. 7, 1928.) 67 Станишев, Христо. История на строеж ите..., 72—73.
гп а ва трета .
О б щ е с т в е н а х и г и е н а ______________________________________________________________________________
127
За хигиената на тялото във високо развит град като Копривщица (не посредствено преди Освобождението) четем в спомените на Михаил Мад жаров. Миенето на тялото било, общо взето, рядкост. Само децата до 6 ме сеца били къпани редовно; по-възрастните деца до 7 години - от време на време и за достатъчно се считало да им измият краката и главата в събота. Възрастните се къпели само в редки случаи. Обществена баня била пост роена едва в 1870 г., но скоро била затворена, понеже не можела да се из държа въпреки 6-7-хилядното население. Няколкото лица, които били ве че навикнали да къпят тялото си, купили каци и се къпели с гореща вода у дома.68 Впрочем невинаги къпането било рядкост. Според едно свидетелс тво за Ловеч отпреди Освободителната война жените и децата ходели на баня веднъж или два пъти седмично, а мъжете - един път на месец, „и то повече да се напарят и разтрият“. Но пък се къпели вкъщи всяка неделя.69 За личната хигиена след Освобождението има многобройни сведения в здравната и в друга литература. Следното наблюдение от 1882 г. прави раз лика между мъже и жени: Ако у извънмерно трудолюбивата българска селянка, у спретнатата сел ска мома всякога срещате опран сукман и бели като сняг приперки [дол ни дрехи, бельо - б.р.], туй рядко ще срещнете у работника селянин. Той нито приперките си променя с ред и в едно определено време; някога ги носи дотогаз, дордето станат вече несносни. Твърде рядко тялото на се лянина вижда баня или какво-годе умивание. Лятно време, благодарение на полските му работи, потът, който изтича от него, е едно добро сред ство за пречистване на кръвта, но ризата му, която от непроменянето й в редовни времена е напита и натегняла от нечистотиите на кожното из парение, става една преграда за правилното извършване на този процес. Киселий дъх, който се усеща при доближението на селянина и който е особено чувствителен в едно малко или голямо селско събрание, ни да ва най-доброто доказателство доколко селянинът държи снагата си чис та и колко тегли от това целий му организъм.70
Етнографът Димитър Маринов споделя впечатленията си от Западна България (през 1901 г.). Въпреки наличието на множество реки и техни притоци селяните от тези краища се къпели рядко и почти никак: За някои пък няма да преувеличим, ако кажем, че се къпят само два пъти в живота си: кога ги кръстили в купела и когато ще умрат, за да ги 68 Маджаров, М ихаил. Спомени, 73-74. 69 Ватев, Стефан. Материали по народната..., е. 29. 70 Начов, Н икола. Наший селянин, 452-453.
128
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
погребат. Има още едно трето къпане: кога ги завари на полето силен дъжд и ги окъпи, както казват сами те, насила, т.е. против тяхната воля.71
Същият автор разказва, че като пътувал през горещите летни месеци през целия край, от Тимок до Янтра и Лом в Русенско, полето било пълно е хиляди жетвари, косачи и други полски работници, но не видял нито един селянин да се къпе в шумящите наблизо реки. Миенето на глава специал но у жените било почти обреден обичай и се извършвало в събота, когато селянките умивали главата си с хума и оплитали косите си. Нечистоплътността на хората в Кюстендилското краище - един от найизостаналите райони - била голяма. По-рано ценели гребена за коса по това, дали може да вади повече въшки, но и през първото десетилетие на XX в. преобладавало убеждението, че „човек без въшки не може“. Да се къпе възрастен човек, било нещо непознато, а чистата дреха била само не що външно.72 В отчета за санитарното състояние на Добричката околия за 1898 г. четем, че чистотата на кожата била пренебрегвана не само от селяните, но и от гражданите, които посещавали градската баня само в навечерието на големите празници, т.е. два пъти в годината - по Коледа и по Великден. Жените обаче посещавали банята по-често. Малкото селяни, които посе щавали градската баня, отивали там повече с лечебна цел - за разтривка или пускане на кръв. Авторът изтъква ползата, която би имало създаване то на руски тип селски бани по селата, но това си остава пожелание.73 Могат да се приведат следните по-системни наблюдения на един лекар, датиращи от 1907 г. В България имало известен брой наследени от турско време бани - хамами (по някои сведения - около 70), направени по турскоориенталската система, с нагряване на водата в големи казани и отвеждане в помещенията посредством тръби до малки коритца, наредени около сте ните. Някъде имало и частни бани, а също гарнизонни. Баните по домовете в началото на XX в. били рядкост, и то главно в турските села - за турците
71 Маринов, Димитър. Градиво за вещ ествената..., с. 111. В подобен смисъл вж. Бончев, Б. Понятията на българина за хигиена. - Медицинска беседа, 10, 1906, № 7, 436-438; Балдж иев.Д. Годишен отчет за санитарното състояние на Искрецката околия през 1901 г. - Меди цински напредък, 3, 1902, № 1, 14—22, особ. с. 15. Според автора миенето на ръцете и лицето също е по-скоро наквасване с вода и отриване в шапката и ръкава, жените - в полите, а пра нето не е със сапун и гореща вода, а със студена вода и изтупване с бухалка. 72 Захариев, Йордан. Кюстендилско краищ е..., 96-97. 73 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., № 3, 166-184, о с о б . 166-168.
Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
129
било религиозно задължение да поддържат тялото си чисто. Домашни ба ни в български къщи се срещали в градовете Елена, Пловдив, Самоков и др. Авторът дава сведения за къпанията според сезон, възраст, пол, градсело. Градското население се къпело по-често от селското, но седмичното къпане било рядкост и за много граждани. Жените се къпели по-често от мъжете. Гражданите се къпели (в турските бани) повече през студеното време, и то рядко веднъж на две седмици, а обикновено на месец или два месеца. Навик и на градското, и на селското население било къпането по големи празници като Великден, Гергьовден, Петровден, Коледа и др., а иначе (като религиозно задължение) - по случай женитба и причастие. Поразпространен навик било частичното измиване - на тавата и краката. В същото време почти навсякъде в България децата се къпели всеки ден до четирийсетия ден (някъде и до три и дори до шест месеца) от раждането. Децата в училищна възраст и младите мъже и по-рядко жените се къпели през лятото без сапун, в „природните бани“ - местните реки, езера и бла та и в морето. Къпането в юношеската възраст изобщо било случайно и не определено. В зрялата възраст градското население ходело на баня почесто, и то повече жените. С напредването на възрастта къпането ставало по-рядко и в старческата възраст почти не съществувало. Къпанията вари рали и по сезони - по-редки през пролетния и есенния сезон. Турското на селение (дори и по селата) използвало баните много повече, отколкото българското. По-установен навик за къпане според мнения на окръжни и околийски лекари имало в градовете Елена, Търново, Шумен, Русе, Враца, София, Пловдив и Казанлък. Но според статистиката за Русе през 1905 г. при население над 33 000 жители били регистрирани около 40 000 къпания в хамамите (около 14 000 мъже, около 19 000 жени и около 7000 деца), т.е. падало се малко над едно къпане на човек в година.74 Къпанията в термални минерални бани през лятото с лечебна цел са от делна тема. Обстановката в Горнобанската минерална баня е описана колоритно и с горчив хумор от Иван Вазов: Между това, по десет часа банята трябваше да се освободи от жените, за да влязат мъжете, според правилника. Но ний сме в Ориента: банята стана достъпна за силния пол само в 10 3/4 часа. Когато влязох и аз с другите ожидающи, повърхността на водата в „окропата“ [...] имаше белезникавия цвят на мътеницата. [...] Няколко души влязоха и се цам бурнаха в гьола, като подигнаха високи мътни талази и попръскаха
74 Георгиев, В. Бани и навици за къпане у нас. - Съвременна хигиена, 1, 1907, Ха 1,46-52 За къпането в Бургаско около 1911 г. вж. Годишен санитарен отчет на Бургаския окръг..., 52-53.
