Прагматика на човешкото общуване: Изследване на моделите, патологиите и парадоксите на взаимодействието

СЪВРЕМЕННА ЧУЖДЕСТРАННА ПСИХОЛОГИЯ ___________________________ 2 СЪВРЕМЕННА ЧУЖДЕСТРАННА ПСИХОЛОГИЯ РЕДАКЦИОННА КОЛЕГ...

Author: Пол Вацлавик | Джанет Бивин Бавелас | Дон. Д Джаксън

273 downloads 1231 Views 2MB Size Report

This content was uploaded by our users and we assume good faith they have the permission to share this book. If you own the copyright to this book and it is wrongfully on our website, we offer a simple DMCA procedure to remove your content from our site. Start by pressing the button below!
Report copyright / DMCA form

DOWNLOAD PDF

СЪВРЕМЕННА ЧУЖДЕСТРАННА ПСИХОЛОГИЯ ___________________________

2 СЪВРЕМЕННА ЧУЖДЕСТРАННА ПСИХОЛОГИЯ

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ Хайгануш Силгиджиян Дончо Градев Людмила Андреева Христина Гъркова

ПОЛ ВАЦЛАВИК ДЖАНЕТ БИВИН БАВЕЛАС ДОН Д. ДЖАКСЪН

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ Изследване на моделите, патологиите и парадоксите на взаимодействието

Превод от английски език Людмила Андреева

ИЗДАТЕЛСТВО НАУКА И ИЗКУСТВО

София 2004

4

Специални благодарности на многото автори и издатели, които дадоха разрешение да цитираме откъси от техни трудове. Трябва да привлечем вниманието към следните конкретни авторски права: За материала от Who's Afraid of Virginia Woolf? на Едуард Олби: Copyright © 1968 by Edward Albee. Препечатано с разрешението на автора и на Atheneum Publishers. ВНИМАНИЕ: Професионалистите и аматьорите трябва да имат предвид, че тъй като е защитена от законите за авторските права на САЩ, Великобритания, Канада и всички останали страни по Бернската и Световната конвенция за авторските права, Who's Afraid of Virginia Woolf? е предмет на авторски права. Всички права, включително професионални, аматьорски, филмови, за декламиране, четене пред публика и телевизионно излъчване и правото на превод на чужди езици са запазени. Особено ударение се поставя на въпроса за четенията, писмени разрешения за които трябва да се осигурят от агента на автора. Всички запитвания трябва да се адресират до William Morris Agency, 1740 Broadway, New York, N.Y. 10019. Авторските права за всички материали от списание Psychiatry се държат от William Alanson White Psychiatric Foundation. Откъсите от Marriage Lines от Огдън Наш се препечатват с разрешение на Little, Brown and Company; и J. M. Dent 8c Sons Ltd. Copyright 1940 by The Curtis Publishing Company. Материалът от Nineteen Eighty-Four на Джордж Оруел е с разрешение на Harcourt, Brace & World, Inc.; и Martin Seeker & Warburg Ltd. Copyright, 1949 by Harcourt, Brace & World, Inc. Препечатано с разрешение на Brandt & Brandt. Разказът “Subjugation of a Ghost" е от Zen Flesh, Zen Bones от Пол Репс. Copyright 1957 Charles E. Tuttle Co. Rutland, Vt. & Tokyo, Japan. Цитатът от рецензията на Хауард Таубман © 1962 by The New York Times Company е препечатан с разрешение.

Copyright © 1967 by W. W. Norton & Company, Inc. Paul Watzlawick, Janet Beavin Bavelas, & Don D. Jackson, Pragmatics of Human Communication: A Study of Interactional Patterns, Pathologies, and Paradoxes All rights reserves. © Людмила Маринова Андреева, превод, 2005 © Богдан Николаев Мавродинов, художник, 2005 © „Наука и изкуство“ ООД, 2005

ISBN 954-02-0301-5

На Грегъри Бейтсън, приятел и ментор

Съдържание

Въведение............................................................................................. 13 ПЪРВА ГЛАВА. Отправна рамка.................................................... 19 1.1. ВЪВЕДЕНИЕ ................................................................................. 19 1.2. ИДЕЯТА ЗА ФУНКЦИЯ И ВЗАИМООТНОШЕНИЕ ............................ 23 1.3. ИНФОРМАЦИЯ И ОБРАТНА ВРЪЗКА .............................................. 27 1.4. РЕДУНДАНТНОСТ ......................................................................... 31 1.5. МЕТАКОМУНИКАЦИЯТА И ПОНЯТИЕТО „КАЛКУЛУС“ ................. 38 1.6. ЗАКЛЮЧЕНИЯ .............................................................................. 41 1.6.1. Понятието за черната кутия .......................................... 41 1.6.2. Съзнание и безсъзнателно ................................................. 42 1.6.3. Настояще срещу минало ................................................... 43 1.6.4. Следствие срещу причина ................................................. 43 1.6.5. Кръговостта на комуникационните модели ................... 44 1.6.6. Относителността на „нормално“ и „анормално“ ....... 44 ВТОРА ГЛАВА. Някои предварителни аксиоми на комуникацията ..................................................... 46 2.1. ВЪВЕДЕНИЕ ................................................................................. 46 2.2. НЕВЪЗМОЖНОСТТА ДА НЕ СЕ ОБЩУВА ....................................... 46 2.2.1. Цялото поведение е комуникация ..................................... 46 2.2.2. Единици на комуникацията (съобщение, взаимодействие, модел) ....................................................... 48 2.2.3. Шизофренични опити да не се комуникира..................... 48 2.2.4. Дефиниция на аксиомата .................................................. 49 2.3. НИВА НА СЪДЪРЖАНИЕТО И ВЗАИМООТНОШЕНИЕТО В КОМУНИКАЦИЯТА ......................................................................... 49 2.3.1. Аспекти на „съобщаване“ и „заповядване“ .................... 49 2.3.2. Данни и инструкции в работата на компютрите ......... 50 2.3.3. Комуникация и метакомуникация .................................... 51 2.3.4. Дефиниция на аксиомата .................................................. 52 2.4. ПУНКТУАЦИЯ НА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ОТ СЪБИТИЯ ................. 52 2.4.1. Пунктуацията организира поведенческите последователности .............................................................. 52

8 2.4.2. Различни „реалности“ заради различни пунктуации ........................................................................... 54 2.4.3. Безкрайни осцилиращи серии на Болцано ......................... 56 2.4.4. Дефиниция на аксиомата .................................................. 57 2.5. ДИГИТАЛНА И АНАЛОГОВА КОМУНИКАЦИЯ................................ 57 2.5.1. В естествените и сътворените от човека организми ............................................................................... 57 2.5.2. В човешката комуникация ................................................. 59 2.5.3. Уникално човешката употреба на двата вида ............... 60 2.5.4. Проблемът за превода от единия към другия вид ........... 61 2.5.5. Дефиниция на аксиомата .................................................. 64 2.6. СИМЕТРИЧНО И ВЗАИМОДОПЪЛВАЩО СЕ ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ .... 64 2.6.1. Шизмогенеза ....................................................................... 64 2.6.2. Дефиниция на симетрията и допълването ...................... 65 2.6.3. Метадопълване ................................................................... 66 2.6.4. Дефиниция на аксиомата .................................................. 67 2.7. ОБОБЩЕНИЕ ................................................................................. 67 ТРЕТА ГЛАВА. Патологична комуникация .................................. 69 3.1. ВЪВЕДЕНИЕ .................................................................................. 69 3.2. НЕВЪЗМОЖНОСТТА ДА НЕ СЕ КОМУНИКИРА ............................... 69 3.2.1. Отричане на комуникацията при шизофренията ........... 70 3.2.2. Нейната противоположност .......................................... 71 3.2.3. По-широки последствия .................................................... 71 3.2.3.1. „Отказ“ от комуникация .........................................................72 3.2.3.2. Приемане на комуникацията ..................................................72 3.2.3.3. Дисквалификация на комуникацията ....................................72 3.2.3.4. Симптомът като комуникация ................................................75

3.3. НИВОВА СТРУКТУРА НА КОМУНИКАЦИЯТА (СЪДЪРЖАНИЕ И ВЗАИМООТНОШЕНИЕ) ................................................................. 76 3.3.1. Объркване на нивата.......................................................... 77 3.3.2. Несъгласие ........................................................................... 78 3.3.3. Дефиниция на себе си и на другия ..................................... 79 3.3.3.1. Потвърждение ..........................................................................80 3.3.3.2. Отхвърляне...............................................................................81 3.3.3.3. Девалидизиране .......................................................................82

3.3.4. Нива на междуличностно възприятие ............................. 85 3.3.5. Непромокаемост ................................................................ 86 3.4. ПУНКТУАЦИЯТА НА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ОТ СЪБИТИЯ ............. 89 3.4.1. Несъответстваща пунктуация ........................................ 89 3.4.2. Пунктуация и реалност ..................................................... 90 3.4.3. Причина и следствие .......................................................... 91

9 3.4.4. Самоизпълняващи се пророчества ................................... 93 3.5. ГРЕШКИ В „ПРЕВОДА“ МЕЖДУ АНАЛОГОВ И ДИГИТАЛЕН МАТЕРИАЛ ..................................................................................... 94 3.5.1. Двусмислеността на аналоговата комуникация ............ 94 3.5.2. Аналоговата комуникация призовава за взаимоотношение................................................................. 95 3.5.3. Липсата на „не“ в аналоговата комуникация ................ 96 3.5.3.1. Изразяване на „не“ чрез непоява ........................................... 97 3.5.3.2. Ритуал ...................................................................................... 98

3.5.4. Другите истинни функции в аналоговата комуникация .......................................................................... 99 3.5.5. Хистерични симптоми като ретранслация в аналоговото ........................................................................ 100 3.6. ПОТЕНЦИАЛНИ ПАТОЛОГИИ НА СИМЕТРИЧНОТО И ВЗАИМОДОПЪЛВАЩОТО СЕ ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ ......................... 101 3.6.1. Симетрична ескалация .................................................... 101 3.6.2. Ригидно взаимно допълване ............................................. 102 3.6.3. Взаимно стабилизиращият ефект на двата вида ....... 104 3.6.4. Примери............................................................................. 104 3.6.5. Заключения ........................................................................ 110 ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. Организацията на човешкото взаимодействие ........................................... 112 4.1. ВЪВЕДЕНИЕ ............................................................................... 112 4.2. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО КАТО СИСТЕМА ...................................... 113 4.2.1. Времето като променлива .............................................. 114 4.2.2. Дефиниция на система .................................................... 114 4.2.3. Среда и подсистеми ......................................................... 115 4.3. СВОЙСТВАТА НА ОТВОРЕНИТЕ СИСТЕМИ ................................. 117 4.3.1. Цялост............................................................................... 117 4.3.1.1. Несумарност ......................................................................... 119 4.3.1.2. Неедностранност .................................................................. 120

4.3.2. Обратна връзка ................................................................ 120 4.3.3. Еквифиналност................................................................. 121 4.4. СЪЩЕСТВУВАЩИ ИНТЕРАКЦИОННИ СИСТЕМИ ......................... 123 4.4.1. Актуални взаимоотношения ........................................... 124 4.4.1.1. Описание срещу обяснение ................................................. 124

4.4.2. Ограниченост ................................................................... 126 4.4.3. Правила на взаимоотношението.................................... 127 4.4.4. Семейството като система .......................................... 128 4.4.4.1. Цялост .................................................................................... 129 4.4.4.2. Неагрегираност ..................................................................... 130

10 4.4.4.3. Обратна връзка и хомеостаза................................................133 4.4.4.4. Калибриране и стъпкови функции .......................................140

4.5. ОБОБЩЕНИЕ ............................................................................... 141 ПЕТА ГЛАВА. Комуникационен подход към пиесата „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ ........................... 142 5.1. ВЪВЕДЕНИЕ ................................................................................ 142 5.1.1. Обобщение на сюжета .................................................... 143 5.2. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО КАТО СИСТЕМА....................................... 145 5.2.1. Време и ред, действие и реакция ..................................... 145 5.2.2. Дефиниция на системата ................................................ 146 5.2.3. Системи и подсистеми .................................................... 147 5.3. СВОЙСТВАТА НА ОТВОРЕНАТА СИСТЕМА.................................. 148 5.3.1. Цялостност....................................................................... 148 5.3.2. Обратна връзка ................................................................ 150 5.3.3. Еквифиналност ................................................................. 150 5.4. СЪЩЕСТВУВАЩА ИНТЕРАКЦИОННА СИСТЕМА ......................... 152 5.4.1. „Играта“ на Джордж и Марта ..................................... 152 5.4.1.1. Техният стил ..........................................................................159

5.4.2. Синът ................................................................................. 163 5.4.3. Метакомуникация между Джордж и Марта ............... 169 5.4.4. Ограничение в комуникацията ........................................ 173 5.4.5. Обобщение ......................................................................... 175 5.4.5.1. Стабилност ............................................................................175 5.4.5.2. Калибриране ..........................................................................176 5.4.5.3. Рекалибриране .......................................................................176

ШЕСТА ГЛАВА. Парадоксална комуникация ............................ 177 6.1. ПРИРОДАТА НА ПАРАДОКСА ...................................................... 177 6.1.1. Дефиниция ......................................................................... 178 6.1.2. Трите типа парадокси ..................................................... 179 6.2. ЛОГИКО-МАТЕМАТИЧЕСКИ ПАРАДОКСИ ................................... 180 6.3. ПАРАДОКСАЛНИ ДЕФИНИЦИИ ................................................... 182 6.4. ПРАГМАТИЧНИ ПАРАДОКСИ ...................................................... 184 6.4.1. Парадоксални предписания .............................................. 184 6.4.2. Примери на прагматични парадокси .............................. 185 6.4.3. Теорията за психологическата дилема .......................... 199 6.4.3.1. Съставките на психологическата дилема ............................199 6.4.3.2. Патогенност на психологическата дилема ..........................201 6.4.3.3. Връзката Ј с шизофренията...................................................202 6.4.3.4. Противоречиви срещу парадоксални предписания ............203 6.4.3.5. Поведенчески ефекти от психологическата дилема ...........205

11 6.4.4. Парадоксални предвиждания .......................................... 206 6.4.4.1. Съобщението на директора.................................................. 207 6.4.4.2. Недостатъкът на ясното мислене ........................................ 208 6.4.4.3. Недостатъкът на доверието ................................................. 210 6.4.4.4. Неустановимост .................................................................... 214 6.4.4.5. Практически пример ........................................................... 214 6.4.4.6. Доверие: Дилемата на затворника ....................................... 216

6.5. ОБОБЩЕНИЕ .............................................................................. 218 СЕДМА ГЛАВА. Парадоксът в психотерапията ......................... 219 7.1. ИЛЮЗИЯТА ЗА АЛТЕРНАТИВИТЕ ................................................ 219 7.1.1. Приказката за жената от Бат ..................................... 219 7.1.2. Определение ...................................................................... 220 7.2. „ИГРАТА БЕЗ КРАЙ“ ................................................................... 221 7.2.1. Три възможни решения .................................................... 222 7.2.2. Парадигма на психотерапевтичната интервенция ..... 224 7.3. ПРЕДПИСВАНЕ НА СИМПТОМА .................................................. 225 7.3.1. Симптомът като спонтанно поведение ....................... 225 7.3.2. За отстраняването на симптома.................................. 226 7.3.3. Симптомът в неговия междуличностен контекст ..... 227 7.3.4. Кратко резюме ................................................................. 227 7.4. ТЕРАПЕВТИЧНИ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ДИЛЕМИ............................ 228 7.5. ПРИМЕРИ НА ТЕРАПЕВТИЧНИ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ДИЛЕМИ ...... 230 7.6. ПАРАДОКСЪТ В ИГРАТА, ХУМОРА И ТВОРЧЕСТВОТО ................ 240 ЕПИЛОГ. Екзистенциализмът и теорията за човешкото общуване: обзор ............................................................ 244 8.1 ЧОВЕКЪТ В НЕГОВАТА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ВРЪЗКА .................... 244 8.2 СРЕДАТА КАТО ПРОГРАМА ......................................................... 245 8.3 ОТНАСЯНЕ КЪМ РЕАЛНОСТТА КАТО НЕЩО РЕАЛНО ................... 246 8.4 НИВА НА ПОЗНАНИЕТО, ПРИНЦИПИ ОТ ТРЕТИ РЕД..................... 246 8.4.1 Аналогии на принципи от трети ред .............................. 249 8.5 СМИСЪЛ И НИЩО ....................................................................... 250 8.6 ПРОМЯНА НА ПРИНЦИПИТЕ ОТ ТРЕТИ РЕД ................................. 252 8.6.1 Аналогии с теорията за доказателството .................... 253 8.6.2 Доказателството на Гьодел ........................................... 255 8.6.3 Tractatus на Витгенщайн и крайният парадокс на съществуването ................................................................. 256 Библиография ................................................................................... 258 Речник ................................................................................................ 269 ИНДЕКС ............................................................................................ 273

Въведение

Тази книга се занимава с прагматичните (поведенчески) ефекти на човешкото общуване, като специално внимание е отделено на поведенческите разстройства. По време когато дори граматическите и синтактичните кодове на вербалното общуване не са били формализирани и расте скептицизмът по отношение на възможността семантиката на човешкото общуване да се постави във всеобхватна рамка, всеки опит за систематизиране на нейната прагматика сигурно изглежда доказателство за невежество или безочие. Ако при настоящото състояние на познанието не съществува адекватно обяснение даже на усвояването на майчиния език, колко по-далечна е надеждата за абстрахиране на формалните отношения между общуването и поведението? От друга страна, видно е, че общуването е condition sine qua non1 на човешкия живот и социалния ред. Еднакво очевидно е, че от началото на съществуването си човешкото същество е включено в сложен процес на усвояване на правилата на общуването с минимално съзнание за съдържанието на този набор от правила, на този калкулус2 на човешкото общуване. Настоящата книга няма да надскочи това минимално съзнание. Тя няма претенции да е нещо повече от опит за изграждане на модел и представяне на някои факти, които, изглежда, го подкрепят. Прагматиката на човешкото общуване е наука в зародиш, способна почти само да прочете и да напише собственото си име, и е далеч от притежаването на свой консистентен език. В частност, интеграцията Ј с много други области на научни търсения е задача на бъдещето. Същевременно с надеждата за подобна бъдеща интеграция тази книга е насочена към учените във всички онези области, в които се срещат проблемите на системното взаимодействие в най-широк смисъл. От латински – условие, без което не може; задължително условие. – Б. пр. (1) Метод на изчисление в специална система за означаване (например логика или символна логика); (2) математически методи, включващи диференциалното и интегралното смятане; (3) система на подреждане на сложни или взаимосвързани части. – Б. пр. 1 2

14

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ

Може да се твърди, че книгата пренебрегва важни изследвания, които са пряко свързани с нейната предметна материя. Оскъдността на явното позоваване на невербалното общуване, както и липсата на препратки към общата семантика също могат да са обект на критика. Тази книга обаче не може да е нещо повече от въведение в прагматиката на човешкото общуване (област, която досега е получила подозрително малко внимание) и следователно не може да сочи всички съществуващи връзки с други области на изследвания, без да се превърне в енциклопедична в лошия смисъл на думата. По същата причина трябваше да сложим ограничение върху позоваването на многобройни други трудове върху теорията за човешкото общуване, особено когато такива произведения се ограничават до изучаване на общуването като еднопосочно явление (от говорещ към слушащ) и не го разглеждат като процес на взаимодействие. Интердисциплинарните последствия на предметната материя се отразяват в начина на нейното представяне. Примерите и аналогиите са избрани от широк спектър от предмети, които изглеждат приложими, макар че преобладават тези от областта на психопатологията. Особено там, където за аналогия е използвана математиката, трябва ясно да се разбира, че нейното присъствие е единствено като език, който е необикновено подходящ за изразяване на сложни взаимоотношения, и използването му няма за цел да внушава, че според нас данните ни са готови за квантификация. Обратното, доста либералната употреба на примери от литературата може би изглежда научно недопустима на много читатели, защото да докажеш нещо чрез позоваване на фрагменти от художественото въображение сякаш наистина е слабо доказателство. Тези цитати от литературата имат за цел не да доказват, а да илюстрират и да изясняват теоретична теза чрез представянето Ј посредством по-лесно разбираем език и в никакъв случай не внушаваме, че сами по себе си те доказват нещо. Накратко, тези примери и аналогии са модели на дефиниция, а не прогностични (утвърждаващи) модели. На различни места в книгата основни понятия от различни други области изискват определение, което на всеки експерт в тази конкретна сфера ще изглежда ненужно. За да го предупредим, а също и за удобство на общата читателска аудитория представяме кратък обзор на главите и техните части.

Въведение

15

Първа глава се опитва да очертае отправната рамка. Тя въвежда основни идеи като функция (част 1.21), информация и обратна връзка (ч. 1.3) и редундантност2 (ч. 1.4) и постулира съществуването на все още неформализиран код – калкулус – на човешкото общуване, чиито правила се спазват в успешното общуване, но не и когато комуникацията е нарушена. Втора глава дефинира някои аксиоми на този хипотетичен калкулус, а потенциалните патологии, внушавани от аксиомите, се изследват в трета глава. Четвърта глава разширява теорията за общуването на организационно или структурно равнище въз основа на модел на човешките отношения като системи и затова по-голямата част от главата е посветена на обсъждането и приложенията на принципите на Общите системи. Пета глава е чиста илюстрация на материала за системите, имаща за цел да вдъхне живот и конкретност на теорията, която в крайна сметка се занимава с непосредственото взаимодействие на човешките същества. Шеста глава се занимава с поведенческите ефекти на парадокса. Това изисква дефиниция на понятията (ч. 6.1, 6.2 и 6.3), която може да се пропусне от читателя, запознат с литературата върху антиномиите3 и особено с парадокса на Ръсел4. Част 6.4 въвежда помалко познатото понятие за прагматичните парадокси, особено тео-

1 Десетичното подразделение на главите е въведено не за да объркваме или да впечатляваме читателя, а да посочим ясно организационната структура на главата и да улесним препратките в книгата. 2 Излишество от някакви езикови средства. – Б. пр. 3 Антиномия – противоречие между две взаимно изключващи се положения или два принципа, които еднакво убедително могат да се докажат по логически път (например „Светът е безкраен“ и „Светът е краен“). – Б. пр. 4 Парадоксът на бръснаря, предложен от Бертранд Ръсел, е следният: Единственият бръснар в селото заявил, че бръсне всеки, който не се бръсне сам. На повърхността това е съвсем невинна забележка, докато не се зададе въпросът: „Кой бръсне бръснаря?“ Ако той не се бръсне сам, тогава е един от мъжете в селото, които не се бръснат сами, и следователно е бръснат от бръснаря, т. е. от себе си. Ако се бръсне сам, той, разбира се, е един от хората в селото, които не се бръснат от бръснаря. Вътрешното противоречие се крие във факта, че твърдението се прави за „всички“ членове на определен клас, когато твърдението или обектът, за който то се отнася, е член на класа. Накратко, парадоксът на Ръсел се фокусира върху онези класове, които са членове на самите себе си, и тези, които не са членове на самите себе си. Ръсел се опитва да разреши парадокса на класа на всички класове, като въвежда понятието „йерархия на логическите типове“, но без особен успех. Всъщност целият проблем е много близък до философските основи на математиката. – Б. пр.

16


рията за психологическата дилема и нейния принос за разбирането на шизофренното общуване. Седма глава е посветена на терапевтичните ефекти на парадокса. С изключение на теоретичните съображения в ч. 7.1 и 7.2 тя е написана със специален поглед към клиничните приложения на парадоксалните модели на общуване и завършва с кратко отклонение към ролята на парадокса в играта, хумора и творчеството (ч. 7.6). Епилогът, посветен на общуването на човека с реалността в поширокия смисъл, няма претенции да е нещо повече от бегъл поглед. Той постулира, че ред, аналогичен на йерархичната структура на логическите типове, просмуква човешкото съзнание за съществуването и детерминира крайната познаваемост на неговата вселена. Тъй като ръкописът беше критично оценен от различни експерти от области от психиатрията и биологията до електроинженерството, стана видно, че всяка част може да се сметне за примитивна от някои и за твърде специализирана от други. По същия начин включването на дефиниции – или в текста, или в бележки под линия – би могло да се приеме като обидно снизходително от някого, за когото терминът е част от всекидневния професионален език, а за обикновения читател липсата на определение често носи дразнещото послание: „Ако не знаете какво означава това, ние не можем да си правим труда да ви казваме.“ Затова в края на книгата решихме да включим речник, който съдържа само онези термини, които не се срещат в обикновените речници и не са дефинирани в текста. Авторите искат да изразят благодарността си на всички хора, които четоха целия ръкопис или негови части и ни оказаха помощ, насърчение и съвет, особено д-р Пол С. Акилис, д-р Джон Х. Уийклънд, д-р Карлос Е. Слузки, д-р Ръсел Лий, д-р Ричард Фиш и д-р Артър Бодин – все наши колеги от Института за психологически изследвания, д-р Албърт Е. Шефлен, Психиатричен институт на Източна Пенсилвания и Училището по медицина на Темпъл Юнивърсити, д-р Карл Х. Прибрам, д-р Ралф Ай Джейкъбс и д-р Уилям К. Демънт от Училището по медицина на Стенфордския университет, инж. Хенри Лонгли, Уестърн Дивелъпмънт Лабораторис (Филко), д-р Ноел П. Томпсън, шеф на Отдел по медицинска електроника, Медицинска изследователска фондация, Пало Алто, и д-р Джон П. Спийгъл, Център за изследване на личността, Харвардски университет. Разбира се, отговорността за приетите позиции и за грешките, които е възможно да са допуснати, е изключително на авторите. Този труд беше подкрепен от Националния институт по психично здраве (стипендия MH 07459-01), фондацията „Робърт К. Уийлър“,

Въведение

17

фондацията „Джеймс Маккийн Кетъл“ и Националната асоциация за психично здраве, за чиято помощ сме искрено благодарни. Пало Алто март 1966 г.

Първа глава Отправна рамка

1.1

Да разгледаме следните ситуации: Популацията от лисици в определена област на Северна Канада демонстрира забележителна периодичност на увеличаването и намаляването на числеността си. В цикъл от четири години тя достига пиковата си стойност, спада почти до изчезване и след това отново започва да се множи. Ако вниманието на биолога беше ограничено само до лисиците, тези цикли щяха да останат необясними, защото в природата на лисицата или на целия биологичен вид няма нищо, което би могло да обясни тези промени. Същевременно, след като се осъзнае, че лисиците ловуват почти изключително диви зайци и че тези зайци нямат почти никакъв друг естествен враг, това отношение между двата вида осигурява задоволително обяснение на иначе мистериозния феномен. Тогава може да се види, че зайците проявяват идентичен цикъл, но с противоположни увеличения и намаления на числеността: колкото повече лисици има, толкова повече зайци са убивани от тях, така че в крайна сметка храната за лисиците намалява твърде много. Броят им спада, давайки на оцелелите зайци възможност да се множат и отново да „процъфтяват“ практически в отсъствието на своите врагове – лисиците. Изобилието от зайци е благоприятно за оцеляването и увеличаването на лисиците и т. н. Човек припада и спешно е закаран в болница. Изследващият го лекар констатира безсъзнанието, крайно ниското кръвно налягане и по принцип клиничната картина на остро алкохолно или наркотично отравяне. Изследванията

20

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ обаче не показват следи от подобни вещества. Състоянието на пациента остава необяснимо, докато не идва в съзнание и не споделя, че е минен инженер, който току-що се е върнал от двегодишна работа в медна мина, разположена на височина 4560 м в Андите. Сега става ясно, че състоянието му не е болест в обичайния смисъл на органен или тъканен дефицит, а е проблем на адаптацията на клинично здрав организъм към драстично променена среда. Ако вниманието на лекаря беше останало съсредоточено единствено върху пациента и ако се вземаше предвид само екологията на обичайната среда на лекаря, състоянието на пациента щеше да остане загадка. В градината на селска къща минаващите по тротоара отвън наблюдават брадат мъж, който се влачи, лежи на земята, лази по ливадата под формата на цифрата 8, непрекъснато гледа през рамо и кряка без прекъсване. Точно така етологът Конрад Лоренц описва своето поведение по време на един от експериментите си върху „импринтинга“ (запечатването) с малки гъски, след като е взел ролята на тяхна майка. „Поздравявах се – пише той – с подчинението и точността, с които малките гъски се полюшкваха след мен, когато внезапно погледнах и видях до оградата куп с мъртвешко бледи лица: група туристи надничаше през нея и зяпаше ужасено към мен.“ Животинките били скрити във високата трева и всичко, което туристите виждали, било абсолютно необяснимо, всъщност ненормално поведение (Lorenz, 1952, р. 43).

Тези привидно несвързани примери имат общ знаменател: явлението остава необяснимо, докато спектърът на наблюдението не стане достатъчно широк, за да включи контекста, в който то се появява. Неуспехът да се разбере сложността на взаимоотношението между събитието и матрицата, в която то се осъществява, между организма и неговата среда, или изправя наблюдателя пред нещо „мистериозно“, или го кара да приписва на своя обект на изследване определени свойства, които е възможно той да не притежава. В сравнение с широкото приемане на този факт в биологията поведенческите науки все още в голяма степен се основават на монадното становище за индивида и на отдавна почитания метод на изолирането на променливите. Това става особено видно, когато обектът на

Отправна рамка

21

изучаване е разстроеното поведение. Ако проявяващият такова поведение (психопатология) човек се изучава в изолация, изследването трябва да се занимава с природата на разстройството и в поширокия смисъл с природата на човешкия разум. Ако границите на изследването се разширят, за да включат ефектите от това поведение върху околните, тяхната реакция на него и контекста, в който всичко това се осъществява, фокусът се измества от изкуствено изолираната монада към взаимоотношението между частите на поширока система. От дедуктивното изследване на разума наблюдателят на човешкото поведение се насочва към изучаване на наблюдаемите прояви на взаимоотношението. Проводникът на тези прояви е общуването. Искаме да предложим идеята, че изучаването на човешкото общуване може да се раздели на същите три области на синтаксиса, семантиката и прагматиката, установени от Морис (Morris, 1938) и следвани от Карнап (Carnap, 1942, р. 9) за изучаване на семиотиката (общата теория за знаците и езика). Приложени към рамката на човешкото общуване, за първата от тези области може да се каже, че покрива проблемите на преноса на информация и следователно е основната сфера на теоретика на информацията. Неговият интерес е концентриран върху проблемите на кодирането, каналите, капацитета, шума, редундантността и другите статистически свойства на езика. Тези проблеми са предимно синтактически и той не се интересува от смисъла на символите в съобщението. Смисълът е основният интерес на семантиката. Макар че е напълно възможно да се предават стрингове1 от символи със синтактическа точност, те ще останат безсмислени, ако изпращащият и получателят не са се разбрали предварително за тяхното значение. В този смисъл цялата обща информация предполага семантична конвенция. И накрая, общуването засяга поведението и това е прагматичният аспект. Въпреки че е възможно ясното концептуално разграничение на трите области, те въпреки това остават взаимозависими. Както посочва Джордж (George, 1962, р. 41), „в много отношения е вярно, че синтаксисът е математическа логика, семантиката е философия или философия на науката, а прагматиката е психология, но тези области всъщност не са абсолютно различни“. Тази книга ще се докосне до трите области, но ще се занимаваме предимно с прагматиката, т. е. поведенческите ефекти на общуването. В тази връзка още от самото начало трябва да стане ясно, че двата термина „общуване/комуникация“ и „поведение“ се използват 1

От англ. – низ, ред, редица, поредица. – Б. пр.

22


практически като синоними, защото данните на прагматиката не са само думите, техните конфигурации и смисъл – материалът, с който работят синтаксисът и семантиката, но и техните невербални съпътстващи обстоятелства и езикът на тялото. Нещо повече, ние бихме добавили към личните поведенчески действия комуникационните насоки, вътрешно присъщи на контекста, в който се осъществява общуването. Следователно от тази перспектива на прагматиката цялото поведение, а не само речта е комуникация и общуването – дори комуникационните насоки в безличен контекст – въздейства върху поведението. Нещо повече, ние се интересуваме не само (като прагматиката по принцип) от ефекта на къс комуникация върху получателя, а и от въздействието на реакцията на получателя върху изпращащия. Затова бихме предпочели да се съсредоточаваме по-малко върху отношенията изпращащ–знак или получател–знак и повече върху отношението изпращащ–получател така, както е опосредствано от комуникацията. Тъй като този комуникационен подход към явленията на човешкото поведение – нормално и анормално – се основава на наблюдаемите прояви на взаимоотношението в най-широкия смисъл, той е концептуално по-близък до математиката, отколкото до традиционната психология, защото математиката е дисциплина, която най-непосредствено се интересува от взаимоотношенията между, а не от природата на цялостите. Психологията, от друга страна, традиционно демонстрира силна тенденция към монадно становище за човека и следователно към разглеждането като реално на онова, което все повече се разкрива като сложни модели на взаимоотношения и взаимодействие. Родството на нашата хипотеза с математиката ще се отбелязва винаги когато е възможно. Това не бива да отблъсква читателя, който няма специални познания в областта, защото той няма да се сблъска с формули или друг специфичен символизъм. Макар че някой ден човешкото поведение може да открие адекватното си изразяване в математическия символизъм, нашето намерение определено не е да се опитваме да правим подобна квантификация. Ние по-скоро ще се обръщаме към огромния обем работа, вършена в определени клонове на математиката, когато резултатите там обещават да осигурят полезен език за описание на явленията на човешкото общуване.


23

1.2 ИДЕЯТА ЗА ФУНКЦИЯ И ВЗАИМООТНОШЕНИЕ

Основната причина математиката да служи за аналогия или обяснителен принцип се крие в ползата на математическото понятие функция. За да се обясни, е нужно кратко отклонение към теорията за числата. Философите на науката, изглежда, са съгласни, че найсъществената стъпка в развитието на модерното математическо мислене от Декарт до наши дни е постепенната поява на ново понятие за число. За древногръцките математици числата са били конкретни, реални, възприемаеми величини, разбирани като свойства на еднакво реални обекти. Така геометрията се е интересувала от измерването, а аритметиката – от броенето. В блестящата си глава On the Meaning of Numbers („За значението на числата“) Осуалд Спенглър (Spengler, 1926) показва не само как идеята за нулата като число е била немислима, но и че отрицателните величини нямали място в реалността на класическия свят: „Отрицателните величини нямат съществуване. Изразът (–2) х (–3) = +6 не е нито нещо възприемаемо, нито репрезентация на величина“ (р. 66). Както описва Спенглър, идеята, че числата са израз на величини, в продължение на две хиляди години остава доминираща: През цялата история досега няма друг пример една Култура в такава степен да е благоговяла и да се е подчинявала на друга, отдавна изчезнала Култура по въпросите на науката, както нашата благоговее пред Класическата. Нужно е твърде дълго време, преди да намерим смелостта да мислим самостоятелно. Макар че желанието да се имитира Класическата епоха присъства непрекъснато, всяка стъпка от опита ни води в реалност, отдалечаваща се все повече от въображаемия идеал. Историята на западното познание е история на прогресивна еманципация от Класическата мисъл, еманципация, която никога не е била желана, но е била наложена в дълбините на безсъзнателното. И така, развитието на новата математика се състои от дълга, тайна и най-накрая победна битка срещу идеята за величината (р. 76). Няма нужда да навлизаме в подробности за това, как е била спечелена тази победа. Достатъчно е да кажем, че решаващото събитие се е случило през 1591 г., когато Виет въвежда обозначението с букви вместо с цифри. С това идеята за числата като дискретни

24


величини е запратена на задно място и се ражда влиятелното понятие за променливата – понятие, което за класическия древногръцки математик щеше да е също толкова нереално, колкото и халюцинацията. Защото за разлика от числото, обозначаващо възприемаема величина, променливите нямат собствен смисъл: те са смислени само в отношението си една към друга. С въвеждането на променливите се осъзнава едно ново измерение на информацията и така се формира новата математика. Отношението между променливите (обикновено, но не задължително изразявано като уравнение) съставлява понятието функция. Ако още веднъж цитираме Спенглър (Spengler, 1926, р. 77), функциите: изобщо не са числа в пластичния смисъл, а са знаци, представящи връзка, която е лишена от отличителните белези на величината: форма и уникално значение, безкрайност от възможни позиции с подобен характер, ансамбъл, обединен и постигащ по този начин съществуване като число. Цялото уравнение, макар и написано чрез злощастната ни система за обозначение като множество от термини, всъщност е едно-единствено число, като х, y, z са толкова числа, колкото „+“ и „=“. Така например, установявайки специфично отношение между x и y, уравнението y2 = 4ax включва всички свойства на крива 1. Между появата на математическото понятие за функция и събуждането на психологията за понятието „взаимоотношение“ съществува подтикващ към размисъл паралелизъм. От дълго време – в известен смисъл от Аристотел – разумът се схваща като последователност от свойства или характеристики, с които индивидът е надарен в по-голяма или по-малка степен, почти както би могъл да има стройно или набито тяло, червена или руса коса и т. н. Краят на 1 Колко измамно може да е значението на числата като величини дори когато тяхното основно намерение е да обозначават конкретни величини, например в икономиката, се илюстрира от една неотдавнашна статия на Дж. Дейвид Стърн (Stern, 1964). Пишейки за националния дълг, той показва, че изследван в изолация и следователно в термините на абсолютните величини, националният дълг на САЩ е претърпял зашеметяващо увеличение от 257 милиарда долара през 1947 г. на 304 милиарда долара през 1962 г. Същевременно, ако се постави в правилния контекст, например изразен по отношение на нетния свободен личен доход, спадът от 151 % до 80 % през този период става видим. Лаиците и политиците са особено склонни да допускат тази конкретна икономическа грешка, макар че икономистите отдавна ценят само системите от икономически променливи, а не изолираните или абсолютните единици.


25

ХІХ в. става свидетел на началото на експерименталната ера в психологията, а заедно с нея и на въвеждането на много по-усъвършенстван речник, който обаче в едно отношение по същество не е различен: той пак е изграден от отделни и повече или по-малко несвързани понятия. Тези понятия се наричат психични функции – за съжаление, защото те нямат отношение към математическото понятие за функция и в действителност не са имали за цел да обозначават такова отношение. Както знаем, усещанията, възприятията, аперцепциите, вниманието, паметта и няколко други понятия се дефинират като такива функции и огромен обем работа е вършена и продължава да се върши, за да се изучават всички те в изкуствена изолация едно от друго. Същевременно Ашби например е показал как допускането за паметта е пряко свързано с наблюдаемостта на дадена система. Той посочва, че за наблюдател, който притежава цялата нужна информация, всяко позоваване на миналото (и следователно на съществуването на памет в системата) е ненужно. Той може да обясни поведението на системата чрез състоянието Ј сега. Ашби (Ashby, 1956, p. 117) дава следния пример от практиката: … да предположим, че съм в дома на приятел и докато отвън преминава кола, кучето му се втурва към ъгъла на стаята и се свива. За мен поведението е без причина и е необяснимо. Тогава моят приятел казва: „Преди шест месеца го прегази кола.“ Поведението сега е обяснимо чрез позоваване на събитие, случило се преди шест месеца. Ако кажем, че кучето е демонстрирало „памет“, до голяма степен говорим за същия факт – че поведението му може да се обясни не чрез позоваване на настоящото му състояние, а чрез състоянието му преди шест месеца. Ако не внимава, човек може да каже, че кучето „има“ памет, и след това да мисли за него като за имащо нещо точно така, както има кичур черна козина. След това е възможно да се изкуши да търси това нещо и да открие, че „нещото“ притежава някои много любопитни свойства. Ясно е, че „паметта“ не е обективно „нещо“, което системата или притежава, или не: то е понятие, което наблюдателят извиква на помощ, за да запълни пропастта, възникваща, когато част от системата е ненаблюдаема. Колкото по-малко са наблюдаемите променливи, толкова наблюдателят ще е по-принуден да разглежда събитията от миналото като имащи роля в поведението на системата. Така

26

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ „паметта“ в мозъка е само отчасти обективна. Не е чудно, че нейните свойства понякога се смятат за необичайни или дори за парадоксални. Ясно е, че въпросът изисква цялостно преосмисляне още от първия принцип.