130
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
всичко: това бе сюблимно, досущ ориентално, чисто българско. Бай Ганю беше тук жив. Тия добри човеци не извикаха само „Я булгар!“75
Телесната нечистота на работещите в обществени заведения карала властите понякога да се намесват: така санитарните власти в София през 1911 г. задължили всички хлебари, млекари, касапи и гостилничари да хо дят на баня най-малко два пъти месечно.76 Крайно съмнително е доколко това било спазвано. Личната хигиена включва и прането и чистотата на дрехите. Свидетел ствата за мръсни дрехи, непрани със седмици и пълни с паразити, са мно гобройни.77 Любопитен здравно-хигиенен факт, направил впечатление на много лекари преди войните, е, че жените не носели (и се срамували да но сят) гащи, което ги излагало на простудни заболявания. Гащи носели мъ жете, особено онези, които били отбили военната си служба.78 Селяните се пазели много от простудни заболявания на корема и кръста, поради което поясът се носел дори при облекло с европейска кройка.79
ХРАНЕНЕ Общ момент в хигиенната и етнографската литература от първите десети летия след Освобождението е, че огромна част от населението, особено се ляните, консумирали недоброкачествена, суха и слабо калорична храна. 75 Вазов, Иван. Един български Херкулесбад. (Горнебанянски впечатления). - Във: Иван Вазов. Събрани съчинения, т. 11, 290-291; Българският Херкулесбад. (Една разходка до Хи сар). - Във: И ван Вазов. Събрани съчинения, т. 11, 276-280. Пак той пише за минералните бани в Лъжане (в Чепинската долина в Родопите) в пътеписа: В недрата на Родопите. - Сбор ник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 7, 1892, 3-103, особ. 32-36. Колкото и да се възхищава от околната природа, Вазов отбелязва голямата мръсотия в басейна. За целеб ни води около Копривщица вж. Маджаров, М ихаил. Спомени, 72-73. 76 Задължително къпане. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 2, с. 80. 77 Балдж иев, Д. Годишен отчет за санитарното..., 15-16; Кушев. Санитарен отчет за Ру сенския о к ръ г..., с. 737; Отчет за санитарното състояние на Пещерската околия... 78 Маджаров, М ихаил. Спомени, с. 74; Балдж иев, Д . Годишен отчет за санитарното..., е. 16; Кушев. Санитарен отчет за Русенския о к ръг..., 736; Тончев, С. О тчет за санитарното със тояние на Д обричката..., 89-90; Годишен санитарен отчет на Бургаския о к р ъ г..., с. 52; Годи шен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 34; Георгиев, В. Към санитарния отчет за 1901..., с. 360. Авторът описва с големи подробности мъжкото и женското облекло и про мените към европейско. За облеклото в Ломския окръг през 80-те години на XIX в. вж. Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., 58-60. За облеклото в Западна България вж. Маринов, Димитър. Градиво на вещ ествената..., 94-111. 79 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., с. 89.
Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
131
От началните години е следното свидетелство: Храната на селянина е тоже от най-бедните. Той произвежда хубавата пшеница, но яде ръжений, смесен с ечемик или просо хляб. Той въди и отгледва угоените крави, овни и агнета, но тях отива да продава на гражданина и в замяна взема от него за себе си плесенялата риба, во нящата козя пастърма. Той прави изрядното краве масло, но го заменя на пазара с горчивий шарлаган, с който ублажава и подправя простата си гозба. Обикновената му храна освен хляба са: лукът, чесънът, бобът, пиперките и други тям подобни зеленчуци, но не и храна от жи вотно естество. Той е почти постоянен постник. [...] Трябва да знаем, че нашият домакин коли за себе си особено животно само в извънредни случаи: ако има курбан или ако овцата или добитъкът му са се повре дили нещо и не стават за работа.80
Но, както забелязва същият автор (а и други), невинаги само сирома шията карала селяните да се хранят и живеят зле, а и неумението да подоб рят начина си на живот, както и крайното пестене, дори при по-заможните. Като че ли не се разбирало, че храненето с по-силна храна би ги направи ло по-здрави, а техния труд - по-производителен.81 Много хигиенични по добрения в жилището също не изисквали значителен труд и средства, но рядко били предприемани. Населението в Ломски окръг през 80-те години на XIX в. се хранело предимно с растителна и твърде недостатъчна храна. Тя се състояла найвече от хляб или качамак, червен лук и чесън, люти чушки със сол и оцет (лютеница), печени чушки, прясно и кисело зеле. В повечето домове се правели варива (грах, боб, леща, зеле), гъби, а месо - едва в една от пет къ щи, и то само в „блажни“ дни. Животинска храна се употребявала рядко и само по празници като Великден, Коледа, Петровден, Гергьовден и на Заговезни и Отговезни. Лятно време храната била по-разнообразна от зимата поради употребата на зеленчуци. Градското население имало по-добра ди ета и употребявало повече животинска храна, а турците и евреите се хра нели по-добре от българите.82 Бедната и еднообразна, главно безмесна храна е рефрен на многоброй ни свидетелства. В Искрецка околия през 1901 г. храната била застъпена най-вече от качамак и пиперки, а другите ястия играели второстепенна 80 Начов, Н икола. Наший селянин..., 450-451. 81 Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар, с. 27; Георгиев, В. Ре11а§гата в Орханийската околия, 431-432; Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окръг, № 2, 45—46; Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л омската..., с. 245. 82 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография..., 70-72.
132
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
роля.83 В явно по-заможния Русенски окръг хлябът, чесънът, лукът и пипе рът били „народна храна“ (1900 г.). Зимно време се консумирало повече су шено месо (пастърма и суджуци), свинско месо, биволско (рядко козе и овче) масло, овче и козе мляко, сирене и домашни птици, а главни растител ни храни били хлябът, фасулът, лещата, картофите, пиперът, лукът, чесъ нът, зелето, краставиците и плодовете. Храненето на турците се различава ло само по избягването на свинско месо, употребата на говежда, овча и ко зя лой, правене на повече баници и сладка и на ошав за десерт.84 Един отчет за санитарното състояние на Добричка околия от 1900 г. съ държа по-разнообразен списък от храни (макар авторът да твърди, че кух нята била невзискателна). Селяните употребявали месо в умерено количес тво - лятно време се колели агнета, а зиме се ядели свинско месо и домаш ни птици; също храни с животински произход - яйца, масло, кисело мляко, сирене и кашкавал. От постните храни се консумирал най-много фасул, а също кисело зеле, тикви, лук, чесън, праз, петмез от дини, туршия от пи пер, круши, мед и др. Като ястия се приготвяли няколко блюда с месо (с лук, с ориз, с булгур, сарми, кавърми, печено месо), а също тестени храни, като млинове и др. В града Добрич се консумирало повече месо.85 За храненето през първото десетилетие на XX в. в бедното Кюстендил ско краище четем у неговия изследовател, че главната храна бил хлябът, който можел да е с различно качество (в гладни години само от овес с осилките и дори черен и твърд като камък хляб от елда, към брашното на който се добавяли счукани реси от леска); прясно месо се употребявало рядко, но зимно време в благ ден се ядяло сушено свинско месо, готвено с кисело зе ле или ориз (наричано вариво), или варено свинско с праз; друга блажна манджа били пържени в масло или със сланина яйца, ядяло се и мляко, ряд ко баница; в постни дни се ядели чушки от туршия, кисело зеле, зелева чор ба и боб или леща.86 Някои употребявани продукти били определено нездравословни. Зло употребата с царевичен хляб и мамалига в някои околии можела да доведе до пелагра.87 Лютите чушки се отразявали зле на стомаха. Приготвяният в Западна България прокиш също не звучи особено предразполагащо. Той се правел:
83 Балдж иев, Д. Отчет за санитарното състояние..., с. 16. 84 Кушев. Санитарен отчет за Русенския..., 737—738. 85 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., 168-169. 86 Захариев, Йордан. Кюстендилско краищ е..., 97-100. 87 Георгиев, В. Р е 1 ^ г а -т а в Орханийската околия, особ. 430-431.
Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
133
... като се налива млякото в един голям кюп и се оставя да прокисне. Върху прокиснатото мляко ежедневно се налива ново мляко. Отгоре се отгриба за ядене. Това се продължава с месеци. Млякото в кюпа почва отчасти да гние, придобива доста неприятен мирис, слабо горчив вкус и особно пургативно свойство. На дъното на кюпа се събират доста много ларви от насекоми.88
За самоналоженото икономисване на храна от селяните в Ломска око лия имаме следното свидетелство от 1908 г.: За храна селяните употребяват повечето растителната; те са, така да се каже, вегетарианци. Хляба от ръж или жито, качамака, туршията, зеле то, червения лук, чесъна - ето обикновената им храна. Месната храна рядко се явява на трапезата им - освен на големите празници. Селяни нът пости освен всички постни дни, но и блажните, при всичко че в до ма му се намират мляко, яйца, сирене, кокошки, гъски и пр. Селската спестовност е крайна, тя се забелязва както в бедните, така и в състоя телните; едните и другите правят икономия от гърлото си във вреда на тяхното здраве; това особено се отразява зле върху децата, които, така поставени в лоши хигиенически условия плюс недостатъчното хране не, лесно стават възприемчиви към скруфулозата, туберкулозата, ане мията и пр.89
В лекарски отчет за 1909 г. (време на подем в благосъстоянието) също се отбелязва, че въпреки сравнително доброто материално състояние на българина, той е много невзискателен към храната, крайно пестелив и смя та добрата храна за разкош. Храни се предимно с вегетариански храни (на лагани и от дългите пости) и най-вече с хляб от жито, ръж, царевица или смес от тях, по-нататък люти чушки, лук и чесън, фасул, леща, грах, кар тофи, зеле и пр. Също с лютеница, приготвена от люти чушки, чесън и оцет, а от време на време - с риба и маслини. Към постната храна понякога се добавя блажна храна, като сланина, пастърма, месо или някоя кокошка или гъска, но само в празничен ден. Същият автор отбелязва, че от живо тинските продукти, маслото и яйцата на село се използват рядко, понеже отиват главно за пазара, а повече се употребяват прясно и кисело мляко и сирене. От месната храна главно е свинското - от заколена по Коледа свиня, сланината на която се осолява за през лятото, а някои колят овце и кози и ги сушат на пастърма. По-добро е храненето в празничните дни и зимно време, докато при най-усилена лятна работа се постело и гладувало. 88 Пушкаров, Н. Земеделското производство и здравеопазването. - Здраве, 7, 1921-1922, № 1, 8-12, цит. на с. 11. 89 Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л ом ската..., с. 245.
134
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Гражданите се хранели, общо взето, по-добре от селяните, но например дюлгерите в града се хранели крайно лошо.90 Рефренът изобщо е: преобладаване на хляба и растителните храни; ряд ка употреба на месо и животински продукти (яйца, сирене, кокошки, готве но месо и най-вече консервирано - сланина, овча и козя пастърма), и то са мо в блажни дни и по празници (агне за Гергьовден, свиня за Коледа); риба в места, намиращи се близо до реки; строго съблюдаване на постите; потен циална възможност за по-добро хранене (освен това всеки гледал домашни животни и птици), вместо това - изнасяне на повечето животински продук ти (мляко, масло, сирене, яйца) и на домашните птици за продан в града.91 Могат да се намерят и множество други свидетелства за храните и кух нята у нас, макар да е рисковано да се правят обобщения. Най-общо и твърде тривиално може да се твърди, че храната на по-заможните градски слоеве била по-добра от тази на село (ако употребата на месна храна се вземе като показател); че в по-богати и по-развити райони храната била по-богата и разнообразна, отколкото в изостаналите райони; че храненето се влошавало през кризисни години. Трябва да се прави разлика и между еднообразното и по-бедно всекидневно хранене и по-богатото хранене в празнични дни, а също да се държи сметка за многобройните постни дни, определени от религията и спазвани доста строго. Храната варирала силно зиме и лете, като през лятото била по-добра и разнообразна поради нали чието на пресни зеленчуци. Особено лошо било положението през пролет та - с намаляване на запасите и преди появата на свежите продукти. Найсетне, монотонното и нездравословно хранене се дължало не само на бед ността, а и на крайното пестене и липсата на готварски умения. От 1938-1939 г. датира едно статистическо проучване за храната на 314 селски домакинства (със среден размер земя около 60 дка и средно 5,67 членове) в 161 села, разпределени в 4 различни типа земеделско-стопански района и обхващащи цялата страна. С подбора на домакинствата анкетата се стреми да бъде репрезентативна, а изводите да са валидни за страната като цяло. Един от основните проучвани показатели са храната и разходите за нея. Авторката стига до следните по-важни изводи: разходи те за храна били най-голямото разходно перо на всяко домакинство, анга жиращо 50 до 60% от общите разходи. Такъв голям процент разход за хра на означава, че домакинствата имали ограничени финансови възможности, доколкото след задоволяване на главната потребност, която е физиологич90 Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., 117-119. 91 Годишен отчет за 1910 г. на пловдивския окръжен лекар (д-р П. Палазов). Пловдив, 1911, 43 -4 4 ; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар, 26 -2 7 ; Годишен от чет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 32-33.
Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а
135
на и следователно нееластична, не остават значителни средства за други нужди, повечето от които се занемаряват (най-напред се игнорират духов ните потребности, после - лекуването и хигиената, след това облеклото и пр.). Селското домакинство в България изобщо запазвало натуралния си характер, понеже около 80% от стойността на храната (изразена в парич ни единици) идвали от продукти, произведени в собственото стопанство, и само 20% се купували от пазара. От разходите за храна на едно усреднено домакинство (изразени в пари) брашното заемало най-голям дял (34%), на второ място идвало месото (13,30%), на трето - млякото и млечните про дукти (10%), на четвърто - плодовете (6,28%). Следователно хлябът се явявал и през 1938-1939 г. главен хранителен продукт за българското сел ско население с годишна консумация средно 286,8 кг на човек. Други про дукти били: месо - 16,7 кг на човек, мляко - 45 литра и 8,84 кг млечни про дукти, 1,27 кг сметана, 120 яйца, 6,57 кг олио, 77 кг пресни и 15 кг консер вирани зеленчуци, 18,5 кг плодове, 15 кг картофи, 2,8 кг захар и др. Съот ветно калориите се набавяли най-вече от въглехидрати (73%), мазнини (15%) и белтъчини (12%). С други думи, храната на българския селянин била бедна на мазнини, а въглехидратите постъпвали главно чрез хляба. Друг извод на авторката е, че в домакинствата с по-висок доход голяма част от калориите идвала от месо, яйца, мазнини, мляко и други по-скъпи хранителни продукти.92 След всичко казано би могъл да се постави въпросът, какво е постигна то в областта на хигиената, какъв бил темпът на промяната. Отговорът не избежно включва преценка, а тя зависи от висотата на критерия. Сравне нието с предходното състояние на нещата явно ще даде оптимистични пре ценки, докато сравнено с по-напредналите западни страни, постигнатото ще изглежда малко, частично и бавно. Повечето цитирани автори и прецен ки са на напредничави лекари и социални реформатори, запознати с живо та на Запад и приели по-високите мерки за свой стандарт, което не може да не се отрази на погледа им към изостанала България. И все пак в прецен ките и на самите съвременници се усеща мисълта, че е постигнат значите лен напредък в санитарно-здравно отношение, наистина, не веднага, а след няколко застойни начални десетилетия. Санитарният и благоустройстве ният напредък започва да се усеща по-чувствително в последните предво енни години и после, след мъчителното преодоляване на следвоенните трудности - отново, а особено през 30-те години на XX в.
92 Мочева, Христина. Храната на българския селянин. С., 1946, 137-139. Резултатите са систематизирани на руски език.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА УРБАНИЗАЦИЯ И МОДЕРНИЗИРАЩА ПРОМЯНА
Настоящата шава разглежда развитието на градската мрежа и процесите на урбанизация след Освобождението. Освен като градоустройство в техни чески смисъл на планиране, застрояване, благоустройство и в частност во доснабдяване и канализация, тук под урбанизация се разбира по-широко и развитието на градски начин на живот: обществен и светски, развлечения, спорт и пр., както и навлизането на разни технически новости и на модата. В контрапункт на града като носител на новото, втората част от главата разглежда изоставащите части на страната, агентите на промяна на село, механизмите на модернизираща промяна и нейната разрушителна страна.
ПРОМЕНИ в ГРАДСКАТА МРЕЖА. СТОЛИЦАТА След Освобождението настъпват съществени промени в значението на от делните градове. Някои се развиват и издигат, увеличавайки се по числе ност, а други западат и се обезлюдяват; възникват и нови градове (бивши села). Издигането или упадъкът на градовете се намира в зависимост от ре дица обстоятелства и най-вече от: наличието на нов политически и адми нистративен център (столицата) и произтичащите оттук изместване и нова ориентация на главните оси на съобщенията в новоучредената държава (в сравнение със старата имперска мрежа); замяната на имперския мащаб с национален; напускането на много турци, което довежда до промени в тър говското значение на някои селища; упадъка на традиционни поминъци и на техните центрове; вътрешното разселване към по-плодородни места и пр. Особено характерни са някои промени. Рязко западат будните и икономически развитите преди балкански градчета, подхранвали националното възраждане с дейци и материални средства. Упадъкът им е свързан със свиването на техния занаятчийски по минък в резултат от новите условия на съществуване: загубата на обшир ния турски пазар и засиления западен внос, както и промяната на вкусове те и търсенето в страната. Тяхното планинско разположение и отдалече ност от важни стратегически пътища, което било предимство в предходна та епоха, запазило ги от преминаващи войски и грабителски шайки, при но вите условия се превръща в съществен недостатък. Към това се добавя и напускането им от голяма част от по-активните хора, които се преместили
Гл а в а ч е т в ъ р т а . У рба н и за ц и я и м о дерн и зи ращ а п ро м ян а
137
в София или Пловдив на чиновнически длъжности. Упадъкът на тези цве тущи преди градчета и на техните занаяти направил огромно впечатление в десетилетията след Освобождението. Доклад на Пловдивската търговско-индустриална камара от 1897 г. свидетелства за настъпилата стопанска депресия и свързаното с нея обедняване: Но онова време отдавна е минало; днес тупанието на становете, шумът и глъчката е изнесена от къщите и е пренесена във фабриките; много шумни и весели улици днес са оглушели, много богати и работни къщи днес са запустели. Сега се чува тук-там само песен и работа по къщите, но тази песен не излиза от същите чувства, каквото преди; сега се пее, за да се разпъди тъгата и направи по-лека работата, сега се работи, за да не се умре от глад, а не за блясъка на турските лири. Лицата, които ще срещнете по улицата в Калофер, Сопот, Панагюрище, както и в ня кои махали в Сливен, Габрово и Казанлък, ще ви дадат възможност да прочетете по техните усърнали и набръчкани черти, по тяхното лошо облекло и по тяхното говорене, че разочарованието е пълно от сегаш ния живот. Человек не може да не им съчувствува на съдбата, но не мо же да не признае, че и новият ред на нещата не можеше да се въдвори без тия жертви.1
За западането на Копривщица пише в спомените си Михаил Маджаров, който обяснява това с отдалечеността от търговските пътища и че в града не се застояли руски войски, които другаде станали източник на търговия и богатство; самите копривщенци се заблуждавали известно време, че ка то се направи добър път от София за Пловдив, движението от Южна към Северна България ще се пренесе по това направление.2 След Освобожде нието упадък обхванал и Калофер (и по-малко Карлово). Многобройната калоферска интелигенция си намерила служби и се изселила. Гайтанджии, шивачи, бояджии и други занаятчии станали околийски началници, приста ви, контрольори в тютюневи фабрики и пр.3 Когато при обиколката си из страната княз Фердинанд се отбил в Калофер по препоръка на своя секре тар Славчо Тъпчилещов, родом оттам, той заварил твърде различна дейст вителност от онази в спомените на своя секретар. По думите на Добри Ганчев, който учел Фердинанд на български: 1 Доклад от бюрото на Пловдивската търговско-индустриална камара за икономическото състояние на района на Пловдивската търговско-индустриална камара през 1895 и 1896 годи ни. Пловдив, 1897, 98-99. 2 Мадж аров, М ихаил. Спомени, 380-381. 3 За упадъка на Калофер (и по-малко на Карлово) след Освобождението вж. и Кънчов, Ва сил. Из Ю жна България. - Мисъл, 11, 1901, № 1, 41-47; № 2, 109-117; № 10, 635-645, особ. 637-641.