Когато го интерпретираме, това твърдение по никакъв начин не отрича впечатляващия напредък на невропсихологическите изследвания върху съхраняването на информацията в мозъка. Очевидно е, че състоянието на животното е различно след инцидента; трябва да има някаква молекулярна промяна, някаква новосформирана верига, накратко, „нещо“, което кучето „има“ сега. Ашли обаче недвусмислено поставя на обсъждане понятието и неговото третиране като действителност. Друга аналогия, осигурена от Бейтсън (в личен разговор), е за протичащата шахматна игра. На всеки етап състоянието на играта може да се разбере единствено от настоящата конфигурация от фигури върху дъската (след като шахът е игра с пълна информация), без никакъв запис или „спомен“ за миналите ходове. Дори ако тази конфигурация се схваща като спомена за играта, това е абсолютно наблюдаема, съществуваща в настоящето интерпретация на термина. Когато речникът на експерименталната психология в крайна сметка е разширен, за да включи междуличностния контекст, езикът на психологията продължава да остава монаден. Понятия като лидерство, зависимост, екстраверсия и интроверсия, възпитание и много други стават обект на детайлно изследване. Разбира се, опасността е, че всички тези термини – дори и само ако се мислят и повтарят достатъчно дълго – приемат собствена псевдореалност и в крайна сметка „лидерството“ (понятието) става Лидерство – подлежащо на измерване количество в човешката психика, което самò по себе си се схваща като явление в изолация. След като се е осъществило това третиране на абстракцията като нещо реално, вече не се осъзнава, че терминът е единствено съкратен израз за определена форма на актуално взаимоотношение. В училище всяко дете научава, че движението е нещо относително и може да се възприеме единствено по отношение на точка за сравнение. Това, което не всеки осъзнава, е, че същият принцип важи практически за всяко възприятие и следователно за човешкото преживяване на реалността. Изследванията върху сетивата и мозъка са доказали категорично, че могат да се възприемат единствено взаимоотношения и модели на взаимоотношения и те са същността на опита. Когато чрез остроумен инструмент движението на окото се


27

направи невъзможно, така че един и същ образ се възприема от едни и същи области на ретината, ясното зрително възприятие вече не е възможно. По същия начин стабилен, неизменен звук става труден, а дори невъзможен за възприемане. А ако иска да изследва твърдостта и строежа на дадена повърхност, човек не само ще постави пръста си върху нея, но ще го движи насам-натам, защото, ако пръстът остане неподвижен, не може да се събере никаква полезна информация освен може би усещането за температура, което отново ще се дължи на относителната разлика между температурата на обекта и тази на пръста. Цитираните примери лесно могат да се умножат и неизменно ще сочат факта, че по един или друг начин в цялото възприятие е включен процес на промяна, движение или сканиране (Ruesch & Bateson, 1951, p. 173). С други думи, установява се някакво взаимоотношение, то се проверява на фона на възможно по-широк спектър, доколкото позволяват условните връзки, и в крайна сметка се извлича някаква абстракция, която – според нас – е идентична с математическото понятие за функция. Следователно не „нещата“, а функциите са същността на нашите възприятия, а функциите, както видяхме, не са изолирани величини, а „знаци, представляващи връзка… безкрайност от възможни позиции с подобен характер…“. Ако това е така обаче, не бива да се изненадваме, че дори съзнанието на човека за самия себе си по същество е съзнание за функции, за взаимоотношения, в които той участва, без значение в каква степен може впоследствие да третира това съзнание като реалност. По една случайност всички тези факти – от сензорните разстройства до проблемите на самосъзнанието – се раждат от вече богатата литература върху сензорната депривация. 1.3 ИНФОРМАЦИЯ И ОБРАТНА ВРЪЗКА

Фройд къса с голяма част от третираните като реалност абстракции на традиционната психология, когато въвежда психодинамичната теория за човешкото поведение. Не е нужно тук да подчертаваме неговите постижения. Един аспект обаче е особено релевантен на нашата тема. Психоаналитичната теория се основава на концептуален модел, съответстващ на епистемологията, която преобладава по времето на нейното формулиране. Тя постулира, че поведението е резултат предимно от издигана като хипотеза взаимозависимост на интрапсихични сили, за които се смята, че тясно следват законите за запазването и трансформацията на енергията в химията, където, ако ци-

28


тираме думите на Норбърт Уийнър 1 за онази епоха, „Материализмът очевидно е подредил собствената си граматика и тя се доминира от понятието за енергия“ (Wiener, 1947, p. 199). Класическата психоанализа като цяло остава предимно теория за интрапсихичните процеси, така че дори там, където взаимодействието с външни сили е видимо, то се приема за вторично, както е например в концепцията за „вторичната печалба“2. По принцип взаимозависимостта между индивида и неговата среда остава пренебрегвана област на психоаналитичните търсения, а точно тук понятието размяна на информация, т. е. комуникация, става незаменимо. Има съществена разлика между психодинамичния (психоаналитичния) модел, от една страна, и всяка концептуализация на взаимодействието организъм–среда, от друга, и тя може да се изясни по-добре в светлината на средната аналогия (Bateson, 1960). Ако кракът на вървящ човек удари камъче, енергията се пренася от крака към камъка, като последният ще бъде изместен и в крайна сметка отново ще намери покой в позиция, напълно детерминирана от такива фактори като количество пренесена енергия, форма и тегло на камъчето и природа на повърхността, върху която се търкаля. Ако, от друга страна, човекът ритне куче вместо камъче, животното може да скочи и да го ухапе. В този случай отношението между удара и ухапването е от много различен ред. Очевидно е, че кучето извлича енергията за реакцията си от собствения си метаболизъм, а не от ритника. Следователно това, което се пренася, не е енергия, а информация. С други думи, ритникът е къс поведение, което съобщава нещо на кучето и на тази комуникация то реагира с друг къс комуникация/поведение. Това по същество е разликата между Фройдовата психодинамика и теорията за комуникацията като обяснителни принципи на човешкото поведение. Както може да се види, те принадлежат на различни редове на комплексност: първата не може да се разшири към втората, нито пък втората може да се извлече от първата – те имат отношение на концептуален дискунтинуитет. Това концептуално изместване от енергията към информацията е съществено за почти шеметното развитие на философия на науката след края на Втората световна война и е оказало особено влияние 1 Норбърт Уийнър (род. на 26.11.1894 г. в Колумбия, Монтана, поч. на 18.03.1964 г. в Стокхолм) – американски математик, основател на науката кибернетика, занимаваща се с общите фактори на контрол и комуникация в живите организми, автоматите и организациите. Той е международно известен с формулирането на най-важните приноси към математиката през ХХ в. – Б. пр. 2 Така наречените „неофройдисти“, разбира се, поставят много по-силно ударение върху взаимодействието индивид–среда.


29

върху нашите познания за човека. Осъзнаването, че информацията за ефекта, ако е правилно осигурена на причинилия го, ще гарантира неговата стабилност и адаптация към промяната на средата, не само отваря вратата за конструирането на машини от по-висок ред (т. е. контролирани за грешки, целенасочени) и води до постулирането на кибернетиката като новата епистемология, но осигурява съвършено нови прозрения за функционирането на много сложни взаимодействащи системи, откривани в биологията, психологията, социологията, икономиката и други области. Макар че поне засега значимостта на кибернетиката не може да се оцени дори неокончателно, включените фундаментални принципи са изненадващо прости и тук ще бъдат разгледани накратко. Докато науката се е занимавала с изучаването на линейните, еднопосочни и прогресивни каузални отношения, доста на брой изключително важни явления остават извън огромната територия, завладяна от науката през последните четири века. Може би е полезно свръхопростенчество да се каже, че тези явления имат своя общ знаменател в свързаните понятия растеж и промяна. За да ги включи в единно становище за света, науката от дните на древните гърци е трябвало да прибягва до различно дефинирани, но винаги мъгляви и нелеки понятия, почиващи на идеята, че в хода на събитията има някаква цел и че крайният резултат „някак си“ детерминира стъпките, водещи към него, или тези явления се характеризират с някаква форма на „витализъм“ и следователно се изключват от науката. Така преди около 2500 години е подготвена сцената за един от големите епистемологични спорове, който продължава да се вихри и до днес: кавгата между детерминизма и телеологията1. Ако пак се върнем към изучаването на човека, психоанализата недвусмислено принадлежи на детерминистичната школа, докато например аналитичната психология на Юнг разчита в значителна степен на допускането за „ентелехия“2, която е иманентна в човека. Появата на кибернетиката променя всичко това, като показва, че двата принципа могат да се обединят в една по-всеобхватна рамка. Това становище става възможно благодарение на откритието на обратната връзка. Верига, в която събитие а влияе върху събитие b, а след това b влияе върху c, с на свой ред причинява d и т. н., ще има свойствата на детерминистична линейна система. Ако обаче d води обратно до а, системата е кръгова и функционира по съвършеДоктрина, обясняваща явленията чрез техните цели. – Б. пр. У някои виталисти нематериално жизнено начало, което направлява развитието на организма отвътре. – Б. пр. 1 2

30


но различен начин. Тя проявява поведение, по същество аналогично на поведението на явленията, които не са се поддавали на анализ в термините на строгия линеен детерминизъм. Знае се, че обратната връзка е или положителна, или отрицателна, като тук последната ще се споменава по-често, защото характеризира хомеостазата (стабилното състояние) и следователно играе важна роля в постигането и поддържането на стабилност на взаимоотношенията. Положителната обратна връзка, от друга страна, води до промяна, т. е. до загуба на стабилност или равновесие. И в двата случая част от продукта на системата се въвежда обратно в нея като информация за резултата. Разликата е, че в случая на отрицателната обратна връзка тази информация се използва за намаляване на отклонението на продукта от определена норма или отклонение – оттук и прилагателното „отрицателна“, докато в случая на положителната обратна връзка същата информация действа като мярка за усилване на отклонението на продукта и следователно е положителна по отношение на вече съществуваща тенденция към застой или дезинтеграция. Макар че понятието „хомеостаза“ в човешките отношения ще бъде разгледано в по-големи подробности в част 4.4, тук трябва да изясним, че ще е преждевременно и неточно да се заключи просто, че отрицателната обратна връзка е желателна, а положителната – дезинтегрираща. Основната ни теза е, че междуличностните системи (групи от непознати, брачни двойки, семейства, психотерапевтични или дори международни отношения и т. н.) могат да се разглеждат като кръгове на обратна връзка, тъй като поведението на един човек въздейства и е повлияно от поведението на всеки останал. Входящите данни в такава система могат да се усилят до промяна или да им се противодейства за поддържане на стабилността в зависимост от това, дали механизмите за обратна връзка са положителни или отрицателни. От изследванията на семейства с болен от шизофрения член не може да има съмнения, че съществуването на пациента е от съществено значение за стабилността на семейната система и че системата ще реагира бързо и ефективно на всякакви вътрешни или външни опити за промяна на нейната организация. Ясно е, че това е нежелателен тип стабилност. Тъй като животът очевидно се характеризира както със стабилност, така и с промяна, механизмите за отрицателна и положителна обратна връзка трябва да се появяват в тях в специфични форми на взаимозависимост или взаимно допълване. Прибрам (Pribram, 1963) напоследък показа, че постигането на стабилност създава нова чувствителност и че се диференцират нови механизми за справянето с нея. Следователно ста-


31

билността не е стерилно крайно състояние дори в относително константна среда, а по-скоро – според познатите думи на Клод Бернар1 – „стабилността на вътрешната среда е условие за съществуването на свободния живот“. Обратната връзка съвсем точно е била наричана тайната на естествената дейност. Системите с обратна връзка се разграничават не само чрез количествено по-високата си степен на сложност, но и са качествено различни от всичко, което попада в областта на класическата механика. Тяхното изучаване изисква нови концептуални рамки; логиката и епистемологията им са дискунтинуитетни спрямо някои традиционни принципи на научния анализ, например подхода „изолирай една променлива“ или убеждението на Лаплас2, че пълното познаване на фактите в даден момент от времето ще помогне да се прогнозират всички бъдещи състояния. Саморегулиращите се системи – системите с обратна връзка – изискват собствена философия, в която понятията модел и информация са също толкова съществени, колкото „материя“ и „енергия“ са били в началото на ХХ в. Изследванията върху тези системи поне засега са силно възпрепятствани от факта, че не съществува научен език, който да е достатъчно усъвършенстван, за да е средство за тяхното обяснение, и е издигана тезата – например от Визер (Wieser, 1959, р. 33), – че самите системи са своето най-просто обяснение. 1.4 РЕДУНДАНТНОСТ

Нашето ударение върху дискунтинуитета между теорията за системите и традиционните монадни или линейни теории не бива да се схваща като израз на отчаяние. Ако тук подчертаваме концептуалните трудности, това е, за да посочим, че трябва да се открият но1 Клод Бернар (род. на 12.07.1813 г. в Сен-Жулиен, Франция, поч. на 10.02.1878 г. в Париж) – френски физиолог, известен предимно с откритията си за ролята на панкреаса в храносмилането, гликогенната функция на черния дроб и регулирането на кръвопотока от вазомоторните нерви. В по-широк мащаб Бернар играе роля за налагането на принципите на експериментирането в науките за живота, като прави крачка отвъд витализма и индетерминизма на по-ранните физиолози, за да стане един от основателите на експерименталната медицина. Най-големият му принос е концепцията за вътрешната среда на организма, която води до днешното разбиране за хомеостазата, т. е. саморегулацията на жизнените процеси. – Б. пр. 2 Маркиз Пиер-Симон Лаплас, наречен също граф Лаплас (род. на 23.03.1749 г. в Нормандия, поч. на 5.03.1827 г. в Париж) – френски математик, астроном и физик, който е най-известен с изследванията си на стабилността на Слънчевата система. – Б. пр.


32

ви подходи просто защото традиционните отправни рамки очевидно са неадекватни. В това търсене откриваме, че се осъществява напредък в други области, които са непосредствено релевантни на изучаването на човешкото общуване и подобен изоморфизъм1 е основният фокус на изследване в настоящата глава. Хомеостатът на Ашби (Ashby, 1954, pp. 93 ff) е отличен пример и затова ще го споменем тук поне накратко. Това устройство се състои от четири идентични саморегулиращи се подсистеми, които са напълно взаимосвързани, така че разстройството, причинено в една от тях, влияе и на свой ред е повлияно от останалите. Това означава, че никоя подсистема не може да постигне собственото си равновесие в изолация от останалите и Ашби успява да докаже доста забележителни „поведенчески“ характеристики на тази машина. Макар че веригите на хомеостата са много прости, когато се сравняват с човешкия мозък или дори с други уреди, сътворени от човека, той е способен на 390 625 комбинации от стойности на параметрите, или казано същото, но с по-антропоморфични думи, има няколко възможни адаптивни нагласи към всякакви промени във вътрешната или външната си среда. Хомеостатът постига своята стабилност, като търси по случаен начин комбинациите си, продължавайки, докато не достигне до правилната вътрешна конфигурация. Това е идентично с поведението на пробите и грешките на много организми, които са подложени на стрес. В случая на хомеостата времето, необходимо за това търсене, може да се простира от секунди до часове. Лесно е да се види, че за живите организми това времево изоставане почти неизменно ще е прекомерно и ще е сериозна пречка пред оцеляването. Ашби (Ashby, 1954, p. 136) продължава тази мисъл до логическата Ј крайност, когато пише: Ако бяхме хомеостати, чакащи, докато една област с магическо замахване ни даде цялата адаптация на възрастния, щяхме да чакаме вечно. Бебето обаче не чака вечно; точно обратното, вероятността то да се развие до пълната адаптация на възрастния в рамките на двадесет години е почти стопроцентова. След това той продължава, за да покаже, че в естествените системи се постига известно запазване на адаптацията. Това означава, че старата адаптация не се разрушава, когато се открие нова, и че 1

В биологията – сходство на форма или структура. – Б. пр.


33

търсенето не е нужно да се инициира изцяло отначало, сякаш никога преди това не е било достигано до решение. Какво общо има това с прагматиката на човешкото общуване ще стане по-ясно след следното съображение. В хомеостата всяка от 390 625 вътрешни конфигурации в даден момент има еднаква вероятност да бъде извикана от взаимодействието на четирите подсистеми. Следователно появата на дадена конфигурация няма абсолютно никакъв ефект върху следващата конфигурация или последователност от конфигурации. За верига от събития, в която всеки елемент винаги има еднакъв шанс да се появи, се казва, че проявява рандомизация (случаен подбор). От нея не могат да се правят никакви заключения и прогнози за бъдещата последователност. Това е друг начин да се каже, че тя не носи информация. Същевременно, ако система като хомеостата се сдобие със способността да съхранява предишни адаптации за бъдеща употреба, вероятността, свойствена на последователностите от вътрешни конфигурации, ще претърпи драстична промяна, в смисъл че определени групирания от конфигурации ще станат по-често повтарящи се и следователно повероятни от други. На този етап трябва да се отбележи, че няма нужда да приписваме каквото и да било значение на тези групирания; съществуването им е най-доброто им обяснение. Верига от току-що описания вид е едно от най-основните понятия в информационната теория и се нарича стохастичен процес. Следователно стохастичният процес се отнася до закономерността, присъща на последователност от символи или събития, независимо дали тази последователност е проста като резултатите от изваждането на бели и черни камъчета от урна, или сложна като специфичните модели от тонални и оркестрови елементи, използвани от даден композитор, идиосинкратичната употреба на езиковите елементи в стила на даден автор или диагностично изключително важния модел, съдържащ се в записа на електроенцефалографа. Според информационната теория стохастичният процес показва редундантност или ограничение – два термина, които могат да се използват взаимозаменяемо с понятието модел, което беше свободно използвано на предишните страници. С риска от прекомерна редундантност отново ще подчертаем, че тези модели нямат и не е нужно да имат някакво обяснително или символно значение. Това, разбира се, не изключва възможността те да корелират с други прояви, както е например в случая с електроенцефалограмата и някои соматични болести. Редундантността е широко изследвана в две от трите области на човешката комуникация: синтаксисът и семантиката, и в тази връзка

34


трябва да се спомене пионерският труд на Шанън, Карнап и БарХилел. Едно от заключенията, които могат да се извлекат от тези изследвания, е, че всеки от нас притежава огромно количество познания за закономерността и статистическата вероятност, които са свойствени на синтаксиса и семантиката на човешкото общуване. Психологически това познание е от много интересен вид, защото е почти изцяло извън човешкото съзнание. Никой с изключение може би на информационния експерт не е в състояние да изреди последователните вероятности или честотно да ранжира буквите и думите в даден език и въпреки това всички ние сме способни да доловим и да коригираме печатна грешка, да попълним липсваща дума и да разгневим някой, който заеква, като довършваме изреченията му вместо него. Но да владееш един език и да знаеш нещо за него са два много различни реда на познанието. Следователно човек може да умее правилно и без усилия да използва майчиния си език и въпреки това да не притежава познания за граматиката и синтаксиса, т. е. за правилата, които наблюдава, когато го говори. Ако този човек иска да научи чужд език – освен по същия емпиричен начин, по който е усвоил майчиния си език, – ще трябва експлицитно да учи за езиците1. Да се върнем сега към проблемите на редундантността или ограничението в прагматиката на човешката комуникация. Обзорът на литературата показва, че досега по темата е публикувано много малко, особено що се отнася до прагматиката като интерактивни феномени. Под това имаме предвид, че повечето от съществуващите изследвания сякаш се ограничават предимно до ефектите на човек А върху човек В, без в същата степен да се взема предвид, че всичко, което В прави, влияе върху А на следващата стъпка и че и двамата са силно повлияни от и на свой ред въздействат върху контекста, в който се осъществява тяхното взаимодействие. Не е особено трудно да се види, че прагматичната редундантност по същество е сходна на синтактичната и семантичната редундантност. И тук притежаваме огромно количество познания, които ни подпомагат да оценим, да влияем и да прогнозираме поведението. В действителност в тази област сме особено податливи на непоследователност: поведение, което е извън контекста или показва 1 Великият лингвист Бенджамин Уорф (Whorf, 1956, p. 213) непрекъснато посочва това явление, например в главата „Науката и лингвистиката“: „Научните лингвисти отдавна разбират, че способността свободно да се говори даден език не означава задължително притежаването на лингвистични познания за него, т. е. разбиране на фундаменталните му явления и системния му процес и структура, точно както способността да се играе добре билярд не означава и не изисква никакви познания за законите на механиката, които действат върху масата за билярд.“


35

определени други типове произволност или липса на задръжки, незабавно ни прави впечатление като много по-неуместно, отколкото просто синтактичните или семантичните грешки в общуването. И въпреки това именно в тази област най-силно не осъзнаваме правилата, които се следват в успешната, и тези, които се нарушават в разстроената комуникация. Непрекъснато сме повлияни от комуникацията: както вече беше споменато, дори самосъзнанието ни зависи от общуването. Това убедително е заявено от Хора (Hora, 1959, p. 237): „За да разбере себе си, човекът трябва да бъде разбран от другия. За за бъде разбран от другия, той трябва да го разбира.“ Ако обаче езиковото разбиране се основава на правилата на граматиката, синтаксиса, семантиката и т. н., какви са правилата за типа разбиране, който има предвид Хора? И тук изглежда, че ги знаем, без да го осъзнаваме. Ние сме в непрекъснато общуване и въпреки това сме почти неспособни да комуникираме за комуникацията. Този проблем ще е основна тема на настоящата книга. Търсенето на модел е основата на цялото научно изследване. Там, където има модел, има значимост – тази епистемологична максима важи и за изучаването на човешкото взаимодействие. Това изследване би било относително лесно, ако се състоеше единствено в разпитване на ангажираните във взаимодействието и научаването от тях какви модели обикновено следват, или с други думи, какви правила на поведение са установили помежду си. Обичайното приложение на тази идея е техниката на въпросниците. Същевременно, когато се осъзнае, че твърденията не могат винаги да се приемат според привидната им истинност – най-малкото в присъствието на психопатология, – че хората са абсолютно способни да казват нещо и да имат предвид съвсем друго и че – както току-що видяхме – има въпроси, чиито отговори е възможно да бъдат изцяло извън съзнанието им, тогава нуждата от различни подходи става очевидна. Грубо казано, нечии правила на поведение и взаимодействие могат да демонстрират същите степени на осъзнатост, които Фройд постулира за грешките на езика: (1) възможно е те да са в обхвата на съзнанието на човека и в този случай може да се използва въпросник или друга проста техника на въпроси и отговори, (2) човекът може да не ги осъзнава, но да ги разпознава, когато му се посочат, или (3) възможно е те да са толкова далеч от неговото съзнание, че дори ако се дефинират коректно и му се обърне внимание, той пак няма да успее да ги види. Бейтсън (Bateson, 1962) е засилил тази аналогия с нивата на съзнанието и е формулирал проблема в термините на настоящата ни концептуална рамка:

36


… когато вървим нагоре по скàлата на редовете на учене, навлизаме в области на все по-абстрактни модели, които са все по-малко обект на съзнателен анализ. Колкото е поабстрактно – колкото по-общи и формални са предпоставките, на които базираме обединяването на моделите, – толкова по-дълбоко вкоренени са в неврологичните или психологическите равнища и са по-малко податливи на съзнателен контрол. Навикът на зависимостта е много по-малко възприемаем за индивида, отколкото факта, че при даден повод е получил помощ. Той може да осъзнае това, но е възможно да му е прекалено трудно да изследва съзнанието си, за да осъзнае следващия по-сложен модел – че след като потърси помощ, обикновено хапе ръката, която го храни. При разбирането на човешкото взаимодействие картината за щастие е различна за външния наблюдател. Той прилича на някого, който не разбира нито правилата, нито целите на шахмата, докато наблюдава игра на шах. Нека представим неосъзнатостта на „играчите“ в реалния живот в този модел чрез опростеното допускане, че наблюдателят не говори или не разбира езика на играчите и следователно не е в състояние да иска обяснения. Скоро ще му стане ясно, че поведението на играчите демонстрира различни степени на повторяемост (на редундантност), от които могат да се извлекат неокончателни заключения. Например той ще забележи, че ходът на единия играч почти неизменно се следва от ход на другия. Следователно от това поведение лесно може да се заключи, че играчите спазват правилото на редуване на ходовете. Правилата, управляващи ходовете на отделните фигури, не могат толкова лесно да се извлекат, отчасти заради сложността на ходовете и отчасти заради различните честоти, с които се движат отделните фигури. Например би било по-лесно да се извлече правилото, лежащо в основата на ходовете на офицерите, отколкото такъв необичаен и рядък ход като замяна на позициите на царя и на топа, който може изобщо да не се осъществи в дадена игра. Забележете също, че замяната на позициите на царя и на топа включва два последователни хода на един и същ играч и затова сякаш прави невалидно правилото на редуването на ходовете. Въпреки това много по-голямата редундантност на редуването на ходовете ще надделява в изграждането на теория от страна на наблюдателя над по-малката редундантност на смяната на


37

позициите на царя и топа и дори ако видимото противоречие остане нерешено, формулираната досега хипотеза не е задължително да се изостави от наблюдателя. От горното може да се види, че след като проследи няколко игри, наблюдателят по всяка вероятност ще успее да формулира с висока степен на точност правилата на шаха, включително крайната цел на играта: обявяване на мат. Трябва да се подчертае, че той може да достигне до този резултат и без да има възможност да иска информация. Означава ли всичко това, че наблюдателят е „обяснил“ поведението на играчите? Ние бихме предпочели да кажем, че той е идентифицирал сложен модел на редундантности1. Разбира се, ако желае, той би могъл да припише смисъл на всяка отделна фигура и всяко правило от играта. В действителност наблюдателят би могъл да създаде сложна митология за играта и нейния „по-дълбок“ или „реален“ смисъл, включително фантастични приказки за произхода на играта, както фактически е правено. Всичко това обаче е ненужно за изучаване на самата игра и такова обяснение или митология биха имали същото отношение към шаха, каквото има астрологията към астрономията2. Една последна илюстрация може да обедини обсъждането на редундантността в прагматиката на човешкото общуване. Както може би читателят знае, компютърното програмиране се състои от определяне на относително малък брой конкретни правила в определен ред (програма). След това тези правила ръководят компютъра в голям брой много гъвкави, ръководени от модел операции. Точно обратното се получава, ако, както подсказахме по-горе, наблюдаваме човешкото взаимодействие, за да открием редундантност. От 1 Такива сложни модели и модели в моделите на междуличностно равнище (в серия от психотерапевтични интервюта) са пространно изучени от Шефлън (Scheflen, 1965). Неговите пионерски изследвания демонстрират не само че тези модели съществуват, но и че имат невероятно повтаряща се и структурирана природа. 2 Това, че няма задължително отношение между факта и обяснението, се илюстрира в неотдавнашен експеримент на Бавелас (личен разговор). На всяко изследвано лице се казва, че участва в експеримент върху „формирането на понятия“, и получава една и съща сива, грапава карта, за която трябва да „формулира понятия“. От всяка двойка изследвани лица (с които се говори поотделно, но в едно и също време) на едното осем от десет пъти, а на другото пет от десет пъти се казва в случаен ред, че посоченото от него за картата е правилно. Идеите на изследваното лице, които били „награждавани“ с честота 80 %, остават на просто равнище, докато изследваното лице, което било „награждавано“ с честота 50 %, развива сложни, неясни и трудни за разбиране теории за картата, вземайки предвид и най-дребните детайли от състава Ј. Когато двете изследвани лица са събрани заедно и са помолени да обсъдят резултатите си, човекът с по-простите идеи незабавно се предава пред „ослепителното качество“ на понятията на другия и се съгласява, че той коректно е анализирал картата.

38


наблюдаването на определена система в действие след това се опитваме да постулираме правила, лежащи в основата на нейното функциониране, или нейната „програма“ според компютърната аналогия. 1.5 МЕТАКОМУНИКАЦИЯТА И ПОНЯТИЕТО „КАЛКУЛУС“

Натрупаното познание от нашия хипотетичен наблюдател, изучаващ прагматичната редундантност на поведенческото явление „игра на шах“, разкрива показателна аналогия с математическото понятие калкулус. Според Бул (Boole, 1847, p. 4) калкулусът е „метод, основаващ се на използването на символи, чиито закони на комбиниране са известни и общи и чиито резултати позволяват консистентна интерпретация“. Вече подсказахме, че такова формално представяне е мислимо в човешката комуникация, но някои от трудностите на обсъждането за калкулуса също станаха видими. Когато математиците вече не използват математиката като средство за изчисляване, а превръщат самото средство в обект на изучаване – както правят например, когато поставят под съмнение консистентността на аритметиката като система, – използват език, който не е част от математиката, а е за математиката. Следвайки Дейвид Хилбърт (Hilbert, 1934–1939), този език се нарича „метаматематика“. Формалната структура на математиката е калкулус, метаматематиката е изразяването на този калкулус. Нейджъл и Нюман (Nagel & Newman, 1958, p. 32) дефинират разликата между двете понятия с достойна за възхищение яснота: Значението за нашата тема на признаването на разликата между математиката и метаматематиката не може да се подцени. Неуспехът тя да се уважава е създал парадокси и объркване. Признаването на нейното значение е направило възможно ясното демонстриране на логическата структура на математическото разсъждение. Достойнствата на разграничението са, че то налага внимателно кодиране на различните знаци, които изграждат формалния калкулус, свободен от прикрити допускания и нерелевантни асоциации на значението. Нещо повече: то изисква точни дефиниции на операциите и логически правила на математическата конструкция и дедукция, много от които математиците


39

са прилагали, без експлицитно да осъзнават какво използват (курсивът е наш). Когато вече не използваме комуникация, за да комуникираме, а за да комуникираме за комуникацията, както неизбежно трябва да направим в изследванията върху комуникацията, прибягваме до концептуализации, които не са част от комуникацията, а са за комуникацията. По аналогия с математиката това се нарича метакомуникация. В сравнение с математиката изследванията върху метакомуникацията имат два съществени недостатъка. Първият е, че в областта на човешкото общуване засега не съществува нищо, което да е сравнимо с формалната система на калкулуса. Както ще покажем, тази трудност не изключва полезността на понятието. Втората трудност е тясно свързана с първата. Докато математиците притежават два езика (числа и алгебрични символи за изразяване на математиката и естествен език за изразите на математиката), ние сме ограничени предимно до естествения език като средство и за двете: комуникация и метакомуникация. Този проблем ще възниква отново и отново в хода на нашите разсъждения. Тогава каква е ползата от идеята за калкулуса на човешкото общуване, ако конкретните му подробности несъмнено са въпрос на далечното бъдеще? По наше мнение непосредствената му полза се крие във факта, че самата идея осигурява мощен модел на природата и степента на абстракция на явленията, които искаме да идентифицираме. Нека обобщим: ние търсим прагматични редундантности, знаем, че те няма да са прости, статични величини или качества, а модели на взаимодействие, аналогични на математическото понятие за функция, и накрая, очакваме, че тези модели ще имат характеристики, по принцип откривани в контролираните за грешки, целенасочени системи. Следователно, ако имаме тези предпоставки предвид и подложим на внимателен анализ веригите от комуникации между двама или повече комуникатори, ще достигнем до определени резултати, които със сигурност все още не могат да имат претенцията за формална система, но са в природата на аксиомите и теоремите на калкулуса. В цитираната по-горе книга Нейджъл и Нюман (Nagel & Newman, 1958, p. 35) описват аналогията между игра като шахмата и формализирания математически калкулус. Те обясняват как: Фигурите и квадратите на дъската съответстват на елементарните знаци на калкулуса; позволените позиции на фигу-

40

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ рите на дъската – на формулите на калкулуса, първоначалните позиции на фигурите на дъската – на аксиомите или първоначалните формули на калкулуса, последващите позиции на фигурите на дъската – на формулите, извлечени от аксиомите (т. е. на теоремите), а правилата на играта – на правилата на умозаключенията (или извеждането) за калкулуса.

Те продължават, за да покажат как конфигурациите от фигури на дъската са „безсмислени“ като такива, докато твърденията за тези конфигурации са съвсем смислени. Твърденията от този ред на абстракция се описват от споменатите по-горе автори (Nagel & Newman, 1958, p. 35): … могат да се установят общи „меташахматни“ теореми, чието доказване включва само краен брой допустими конфигурации на дъската. „Меташахматната“ теорема за броя възможни начални ходове за белите може да се установи по този начин, както и „меташахматната“ теорема, че ако белите имат само два коня и цар, а черните само цар, за белите е невъзможно да обявят мат на черните. Тук подробно цитирахме тази аналогия, защото илюстрира понятието за калкулуса не само в метаматематиката, но и в метакомуникацията. Ако разширим аналогията, за да включим двамата играчи, вече не изучаваме абстрактна игра, а последователности от човешко взаимодействие, които са строго управлявани от сложен набор от правила. Единствената разлика е, че бихме предпочели да използваме термина „формално неустановено“, а не „безсмислено“, когато говорим за отделен къс поведение („ход“ в аналогията с играта). Такъв къс поведение – а, може да се дължи на увеличаване на заплатата, едипов комплекс, алкохол или градушка и всякакви аргументи за това, коя причина „наистина“ е приложима, ще имат качествата на схоластичен спор за пола на ангелите. Доколкото човешкият разум е открит за външно изследване, заключенията и самоотчетите са всичко, с което разполагаме, а и двете са прословуто ненадеждни. Същевременно, ако забележим, че поведение а – каквито и да са неговите „причини“ – при единия участник предизвиква поведение b, c, d или е у другия, като очевидно изключва поведения x, y и z, тогава може да се постулира метакомуникационна теорема. Следователно това, което подсказваме тук, е, че цялото взаимодейс-


41

твие може да се дефинира в термините на игровата аналогия, т. е. като последователност от „ходове“, строго управлявани от правила, за които е без значение дали са във или извън съзнанието на участниците, но за които могат да се правят смислени метакомуникационни твърдения. Това означава, че – както беше предложено в част 1.4 – съществува все още неинтерпретиран калкулус на прагматиката на човешкото общуване, чиито правила се наблюдават в успешната и се нарушават в неуспешната комуникация. Съществуването на такъв калкулус може – при настоящото състояние на нашето познание – да се сравни с това на звездата, чието съществуване и позиция са постулирани от теоретичната астрономия, но все още не е открита от обсерваториите. 1.6 ЗАКЛЮЧЕНИЯ

Ако човек подходи към човешкото общуване, имайки предвид посочените по-горе критерии, се налагат няколко концептуални промени. Сега накратко ще ги разгледаме в контекста на психопатологията. Това позоваване на психопатологията не означава, че тезите са валидни само там, а просто че ги смятаме особено релевантни и видими в тази област. 1.6.1 Понятието за черната кутия Макар съществуването на човешкия разум да се отрича единствено от особено радикалните мислители, изследванията на явлението „разум“ – както е болезнено известно на всички изследователи в областта – са неимоверно трудни заради отсъствието на Архимедова опорна точка извън разума. В сравнение с всяка друга дисциплина психологията и психиатрията в крайна сметка са много по-саморефлексивни: субект и обект са идентични, разумът изучава себе си, и всяко допускане има неизбежната тенденция да се самовалидизира. Невъзможността да се види разумът „в действие“ през последните години е довела до приемането на концепцията за „Черната кутия“ от областта на телекомуникациите. Прилагана първоначално към определени типове пленено вражеско електронно оборудване, което не може да се отвори за изследване заради възможността от разрушаване на зарядите вътре, понятието по-общо се прилага към факта, че електронният хардуер днес е толкова сложен, че понякога е по-бързо да се пренебрегне вътрешната

42


структура на устройството и да се концентрираме върху изучаването на специфичните отношения между неговите входящи и изходящи данни. Макар да е вярно, че тези отношения могат да позволят заключения за онова, което „наистина“ става в кутията, такова познание не е от съществено значение за изучаването на функцията на устройството в по-голямата система, от която то е част. Ако се приложи към психологическите и психиатричните проблеми, това понятие има евристичното предимство, че в крайна сметка не е нужно да се привикват на помощ някакви неверифицируеми интрапсихични хипотези и че човек може да се ограничи до наблюдаемите отношения между входящите и изходящите данни, т. е. до комуникацията. Такъв подход според нас характеризира едно важно съвременно течение в психиатрията към разглеждане на симптомите като тип входящи данни в семейната система, а не като израз на интрапсихичен конфликт. 1.6.2 Съзнание и безсъзнателно Ако се интересува от наблюдаване на човешкото поведение от гледна точка на допускането за „Черната кутия“, човек вижда изходящите данни от една Черна кутия като входящи данни за друга. Въпросът, дали такава размяна на информация е съзнателна или безсъзнателна, губи огромното си значение, което има в психодинамичната рамка. Това не бива да се схваща като твърдение, че доколкото става дума за реакциите на конкретен къс поведение, няма значение дали поведението се приема за съзнателно или безсъзнателно, за волево, неволево или симптоматично. Ако нечий пръст е настъпен от друг човек, за собственика му има огромно значение дали поведението на другия е преднамерено или непреднамерено. Това становище обаче се основава на неговата оценка за мотивите на другия и следователно на допускания за онова, което става в главата му. И, разбира се, ако той го попита за мотивите му, пак е възможно да не е сигурен, защото другият може да твърди, че поведението му е било несъзнавано, когато той го е направил нарочно, или дори да твърди, че е преднамерено, когато актът в действителност е бил случаен. Всичко това ни връща до приписването на „смисъл“ – идея, която е от съществено значение за субективното преживяване на комуникацията с другите, но за която сме открили, че е обективно неустановима за целите на изследванията върху човешкото общуване.


43 1.6.3 Настояще срещу минало

Не може да има съмнение, че поведението е поне отчасти детерминирано от предишния опит, но търсенето на причини в миналото е ненадеждно. Коментарите на Ашби на особеностите на „паметта“ като конструкт вече бяха отбелязани (част 1.2). Тя не само се основава предимно на субективни доказателства и следователно подлежи на същото изкривяване на изследването, което би трябвало да елиминира, но и онова, което човек А споделя за миналото си на човек В, е неразривно свързано със и детерминирано от актуалното взаимоотношение между двамата. Ако, от друга страна, комуникацията между индивида и значимите други в неговия живот се наблюдава директно – както беше предложено в аналогията с шахмата и както се прави в съвместната психотерапия на брачни двойки или цели семейства, – в крайна сметка могат да се идентифицират модели на комуникация, които са диагностично важни и позволяват да се планира най-подходящата стратегия за терапевтична интервенция. Следователно този подход е търсене на модел „тук и сега“, а не някакво символно значение, минали причини или мотивация. 1.6.4 Следствие срещу причина Ако се разглеждат в тази светлина, възможните или хипотетичните причини за поведението придобиват вторично значение, но следствията от поведението се оформят като критерий с първостепенно значение във взаимодействието на тясно свързани лица. Например многократно може да се наблюдава, че симптом, който е останал неподатлив на психотерапията независимо от интензивния анализ на неговия генезис, внезапно разкрива значението си, когато се види в контекста на актуалното брачно взаимодействие на индивида и брачния му партньор. Тогава симптомът може да се демонстрира като ограничение, като правило на тяхната конкретна интеракционна „игра“1, а не като резултат от нерешен конфликт между хипотетични интрапсихични сили. Като цяло ние смятаме, че симптомът е къс поведение, който има фундаментални ефекти в оказването Трябва още веднъж да подчертаем, че в тази книга терминът „игра“ не бива да се схваща като някаква забавна дейност, а произлиза от математическата теория на игрите и се отнася до последователности от поведение, които се управляват от правила. 1

44


на влияние върху обкръжението на пациента. В тази връзка може да се формулира едно основно правило: там, където Защо? на даден къс поведение остава неясно, въпросът С каква цел? пак може да осигури валиден отговор. 1.6.5 Кръговостта на комуникационните модели Всички части на организма формират кръг. Следователно всяка част е едновременно начало и край. Хипократ

Докато в линейните, прогресивните вериги на каузалността е смислено да се говори за начало и край на веригата, тези термини са безсмислени в системи с кръгове на обратна връзка. Кръгът няма начало и край. Мисленето в термините на такива системи ни кара да изоставим идеята, че събитие а е първо, а събитие b е детерминирано от появата на а, защото по същата погрешна логика може да се твърди, че събитие b предшества а в зависимост от това, къде човек произволно избира да разчупи непрекъснатостта на кръга. Както обаче ще покажем в следващата глава, тази погрешна логика непрекъснато се използва от отделните участници в човешкото взаимодействие, когато и А, и В твърдят, че само реагират на поведението на партньора, без да осъзнават, че те на свой ред му влияят чрез своята реакция. Същият тип разсъждения се прилагат към безнадеждния спор: „Дали общуването в дадено семейство е патологично, защото един от членовете е психотичен, или един от членовете е психотичен, защото комуникацията е патологична?“ 1.6.6 Относителността на „нормално“ и „анормално“ Най-ранните психиатрични изследвания са провеждани в психиатрични болници и имат за цел класификацията на пациентите. Този подход е донесъл няколко практически ползи, не най-малката от които е откриването на определени органични заболявания, например общата пареза. Следващата практическа стъпка е включването на тази концептуална диференциация на нормалността и анормалността в юридическия език, а оттук и термините „психично здраве“ и „лудост“. Същевременно, след като се приеме, че от комуникационна гледна точка даден къс поведение може да се изучава


45

единствено в контекста, в който се появява, термините „психично здраве“ и „лудост“ практически губят значението си като атрибути на индивида. По същия начин цялата идея за „анормалността“ става съмнителна. Днес е общоприето, че състоянието на пациента не е статично, а варира заедно с неговата междуличностна ситуация, както и с предубедеността на наблюдателя. Когато психиатричните симптоми се разглеждат като поведение, подходящо за актуалното взаимодействие, се оформя отправна рамка, която е диаметрално противоположна на класическото психиатрично становище. Значението на това изместване на ударението едва ли може да се подцени. Така „шизофренията“, разглеждана като нелечима и прогресираща болест на отделния разум, и „шизофренията“, виждана като единствената възможна реакция на абсурден или незащитим комуникационен контекст (реакция, която следва, а следователно увековечава правилата на този контекст), са две съвършено различни неща… и въпреки това разликата се крие в несъвместимостта на две концептуални рамки, докато клиничната картина, към която се прилагат, е една и съща в двата случая. Последствията за етиологията и терапията, които произтичат от тези две различни гледни точки, също са много противоречиви, а оттук и нашият интерес към изучаването и подчертаването, че комуникационната гледна точка не е просто кабинетно упражнение.

Втора глава Някои предварителни аксиоми на комуникацията

2.1 ВЪВЕДЕНИЕ

Заключенията, до които достигнахме в първата глава, по принцип подчертават неприложимостта на много традиционни психиатрични идеи към предлаганата от нас отправна рамка и могат да създават впечатление, че не остана много, на което да се основе изучаването на прагматиката на човешкото общуване. Сега искаме да покажем, че това не е така. За да го направим обаче, трябва да започнем с някои прости свойства на комуникацията, които имат фундаментални междуличностни последствия. Ще видите, че те са от сорта на аксиомите в нашия хипотетичен калкулус на човешкото общуване. Когато бъдат дефинирани, ще сме в позицията да разгледаме някои от техните възможни патологии в трета глава. 2.2 НЕВЪЗМОЖНОСТТА ДА НЕ СЕ ОБЩУВА

2.2.1 Първо, съществува едно свойство на поведението, което едва ли може да е по-базисно и следователно често се пренебрегва: поведението няма противоположност. С други думи, няма такова нещо като „неповедение“, или казано още по-просто, човек не може да не излъчва поведение. Е, ако се приеме, че цялото поведение в една интерактивна ситуация1 има стойност на съобщение, т. е. е комуни1 Може да се добави, че дори когато човек е сам, е възможно да води диалози във фантазията си, със собствените си халюцинации (Bateson, 1961) или с живота (част 8.3). Може би такава вътрешна „комуникация“ следва някои от същите правила,

Някои предварителни аксиоми на комуникацията

47

кация, следва, че без значение колко усилено опитва, човек не може да не комуникира. Дейност или бездействие, думи или мълчание – всичко имат стойност на съобщение: те влияят върху другите и тези други на свой ред не могат да не реагират на тези комуникации и следователно комуникират. Трябва ясно да се разбере, че просто отсъствието на говор или взаимно забелязване не е изключение на току-що казаното. Човек в претъпкана закусвалня, гледащ право напред, или пътник в самолет, който седи със затворени очи, комуникират, че не желаят да говорят с никого и не искат никой да ги заговаря, а техните съседи обикновено „схващат посланието“ и реагират подходящо, като ги оставят на мира. Очевидно това е също толкова размяна на послания, колкото и оживената дискусия1. Не можем да кажем, че „комуникация“ се осъществява само ако е преднамерена, съзнателна или успешна, т. е. когато се появи взаимно разбиране. Дали изпратеното съобщение е равно на полученото, е важен, но различен ред на анализ, тъй като в крайна сметка трябва да се базира на конкретни, интроспективни, разкрити от изследваното лице данни, които ние решаваме да пренебрегнем в изложението на поведенческа теория на комуникацията. По въпроса за недоразуменията нашият интерес – имайки предвид определени формални свойства на комуникацията – е насочен към развитието на свързани патологии, извън и всъщност независимо от мотивациите или намеренията на общуващите.