138
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
В самия град князът не обичаше да ходи. Хората бедни - често протягат ръка. Приятно ли е да излезеш на разходка и подире ти да се проточат ред гладни хора, да те смущават с просията си. Ала просяците намираха и други места за пресрещане на новия и толкоз богат княз. Чакаха по пътищата, из полето, гдето предполагаха, че князът ще мине на отиване да се разхожда. Стана нужда да турят по всички таквиз позиции стража ри, да гонят тез опросели и толкоз нахални алтънкалоферци.4
От упадъка били обхванати най-вече онези центрове на доосвобожден ското гайтанджийство и абаджийство, в които не се развило фабрично тек стилно производство, като Самоков, Копривщица, Пирдоп, Калофер и др.; изоставени от активното си население, те се аграризирали. Градове, където се преминало към фабрично производство като Габрово и Сливен, или кои то се оформили като пазарни средища за околността (като Карлово), про дължили да се развиват и при новите условия. Възможностите за развитие на градовете зависели в най-голяма степен от положението им спрямо изграждащата се железопътна мрежа. Остана лият изолиран встрани от пътищата град Етрополе западнал. Обратно, раз положени по новите комуникационни линии селища, дотогава съвсем изо лирани и забравени, изведнъж започнали да се развиват, като например се лищата по шосето Лом-София, по жп линията Цариброд-Белово (трасе на „Ориент експрес“), селищата по Искърския пролом (стимулирани от цен тралната жп линия) и др. Някои селища били засегнати от новите държавни граници, оказвайки се крайгранични и откъснати от традиционния си ареал - така Широка лъка престанала да играе роля на пазарно средище на Рупчос в Родопите, а такива станали Дьовлен (дн. Девин) и Чепеларе. Впо следствие възникнали и някои курортни селища, като Банкя и Чамкория за софийския елит (и Княжево за по-кратки излети), Хисаря за елита на Пловдив, Лъджене (дн. Велинград) за Пазарджик и Пещера.5 Освобождението заварва само няколко града с ясно изразен градски облик - Пловдив (останал в Източна Румелия) и дунавските търговски гра дове Русе, Свищов и Видин. Русе от началото на XX в., както си го спом ня Димо Казасов, още превъзхождал останалите български градове по гра доустройствен облик с широките постлани улици и тротоари, по вътрешна уредба на жилищата, по жизнено равнище на жителите и оживен общест вен и културен живот. Преимуществото на Русе идвало от търговските 4 Ганчев, Д обри. Спомени за княжеското време. С., ОФ, 1983, с. 59. 5 Георгиев, Георги. Освобождението и етн оку л ту р н о то ..., 119-122; П реустройството на традиционната селищна система в резултат от Освобождението. - Исторически преглед, 33, 1977. № 5 - 6 . 111-126. особ. 112-115.
Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а
139
връзки със западните пазари, които носели просперитет, от ранното и лес но проникване на европейски вкусове и навици, също от това, че бил цен тър на Дунавския вилает и на реформаторската дейност на Мидхат паша. Израз на развит градски начин на живот и на европейско влияние били централните улици и сгради, хотелите и локалите, бирариите, оркестрите и елегантните файтони, модните магазини и стоките в тях, дрехите и обнос ките на хората, обществото от образовани на Запад, градският карнавал по Сирни заговезни, носещите униформи прислужници в богатите домове, на личието там на виенски мебели и скъпи прибори и т.н. Градът обаче имал проблем с водата и се пиела дунавска вода, разнасяна от двуколки-водоноски с бъчви („саки“).6 В началото на XX в. европейското влияние в градския живот се усеща ло и във Видин, където живеели богати търговци и земевладелци, а много от заможните видинчани ходели на разходка до Виена с австрийски или ун гарски параходи.7 След Освобождението започва упадък, наистина, не така бърз и драма тичен, и на дунавските градове. Тяхното търговско значение намалява, особено с построяването на пристанищата Бургас и Варна и пренасочва нето на търговския трафик натам. Напразно някои ратували за прокарване на разклонение на централната жп линията до Свищов (вместо до Самовит), а в ретроспекция и това едва ли щяло трайно да помогне.8 На изграждането на пристанища се дължи възходът на крайморските градове Бургас и Варна. След Първата световна война, със смекчаването на нравите и променените разбирания за приличие, започва използването им и като морски курорти.9 Най-развит град след Освобождението бил Пловдив, останал в автономната Източна Румелия като неин административен център. Иречек сравнява крайно неблагоприятно „демократичната“ София с „аристокра тичния“ Пловдив, като отбелязва по-старата и по-високата градска култура в последния, както и по-изявените класови различия там: Външността на двата главни града бе много различна. София е главен град от съвършено нов тип, сред трудно пристъпни и за света до неот давна индиферентни планински местности. Тамошното общество е но во, саморасло, оригинално, с демократичен вкус, който прозира тутак си на пръв поглед от видимо непристъпните и неодялани лица от бъл 6 Казасов, Д им о. Някогашните наши градове. С., ОФ, 1975, 76-96; Видяно и преживяно, 1891-1944. С„ ОФ, 1969, 61-94. 7 Казасов, Д им о. Някогашните наши градове, 121-122. 4Данаилов, Георги. Нашите железници. С., 1902, 36-40. 9 Казасов, Димо. Някогашните наши градове, 144-152.
140
б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . T.
2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
гарската интелигенция в жълт шаяк с черни калпаци. Съвършено дру го нещо е Пловдив: стар град с отдавнашни коренни жители, с изтън чени постарому граждани, който напомня на малките италиански или гръцки градове. Целият живот в румелийската столица не беше нищо друго, освен продължение на по-старото развитие, тъй като градът е бил всякога център на голямата и богата провинция. [...] Пловдивската интелигенция се облича по най-новата мода, много млади мъже говорят плавно френски или антийски (от цариградските училища), а в обще ствените отношения изпъква по-голяма изтънченост на нравите; зато ва чужди пътници, които не знаеха български, по-добре се чувствуваха в Румелия, отколкото в Княжеството, когато на енергичния българин, макар и учен планинец, някак си неприятно му беше между тези изнежени, както им казваха „византийци“.10
Известният етнограф на Родопския край Христо Попконстантинов също изтъква в спомените си, че пловдивчани стояли в културно-образователно отношение „по-горе от софиянци“, понеже в началото София представлява ла „сбирщина“, а Пловдив, макар също да бил събрал много българи от дру ги краища, запазил традициите на народното възраждане и просвета.11 По времето когато бил „столица“, той бил най-голям културен център - с по добри училища и учители, кипяща издателска дейност (вестници, списания, книги), били създадени библиотека и музей, имало любителски театър и концерти, всичко това движено от забележителни интелектуалци и култур ни дейци; тук се кръстосвали и разнообразни чужди културни влияния.12 След Съединението Пловдив изгубил ключовото си административно зна чение и в развитието му настъпил застой. Но той бил преодолян, за да нас тъпи нов възход - вече като развиващ се индустриален център. Главоломно издигане и развитие претърпява новоизбраната столица. Освобождението заварва София с население от 20 501 жители, включител но военния гарнизон (преброяване от 1 януари 1881 г.), от които родени в София - едва 6000. В града живеели множество чиновници, офицери, учи тели, търговци и предприемачи. Отначало столицата нямала облик на ев ропейски град, а приличала по-скоро на турско село. От първите години след Освобождението Иречек е запомнил лошата улична настилка ог реч ни камъни на малкото постлани улици, праха и калта при пролетните и есенните дъждове, кривите и паянтови къщи, скърцането на биволските и волските коли, идващи от околните села на пазар рано сутрин, постоянна10 Иречек, Константин. Пътувания по България. С., Наука и изкуство, 1974, 211-212. 11 Попконстантинов, Христо. Спомени, пътеписи, писма. Пловдив, Христо Г. Данов, 1970, с. 238. 12 Стоянов, Маньо. Когато Пловдив беше столица. С., ОФ, 1973.