които ръководят междуличностното общуване. Такива ненаблюдаеми явления обаче са извън обхвата на смисъла, който ние придаваме на термина. 1 Много интересно изследване в тази област е проведено от Лъфт (Luft, 1962), който изучава наречената от него „депривация от социални стимули“. Той вкарва двама непознати в стаята, кара ги да седнат един срещу друг и ги инструктира „да не говорят и да не комуникират по никакъв начин“. Проведените след това интервюта разкриват силно стресиращата природа на тази ситуация. Нека цитираме автора: „… той има срещу себе си другия уникален индивид с неговото течащо, макар и безмълвно поведение. На този етап – постулираме ние – се осъществява истинска междуличностна проверка, като само част от нея може да се направи съзнателно. Например как другото изследвано лице реагира на него и на малките невербални насоки, които той му изпраща? Има ли опит за разбиране на питащия му поглед, или той студено се пренебрегва? Другото изследвано лице проявява ли признаци чрез позата си на напрежение, сочещи някакъв дистрес при конфронтацията с него? Става ли му все поудобно, сочейки някакво приемане, или другият се отнася с него така, сякаш е нещо, което не съществува? Изглежда, се осъществяват тези и много други типове лесно различимо поведение…“


48

2.2.2 Вече използвахме термина „комуникация“ по два начина: като общо название на нашето изследване и като либерално дефинирана единица на поведението. Нека сега станем по-прецизни. Разбира се, ще продължим да говорим за прагматичния аспект на теорията за човешкото общуване просто като „комуникация“. За различните единици на комуникацията (поведение) сме търсили термини, които вече са широко разбрани. Отделната комуникационна единица ще се нарича съобщение или там, където има възможност за объркване, комуникация. Серия от съобщения, разменени между хората, ще се нарича взаимодействие (интеракция). (За онези, които копнеят за по-прецизна квантификация, можем да кажем само, че последователността, която имаме предвид под термина „взаимодействие“, е по-голяма от едно съобщение, но не е безкрайна.) И накрая, от четвърта до седма глава ще добавим модели на взаимодействие, което е единица на човешкото общуване от още по-висок ред. Нещо повече: по отношение дори на най-простата възможна единица ще е очевидно, че след като приемем цялото поведение за комуникация, няма да имаме работа с монофонично съобщение, а с флуидно и многостранно съединение от множество поведенчески форми – вербални, тонални, свързани с позата, контекстуални и т. н., като всички те изразяват смисъла на останалите. Различните елементи на това съединение (разглеждано като цяло) са способни на изключително разнообразни и сложни пермутации1, простиращи се от сходните до нелепите и парадоксалните. Прагматичният ефект на тези комбинации в междуличностните ситуации ще е фокусът на нашия интерес тук. 2.2.3 Невъзможността да не се комуникира е явление, представляващо нещо повече от теоретичен интерес. То например е неразделна част от „дилемата“ на шизофренията. Ако шизофренното поведение се наблюдава, без да се вземат предвид етиологичните съображения, изглежда, че шизофреникът се опитва да не комуникира. Но тъй като дори безсмислицата, мълчанието, затварянето в себе си, неподвижността (мълчанието на позата) или всяка друга форма на отричане сама по себе си е комуникация, шизофреникът е изправен пред 1

Актът на промяна на линейния ред на обектите в дадена група. – Б. пр.


49

невъзможната задача да отрича, че комуникира, и същевременно да отрича, че отричането му е комуникация. Осъзнаването на тази фундаментална дилема на шизофренията е ключът към твърде много аспекти на шизофренната комуникация, които в противен случай биха останали озадачаващи. Тъй като всяка комуникация (както ще видим) внушава ангажиране, а следователно дефинира становището на изпращащия за взаимоотношението му с получателя, може да се мисли, че шизофреникът се държи така, сякаш ще избегне ангажирането, като не комуникира. Дали това е неговата цел в обикновения смисъл, е невъзможно да се докаже, но в част 3.2 ще навлезем в поголеми подробности в тезата, че то е последствието от шизофренното поведение. 2.2.4 Нека обобщим: възможно е да се постулира метакомуникационна аксиома на прагматиката на общуването: човек не може да не комуникира. 2.3 НИВА НА СЪДЪРЖАНИЕТО И ВЗАИМООТНОШЕНИЕТО В КОМУНИКАЦИЯТА

2.3.1 По-горе, когато предложихме идеята, че всяка комуникация внушава ангажиране и следователно дефинира взаимоотношението, беше намекнато за друга аксиома. Това е още един начин да се каже, че комуникацията не само предава информация, но в същото време налага поведение. Следвайки Бейтсън (Ruesch & Bateson, 1951, p. 179–181), тези две операции са станали известни съответно като аспектите на „съобщаването“ и „заповядването“ на всяка комуникация. Бейтсън изяснява тези два аспекта чрез физиологична аналогия: нека А, В и С са линейна верига от неврони. Тогава изпразването на неврон В е едновременно „съобщаване“, че неврон А се е изпразнил, и „заповед“ за неврон С да се изпразни. Аспектът „съобщаване“ на съобщението предава информация и следователно в човешкото общуване е синоним на съдържанието на съобщението. Той може да се отнася до всичко, което би могло да се комуникира, независимо дали конкретната информация е вяр-

50


на или невярна, валидна или невалидна, или неопределена. Аспектът „заповядване“, от друга страна, се отнася до това, като какъв тип съобщение то трябва да се приеме, а следователно в крайна сметка до взаимоотношението между комуникиращите. Всички подобни изказвания за взаимоотношенията са едно или няколко от следните твърдения: „Ето как виждам себе си… ето как виждам теб… ето как според мен ти ме виждаш…“ и т. н. в теоретично безкраен регрес. Така например съобщенията „Важно е съединителят да се отпуска постепенно и плавно“ и „Просто вдигни крака от съединителя: това за нула време ще съсипе трансмисията“ имат приблизително едно и също информационно съдържание (аспекта на съобщаване), но очевидно дефинират много различни взаимоотношения. За да избегнем някакви недоразумения за предходното, искаме да изясним, че взаимоотношенията рядко се дефинират преднамерено или с пълно съзнание. В действителност изглежда, че колкото по-спонтанно и „здраво“ е взаимоотношението, толкова повече отношенческият аспект на комуникацията отстъпва на заден план. Обратното, „болните“ взаимоотношения се характеризират с непрекъсната борба върху природата на взаимоотношението и съдържателният аспект на комуникацията става все по-маловажен. 2.3.2 Твърде интересно е, че преди поведенческите учени да започнат да се питат за тези аспекти на човешката комуникация, компютърните инженери се натъкват на същия проблем в работата си. На тях им става ясно, че когато общуват с изкуствен организъм, комуникациите им трябва да имат едновременно и двете страни: „съобщаване“ и „заповядване“. Например, ако искаме компютърът да умножи две числа, трябва да му се подаде тази информация (двете числа) и информация за тази информация: заповедта „Умножи ги!“. Важното за нашето изложение е отношението, съществуващо между двата аспекта на комуникацията: съдържанието (съобщаването) и взаимоотношението (заповядването). По същество то вече беше дефинирано в предходния параграф, когато споменахме, че компютърът има нужда от информация (данни) и информация за тази информация (инструкции). Ясно е, че инструкциите са от повисок логически ред, отколкото данните: те са метаинформация, тъй като са информация за информацията и всяко объркване между двете би довело до безсмислен резултат.


51

2.3.3 Ако сега се върнем към човешкото общуване, ще видим, че и тук съществува същото отношение между съобщаването и заповядването като аспекти на комуникацията: първото предава „данните“ на комуникацията, а второто – как трябва да се приема тя. „Това е заповед“ или „Просто се шегувам“ са вербални примери на такива комуникации за комуникацията. Взаимоотношението може да се изразява и невербално чрез крясъци или усмивки и по редица други начини. То може ясно да се разбере от контекста, в който комуникацията се осъществява, например между войници в униформи или на манежа в цирка. Читателят е забелязал, че отношенческият аспект на комуникацията – след като е комуникация за комуникацията – е, разбира се, идентичен с понятието метакомуникация, изяснено в първата глава, където беше ограничено до концептуалната рамка и до езика, който анализаторът на общуването трябва да използва, когато комуникира за комуникацията. Сега може да се види, че не само той, но и всеки останал е изправен пред същия проблем. Способността да се метакомуникира уместно е не само условие sine qua non за успешната комуникация, а е тясно свързана с огромния проблем за съзнанието за себе си и за другите. Този пункт ще бъде обяснен по-подробно в част 3.3. За момента и като илюстрация просто искаме да покажем, че могат да се конструират – особено в писмената комуникация – съобщения, които предлагат изключително двусмислени метакомуникационни насоки. Както посочва Чери (Cherry, 1961, p. 120), изречението Do you think that one will do? („Мислиш ли, че това ще свърши работа?“) може да има множество значения в зависимост от думата, която е подчертана – индикация, която писменият език обикновено не осигурява. Друг пример е надпис в ресторант, гласящ Customers who think our waiters are rude should see the manager („Клиентите, които смятат, че нашите келнери са груби, трябва да отидат при/да видят мениджъра“), което поне на теория може да се разбере по два напълно различни начина. Двусмислиците от този вид не са единственото възможно усложнение, възникващо от нивовата структура на цялата комуникация. Да разгледаме например бележка, която гласи: Disregard This Sign („Не обръщайте внимание на този знак“). Както ще видим в главата върху парадоксалната комуникация, объркванията или замърсяването между тези нива – комуникация и метакомуникация – може да води до безизходици, идентични по структура на прочутите парадокси в логиката.

52

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ 2.3.4

Засега нека просто обобщим предходното в още една аксиома на неокончателния ни калкулус: Всяка комуникация има съдържателен и отношенчески аспект, така че вторият класифицира първия и следователно е метакомуникация1. 2.4 ПУНКТУАЦИЯ НА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ОТ СЪБИТИЯ

2.4.1 Следващата основна характеристика на комуникацията, която искаме да изследваме, е взаимодействието – размяната на съобщения – между комуникаторите. За външния наблюдател серията от комуникации може да се разглежда като непрекъсната последователност от размени. Същевременно участниците във взаимодействието винаги въвеждат нареченото от Уорф (Whorf, 1956), Бейтсън и Джаксън „пунктуация на последователността от събития“. Те (Bateson & Jackson, 1956, p. 273–274) пишат: Психологът на стимула и реакцията обикновено ограничава вниманието си върху последователности от размяна, които са толкова кратки, че е възможно една единица от входящи данни да се нарече „стимул“, друга – „подкрепление“, а онова, което изследваното лице прави между тези две събития – „реакция“. В кратката последователност, орязана по този начин, е възможно да се говори за „психологията“ на изследваното лице. Обратното, последователностите от взаимна размяна, които обсъждаме тук, са много по-дълги и следователно имат характеристиката всяка единица в последователността да е едновременно стимул, реакция и подкрепление. Дадена единица от поведението на А е стимул, доколкото се следва от единица, допринесена от В, а тя – от друга единица, допринесена от А. Доколкото обаче единицата на А е притисната между две едини1 Донякъде произволно избрахме да кажем, че отношенческият аспект класифицира или включва съдържателния, макар че в логическия анализ е еднакво точно да се каже, че класът се дефинира от своите членове и следователно съдържателният аспект дефинира отношенческия. Тъй като основният ни интерес не е размяната на информация, а прагматиката на комуникацията, ще използваме първия подход.

Някои предварителни аксиоми на комуникацията ци на В, тя е реакция. По същия начин единицата на А е подкрепление, доколкото следва единицата, допринесена от В. Следователно течащите размени, които обсъждаме тук, съставляват верига от припокриващи се тройни връзки, всяка от които е сравнима с последователността стимул-реакция-подкрепление. Можем да вземем всяка триада от нашата размяна и да я разглеждаме като един-единствен опит в експеримент върху ученето чрез стимул-реакция. Ако погледнем обичайните експерименти върху ученето от тази гледна точка, веднага виждаме, че многократните опити се натрупват до диференциация на взаимоотношението между двата участващи организъм: експериментатора и неговото изследвано лице. Последователността от опити е с такава пунктуация, че винаги експериментаторът е този, който дава „стимулите“ и „подкрепленията“, докато изследваното лице осигурява „реакциите“. Тези думи тук нарочно са поставени в кавички, защото ролевите определения в действителност се създават единствено от готовността на организмите да приемат системата на пунктуация. „Реалността“ на ролевите определения е от същия ред като реалността на прилепа в картата на Роршах – повече или по-малко свръхдетерминирано създание на перцептивния процес. Плъхът, който казва: „Дресирах моя експериментатор: всеки път, когато натисна ръчката, той ми дава храна“, е отказ да се приеме пунктуацията на последователността, която експериментаторът е искал да наложи. Все пак е вярно, че в една дълга последователност от размени участващите организми – особено ако са хора – в действителност ще поставят препинателни знаци на последователността по начин, който ще създава впечатлението, че единият или другият има инициативата, доминацията, зависимостта или нещо подобно. С други думи, помежду си те ще установят модели на размяна (за които могат да са съгласни или не) и тези модели в действителност ще са правилата за условните връзки спрямо размяната на подкрепление. Макар че плъховете са твърде любезни, за да поставят нови етикети, някои психиатрични пациенти не са и причиняват психологическа травма на терапевта си!

53

54


Тук не обсъждаме дали пунктуацията на комуникационната последователност по принцип е добра или лоша, тъй като би трябвало да е незабавно видно, че пунктуацията организира поведенческите събития и следователно е от жизненоважно значение за актуалните взаимодействия. В културата споделяме много конвенции за пунктуация, които – макар че не са повече или по-малко точни от други становища за същите събития – служат за организиране на честите и важни последователности от взаимодействия. Например наричаме човека в групата, който се държи по определен начин, „лидер“, а друг – „последовател“, въпреки че при размисъл е трудно да се каже кое идва първо или къде щеше да е единият без другия. 2.4.2 Несъгласията как да се поставят препинателните знаци в дадена последователност от събития е в основата на безброй борби във взаимоотношенията. Да предположим, че двойка има брачен проблем, за който съпругът допринася с пасивно отдръпване, а съпругата – с натяквания и критики. Обяснявайки своята фрустрация, съпругът ще каже, че отдръпването е единствената му защита срещу нейното поведение, докато тя ще определи обяснението му като сериозно и тенденциозно изкривяване на това, което „наистина“ става в брака им, а именно че тя е критична към него заради неговата пасивност. Оголени от всички мимолетни и случайни елементи, техните скандали се състоят от монотонна размяна на съобщения: „Аз се отдръпвам, защото ти се заяждаш“ и „Аз се заяждам, защото ти се отдръпваш“. Този тип взаимодействие вече беше споменат накратко в част 1.6.5. Представено графично и с произволна начална точка, тяхното взаимодействие изглежда горе-долу така:


55

Може да се види, че съпругът получава единствено триади 2–3– 4, 4–5–6, 6–7–8 и т. н., в които поведението му (непрекъсната стрелка) е „просто“ реакция на нейното поведение (пунктираната стрелка). При нея нещата са противоположни: тя поставя препинателните знаци в последователността от събития в триадите 1–2–3, 3–4–5, 5– 6–7 и т. н. и вижда себе си единствено като реагираща, но не и като детерминираща поведението на съпруга си. В съвместната психотерапия на брачни двойки човек често е впечатлен от интензивността на това, което в традиционната психотерапия ще се нарече „изкривяване на реалността“ от страна и на двамата. Нерядко е трудно да се повярва, че двама души могат да имат толкова разминаващи се становища за много елементи от съвместния опит. При все това проблемът се крие предимно в област, която вече беше многократно споменавана: тяхната неспособност да метакомуникират за съответните модели, които налагат на взаимодействието си. Това взаимодействие е от осцилиращия „да-не-да-не-да“ вид, който теоретично би могъл да продължи до безкрай и почти неизменно се придружава – както ще видим по-късно – от типичните обвинения в лошотия или лудост.


56

Международните отношения също са пълни с аналогични модели на взаимодействие. Да вземем например анализа на Джоуд (Joad, 1939, p. 69) на надпреварата във въоръжаването: … ако, както твърдят те, най-добрият начин да се запази мирът е да се подготвяш за война, не е съвсем ясно защо всички страни трябва да разглеждат въоръжаването на другите държави като заплаха за мира. Същевременно обаче те така го разглеждат и съответно са стимулирани да увеличават въоръжението си, за да надскочат оръжията, от които се смятат заплашени… Това засилено въоръжаване на свой ред започва да се разглежда като заплаха от страна А (чиито уж отбранителни оръжия са го провокирали) и се използва от нея като претекст за натрупването на още повече оръжия, с които да се защитава от заплахата. Засиленото въоръжаване обаче на свой ред се интерпретира от съседните страни като заплаха срещу тях и т. н. 2.4.3 Отново математиката осигурява нагледна аналогия: понятието за „безкрайните, осцилиращи серии“. Макар самият термин да е въведен много по-късно, серии от този вид са изучавани по логически и последователен начин още от австрийския свещеник Бернард Болцано малко преди смъртта му през 1848 г., когато той сякаш е бил дълбоко въвлечен в значението на безкрайността. Неговите мисли посмъртно са публикувани в малка книжка, озаглавена The Paradoxes of the Infinite („Парадоксите на безкрайното“) (Bolzano, 1889, рр. 49–50), която се превръща в класическо произведение в математиката. В нея Болцано изучава различни видове серии (S), от които вероятно най-простата е: S = a – a + a –a + a –a + a –a + a – a + a – a + a – … За нашите цели тази серия може да се приеме като означаваща комуникационна последователност от утвърждаване и отричане на съобщение а. Както показва Болцано, тази последователност може да се групира – или, както бихме казали, да се поставят препинателни знаци – по няколко различни, но аритметично правилни начина 1. Трите възможни групирания („пунктуации“) са: S = (a – a) + (a – a) + (a – a) + (a – a) + … 1


57

Резултатът е различна граница за серията в зависимост от това, как човек избира да накъса последователността от нейните елементи – резултат, който ужасява много математици, включително Лайбниц. За съжаление, доколкото можем да видим, решението на парадокса, предложено от Болцано, не помага при аналогичната комуникационна дилема. Както смята Бейтсън (личен разговор), тук дилемата възниква от лъжливата пунктуация на серията, а именно претендирането, че тя има начало, и точно това е грешката на партньорите в такава ситуация. 2.4.4 Следователно бихме добавили трета метакомуникационна аксиома: Природата на взаимоотношението зависи от пунктуацията на комуникационните последователности между комуникиращите. 2.5 ДИГИТАЛНА И АНАЛОГОВА КОМУНИКАЦИЯ

2.5.1 В централната нервна система функционалните единици (неврони) получават т. нар. квантови пакети от информация чрез свързващи елементи (синапси). При пристигането в синапсите тези „пакети“ произвеждат възбудни или задържащи постсинаптични потенциали, които се обобщават от неврона и или причиняват, или потискат неговото изпразване. Тази специфична част от нервната дейност, състояща се от появата или непоявата на изпразване на неврона, предава бинарна дигитална информация. Хуморалната 1 система, =0+0+0+… =0 Друг начин на групиране на елементите в последователността е: S = a – (a – a) – (a – a) – (a – a) – (a – a) – … =a–0–0–0… = a. Трета последователност ще е: S = a – (a – a + a – a + a – a + a – …), и тъй като елементите, съдържащи се в скобите, не са нищо друго освен самостоятелна серия, от това следва, че: S = a – S. Следователно 2S = a и S = a/2. 1 Отнасяща се до течностите в тялото (лимфа, кръв, жлъчка и пр.). – Б. пр.

58


от друга страна, не се базира на дигитализация на информацията. Тя комуникира чрез освобождаването на дискретни количества специфични вещества в кръвния поток. Освен това се знае, че нервните и хуморалните видове комуникация вътре в организма съществуват не само „рамо до рамо“, но и че се допълват взаимно и зависят един от друг, често по много сложен начин. Същите два основни вида комуникация могат да се открият в действие в областта на сътворените от човека организми1: има компютри, които използват принципа на „всичко или нищо“ на вакуумните тръби или транзисторите и се наричат дигитални, защото по същество са калкулатори, работещи с цифри. Има и друг клас машини, които манипулират дискретни, положителни величини – аналози на данни – и оттук името аналогови. При дигиталните компютри данните и инструкциите се преработват под формата на числа, така че често – особено в случая с инструкциите – има единствено произволно съответствие между определен къс информация и нейния дигитален израз. С други думи, тези цифри са произволно приписани кодови имена, които нямат особена прилика с действителните величини, подобно на телефонните номера, давани на абонатите. От друга страна, както вече видяхме, аналоговият принцип е същността на цялото аналогово изчисление. Точно както при хуморалната система на естествените организми, носителите на информацията са определени вещества и тяхната концентрация в кръвния поток, при аналоговите компютри данните приемат формата на дискретни и следователно винаги положителни количества, например интензитета на електрическия ток, броя на оборотите на колелото, степента на изместване на компонентите и други подобни. Така наречената приливна машина (инструмент, състоящ се от скàли, зъбци и ръчки, използвана в миналото за изчисляване на приливите и отливите за даден момент) може да се смята за прост аналогов компю1 Интересното е, че има основания да вярваме, че компютърните инженери са достигнали до този резултат съвсем независимо от познатото на физиолозите по онова време – факт, който сам по себе си осигурява показателна илюстрация на постулата на фон Берталанфи (von Bertalanffy, 1950), че сложните системи си имат собствена присъща закономерност, която може да се проследи на различни системни равнища, т. е. атомно, молекулярно, клетъчно, организмово, индивидуално, социално и т. н. Твърди се, че по време на интердисциплинарно събиране на учени, интересуващи се от явленията на обратната връзка (вероятно една от срещите на фондация „Джосая Мейси“), на великия хистолог фон Бонин показали схема на електрическите вериги на устройство за селективно четене и той незабавно възкликнал: „Но това е просто диаграма на третия пласт на зрителната кора…“ Не можем да се закълнем в истинността на тази история, но ще я подкрепим с италианската поговорка: Se non è vero, è ben trovato (И да не е вярна, историята си я бива).


59

тър и, разбира се, хомеостатът на Ашби, споменат в първа глава, е парадигма на аналогова машина, макар да не изчислява нищо. 2.5.2 В човешката комуникация обектите – в най-широкия смисъл – могат да се представят по два съвършено различни начина: чрез сходство, например рисунка, или да се нарекат с име. Следователно в изречението „Котката хвана мишка“ съществителните могат да се заменят с рисунки; ако фразата е изговорена, могат да се посочат действителни котка и мишка. Не е нужно да казваме, че това ще е необичаен начин да се комуникира, обикновено се използва писменото или изговореното „име“, т. е. думата. Тези два типа комуникация – едната чрез обясняваща сама себе си прилика, а другата чрез дума – са, разбира се, еквивалентни съответно на понятията за аналогово и дигитално. Винаги когато се използва дума за назоваване на нещо, е очевидно, че отношението между името и нещото е произволно установено. Думите са произволни знаци, които се манипулират според логическия синтаксис на езика. Няма особена причина трите букви „c-a-t“ (котка) да обозначават определено животно. В крайна сметка това е само семантичната конвенция на английския език и извън нея не съществува никаква друга корелация между която и да е дума и нещото, което обозначава, с възможното, но несъществено изключение на ономатопеичните1 думи. Както посочват Бейтсън и Джаксън (Bateson & Jackson, 1964, p. 271), „Няма нищо, което особено да прилича на петица в цифрата пет; няма нищо, което да прилича на маса в думата „маса“.“ При аналоговата комуникация, от друга страна, има нещо особено „нещоподобно“ в онова, което се използва за представяне на обекта. Аналоговата комуникация може по-лесно да се отпрати към нещото, което обозначава. Разликата между тези две форми на комуникация може да се изясни, ако осъзнаем, че колкото и да слушаме чужд език по радиото например, няма да го разберем, но някаква основна информация много лесно би могла да се извлече от наблюдаването на знаковия език и от т. нар. преднамерени движения, дори когато се използват от човек от съвършено различна култура. Според нас корените на аналоговата комуникация са в много поархаични периоди на еволюцията и следователно са с много по-

1 Ономатопея – образуване на дума чрез звукоподражание; звукоподражание, например кукувица от ку-ку. – Б. пр.

60


обща валидност, отколкото сравнително скорошната и много поабстрактна вербална комуникация. Тогава какво е аналогова комуникация? Отговорът е относително прост: това практически е цялата невербална комуникация. Този термин обаче е измамен, защото често се ограничава само до телесните движения, до поведението, известно като кинетика. Ние твърдим, че той трябва да включва позата, жестовете, лицевите изражения, интонацията, последователността, ритъма и модулацията на самите думи, както и всяка друга невербална проява, на която организмът е способен, а и комуникационните насоки, неизменно присъстващи във всеки контекст, в който се осъществява взаимодействие1. 2.5.3 Човекът е единственият, за когото се знае, че използва едновременно аналоговата и дигиталната комуникация 2. Значимостта на това все още се разбира твърде неадекватно, но трудно би могла да се подцени. От една страна, не може да има съмнение, че човекът комуникира дигитално. В действителност повечето, ако не всички негови цивилизовани постижения щяха да са немислими, ако той не беше развил дигитален език. Това е особено вярно за споделянето на информация за обекти и за времево ограничената функция на предаването на познанието. Въпреки това съществува огромна област, в която разчитаме почти изключително на аналогова комуникация, често с много малка промяна от аналоговото ни наследство, идващо от бозайническите ни предшественици. Това е областта на взаимоотношенията. Въз основа на Тинберген (Tinbergen, 1953) и Лоренц (Lorenz, 1952), както и на собствените си изследвания, Бейтсън (Bateson, 1955) е показал, че вокализациите, преднамерените движения и сигналите за настроението на животните са аналогова комуникация, чрез която по-скоро дефинират природата на своите взаимоотношения, а не обозначават обектите. Да вземем един от неговите примери. Когато отворя хладилника, дойде котката, отърка се в 1 Фундаменталното комуникационно значение на контекста твърде лесно може да се пропусне в анализа на човешкото общуване, но въпреки това всеки, който си мие зъбите на натоварена улица, а не в собствената си баня, бързо може да бъде закаран в полицията или в психиатричната болница, ако дадем само един пример за прагматичните ефекти на невербалната комуникация. 2 Има основания да вярваме, че китовете и делфините вероятно също използват дигитална комуникация, но изследванията в тази област все още не са го доказали категорично.


61

краката ми и измяука, това не означава „Искам мляко“ – както би се изразило едно човешко същество, – а търси специално взаимоотношение: „Бъди ми майка“, защото такова поведение се наблюдава единствено при котетата по отношение на възрастните котки и никога не се демонстрира от две зрели животни. Обратното, любителите на домашни животни често са убедени, че техните любимци „разбират“ речта им. Не е нужно да се казва, че това, което животните наистина разбират, със сигурност не е значението на думите, а богатството на аналоговата комуникация, съпътстваща речта. Всъщност винаги когато взаимоотношението е централният въпрос на комуникацията, откриваме, че дигиталният език е почти безсмислен. Това е така не само между животните и в отношенията човек–животно, но и в много други условни връзки в човешкия живот, например ухажване, любов, подкрепа, битка и, разбира се, във всички отношения с много малки деца или с тежко психично болни пациенти. Децата, глупаците и животните винаги са се радвали на репутацията на притежаващи особена интуиция за искреността или неискреността на човешките нагласи, защото е лесно да декларираш нещо на думи, но е трудно да пренесеш лъжата в царството на аналоговото общуване. Накратко, ако си спомним, че всяка комуникация има аспект на съдържанието и на взаимоотношението, можем да очакваме да открием, че двата вида общуване не само съществуват рамо до рамо, но и се допълват взаимно във всяко съобщение. Освен това можем да очакваме, че съдържателният аспект е вероятно да се предава дигитално, докато отношенческият аспект ще е преобладаващо аналогов по природа. 2.5.4 В това съответствие се крие прагматичното значение на определени различия между дигиталната и аналоговата комуникация, които ще разгледаме сега. За да ги изясним, ще се върнем към дигиталните и аналоговите видове, така както са представени в изкуствените системи за комуникация. Изпълнението, точността и многостранността на двата типа компютри – дигиталните и аналоговите – са много различни. Аналозите, използвани в аналоговите компютри във връзка с действителни величини, никога не могат да бъдат нещо повече от приближения на реалните стойности и този вечно присъстващ източник на неточност се засилва още повече в процеса на самите компютърни опера-

62


ции. Зъбците, предавките и трансмисиите никога не могат да се произведат в съвършена форма и дори когато аналоговите машини разчитат изцяло на дискретния интензитет на електрически ток, електрическо съпротивление, реостати и други, тези аналози пак са обект на практически неконтролируеми флуктуации. Дигиталната машина, от друга страна, работи с перфектна прецизност, ако пространството за съхраняване на еднозначните числа не е ограничено, правейки необходимо закръгляването на всички резултати, които съдържат повече цифри, отколкото машината би могла да побере. Всеки, който е използвал логаритмична линийка (отличен пример на аналогов компютър), знае, че може да получи само приблизителен резултат, докато настолният калкулатор ще осигури точен резултат, стига нужните цифри да не надвишават максимума, с който той може да работи. Настрана от съвършената си прецизност, дигиталният компютър има огромното предимство да е не само аритметична, но и логическа машина. Маккалък и Питс (McCulloch & Pitts, 1943) са показали, че шестнадесетте истинни функции на логическия калкулус могат да се представят чрез комбинации от органи от типа „всичко или нищо“, така че например сборът на два ритъма ще представлява логическото „и“, взаимното изключване на два ритъма е логическото „или“, ритъмът, който потиска изпразването на елемент, представлява отрицание и т. н. Нищо дори далечно сравнимо не е възможно при аналоговите компютри. Тъй като действат единствено с дискретни, положителни количества, те са неспособни да представят отрицателна стойност, включително самото отрицание или някаква друга истинна функция. Някои от характеристиките на компютрите са приложими и към човешката комуникация. По-конкретно, откриваме, че в аналоговата комуникация няма нищо, което да е сравнимо с логическия синтаксис на дигиталния език. Това означава, че в аналоговия език няма еквиваленти на такива жизненоважни елементи на дискурса като „ако, то“, „или, или“ и много други и че изразяването на абстрактни понятия е трудно, ако не и невъзможно, както се вижда в примитивното пиктографско писмо, където всяко понятие може да се представи единствено чрез физическата прилика. Нещо повече: аналоговият език споделя с аналоговото изчисляване липсата на просто отрицание, например израз за „не“. Да вземем един пример: има сълзи на скръб и сълзи на радост, свитият юмрук може да сигнализира агресия или притеснение, усмивката може да предава съчувствие или презрение, резервираност-


63

та може да се тълкува като тактичност или безразличие и се чудим дали всички аналогови съобщения имат това любопитно двусмислено качество, напомнящо Фройдовото Gegensinn der Urworte (противоположно значение на първичните думи). Аналоговата комуникация няма определения, за да посочи кое от две противоречиви значения се има предвид, нито индикатори, които биха позволили разграничението между минало, настояще или бъдеще 1. Тези определения и индикатори, разбира се, съществуват в дигиталната комуникация. Това, което липсва в нея обаче, е адекватен речник за условните връзки на взаимоотношението. Човекът в нуждата си да комбинира тези два езика или като изпращащ, или като получател трябва непрекъснато да превежда от единия на другия и правейки това, се натъква на много любопитни дилеми, с които ще се занимаваме по-подробно в главата върху патологичната комуникация (ч. 3.5). Защото при човешката комуникация трудността на превода е и в двете посоки. Не само че от дигиталния към аналоговия код не може да има превод без голяма загуба на информация (вж. ч. 3.5.5 за формирането на хистеричен симптом), но и обратното също е необикновено трудно: за да се говори за взаимоотношението, е нужен адекватен превод от аналогова към дигитална форма на комуникация. И накрая, можем да си представим подобни проблеми, когато двата кода трябва да съществуват съвместно, както отбелязва Хейли в чудесната си глава „Брачна терапия“ (Haley, 1963, p. 119). Когато мъж и жена решат, че съюзът им трябва да се легализира с брачна церемония, си поставят проблем, който ще продължи да съществува през целия им брак: „Сега, след като са женени, остават ли заедно, защото така искат, или защото трябва?“

1 Досега читателят сигурно е открил колко показателно сходство съществува между аналоговата и дигиталната комуникация и психоаналитичните понятия съответно за първични и вторични процеси. Ако се прехвърли от интрапсихичната към интерпсихичната отправна рамка, описанието на Фройд на Id (То) на практика става дефиниция на аналоговата комуникация: „Законите на логиката – и преди всичко законът за противоречието – не важат за процесите на То. Противоречиви импулси съществуват рамо до рамо, без да се неутрализират един друг или да се отчуждават… В То няма нищо, което може да се сравни с отрицанието, и ние с изумление откриваме в него зачатък на философското твърдение, че пространството и времето са необходими форми на нашите умствени действия.“ (Freud, 1933, p. 104, курсивът наш.)


64

В светлината на предходното бихме казали, че когато към предимно аналоговата част на тяхното взаимоотношение (ухажване) се добави дигитализация (брачен договор), недвусмислената дефиниция на тяхната връзка става много проблематична1. 2.5.5 В обобщение: човешките същества комуникират дигитално и аналогово. Дигиталният език има изключително сложен и мощен логически синтаксис, но няма адекватна семантика в областта на взаимоотношенията, докато аналоговият език притежава семантиката, но няма адекватен синтаксис за недвусмислена дефиниция на природата на взаимоотношенията. 2.6 СИМЕТРИЧНО И ВЗАИМОДОПЪЛВАЩО СЕ ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ

2.6.1 През 1935 г. Бейтсън (Bateson, 1935) публикува статия върху отношенческо явление, което наблюдава в племето ятмул в Нова Гвинея и описва в по-големи детайли в книгата си Naven, публикувана една година по-късно (Bateson, 1958). Той нарича това явление шизмогенеза и го дефинира като процес на диференциация в нормите на индивидуалното поведение, възникващ от кумулативното взаимодействие между хората. През 1939 г. Ричардсън (Richardson, 1956) прилага тази концепция в анализа си върху войната и външната политика. От 1952 г. насам Бейтсън и други автори са демонстрирали полезността Ј в областта на психиатричните изследвания (срв. Watzlawick, 1964, pp. 7–17 и Zluzki & Beavin, 1965). Както ще видим, понятието има евристична стойност отвъд границите на всяка отделна дисциплина и е разработено от Бейтсън в Naven (Bateson, 1958, pp. 176–177), както следва: Когато нашата дисциплина се дефинира от гледна точка на реакциите на индивида на реакциите на другите хора, ведПо същите причини е възможно да се предположи, че разводът ще се преживее като нещо много по-определено, ако обикновено сухият и неодушевен юридически акт на получаване на окончателното съдебно решение се прилагаше с някаква форма на аналогов ритуал на окончателната раздяла. 1


65

нага става видно, че следва да разглеждаме взаимоотношението между двама души като променящо се от време на време дори без намеса отвън. Трябва да отчитаме не само реакциите на А на поведението на В, но и как те влияят върху по-късното поведение на В и ефекта, който то има върху А. Веднага е видно, че много системи от взаимоотношения или между индивиди, или между групи имат склонност към прогресивна промяна. Например, ако един от моделите на културно поведение, смятано за уместно при индивид А, се „етикетира“ културно като себеутвърждаващ модел, докато от В се очаква да отговори на това с поведение, което се смята в културата за подчиняващо се, е вероятно подчинението да насърчи по-нататъшно себеутвърждаване, а това себеутвърждаване ще изисква по-нататъшно подчинение. Следователно пред нас е потенциално прогресивно състояние и ако не присъстват други фактори, за да обуздават крайностите на себеутвърждаването и подчинението, А по необходимост ще става все по-утвърждаващ се, докато В – все по-подчиняващ се и тази прогресивна промяна ще се появява, независимо дали А и В са отделни хора или членове на взаимодопълващи се групи. Можем да разглеждаме прогресивните промени от този вид като взаимодопълваща се шизмогенеза. Има обаче друг модел на взаимоотношения между индивидите или групите, който в еднаква степен съдържа зародишите на прогресивна промяна. Например, ако открием, че самохвалството е културен модел на поведение в една група и че другата група отговаря на това със самохвалство, възможно е да се развие конкурентна ситуация, в която перченето води до още по-голямо перчене и т. н. Този вид прогресивна промяна може да се нарече симетрична шизмогенеза.

2.6.2 Току-що описаните два модела са започнали да се използват без позоваване на процеса на шизмогенеза и днес обикновено се наричат просто симетрично и взаимодопълващо се взаимодействие. Те могат да се опишат като взаимоотношения, основани или на качество, или на различие. В първия случай партньорите обикновено вза-

66


имно отразяват като огледало поведението си и затова взаимодействието им може да се нарече симетрично. Сила или слабост, доброта или лошотия тук не са релевантни, защото равенство може да се поддържа във всяка от тези области. Във втория случай поведението на единия партньор допълва това на другия, формирайки различен тип поведенчески гещалт, и се нарича взаимодопълващо се. Следователно симетричното взаимодействие се характеризира с равенство и минимизиране на различието, докато взаимодопълващото се взаимодействие се основава на максимизиране на различието. Във взаимодопълващите се отношения има две различни позиции. Единият партньор заема това, което е било наричано висша, основна или „горна“ позиция, а другият – съответната нисша, вторична или „долна“ позиция. Тези термини са много полезни, стига да не се приравняват с „добра“ или „лоша“, „силна“ или „слаба“. Взаимодопълващото се взаимоотношение може да се определи от социалния или културния контекст (както е в случая с майката и бебето, лекаря и пациента или учителя и ученика) или да е идиосинкратичен отношенчески стил на конкретна диада. И в двата случая е важно да се подчертае взаимосвързаността на взаимоотношението, при която различни, но съчетани поведения се предизвикват взаимно. Единият партньор не налага взаимодопълващо се отношение на другия, а по-скоро всеки от тях се държи по начин, който предполага и в същото време осигурява основания за поведението на другия: техните дефиниции на взаимоотношението (ч. 2.3) си съответстват. 2.6.3 Издигната е идеята за трети тип взаимоотношение – „метавзаимодопълващо се“, при което А оставя или принуждава В да отговаря за него; по същата логика можем да добавим „псевдосиметрията“, при която А оставя или принуждава В да е симетричен. Този потенциално безкраен регрес може обаче да се избегне, като си спомним направеното по-рано (ч. 1.4) разграничение между наблюдаването на поведенческите редундантности и техните извличани обяснения под формата на митологии, т. е. интересуваме се как се държи двойката, без вниманието ни да се отклонява от въпроса защо (те вярват, че) се държат по този начин. Ако обаче включените индивиди се възползват от множеството равнища на комуникация (ч. 2.2.2), за да изразят различни модели на различни нива, могат да възникнат парадоксални резултати със съществено прагматично значение (ч. 5.4.1; 6.4.2, пример 3; 7.5, пример 2г).


67

2.6.4 Потенциалните патологии (ескалация в симетрията и ригидност във взаимодопълването) на тези форми на комуникация ще бъдат разгледани в следващата глава. Засега можем просто да формулираме последната неокончателна аксиома: всички комуникационни размени са или симетрични, или взаимодопълващи се в зависимост от това, дали се основават на равенство или на различие. 2.7 ОБОБЩЕНИЕ

Трябва по принцип отново да направим някои уточнения по отношение на горните аксиоми. Първо, следва да е ясно, че те са издигнати като пръв опит, дефинирани са доста неформално и със сигурност са по-скоро предварителни, отколкото изчерпателни. Второ, сами по себе си те са твърде хетерогенни, защото разчитат на широк спектър от наблюдения върху комуникационните явления. Обединени са не от своя произход, а от прагматичното си значение, което на свой ред почива не толкова на конкретните им особености, а на междуличностната (а не монадната) им основа. Бърдуисъл (Birdwhistell, 1959, p. 104) дори е издигнал идеята, че: един индивид не комуникира; той се ангажира или става част от комуникацията. Може да се движи или да издава шумове… но не комуникира. По паралелен начин той може да вижда, да чува, да мирише, да вкусва или да чувства, но не комуникира. С други думи, той не поражда комуникация, а участва в нея. Следователно комуникацията като система не може да се разбере чрез простия модел на действие и реакция, колкото и комплексно да се изразява. Като система тя трябва да се схваща на транзакционно равнище. Следователно невъзможността да не се комуникира прави всички ситуации, в които присъстват двама или повече души, в междуличностни, комуникативни. Отношенческият аспект на такава комуникация определя още по-пълно същата теза. Прагматичното, междуличностно значение на дигиталната и аналоговата форма се крие не в предполагаемия изоморфизъм със съдържанието и взаимоотношението, а в неизбежната и съществена двусмисленост, пред която са изправени изпращащият и получателят при проблемите на

68


превода от единия код на другия. Описанието на проблемите на пунктуацията почива именно на фундаменталната метаморфоза на класическия модел на действието-реакцията. И накрая, парадигмата на симетрията/взаимодопълването може би се доближава най-много до математическото понятие функция, след като позициите на индивидите са просто променливи с безкрайни възможни стойности, чието значение не е абсолютно, а по-скоро се появява единствено в отношение едни спрямо други.

Трета глава Патологична комуникация


Всяка от току-що описаните аксиоми предполага – като следствия – определени вътрешно присъщи патологии, върху които ще се спрем сега. По наше мнение прагматичните ефекти на тези аксиоми могат да се илюстрират най-добре, като се свържат с разстройствата, които могат да се развият в човешкото общуване. С други думи, имайки предвид определени принципи на общуването, ще изследваме по какъв начин и с какви последствия тези принципи могат да се изкривят. Ще стане ясно, че поведенческите последствия от такива явления често съответстват на различни психопатологии, така че освен илюстрирането на нашата теория ще предложим друга рамка, в която може да се разглежда поведението, обикновено смятано за симптоматично на психично разстройство. (Патологиите на всяка аксиома ще се разгледат в същата последователност, както във втора глава с изключение на известно неизбежно припокриване, тъй като материалът бързо става по-сложен1.) 3.2 НЕВЪЗМОЖНОСТТА ДА НЕ СЕ КОМУНИКИРА

Вече споменахме на предишните страници (ч. 2.2.3) за дилемата на шизофренно болните, а именно че тези пациенти се държат така, сякаш се опитват да отрекат, че комуникират, и след това смятат за нужно да отрекат и че това отричане е комуникация. Еднакво 1 Транскрипциите на вербалните размени значително опростяват материала, но по същата причина са крайно незадоволителни, защото не предават почти нищо повече от лексикалното съдържание и са почти изпразнени от аналогов материал, например интонация на гласа, скорост на говорене, паузи, емоционални обертонове, съдържащи се в смеха, въздишките, и т. н. За подобен анализ на примери на взаимодействие както в писмена, така и в звукова форма вж. Watzlawick, 1964.