Г л л в л ч е т в ъ рт а . У р б а н и за ц и я и м о д е рн и зи ра щ а п ро м я н а
141
та опасност от пожари (след въвеждането на печки), ятата гарги и стотици те бездомни кучета, блатистите места и влагата, мухите и шумните концер ти на жабите до самите къщи, суровите зими, затруднените съобщения със света (преди прокарването на жп линии). Той споменава и простотата и липсата на лукс у жителите, задружния живот и честите гостувания по къщите, досреднощните игри на карти и хазартни игри (по руски и румън ски маниер), „храмовете на грациите“ в един отдалечен квартал, разходки те вън от града и угощенията на чист въздух, придворните балове, на кои то бил канен столичният елит, бурните и груби политически борби, недос татъка на културен и духовен живот.13 Подобно е впечатлението на родения в Браила Петър Нейков (бъдещ дипломат), когато през 1893 г. идва в София: В детските ми очи София не беше град или поне това, което бях свик нал да разбирам под името град. Пред моя роден град Браила, дори и пред Свищов, София ми правеше впечатление на нещо зародишно, разхвърляно, хаотично. За тогавашните условия Браила беше образцов град; Свищов, при липса на градски образ, имаше поне граждани, свик нали да живеят по градски. София не беше град и още нямаше истин ски граждани.
И по-нататък, с остро усещане за регионални различия, дали отпечатък върху манталитета и начина на живот: София тогава беше селище на провинциалисти, които шопееха, и на шопи, които гражданееха. Новите столичани бяха петимни да учат как се живее по градски, но нямаше от кого. Те трябваше само със собстве ни средства и е време да спечелят опит. За крайдунавците по произход - свищовци, русенци, оряховци, видинци и пр. - това бе по-лесно, за щото те имаха до известен размер виенското посредничество на ав стрийските параходи, както и връзката на реката със съседните румън ски градове. Но за суровите балканджии стажът бе много по-дълъг и понякога до края на живота си те оставаха стажанти.14
Характерни за този най-ранен „едноетажен“ период на столицата били: рядкото „индивидуалистично“ застрояване с ниски къщи сред градини и големи празни пространства (едва след войните София се сгъстява и за почва да расте на височина); волските и биволските коли, кръстосващи не13 Вж. за тези и други любопитни сведения описанието на София у: Иречек, Константин. Пътувания по България, 84-113, 199-200; Княжество България, с. 352. 14 Нейков, Петър. Завчера и вчера. C., БЗН С, 1981, цит. съответно на с. 45-^17.
142
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
павираните или зле постлани столични „булеварди“; шопите с техните жи вописни носии; улиците без дървета и сянка, липсата на движение, освен при отиване и връщане от работа на чиновниците; оскъдно и просто мебе лираните домове; липсата на разкош; суровият живот в семействата; мал ката дистанция между квартали и обществени класи; прикриването (а не показното демонстриране) на богатството от малкото на брой богати хора и пр.15 София била съвсем малка и пространствено, разположена на някол ко квадратни километра (7 през 1912 г.) около църквата „Св. Крал“ (дн. „Св. Неделя“) и стигала едва до площад „Възраждане“, Лъвовия мост (то гава наричан Шарения мост) и Народното събрание.16 Но тъкмо от София като столица започват благоустройствените рабо ти: електрическо осветление (първата електрическа крушка светва тук на 1 ноември 1900 г.), трамваи (първият трамвай минава на 1 януари 1901 г.), начало на канализация, на високо строителство и пр.17 Градът отначало си спечелва име на непроизводителен, потребителен център, град на чиновни ци и офицери (и дори - съвсем несправедливо - на рентиери и пенсионери) със стремеж към лукс и към разкош. София става търговски център особе но след Балканските войни, а по-късно - и индустриален център с голямо работническо население.18 Трябва да се отбележи и установяването за сравнително кратко време на силно административно и културно преобла даване на столицата над всички останали градове, дължащо се безспорно на възприетия френски модел на силно централизирана държава. Да припомним общите параметри на градското развитие у нас. Градо вете след Съединението били 74; към 1912 г. те са 80; през 1920 г. имало 15 Нейков, Петър. Завчера и вчера, 44-49; Спомени. C., ОФ, 1990, 117-118, 225. Вж. съ що Ганчев, Д обри. Спомени, 1864-1887. C., БАН, 1939, 9 4 -9 8 ,1 1 3 -1 1 5 , 226-228. Авторът от белязва необщителността и бавната приспособимост на шопа към новия начин на живот и към чуждото; оскъдицата на моми за женене за офицерите и чиновниците в София, много от кои то се оженили за немкини, чехкини и гъркини; заимстваното от руските офицери пиене и ко мар вечер. За едноетажна и рехаво застроена София от началото на XX в. пише и Димо Казасов, който останал разочарован от първата си среща със столичния град: кални или прашни и разнебитени улици, нерегулирани реки и наводнения, оскъдица на вода, улични продавачи, ориенталски изглед и вкусове. Вж. Казасов, Димо. Улици, хора, събития. (София през първи те години на ХХ-ия век). C., Наука и изкуство, 1968, 34-37, 86-89, 99-106; Някогашните на ши градове, 153-178,192-195. Вж. за София от ранния период и Мирчев, Петър. Кипежът. Книга за София, 1878-1884. C., ОФ, 1971. Книгата е художествена възстановка по спомени и градския архив. 16 Бръзицов, Христо. Някога в София. C., Български писател, 1970, с. 33. 17 Вж. живописното описание на Вазов, Иван. В електрическия трамвай. - Във: Иван Вазов. Събрани съчинения в двайсет тома. Т. 8. C., Български писател, 1956, 155-163; Н ей ков, Петър. Спомени, 255-256. 18 Казасов, Д имо. Улици, хора, събития..., с. 151.
Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а
143
92 града; до 1934 г. градовете стават 97; до 9 септември 1944 г. нарастват на 100.19 Броят е относително голям за малката територия, но те били пре димно малки. Съотношението градско-селско население се променило слабо, а именно: 19,0% градско население през 1880 г.; 19,9% през 1920 г.; 21,7% през 1935 г.; 23,0% през 1940 г.20 Специален интерес представлява движението от селото към града, от което може да се съди за процесите на урбанизация и модернизация. Пока зател тук са данните за механичния прираст (т. е. отвън) на градското насе ление. За периода 1901-1905 г. годишният механичен прираст на градското население бил 2,3 души на 1000; за 1906—1910 г. той спада до 0,8 на 1000; през 1911-1920 г. е 13 на 1000; през 1921-1926 г. е 16,3 на 1000; през 1927-1934 г. е 10,5 на 1000; през 1935-1946 г. е 12,6 на 1000.21 Това е твърде ниско ниво на вътрешна миграция, което не се отразява съществе но на съотношението градско-селско население. Като цяло градът не уп ражнявал притегателна сила и населението си оставало по селата.
о б л и к и б л а г о у с т р о й с т в о н а гра д о в е т е
Градовете преди Освобождението, а и доста след това имали специфичен ориенталски облик: без планировка и нивелация, разделеност на махали по етнически и верски признак, търговска улица (чаршия) и пазарна част като ядро на града, тесни криви улици, непостлани или постлани с овални камъ ни, малко водоизточници, липса на канализация (някъде отвеждане на во дата по минаващи през средата на улиците открити канали), слабо или ни какво улично осветление, чистене по частен ред, едноетажни или двуетаж ни къщи, главно паянтови, обърнати произволно спрямо улиците и пр. Различавали се два типа градове: равнинен (източен) и планински. Гра довете от равнинен тип (по правило със смесено население) са пръснати широко из равнините, къщите са разположени сред дворове или градини, а покрай улиците се издигат само дворните стени. От този вид в началото би ла София, също Казанлък и др. Разпространеният в планински райони тип със своите построени нагъсто, излизащи на самата улица къщи прилича на 19 Коледаров, Петър, Н иколай Личев. Промените в имената и статута..., 6-9 ; Чанков, Жечо. Населението на България, е. 197. 20 Данните у: Тотев, Анастас. Демографско-исторически очерк, 147-150; Населението на Б ългария..., 5 -6 ; Особености на демографското..., с. 130. 21 Тотев, Анаст ас. Демографско-исторически очерк..., 177-179; Населението на Бълга р и я..., 26-32. Близки данни и в Демография на България (частта на Иван Стефанов), особ. с. 218. За периода 1926-1934 г. средногодишният миграционен прираст бил 9,8 души на 1000 души градско население; за периода 1935-1936 г. е 14,8 на 1000.