70

възможно е обаче пациентът да иска да комуникира, без обаче да приема ангажимента, иманентно присъстващ във всяка комуникация. Например млада жена с шизофрения се втурна в кабинета на психиатъра за първото си интервю и с радост заяви: „Майка ми трябваше да се омъжи и ето сега аз съм тук.“ Бяха нужни седмици, за да се изяснят някои от множеството значения, които беше кондензирала в това изявление, значения, които същевременно бяха дисквалифицирани както от неразгадаемия си формат, така и от демонстрацията на очевиден хумор и увлеченост. Нейният гамбит, както се оказа, трябваше да информира терапевта, че: 1. 2. 3.

4.

Тя е резултат от извънбрачна бременност. Този факт по някакъв начин е причинил нейната психоза. „Трябваше да се омъжи“, имайки предвид скорострелната сватба на майката, би могло да означава или че майката не бива да се обвинява, защото социалният натиск я е принудил да го направи, или че майката негодува срещу наложената Ј ситуация и обвинява съществуването на пациентката за нея. „Тук“ означава както кабинета на психиатъра, така и съществуването на пациентката на земята, а това внушава, че, от една страна, майката я е подлудила, а, от друга че тя трябва да е вечно задължена на майка си, която е прегрешила и е страдала, за да се появи тя на бял свят. 3.2.1

Следователно „шизофренският“ е език, оставящ на слушателя да направи избор от многото възможни значения, които не само са различни, но и могат да са несъвместими помежду си. Така става възможно да се отрече всеки (или всички) аспект на съобщението. Ако е притисната да отговори какво е имала предвид със забележката си, пациентката би могла да каже небрежно: „О, не знам, предполагам, че трябва да съм луда.“ Ако се потърси изясняване на някой неин аспект, тя би могла да отговори: „О, не, изобщо нямах това предвид…“ Но макар и кондензирано до степен, изключваща незабавното разбиране, твърдението Ј е убедително описание на парадоксалната ситуация, в която тя се намира, а забележката „Трябва да съм луда“ би могла да е подходяща предвид количеството самоизмама, нужно, за да се адаптира към тази парадоксална вселена. За детайлна дискусия на отрицанието на комуникацията при шизофре-

Патологична комуникация

71

нията читателят може да се обърне към Хейли (Haley, 1963, pp. 89– 99), за да се запознае с показателна аналогия с клиничните подгрупи на шизофренията. 3.2.2 Обратната ситуация съществува в Through the Looking Glass („Алиса в огледалния свят“), когато директната комуникация на Алиса се изопачава от „промиването на мозъци“ на Червената и Бялата кралица. Те твърдят, че Алиса се опитва да отрече нещо, и го приписват на нейното психично състояние: – Аз наистина не мислех... – започна Алиса, но Черната1 Царица я прекъсна нетърпеливо. – Това е най-лошото! Ти трябва да мислиш! Каква е, според тебе, ползата от едно дете без никаква мисъл? Даже в една играчка има някаква мисъл, а едно дете е много поважно нещо от играчката, надявам се. Ти не можеш да отречеш това, дори ако се опиташ с две ръце. – Аз не отричам нещата с ръце – забеляза Алиса. – Никой не казва, че правиш това – отвърна Черната Царица. – Аз казах, че няма да успееш, дори ако опиташ. – Тя е в такова състояние – каза Бялата Царица, – че иска да отрече нещо, само че не знае какво! – Лош, порочен характер! – забеляза Черната Царица. За известно време настъпи неудобно мълчание. Човек може само да се диви пред интуитивното прозрение на автора за прагматичните ефекти на този вид нелогична комуникация, защото след още малко подобно „промиване на мозъци“ той позволява на Алиса да припадне. 3.2.3 Въпросното явление обаче не е ограничено до приказките или шизофренията. То има много по-широки последствия за човешкото взаимодействие. Може да се допусне, че опитът да не се комуникира ще съществува във всеки друг контекст, в който трябва да се избегне вътрешноприсъщият ангажимент във всяка комуникация. Ти1 В оригинала това е „Червената Царица“, но по идеологически съображения преди 1989 г. е преведено като „Черната Царица“. – Б. пр.

72


пична ситуация от този вид е срещата на двама непознати, само единият от които иска да започне разговор, а другият – не, например двама пътници в самолет, седящи един до друг1. Нека пътник А да е този, който не желае да говори. Има две неща, които той не може да направи: физически да напусне сцената и да не комуникира. Прагматиката на този комуникационен контекст се стеснява до много малко на брой възможни реакции. 3.2.3.1. „Отказ“ от комуникация Пътник А може да даде на пътник В да разбере – повече или помалко безцеремонно, – че не се интересува от разговора. Тъй като по правилата на доброто поведение това е укорително, ще изисква смелост и ще създаде доста напрегнато и неловко мълчание, така че взаимоотношението с В в действителност не е било избегнато. 3.2.3.2. Приемане на комуникацията Пътник А може да се предаде и да участва в разговор. По всяка вероятност ще ненавижда себе си и другия заради собствената си слабост, но това сега не ни интересува. Същественото е, че той скоро ще осъзнае мъдростта на армейското правило: „В случай че те пленят, дай само име, ранг и сериен номер“, защото е възможно пътник В да не желае да спре на половината на пътя: той може да е решен да открие всичко за А, включително неговите мисли, чувства и убеждения. А след като А е започнал да отговаря, ще му е все по-трудно да спре: факт, който е добре известен на „промиващите мозъци“. 3.2.3.3. Дисквалификация на комуникацията А може да се защити чрез важната техника „дисквалификация“, т. е. може да комуникира по начин, който прави невалидни собствените му съобщения или тези на другия. Дисквалификациите покриват широк спектър от комуникационни явления, например вътрешни противоречия, несъответствия, скачане от тема на тема, говорене „по тангентата“, непълни изречения, недоразумения, неясен стил или маниери на говорене, буквално интерпретиране на метафора и

1 Искаме още веднъж да подчертаем, че за целите на нашия комуникационен анализ съответните мотивации на двамата се много страничен въпрос.


73

метафорично интерпретиране на буквални забележки и т. н. 1. Прекрасен пример на този тип комуникация е представен в началната сцена на филма „Лолита“, когато Килти, заплашен от държащия пистолет Хъмбърт, изпада в пристъп на вербални и невербални безсмислици, докато неговият съперник напразно се опитва да предаде посланието си: „Виж! Ще те застрелям!“ (Понятието мотивация не е от особена полза, за да се определи дали това е чисто и просто паника, или е умна защита.) Друг пример е прекрасната логическа безсмислица на Луис Карол: стихотворението, четено от Белия заек: Казаха ми, че ти си бил при нея, Че питал си, какво съм, колко струвам. Казàла ти, че всичко аз умея И че не могасамо аз да плувам. Вест пратил им, че винаги съм тамо (И всичко се узна от нас навреме): Ако ли все тъй настоява само – Ти мислиш ли какво ще стане с тебе? Едно и дадох аз, той две му прати, Вий дадохте ни три. Но окрилени, Те хвръкнаха към нейните палати, Макар да бяха всичките при мене. И така нататък още три куплета. Ако сравним това с откъс от интервю с нормален доброволец, който очевидно се чувства неудобно да отговори на въпрос, зададен му от интервюиращия, но чувства, че би трябвало да отговори, ще открием, че комуникацията му е показателно сходна както по форма, така и по бедност на съдържанието (Watzlawick, 1964, pp. 20–21): Интервюиращ: Как вървят нещата, г-н Р., след като със семейството си живеете в един град с вашите родители? Г-н Р.: Е, ние се опитваме, много, лично аз имам предвид… ъъъ, предпочитам Мери [съпругата му] да поеме инициативата с тях, 1 В международен план италианците водят в областта със своя неподлежащ на имитация отговор: „Ma…“, което, строго говорейки, означава „но“, макар че може да се използва като възклицание, за да изрази съмнение, съгласие, несъгласие, обърканост, безразличие, критика, презрение, гняв, примирение, сарказъм, отричане и може би още дузина други неща, а следователно нищо, що се отнася до съдържанието.

74

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ вместо аз да го правя или нещо такова. Харесва ми да ги виждам, но не се опитвам твърде усилено да си поставя за цел да тичам там или да ги каня… те знаят много категорично, че… оо, винаги е било, преди двамата с Мери да се срещнем и беше нещо, като доста ясно приет факт – в нашето семейство аз бях единственото дете – и те предпочитаха никога – доколкото са способни – да не, ах, се намесват. Не мисля, че има… във всеки случай мисля, че винаги е имало… ъъъ… подводно течение във всяко семейство, не ме интересува дали е в нашето семейство или във всяко семейство. И това е нещо, което дори Мери и аз изпитваме, когато ние… и двамата сме доста големи перфекционисти. И… ах… отново, ние сме много… ние сме… ние сме ст... ригидни и… очакваме това от децата и чувстваме, че ако трябва да внимаваш… имам предвид, ако ъъъ… може роднините да ти се бъркат, ние чувстваме, виждали сме други с това и ние просто… това е нещо, от което собственото ми семейство се опитва да се пази, но… ах… и ъъъ… като тук… защо ние… Не бих казал, че ние сме с равен резултат с хората.

Не е изненадващо, че към този тип комуникация обикновено прибягва всеки, който е хванат в ситуация, в която се чувства задължен да общува, но същевременно иска да избегне ангажимента, вътрешно присъщ на всяка комуникация. Следователно от комуникационна гледна точка няма съществена разлика между поведението на т. нар. нормален човек, който е попаднал в ръцете на опитен интервюиращ, и това на т. нар. психично разстроен индивид, оказал се изправен пред идентична дилема: той нито може да напусне сцената, нито може да не комуникира, а по някакви свои причини се страхува или не желае да го направи. Във всеки случай резултатът вероятно ще са безсмислици, само че в случая с психично разстроения пациент интервюиращият – ако е дълбинен психолог с вкус към символизма – ще е склонен да ги разглежда единствено от гледна точка на безсъзнателни прояви, докато за пациента тези комуникации могат да са добър начин да угажда на интервюиращия с финото изкуство да не се казва нищо чрез казването на нещо. По същия начин анализът от позициите на „когнитивното увреждане“ или „ирационалността“ пренебрегва необходимото отчитане на контекста в оценката на такива комуникации1. Нека още веднъж посочим факта,

1 В това отношение читателят е насочен към комуникационен анализ на психоаналитичното понятие „пренос“, което може да се разглежда като единствената въз-


75

че в клиничния край на поведенческия спектър „лудата“ комуникация (поведение) не е задължително проява на болен ум, а може да е единствената възможна реакция на абсурден или незащитим комуникационен контекст. 3.2.3.4. Симптомът като комуникация И накрая, съществува четвърта реакция, която пътник А може да използва, за да се защити от бъбривостта на В: може да се преструва на сънлив, глух, пиян, невладеещ английски език или да измисли някакъв друг дефект или инвалидност, които ще направят общуването невъзможно поради основателни причини. Във всички тези случаи посланието е едно и също, а именно: „Аз не бих имал нищо против да говоря с теб, но нещо по-силно от мен – за което не мога да бъда обвиняван – ми пречи.“ При това призоваване на сили или причини отвъд собствения контрол пак съществува една пречка: А знае, че на практика мами. Комуникационната „маневра“ обаче става съвършена, след като човекът се самоубеди, че е оставен на благоволението на сили отвъд неговия контрол и така се е освободил както от порицанието на значимите други, така и от угризенията на собствената си съвест. Следователно това е просто един малко по-сложен начин да се каже, че той има (психоневротичен, психосоматичен или психотичен) симптом. Описвайки различията между американската и руската личност, Маргарет Мийд отбелязва, че американецът може да използва извинението, че има главоболие, за да не отиде на някакво празненство, докато руснакът наистина ще го заболи главата. В психиатрията Фром-Райхман в една не особено известна статия посочва използването на кататонични симптоми като комуникация (Fromm-Reichmann, 1942), а през 1954 г. Джексън (Jackson, 1954) сочи значението на използването на хистерични симптоми от страна на пациента, когато общува със семейството си. За пространни изследвания на симптома като комуникация читателят може да се обърне към Шаш (Szasz, 1961) и Артис (Artiss, 1959). Възможно е това комуникационно определение на симптома да създава впечатлението, че съдържа едно съмнително допускане, а именно че по този начин човек може да се самоубеди. Вместо твърде неубедителния аргумент, че всекидневната клинична практика напълно подкрепя такова допускане, бихме искали да споменем експериментите на Макгинис (McGinnies, 1949) върху „перцептивната можна реакция на някаква изключително необичайна ситуация. Срв. Jackson & Haley, 1963, която се обсъжда и в ч. 7.5, пример 2.

76


защита“. Изследваното лице сяда пред тахистоскоп – уред, чрез който думите могат да се прожектират за много кратки периоди в малко прозорче. С няколко пробни думи се определя неговият праг и след това той е инструктиран да казва на експериментатора винаги, когато види или мисли, че вижда всяка следваща дума. Списъкът от тестовите думи е съставен от неутрални и „критични“, емоционално оцветени думи, например „изнасилване“, „разврат“, „курва“. Сравнението между представянето на изследваното лице при неутралните и при критичните думи показва значително по-високи прагове на разпознаване за вторите думи, т. е. то „вижда“ по-малко от тях. Това обаче означава, че за да направи повече грешки с думите, които представляват социално табу, изследваното лице първо трябва да ги идентифицира като такива и след това някак си да се убеди, че не е успяло да ги разчете. Така то си спестява неудобството от необходимостта да ги чете на глас пред експериментатора. (В това отношение трябва да споменем, че по принцип психологическото тестиране трябва да отчита комуникационния контекст на тези тестове. Едва ли може да има съмнение например, че за изследваното лице и неговото представяне е от доста голямо значение дали трябва да комуникира със съсухрен стар професор, с робот или с красива блондинка. В действителност внимателните неотдавнашни изследвания на Розентал (Rosenthal, 1964) върху предубедеността на експериментатора са потвърдили, че комплексна и изключително ефективна, макар и все още неуточнена комуникация прозира дори в строго контролираните експерименти.) Нека обобщим: комуникационната теория схваща симптома като невербално послание: „Не че аз не желая (или желая) да правя това, причината е нещо извън моя контрол, например моите нерви, болест, тревожност, лоши очи, алкохол, възпитание, комунистите или жена ми.“ 3.3 НИВОВА СТРУКТУРА НА КОМУНИКАЦИЯТА (СЪДЪРЖАНИЕ И ВЗАИМООТНОШЕНИЕ)

Двойка в съвместна брачна терапия разказа следната случка. Докато бил сам у дома, съпругът провел междуградски разговор с приятел, който го информирал, че ще дойде в техния град за няколко дни. Съпругът незабавно го поканил да отседне при тях, знаейки, че жена му също ще се радва да го посрещнат и че следователно и тя би направила същото. Когато тя се прибрала у дома обаче, резултатът бил жестока семейна кавга заради поканата, отправена от съп-


77

руга Ј към неговия приятел. Когато проблемът беше изследван в терапевтичната сесия, и двамата се съгласиха, че да се покани приятелят е било най-уместното и естествено нещо. С изумление откриха, че, от една страна, приемат, но въпреки това „някак си“ не са съгласни по уж един и същ въпрос. 3.3.1 В действителност в спора бяха включени два въпроса. Единият засягаше правилния курс на действие по определен проблем, т. е. поканата, и би могъл да се комуникира дигитално. Другият се отнасяше до взаимоотношението между комуникаторите – кой има правото да поема инициативата, без да се консултира с другия – и не би могъл толкова лесно да се разреши дигитално, защото предполага способността на брачните партньори да говорят за своето взаимоотношение. В опита си да разреши несъгласието си тази двойка беше допуснала много честата грешка в комуникацията: те не бяха съгласни на метакомуникационното (отношенческото) ниво, а се опитваха да разрешат несъгласието на съдържателно равнище, където то не съществува, което ги е довело до псевдонесъгласия. Друг съпруг, с когото също работехме в съвместна терапия, успя да открие самостоятелно и да изрази със свои думи разликата между нивата на съдържанието и на взаимоотношението. Двамата със съпругата му бяха преживели редица изпълнени с насилие симетрични ескалации на споровете, обикновено основани на въпроса, кой има правото по отношение на някакъв тривиален от гледна точка на съдържанието въпрос. Един ден тя успяла окончателно да му докаже, че той фактически греши и получила отговора: „Е, може да си права, но не си права, защото спориш с мен.“ Всеки психотерапевт е запознат с тези обърквания между аспекти на съдържанието и на взаимоотношението по даден въпрос, особено в брачната комуникация, и с огромната трудност при редуцирането на объркването. Докато за терапевта монотонната редундантност на псевдоспоровете между съпрузите много бързо става ясна, главните герои в тях обикновено разглеждат всеки един поотделно и като нещо съвършено ново просто защото включените практически, обективни въпроси могат да произтичат от широк спектър от дейности: от телевизионните програми през пуканките до секса. Ситуацията е майсторски описана от Кьостлер (Koestler, 1954, p. 218, курсивът е наш):

78

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ Семейните отношения спадат към плоскост, където обикновените правила на преценката и поведението са неприложими. Те са лабиринт от напрежения, кавги и помирения, чиято логика е вътрешно противоречива, етиката им произтича от уютна джунгла, а ценностите и критериите им са изкривени като изкривеното пространство на самостоятелна вселена. Това е вселена, наситена със спомени… но спомени, от които не се извличат никакви уроци, наситена с минало, което не осигурява насока за бъдещето. Защото в тази вселена след всяка криза и помирение времето винаги започва наново и историята е винаги в нулевата година. 3.3.2

Явлението кавга осигурява добра отправна рамка за изучаване на разстройствата на комуникацията, дължащи се на объркването между съдържание и взаимоотношение. Несъгласието може да възникне на нивото на съдържанието или на равнището на взаимоотношението и двете форми зависят една от друга. Например спорът върху истинската стойност на твърдението „Уранът има 92 електрона“ очевидно може да се реши единствено като се представят обективни доказателства, например учебник по химия, защото така не само се доказва, че урановият атом наистина има 92 електрона, но и че единият противник е бил прав, а другият греши. От тези два резултата първият разрешава несъгласието на съдържателно равнище, а другият създава отношенчески проблем. Е, съвсем очевидно е, че за да се разреши този нов проблем, двамата не могат да продължат да говорят за атоми: те трябва да започнат за говорят за себе си и за своето взаимоотношение. За да направят това, трябва да постигнат съгласие по дефиницията на взаимоотношението им като симетрично или взаимодопълващо се: например сбъркалият може да се възхити на другия заради богатите му познания или да възнегодува от превъзходството му и да реши да се издигне над него при следващия възможен случай, за да възстанови равенството 1. Разбира се, ако не може да чака до следващия път, той би могъл да използва подхода на „по дяволите логиката“ и да се опита да заеме висшестояща позиция, като твърди, че цифрата 92 трябва да е печатна грешка или че има приятел учен, който току-що е доказал, че броят на елек1 Всяка от тези възможности може да е уместна или неуместна, „добра“ или „лоша“ в зависимост от включеното взаимоотношение.


79

троните всъщност е съвсем безсмислен, и т. н. Добър пример на тази техника се осигурява от руските и китайските партийни идеолози с техните цепещи косъма на две интерпретации на онова, което Маркс „наистина“ е имал предвид, за да покажат колко лоши марксисти са другите. В такива битки думите всъщност могат да загубят и последната капка съдържателно значение и да станат единствено средства за „надделяване“ (one-upmanship)1, както се заявява с възхитителна яснота от Хъмпти-Дъмпти2: – Не знам какво разбирате под думата „слава“ – рече Алиса. Хъмпти-Дъмпти се усмихна надменно. – Разбира се, че няма да знаеш, ако не ти обясня. Искам да кажа, че това е добро унищожително доказателство срещу тебе! – Но „слава“ не значи „добро унищожително доказателство“ – забеляза Алиса. – Когато аз употребявам някоя дума – каза предрително Хъмпти-Дъмпти, – тя означава точно това, което аз решавам да означава, ни повече, ни по-малко. – Въпросът е – каза Алиса – дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща. – Въпросът е – отвърна Хъмпти-Дъмпти – да си майстор3. Това е всичко. (Последният курсив е наш.) Това просто е още един начин да се каже, че пред лицето на своето несъгласие двама души трябва да дефинират взаимоотношението си или като взаимодопълващо се, или като симетрично. 3.3.3 Дефиниция на себе си и на другия Сега да предположим, че същото твърдение за урана е направено от един физик пред друг. От това може да произтече много различен тип взаимодействие, защото най-вероятно реакцията на дру1 С. Потър, на когото можем да благодарим за въвеждането на термина, представя множество изпълнени с прозрение и забавни илюстрации на тази теза (Potter, 1947). 2 Преводът е на Лазар Голдман и Стефан Гечев. Луис Карол. Алиса в страната на чудесата; Алиса в огледалния свят. С: Народна младеж, 1969. – Б. пр. 3 В оригинала използваната английска дума е master, чието първо значение е „господар“.—Б. пр.