144
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
заемащите тясно пространство западноевропейски средновековни градове. От този тип са например Търново, Габрово, също разположените в тесни котловини Котел (в Балкана) и Брацигово (в Родопите). Срещат се градо ве с части от двата типа, като Пловдив.22 Постепенно обликът на градовете се променя според следните модерни тенденции.23 Въвежда се принципът на планово градоустройство (вместо стихийното развитие), макар че впоследствие перифериите на големите градове възникват и се развиват стихийно. Изграждат се прави и по-широ ки улици, които се пресичат под прав ъгъл, на първо време поне няколко главни прави улици, за разлика от наследената от турско време лабиринтна улична система от тесни и криволичещи улички. Първи модерно застроени градове били опожарените от турците Стара и Нова Загора. Централното място в градовете се резервира за представителни административни сгра ди, в съседство с които се разполагат учебни и културни здания, а също градски парк или градина. Съответно пазарното място се измества встрани от представителната централна част, за разлика от старото положение, при което основно ядро на града бил пазарът с чаршията от дюкяни. Построя ват се нови, по-големи и високи култови сгради (църкви), които стават фи зическа доминанта в селищата, а много джамии са разрушени. Изчезват и такива елементи на ориенталския град, като чешми и шадравани, кервансараи, също отбранителни кули и крепостни стени.24 Чаршийските улици се трансформират в съвременни търговски улици, а дюкяните - в търгов ски магазини. Централните части на града се застрояват с по-големи къщи по европейски образци, разположени сред обширни дворове, а впослед ствие и със „сключена архитектура“ от застроени една до друга няколкоетажни сгради, най-напред по централните улици. Нововъведения в град ското строителство са тухлата и керемидата. Важна роля като градоформиращ фактор започват да играят жп гарите и пристанищата. В по-големите градове „новата част“ се отделя от „стария град“, тъй като е по-лесно да се 22 Иречек, Константин. Княжество България, с. 1 8 7 ; Иширков, Анаст ас. Характерни черти на градовете в Царство България. C ., 1 9 2 5 , 1 2 - 1 3 . Авторът различава ю ж н о е в р о п е й с ки (романски) тип с амфитеатрално разположение, гъсто застрояване, тесни и криви улици и високи къщи (например Търново, части от Пловдив и Ловеч) и равнинен тип с о р и е н т а л с к и или модерен облик. 23 Вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 119-132. З а преобразяването на градовете и за промените в домостроителството вж. и Иречек, Константин. Княж е ство България, с. 192, 198-200; Иширков, Анастас. Характерни черти ..., 14-17. 24 За османското наследство у нас и неговата съдба вж. Lory, Bernard. Le Sort de l’Héritage Ottoman en Bulgarie. L ’example des villes bulgares, 1878-1900. Istanbul, Isis, 1985. Тази работа набляга тъкмо върху следите на османското наследство в разни области - облика на градове те, дома, духовната сфера, езика и пр. За разлика от българската историография с пристрасти ето й към модерното, деотоманизацията е видяна като процес, който трае няколко десетилетия.
Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а
145
застроят нови терени, отколкото да се преустройват старите части. Гроби щата се преместват извън очертанията на града. Благоустройството на гра довете се изразявало в подравняване и настилане на улиците, поставяне на улично газово осветление, прокарване на водопровод, създаване на служ ба по чистотата, отводняване и опити за канализация и пр. Заличава се и характерното за предосвобожденските градове разделяне на махали по народност и вероизповедание и населението започва да се размесва свободно. Общината изобщо сега представлява административ но-териториална единица, а не религиозно-народностно обединение, както под турска власт. Съответно тя губи старата си роля на всестранен регула тор на социалния и духовен живот на общността (правораздаване, норми ране на поведението, облеклото, обществения живот и пр.) и все повече се превръща в придатък на държавния управленски апарат. Все пак в някои селища се запазили квартали на народностно-религиозен принцип - армен ски, еврейски, цигански и пр. Постепенно настъпва зониране на население то в отделните квартали и части на града по социално-класов и професио нален признак (висши чиновници, офицери, свободни професии, фабрични работници и пр.), макар не целенасочено, а по силата на цената на терена, която ориентира хората към съответни на имущественото им положение райони.25 Много малки градчета имали предимно земеделски поминък, със сено, царевица и други земеделски продукти и сечива в дворовете на къ щите, а сутрин и вечер по улиците минавал добитък; други били със зана ятчийски или фабричен облик (Габрово, Сливен). Селата и при новите условия запазват в общи линии традиционния си облик - безпланово изграждане, криви и тесни улици, дворове с трънливи плетища и пр. Само селският център се подсилва с изграждането на църк ва и училищна сграда, а някъде и със сграда на общинската управа. Заедно с площада, механата и някои дюкяни, това е едновременно планов център и център на социалния живот. Благоустройството на градовете след Освобождението тръгва почти от нулата: застроени без планиране и урегулиране населени места; здания, строени произволно по височина и разположение спрямо улиците; главно паянтови частни постройки; улици без тротоари, непостлани или постлани по частен път с овални камъни, с улеи по средата на улицата за отточната вода, слабо улично осветление, чистене по частен ред и т. н. Необходимо
25 В насоките за развитие на София, очертани от кабинета през 1880 г., принципът на со Циално-класово зониране бил прокаран дори официално в разделянето на четири района; съ що М усмановият план от 30-те години на XX в. локализира различни социални категории в пространствено отделни райони. Вж. Георгиев, Георги. София и софиянци, 1878-1944. C., Наука и изкуство, 1983, с. 83.
146
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО
било да се съставят общи планове („снимки“ на селищата), да се извършат регулации и нивелации, да се изградят водоснабдяване и канализация, раз ни съоръжения, архитектурно планирани обществени сгради и пр.26 Благо устройството включва и павиране на улиците, осветление и транспорт, са ниране на обществените заведения, организиране на изхвърлянето на бок луците и пр. Дълго след Освобождението нямало специална служба по благоустрой ството на градовете, като известно ръководство посредством окръжните инженери упражнявал отделът „Мостове и шосета“. Такава служба била предвидена (в бюджета) за първи път през 1891 г. и в продължение на 35 години (до 1926 г.) тя се завеждала от инж. Г. Ненов, смятан за основател на благоустройството в България. Със създаването на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията през 1894 г., към него се предвиждал архитект по благоустройството на градовете; през 1912 г. се учредило Отделение за снимки и регулации на населените места, което през 1920 г. се преименувало на отделение „Благоустройство“. Норматив ните документи по благоустройството започват с Правилата за строене частни сгради от 1881 г. Те се прилагали слабо, но дълги години били един ственото упътване и послужили като основа за по-нататъшни наредби и за кони. Благоустройственото дело се поставило на по-здрави основи със за кона за благоустройството на населените места в България от 1897 г. (пре търпял многократни допълнения и поправки). Планирането, т. е. изготвянето на снимки и планове на населените мес та (регулационни, нивелационни, градоустройствени), започнало със София като столица. Още през 1879 г. тук била направена снимка на ули ците на застроената част, която става основа на първия генерален план от 1881 г. Градоустройственият план е разработен през 1935-1938 г. от урба ниста Адолф Мусман. Център на този план е църквата „Св. Неделя“, от която тръгват главните пътни артерии - улици, преминаващи в шосета за разни градове. До 1887 г. общи планове за уличната мрежа имали само Со фия, Пловдив, Варна и Русе. Липсата на триангулация отначало довела до грешки при изработването на поселищни планове; положението се оправи ло с прилагането на пруските правила за извършване „снимките“ на градо вете. През 1908 г. бил приет Правилник за кооперативното планиране и ре гулиране на селата, според който се образували планоснимачни бюра, на товарени с планирането и урегулирането на селата и издържани „коопера тивно“ от общините.
26 Изложението на планирането и благоустройството по-нататък се опира на Станиш ев Христо. История на строеж ите..., 52-84.
Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а
147
Законът за благоустройството предвиждал всички градове и околийски центрове да се снабдят с общи регулационни и нивелационни планове до края на 1914 г. (и с подробни планове до 1918 г.). Обаче войната и липса та на средства попречили това да стане. До края на 1918 г. с утвърдени под робни планове с регулационни проекти разполагали 87 града, 17 курортни места, 42 жп станции и 473 села, всичко 719 населени места. Към начало то на 1935 г. регулационни планове имали всички градове (без Златоград). От подлежащите на планиране общо 4289 селища до края на 1939 г. утвър дени регулационни планове имали 2507 населени места (около 60%), в то ва число всичките 97 града в страната. Нивелационните планове започна ли да се разработват едва след войните, но това вървяло мудно (до 1929 г. само 6 населени места имали такива планове). Благоустройството на населените места включва водоснабдяване и ка нализация, а по-общо и водни работи извън селищата - отводняване на блата и езера, строене на язове, коригиране и укрепване на реки, водно енергопроизводство. Завареното положение било водоснабдяване от кла денци и чешми с пръстени и дървени кюнци (без специални водопроводи), излагащи водата на замърсяване; като канализация в някои градове имало т. нар. гиризи - канали за нечистите води и мръсотии, минаващи през глав ните улици и изтичащи се в близката река. Трябва да се изтъкне, че за целия период до 1939 г. се развивало пре димно водоснабдяването (и водното стопанство извън населените места), докато по канализацията не било направено почти нищо, най-вече поради скъпия й строеж. Първото водоснабдяване в София било за Двореца, при което бил каптиран един от Драгалевските извори (през 1880-1881 г.). През 1885 г. за водоснабдяване на София били каптирани Боянските изво ри, а по-късно били построени Боянският, Бистришкият и най-сетне Рил ският водопровод (от язовир „Бели Искър“). До 1887 г. освен в София, частично водоснабдяване имало и в Пловдив, Търново и Силистра. От на чалото на века до Балканските войни били създадени служби за изучаване и изграждане на водопроводи, както и първите „кооперативни“ водоснаб дителни бюра при окръжните постоянни комисии. От 1879 до 1918 г. в ця лата страна били водоснабдени 45 населени места. Едва след войните ок ръжните водоснабдителни бюра започнали усилена дейност по проучване и строеж на водопроводи в разни населени места. След войните се проучва и изгражда големият Рилски водопровод (със специален закон от 1924 г.) за снабдяване на столицата. Проучването и во доснабдяването на селата в безводния Делиорман било осъществено изця ло с държавни средства (и завършено до края на 1935 г.). През 1934 г. се проучва и започва да се строи и водопроводът Батова-Варна. Тези три во
148
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.
ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
допровода били най-големите водоснабдителни строежи в страната. Пос троените до 1935 г. водоснабдителни съоръжения използвали главно изворна вода (80%); някои от градовете били снабдени от подпочвени води, а някои - от открити речни води. Почти всички водоснабдени до 1935 г. на селени места пиели водата без предварително прочистване и само по из ключение някъде водата се прочиствала с пясъчни филтри. Хлорни инста лации за почистване на водата имало в няколко града (София, Пловдив, Чирпан, Варна и Габрово). По химически състав и чистота повечето изпол звани води били добри, като по-твърди и изложени на замърсяване са во дите в Северозападна, Северна и Югоизточна България. През 1933 г. окръжните постоянни комисии били закрити и водоснаб дителните бюра преминали към Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството и станали изцяло държавни служби. До 1935 г. в страната били построени пълни или частични водопроводи на 55 града и 950 села. До края на 1939 г. от общо 97 града, 57 имали пълно водо снабдяване, а 15 - частично. От 4289 подлежащи на водоснабдяване села пълно водоснабдяване имали 380 населени места, а частично - 596. Канализацията обаче не напреднала много. Първа се канализирала Со фия, по проект на инженер Михаил Момчилов. До 1918 г. се проучвали и строяли канализации във Варна, Бургас, Русе, Лом, Нова Загора и Перник. В Пловдив била разширена старата канализация. Но канализирането вър вяло бавно, понеже изисквало големи средства. Между 1918 и 1939 г. не били изградени цялостни нови канализации, а били направени частични ка нали в 6 града. Електрифицирането също стигнало само донякъде (въпреки че за почнало през 1900 г.). Така в края на 1935 г. имало общо 238 електроснабдени селища с 1 612 155 души население; в края на 1937 г. - 331 селища с 1 867 287 души. Но това далече не означава, че в електроснабдените сели ща електричеството било докарано до всеки дом.27
ОБЩЕСТВЕНИ
и
ЧАСТНИ СГРАДИ
Специално трябва да се отбележи строителството на обществени (архитек турни) сгради.28 До Съединението в Източна Румелия се строяли главно гимназии (в Пловдив, Казанлък, Стара Загора и Сливен), Садовското земе делско училище, затвори, библиотека-музей и болница в Пловдив. Главни27 Електростопанството на България в края на 1935, 1936 и 1937 година. С., 1938. При ложените таблици. 28 Станишев, Христо. История на строеж ите..., 74-84.
Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а
149
те обществени строежи през този период в Княжеството били Дворецът, Военното училище и казарми, Александровската болница, Софийската мъжка и Софийската девическа гимназия, Държавната печатница и сграда та на Народното събрание (все в София), гимназиите в Лом и Варна. За ми нистерства и държавни учреждения отначало служели старите турски ко наци и по-големи турски къщи. Истински напредък на строителството започнал след 1887 г. Тогава се появили практикуващи частно инженери и архитекти чужденци (чехи, нем ци, италианци, руси, поляци), макар че частните сгради се строяли предим но от български самоуки майстори.29 Най-много напреднала в градоуст ройствено отношение София, за която се полагали най-големи грижи. По своя облик и благоустройство се отличавали Русе, Варна, Стара Загора, Бургас и Силистра. Строяли се предимно административни сгради (за министерствата), училищни сгради, болници, църкви (най-забележителната - храм-паметникът „Св. Александър Невски“). Проектирането и ръководството на държавните строежи до войните се извършвало от Централната архитектурна дирекция при Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, а в окръжните ин женерства имало и по един архитект. След войните към окръжните посто янни комисии се създали архитектурни бюра, за да уреждат предимно коо перативни училищни строежи. Преустройството на административното де ление през 1934 г. заменя 14-те окръга със 7 административни области, към които се учредяват 7 областни инженерства със специални архитек турни служби. Главните строежи през този период били на държавни бол ници и гимназии (построяването на основни училища се извършвало със средства на общините); може да се отбележи и строителството на бежан ски жилища след войните и възстановителните работи след земетресение то в Южна България от 1928 г.). Строителството на частни сгради трябвало да се ръководи от Правила за строене на частни сгради в градовете на Княжество България (от 1881 г.). Но дълго време те почти не се прилагали, понеже били необходими ар хитекти и инженери на частна практика, каквито всъщност нямало, а стро яли самоуки майстори. Частните жилища отначало се правели главно от дърво и глина (а камъкът и тухлата се употребявали за правителствени и култови здания). Издигал се дървен скелет от греди, а пространството меж 29 Сведения за начина на градене на градските къщи от майстори самоуци дава Иречек, Константин. Пътувания по България, 97-99. Този занаят се практикувал от майстори от Дебър и други краища на Македония (Крушево, Прилеп, Костур), а също от Трън, селата под Радомир, някои села от Златишко, Брацигово и Широка лъка в Родопите, Трявна в Средногорието, селото Керек при Търново, като се предавал по наследство.
150
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
ду тях се запълвало със сурова, размесена с дребна плява глина или с кир пичи, рядко с тухли; само основите понякога били от камък. В планински те райони се използвали повече камъкът и дървото. Употребата на тухли била нововъведение. Във вътрешната уредбата на жилището, специално в градската къща настъпват някои характерни промени, особено в къщите на социалната върхушка, следващи новите тенденции. Те се изразяват в прибирането на сервизните (тоалетни) и спомагателните помещения (кухня, „обедна“, евентуално помещение за прислугата) в самата сграда, с изграждането на водопроводна мрежа и дренаж. Въвеждат се в употреба европейски под вижни мебели (за разлика от ориенталските ниски „мебели“ - миндери и др.), по-добро осветление (петролни лампи вместо лоени или восъчни све щи) и по-добро отопление (пръстено кюмбе или ламаринена печка вместо мангала с дървени въглища, но едва чугунената „пернишка“ печка след войните можела да гори каменни въглища) и т. н.30 Промените в благоустройството на отделни градове са регистрирани в редица описания на съвременници, местни истории, в мемоарната литера тура и пр. Тук ще се ограничим с няколко примера. За благоустройството на Русе (до 1929 г.) четем: павиране на главните улици в центъра, електри ческо осветление (от 1917 г.), водоснабдяване с кладенчова вода, черпена с моторни помпи, 2 градски градини, уреждане на градски парк, плаж и пр.31 За напредъка на благоустройството на София към 1928 г. четем в юбилеен материал, изграден на контраста „преди - сега“. Спестяваме „преди“, сега: планирани прави улици, павирани е гранитни или керамични блокчета или поне шосирани, тротоари, урегулиране на дворните парцели и премахване на маломерните места, ограждане на дворовете, дрениране на почвата, мо нументални обществени сгради (модерни хали, основни училища, бани и пр.), санирани фурни, хигиенични частни сгради, канализация в голяма част от града, а където няма - циментирани нужници и помийни ями, повече во да за нуждите на града чрез хващане на нови реки и извори, водопровод от 30 За вътрешната уредба и обзавеждането на къщите (и външния изглед на града) вж. Иречек, Константин. Княжество България, 186-200. Също Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 132-156. Авторът разглежда вътрешния план и фасадите, материалите и обзавеждането на различните видове къщи. Вж. и Казасов, Димо. Улици, хора, събития. 90-92, 135-136. Отбелязва се смяната на лоената, восъчната или спермацетовата свещ с газо ви лампи и после - с електрическата крушка; видовете печки били: вносна керамична печка, пръстено кюмбе от тухли и пръстени кюнци, ламаринена печка (най-лоша); едва след войни те - „пернишката“ печка, пригодена за каменни въглища. Вж. и някои статии на домашни теми във в. „Родолюбец“ : Огнището. - Родолюбец, 1, № 2, 16 ноем. 1888, с. 14; По отоплението. Родолюбец, 1, № 3, 30 ноем. 1888, с. 22. 31 Симеонов, Симеон. Русе в миналото..., 54—57.
Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е рн и зи ра щ а п ро м я н а
151
рила в строеж, канализиране на преминаващите през града реки и изграж дане на мостове над тях, изместване встрани от центъра на кожарници, сапунджийници, салхани и говеждия пазар, изместване извън града на гро бищата и превръщането им в парк, общо 18 площада и 13 градини и т. н.32 Трябва да се отбележи крайно неравномерният характер на благоус тройството. Отначало то прониква в големите градове и особено в столи цата, която се радвала на специални грижи, не на последно място - с прес тижни цели. Резюмирайки състоянието през 1908 г., един критичен наблю дател признава известен прогрес в санитарно отношение, но отбелязва ог раничаването му до градовете, и то до вътрешните квартали, които „оби рат лъвския пай от всички хигиенични нововъведения“, за разлика от пред градията.33 И към 1921 г. благоустройствените работи по водоснабдяване, канализация, електрифициране, почистване на улиците и пр. обхващали са мо няколко града, а в тях - тавно централните части.34 Процесите на ур банизиране се засилили и разширили през 30-те години на XX в.
ГРАДСКИ НАЧИН НА ЖИВОТ Градското всекидневие е обширна тема, която тук може само да бъде набе лязана, и то предимно в показни и „консумативни“, светски и публични ас пекти: общуване, развлечения, спорт, мода. Спомените на общественици и интелектуалци са запазили многобройни и любопитни сведения за живота на разни групи и „съсловия“, особено на претендиращите за социална издигнатост, от различно време и в разни градове, но най-вече в столицата.35 Ще се спрем на ред въпроси в твърде импресионистичен стил, като си раз решим и доста цитирания. В началото София била малък град с още по-малко „общество“, т. е. хо ра с обществени и културни претенции - политици, чиновници, интелекту алци, които се познавали лично. По свидетелството на Иречек: 32 Икономов, Д. Народното здраве..., 327-329. 33 Тодоров, Петър. Бюджетни очерки (Медицинският ни бюджет), 861-862. 34 Това личи от следното описание: напълно планирани и регулирани градове имало 7 (от общо 78); в 4 града жилищата били свързани с обща канализация; модерни водопроводи с же лезни тръби имало в 11 града и 3 села (в останалите водата се доставяла от чешми с водопро води от плитки глинени кюнци, които лесно се разваляли и се замърсявали, разпространявай ки болести); 4 града имали електрическо осветление (София, Русе, Варна и Лом), във Видин и Пловдив имало частично електричество, а в останалите градове - газово (домашното освет ление било газово или със свещи). Вж. Марков, Константин. Санитарното благоустрой ство..., 10-12. 35 Привилегироването на столицата в следващото изложение се дължи на обилието на сведения за нея, но и като пример за развит градски начин на живот, където най-напред се из пробвали новостите. А иначе и за други градове могат да се намерят сходни сведения.
152
БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.
Не трябва и да се споменава, че цяла София се лично познава. През мое време владееше голяма колегиалност между интелигенцията; въобще хората тук са си по-близки, отколкото в нашите големи, гъсто населе ни градове, пълни с комфорт и етикеция.36
Относителната ограниченост на политическите, икономическите и кул турните елити, съответно широките лични познанства, остават характерна особеност и по-късно. Това се дължало на малкия размер на страната изоб що и на концентрацията на политическия и културния живот в столицата. Разбира се, още по-близки и обхватни били контактите в тясно професио нални рамки - сред офицери, политици, художествени творци, учени и пр. Колкото и егалитарно да било българското общество и макар да нямало наследствена или традиционна аристокрация, бързо се сформирал светски елит. Това били в частност семействата на политическите водачи, на висши военни и висши чиновници, свитата и обкръжението на княза, едри пред приемачи, индустриалци и търговци, известни и заможни лекари, адвокати, професори, дипломати, изтъкнати интелектуалци. Това „висше общество“ се свързвало чрез семейни, роднински и брачни връзки. Богатите семей ства от елита имали представителни домове със салони, където уреждали журфиксове, обеди, чайове, галавечери (банкети), на които си давали сре ща гастрономията, модата, луксът. Популярни в тези среди били игрите на карти и хазартът („комар“).37 Сигурен признак за принадлежност към вис шето общество било членуването в елитни клубове, като „Юнион клуб“, в който се влизало трудно - по представяне от „кръстници“ и с балотаж; той бил редовно посещаван и от чуждите дипломати. Подобни асоциации на социалния елит с ограничен достъп били „Ротари клуб“, „Граждански клуб“, „Руският клуб“, както и по-нетрайните „политически салони“. Все пак, при сходния социален произход и динамичната социална ситуация, дистанцията не била особено голяма, намалявана и от широки роднински и землячески връзки.38 36 Иречек, Константин. Пътувания по България, с. 110; Нейков, Петър. Завчера и вчера, с. 81 (цит.: „София беше малка, всички се знаеха и почти всеки срещнат човек беше познат.“)37 Иречек за ранния период: „В София едни убиват цялото си свободно време в полити чески словоизвержения, други прекарват цели нощи в карточни игри, гдето злато и с р е б р о звънти до зори по румънски и руски примери, и мнозина са пленници в шумнооживените хра мове на грациите, които пълнят един отдалечен квартал.“ Иречек, Константин. К н я ж е с т в о България, с. 352. 38 Кацаров, Константин. 60 години живяна история. МопЛгеаих, Ргогшм
I Пепгмвр*
ШШщш, пт - тя* год
.»УХОТОЧНО 8 -т
« ц ^ 1 ВЕЧЕРЬ
о т к д а л н Е сезон .;, н д р & к д а Прлв плт през този сезон
ввднно У Б И Е Ц А Т НА АСЕНЯ I Исторична»/ухи» * 5 ийсад* ©г 8. Др*м». Д И Ш :
1
[§|г
(ЧМ НЯЦМ . ЙЙ,Хй>в»9,
1зИз=й1ё «г*™,
ЦЕНИ ОБИКНОВЕНИ В И Л & Т И г* 282 8 « „Й В Д Н К О “ В р в * *рем § Ив в н т р т к т и т в щ е ввирн ор к вл т р в и * Н *р опер*.
ш и шш
С гр а д а т а н а Н ар о д н и я т е а т ъ р . П ъ р в а т а ч е т в ъ р т н а X X в.
,
Театърът в Русе, 1901 г.
Д ъ р ж а в н а т а п еч а т н и ц а в С о ф и я сл е д О св о б о ж д ен и е т о
I *з**
11** «Лимони «к (Ктум т
. \
% «НЧ, «**««, ' ^
И* «*Л> ***, Й *?£Г «**». й ****** За «до» «р* щ € т
М >|М >Й I*
ИО1Ш у
Търново 2 0 . к ш я 1879. год.
Л ц и н а 1,
* у»р! и Ш8&щ щй *ям изм и ем т \(т м . е ф т я я т м »
ПРОГРАМАТА НИ.
«тдйим* ед# » [ « ш м т . ш&%. ( м ш ) щ
*|1 щттшт ?»*•»*■■\«« * л*»ш #* ттт т щ ш « *\тт тт% шшш I $ |р «ший« «»ща,«вот»ш•гш мт**%*т*ког«м^м«»в грШл» «рв»* Vшв цутц»]» ««и»шШ тар вм ^ в « у «е «
«вяш ш а иашШ *»• «им»#»* «т*. *-а*и! * « г » я* мих» шьУ?у|>-1
даиарад в* киг» «йааяпмЬ» \т яшфжь, ттт т ш я » м « » аН < * « г1 кмяим, и .* м «« ш . 0 ягкмм 4» ев ;*«**, « «*« «маял», ( ч ^ й ш , щ[ «арвггвяъ *ъ «е« * « помниш, мялт ибстюп», «ще ш&ф«я%й^тввцагдц« а«««««»«1тм л дан, а ^ е т р ш а «ишиш» «..I. *» ттт, и * т о , « § р г « |щ м л м г п м « Ф м цм яйф » «« », и « а *а и*\шт** щШ я» т « р м г» # *м м а я м • ! * * * * т , т $ш т « м м м м е|фпмп ут ша* идм««лая№1,|вммшвПк тю щ *т«т?в#*|%«г*нш т «о«йимяю»«»асш|«ш»в№М1 Ь.сйщй в#£#«1«ш«И*% #М »М -«.тИ 1 8й?0 в-М Г».;«*¥М Ь,Л»18Р«», Да*в»ТвШ Ш М 1и***|М ММ»«»ПШ И*И» ЗДШ1^Ш >фЦI>И Ш >л8 « ?^циш «ьм>^ »цми, аи 1>,х^ Оки-ншч! в 14 “•> к ф Ь 4* 8-» в р л , 881? *• ,-й »игъ « '»■нш- йп8шаМййр®й«ТУ*м т
Ьиш№
на н^гаю н а
!'.»да>«ял«келе» .,ир«лв?»-1. 1Н.»1 е I* л. м ао«,м№
щщй*#.!*»»«-
I, «..»
з.а*р к а т . а
Д#»нгкя, е т » й ,
>
ю »Ш
1
тщ
«
.* « се « ш ш й до
,€#врк&г&*ееШрмт №^еддаорл *»% .Софи*
Д« И 1!Р«Й Ш Г, ‘
13.
Писма
ЦЬна
на
чГН ИН|Н*Д'Ь Н