80

гия ще е гняв, обида или сарказъм: „Знам, че според теб съм пълен идиот, но все пак съм ходил на училище няколко години…“ или нещо подобно. Различното в това взаимодействие е фактът, че тук няма несъгласие на съдържателно равнище. Истинната стойност на твърдението не се оспорва; в действителност то фактически не предава информация, тъй като на съдържателно ниво така или иначе е известно на двете страни. Точно този факт – съгласието на съдържателно равнище – ясно насочва несъгласието към отношенческото равнище, с други думи, към царството на метакомуникацията. Там обаче несъгласието се превръща в нещо, което прагматично е много по-важно от несъгласието на съдържателно равнище. Както видяхме, на отношенческото ниво хората не комуникират за факти извън тяхното взаимоотношение, а предлагат дефиниции на своето взаимоотношение и по импликация на себе си 1. Както вече беше споменато в ч. 2.3, тези дефиниции имат собствена йерархия на комплексността. Така, ако вземем произволно избрана начална точка, човек Р може да предложи на друг, О, дефиниция на себе си. Р може да направи това по един или друг от редица възможни начини, но каквото и както и да комуникира на съдържателно равнище, прототипът на неговата метакомуникация ще е: „Ето как аз виждам себе си“2. В природата на човешката комуникация е, че сега има три възможни отговора от страна на О на самоопределението на Р, като и трите са с огромно значение за прагматиката на човешкото общуване. 3.3.3.1 Потвърждение О може да приеме (да потвърди) дефиницията на Р на себе си. Доколкото можем да видим, това потвърждение на становището на Р за себе си вероятно е най-силният фактор, гарантиращ умственото развитие и стабилност, който досега се е появил в нашето изследваСрв. Къминг (Cumming, 1960, p. 113): „Смятам, че голяма част от онова, за което Ленгър говори като за „просто изразяване на идеи“ или символна дейност заради самата себе си, при нормалните хора е функция на непрекъснато пресъздаване на Азконцепцията, на предлагане на тази Аз-концепция на другите за ратификация и на приемане или отхвърляне на Аз-концепциите, предложени от другите. Нещо повече: аз приемам, че Аз-концепцията трябва непрекъснато да се пресъздава, ако искаме да съществуваме като хора, а не като обекти, а тя се пресъздава най-вече в комуникативната дейност.“ 2 Всъщност това трябва да се чете като: „Ето как аз виждам себе си по отношение на теб в тази ситуация“, но в името на простотата в следващите параграфи ще изпуснем частта, представена в курсив. 1


81

не на комуникацията. Колкото и да е изненадващо, без този самопотвърждаващ ефект човешката комуникация едва ли би се развила отвъд много ограничените граници на размените, крайно необходими за защитата и оцеляването: не би имало причина да се комуникира заради самата комуникация. Въпреки това всекидневният опит не оставя съмнения, че голяма част от нашата комуникация е посветена точно на тази цел. Огромният диапазон от емоции, които хората изпитват едни към други – от любов до омраза, – най-вероятно трудно би съществувал и ние щяхме да живеем в свят, лишен от всичко освен най-утилитарните начинания, свят, лишен от красота, поезия, игра и хумор. Изглежда, че освен за проста размяна на информация, човекът трябва да общува с другите в името на собственото си съзнание за себе си и експерименталното потвърждение на това интуитивно допускане се осигурява от изследванията върху сензорната депривация, показващи, че той не е в състояние да поддържа емоционалната си стабилност за дълги периоди от време, през които комуникира единствено със себе си. Ние смятаме, че това, което екзистенциалистите наричат „среща“ (encounter), спада тук, както и всяка форма на засилено съзнание за Аза, която е резултат от създаването на взаимоотношение с друг индивид. В човешкото общество – пише Мартин Бубер (Buber, 1957, pp. 101–102): на всичките му нива хората се потвърждават един друг практически – в една или друга степен – в личните си качества и способности и едно общество може да се нарече човешко до степента, до която членовете му се потвърждават един друг… Основата на живота на човека с другия е двойствена: желанието на всеки да бъде потвърден от хората такъв, какъвто е, дори като това, което би могъл да стане, и вродената му способност да потвърждава себеподобните си по този начин. Това, че тази способност е оставена толкова неизмеримо некултивирана, е истинската слабост и съмнителност на човешката раса: действително човечество съществува само там, където тази способност се разгърне. 3.3.3.2 Отхвърляне Втората възможна реакция на О пред лицето на дефиницията на Р на себе си е да я отхвърли. Отхвърлянето обаче – без значение


82

колко е болезнено – предполага поне ограничено признание на онова, което се отхвърля, и следователно не е задължително да обезсилва реалността на становището на Р за себе си. В действителност определени форми на отхвърляне могат дори да са конструктивни, например отказът на психиатъра да приеме определението на пациента за себе си в ситуация на пренос, в която пациентът обикновено се опитва да наложи своята „отношенческа игра“ върху терапевта. Препоръчваме на читателя двама автори, които със собствени концептуални рамки са писали обширно по тази тема: Бърн1 (Berne, 1961, 1944) и Хейли (Haley, 1963). 3.3.3.3 Девалидизиране Третата възможност е вероятно най-важната както от прагматична, така и от психопатологична гледна точка. Това е явлението девалидизиране, което – както ще видим – е много различно от директното отхвърляне на дефиницията на другия за себе си. Тук разчитаме отчасти на материал, представен от Ланг (Laing, 1961) от Тавистокския институт за човешки отношения в Лондон и на собствените ни открития в областта на шизофренната комуникация. Ланг цитира Уилям Джеймс, който е написал: „Не би могло да се измисли по-жестоко наказание – дори където е физически възможно – от това човек да е пуснат в обществото и да остане абсолютно незабелязан от всички негови членове“ (Laing, 1961, p. 89). Не може да има съмнение, че такава ситуация ще доведе до „загуба на Аза“, което е просто превод на термина „алиенация“. Девалидизирането, каквото го откриваме в патологичната комуникация, вече не се занимава с истината или неверността (ако има такива критерии) на дефиницията на Р на себе си, а по-скоро отрича реалността на Р като източник на такава дефиниция. С други думи, докато отхвърлянето се свежда до посланието: „Грешиш“, девалидизирането на практика казва: „Ти не съществуваш.“ Или, казано с по-точни думи, ако потвърждението и отхвърлянето на Аза на другия се приравнят – във формалната логика – с понятията съответно истина и погрешност, девалидизирането би съответствало на понятието неустановимост, което – както е известно – е от различен логически ред2. Едното цитирано заглавие е издадено на български език: Ерик Бърн (1996). Игрите, които хората играят. София: „Наука и изкуство“. – Б. пр. 2 Понякога – признаваме, че е рядко – буквалната неустановимост може да играе забележителна роля във взаимоотношението, както може да се види от следната транскрип1


83

Ако цитираме Ланг (Laing, 1961, р. 91; рр. 135–136): Характерният семеен модел, който изникна от изучаването на семейства с шизофренно болни, не включва толкова дете, което е обект на откровена липса на грижи или дори на очевидна травма, а дете, чиято идентичност е била подложена на фино, но упорито осакатяване, често съвсем несъзнателно. Крайната степен на това е… когато независимо как [човек] се чувства или действа, независимо какво значение придава на ситуацията, чувствата му са лишени от валидност, действията му са оголени от мотиви, намерения и последствия, ситуацията е ограбена от своя смисъл за него, така че той е абсолютно объркан и отчужден.

ция на сесия по съвместна брачна терапия. Двойката беше потърсила помощ, защото техните понякога твърде агресивни кавги били причина за дълбокото им безпокойство за съвместния им провал като брачни партньори. Бяха женени от двадесет и една години. Съпругът бе изключително успешен бизнесмен. В началото на тази размяна съпругата току-що беше отбелязала, че през всичките тези години не е знаела къде стои по отношение на него. Психиатър: Значи това, което казвате, е, че не получавате насоки от съпруга си, а имате нужда от тях, за да знаете дали се справяте добре. Съпруга: Не. Психиатър: Дан критикува ли ви, когато заслужавате критика – имам предвид положително или отрицателно? Съпруг: Аз рядко я критикувам… Съпруга (намесвайки се): Той рядко критикува. Психиатър: Е, как… как знаете… Съпруга (прекъсвайки): Той ви прави комплименти. (Кратък смях.) Вижте, точно това е объркващото… Например сготвя нещо и го прегоря… е, той казва, че е „наистина много, много хубаво“. След това, ако направя нещо, което е супер хубаво – е, то е „много, много хубаво“. Казах му, че не знам дали нещо е хубаво – не знам дали той ме критикува, или ми прави комплименти. Защото той си мисли, че като прави комплименти, може да ме подмами да правя нещо по-добре, а когато заслужавам комплимент, той винаги прави комплименти – точно така… така че ми се губи стойността на комплиментите. Психиатър: Значи всъщност не знаете къде стоите с някого, който винаги прави комплименти… Съпруга (прекъсвайки): Не, не знам дали той ме критикува, или наистина искрено ми прави комплимент. Това, което прави този пример толкова интересен, е, че макар и двамата съпрузи очевидно напълно да осъзнават модела, в който са хванати, това съзнание ни наймалко не им помага да направят нещо, за да облекчат ситуацията.


84

А сега нека дадем конкретен пример, който е публикуван в поголеми детайли другаде (Jackson & Yalom, 1965). Той е взет от съвместна психотерапевтична сесия със семейство, съставено от родителите, техните синове – 25-годишния Дейв (който за пръв път официално е диагностициран като шизофреник на 20 години като войник, след това е живял у дома, а после – от около година – е хоспитализиран) и 18-годишния Чарлз. Когато дискусията се съсредоточава върху въпроса, как посещенията на пациента през празниците напрягат семейството, психиатърът посочва, че сякаш от Дейв се иска да носи непоносимото бреме на загрижеността на цялото семейство. Така Дейв става единственият индикатор за това, колко добре или зле са били нещата през уикенда. Изненадващо пациентът незабавно подема тази теза (Jackson & Yalom, 1965, pp. 89): 1.

Дейв:

2.

Майка:

3. 4.

Дейв: Майка

5.

Дейв:

6.

Психиатър:

7. 8.

Дейв Психиатър:

9. 10.

Майка: Психиатър:

11.

Дейв

Е, чувствам, че понякога родителите ми, и Чарлз също, са много чувствителни към това, как бих могъл да се чувствам, ‘щото не смятам… не смятам, че вдигам къщата на главата си, когато се връщам у дома, или… Мммм. Дейв, ти не си бил такъв, откакто имаше кола, просто… но преди да я имаш. Е, знам, че… (намесвайки се): Да, но дори… дааа, напоследък, последните два пъти, откакто имаше кола. Да, да, добре, както и да е, ай (въздишка), това... ах, иска ми се да не бях така, предполагам, би било добре, ако можех да се радвам или понякога… (въздишки, пауза). Знаеш ли, ти сменяш разказа си по средата, когато майка ти е мила с теб. Което… е разбираемо, но в твоето положение просто не можеш да си позволиш да го правиш. (намесвайки се): Ммм. Това те прави още по-ексцентричен. Тогава не знаеш дори какво мислиш. Какво е сменил? Е, аз не мога да чета мислите му, така че не знам какво точно се е канел да каже… имам най-обща идея, мисля, просто от опит… (прекъсвайки): Ами, то е просто, просто ис-


85

торията, че съм болният в семейството, така че това дава шанс на всеки друг да… да изглежда добрият Джо и да повдига духа на Дейв независимо дали духът му задължително е спаднал или не. Понякога до това се свеждат нещата, така мисля. С други думи, аз не мога да бъда нещо друго освен себе си и ако хората не ме харесват такъв, какъвто те …ъъъ…такъв, какъвто аз съм… тогава оценявам, когато те… ми казват или нещо такова – ето до това се свеждат нещата. Грешката на езика на пациента осветлява неговата дилема. Той казва: „Аз не мога да бъда нещо друго освен себе си“, но въпросът си остава: себе си „аз“ ли означава, или „те“? Да се нарече това просто доказателство за „слаби его-граници“ или нещо подобно, пренебрегва отношенческия факт на девалидизирането не само в споделеното от Дейв за посещенията си през празниците, но и незабавното девалидизиране от страна на майката на валидността на впечатлението на Дейв в настоящия пример (твърдения 1–5). Грешката на езика на пациента изплува в нова светлина през призмата на настоящото и споделеното девалидизиране на неговия Аз. 3.3.4 Нива на междуличностно възприятие Най-накрая сме готови да се върнем към йерархията на посланията, която се открива, когато комуникацията се анализира на равнището на взаимоотношенията. Видяхме, че дефиницията на Р за себе си („Ето как виждам себе си…“) може да се посрещне с една от три възможни реакции от страна на О: потвърждаване, отхвърляне или девалидизиране. (Тази класификация, разбира се, е практически идентична на старата, използвана в ч. 3.2.3.1 и 3.2.3.3.) Сега тези три реакции имат общ знаменател, т. е. чрез всяка от тях О комуникира: „Ето как те виждам аз“1.

1 На пръв поглед тази формула сякаш не съответства на понятието за девалидизирането така, както току-що беше описано. Същевременно в крайна сметка дори съобщението: „За мен ти не съществуваш като самостоятелна цялост“ се свежда до „Ето как те виждам: ти не съществуваш“. Фактът, че това е парадоксално, не означава, че не може да съществува, както подробно ще бъде показано в шеста глава.

86


Следователно в дискурса на метакомуникационно равнище съществува съобщението на Р към О: „Ето как се виждам“. То се следва от съобщение от О към Р: „Ето как аз те виждам“. На това Р ще отговори със съобщение, утвърждаващо, наред с другите неща: „Ето как според мен ти ме виждаш“, а О на свой ред ще реагира: „Ето как според мен ти мислиш, че аз те виждам“. Както вече беше подсказано, този регрес теоретично е безкраен, но за практически цели трябва да се приеме, че човек не може да се занимава със съобщения от по-висок ред на абстракция, отколкото последното споменато. Е, трябва да се отбележи, че всяко от тези съобщения може да се подложи от получателя на същото потвърждаване, отхвърляне или девалидизиране, описани по-горе, и че същото важи за дефиницията на О на себе си и възникващия симултанен метакомуникационен дискурс с Р. Това води до комуникационни контекстове, чиято сложност лесно слисва въображението и въпреки това има много специфични прагматични последствия. 3.3.5 Непромокаемост Все още не се знае много за тези последствия, но Ланг, Филипсън и Лий, които ни разрешиха да цитираме тук някои от техните резултати от все още непубликувана статия (Lee, 1963), провеждат многообещаващи изследвания в тази област 1. Девалидизирането на Аза от страна на другия човек е резултат най-вече на особено неосъзнаване на междуличностните възприятия, наречено „непромокаемост“ и дефинирано от Лий, както следва: Занимава ни един аспект на осъзнаването и неосъзнаването. За да се появи гладко, адекватно взаимодействие, всяка страна трябва да регистрира гледната точка на другата. Тъй като междуличностното възприятие протича на много нива, и „непромокаемостта“ може да се наблюдава на много равнища. Защото за всяко ниво на възприятие съществува сравнимо и аналогично ниво на възможно не-възприятие или „непромокаемост“. Там, където съществува липса на 1 Твърде наскоро, за да бъдат включени в този том, цитираните по-горе автори са публикували резултатите си по темата в книгата: R. D. Laing, H. Phillipson, & A. R. Lee (1966). Interpersonal Perception: A Theory and Method of Research. New York: Springer Publishing Company. В този изключително оригинален труд се представя цялата теоретична рамка и изпълнен с въображение метод за квантификация.


87

точно осъзнаване, или непромокаемост, страните в диадата общуват върху псевдовъпроси… Те постигат някаква предполагаема хармония, която не съществува, или спорят за уж несъгласия, които по същия начин не съществуват. Точно това според мен е характерната ситуация в семейство с шизофренно болен: членовете му непрекъснато изграждат хармонични взаимоотношения върху плаващите пясъци на псевдосъгласията или в противен случай имат яростни кавги на базата на псевдонесъгласия. Лий показва, че непромокаемостта може да съществува на първото равнище на йерархията, т. е. на съобщението на Р: „Ето как виждам себе си“, О отговаря: „Ето как аз те виждам“, по начин, който не съответства на самоопределението на Р. След това Р може да заключи, че О не го разбира (или оценява, или обича), докато О, от друга страна, може да приеме, че Р се чувства разбран (или оценен, или обичан) от него (О). В този случай О не е съгласен с Р, но пренебрегва или интерпретира погрешно съобщението му и затова е в съгласие с нашата дефиниция на девалидизирането. „Непромокаемост“ на второ равнище съществува, когато Р не регистрира, че съобщението му не е достигнало до О, т. е. Р не предава точно: „Ето как според мен ти ме виждаш [в този случай, разбираш неправилно]“. Следователно на това ниво се появява непромокаемост за непромокаемостта. От изследването на семейства с шизофренно болен член Лий описва важно заключение за прагматиката на този вид комуникация: Типичният модел е, че родителска непромокаемост съществува на ниво № 1, докато непромокаемостта на шизофренно болния е на ниво № 2. С други думи, обикновено родителят не успява да регистрира становището на детето си, докато детето не регистрира, че становището му не е било (и може би не може да бъде) регистрирано. Най-често родителят, изглежда, остава непромокаем за становището на детето, защото чувства, че е оскърбително за него, или защото не съответства на неговата ценностна система. С други думи, родителят настоява, че детето не вярва на онова, в което той (родителят) смята, че детето „би трябвало“ да вярва. Детето на свой ред не успява да осъзнае това. Той вярва, че съобщението му е стигнало и е бил разбран и действа по съответния начин. В такава ситу-


88

ация е обречен да е объркан от последващото взаимодействие. Той се чувства така, сякаш непрекъснато се удря в невидима стъклена стена. Това предизвиква неговото несекващо чувство на озадаченост, което води до смайване и евентуално до отчаяние. В крайна сметка той смята, че животът просто няма никакъв смисъл. В хода на терапията такова шизофренно болно дете найнакрая осъзнава състоянието на нещата и формулира дилемата си по следния начин: „Винаги когато не съм съгласен с майка ми, тя сякаш си казва: „О, чувам какво казваш на глас, но знам, че това не е каквото наистина си мислиш“, и след това забравя онова, което току-що съм казал.“ В произведението на Ланг и Естърсън (Laing & Esterson, 1964) може да се открие богат спектър от клинични илюстрации на токущо описаната непромокаемост на нивото на взаимоотношението. Един пример е представен на фигура 1. Фигура 1 „Непромокаемост“ в семейство с шизофренно болен член 1 НЯКОИ АТРИБУЦИИ, ПРАВЕНИ ОТ

АЗ-АТРИБУЦИИ НА ПАЦИЕНТКАТА

РОДИТЕЛИТЕ ЗА ПАЦИЕНТКАТА

Винаги е щастлива Истинското Ј Аз е жизнено и весело Няма липса на хармония в семейството Никога не са я въртели на пръста си Има собствено мнение

1

Често депресирана и уплашена Поддържа фасада Дисхармонията е толкова пълна, че е невъзможно да каже каквото и да било на родителите си Чрез сарказъм, молби, осмиване са се опитвали да ръководят живота Ј във всичките му важни аспекти Вярно в известен смисъл, но все още е твърде ужасена от баща си, за да му сподели истинските си чувства, чувства се контролирана от него

Адаптирано от Laing & Esterson, 1964, p.188.


89

3.4 ПУНКТУАЦИЯТА НА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ОТ СЪБИТИЯ Той се засмя, защото смяташе, че те не могат да го ударят – не си представяше, че те тренират как да не го уцелят. Брехт

В предишната глава вече бяха представени няколко примера на потенциалните усложнения, вътрешно присъщи на това явление. Те показват, че нерешените несъответствия в пунктуацията на комуникационната последователност могат да водят директно до интеракционна безизходица, в която в крайна сметка се предлагат взаимни обвинения в лудост или лошотия. 3.4.1 Несъответствия в пунктуацията на последователност от събития се появяват, разбира се, във всички случаи, в които единият от комуникаторите не притежава същото количество информация като другия, но не знае това. Прост пример на такава последователност е: Р пише писмо на О, предлагайки му съвместно участие и покана О да се присъедини. О отговаря положително, но писмото се загубва в пощата. След известно време Р стига до заключението, че О пренебрегва поканата, и решава на свой ред да не му обръща внимание. О, от друга страна, се чувства засегнат, че отговорът му е пренебрегнат, и също решава повече да не общува с Р. От този момент нататък мълчаливата им вражда може да продължи вечно, освен ако не решат да разследват какво се е случило с техните съобщения, т. е. ако не започнат да комуникират на метаравнище. Само тогава ще открият, че Р не е знаел, че О е отговорил, докато О не е знаел, че отговорът му така и не стигнал до Р. Както може да се види, в този пример в съответствието на пунктуацията се намесва случайно външно събитие. Един от авторите изпитва това явление на несъответстващата пунктуация, когато кандидатства за асистентско място в психиатричен изследователски институт. В насрочения час той се появява в кабинета на директора за интервю и провежда следния разговор със секретарката: Посетител:

Добър ден. Имам среща с д-р Х. Името ми е Вацлавик [ВАТ-сла-вик].


90 Секретарка: Посетител Секретарка Посетител:

Не съм казала, че е. (изненадан и донякъде раздразнен): Но аз ви казвам, че е. (озадачена): И защо ми казвате, че не е? Но аз казах, че е!

На този етап посетителят е „сигурен“, че е жертва на някаква неразбираема, но неучтива шега, докато – както се оказа – секретарката решава, че посетителят трябва да е нов психотичен пациент на д-р Х. В крайна сметка става ясно, че вместо „Името ми е Вацлавик“ секретарката разбрала „Името ми не е Славик“1, а тя, разбира се, никога не е твърдяла, че е то е славянско. Интересно е да се види как дори в тази кратка размяна в твърде безличен контекст несъответстващата пунктуация – дължаща се тук на вербално погрешно разбиране – незабавно води до взаимни допускания за лошотия и лудост. 3.4.2 Говорейки общо, неоправдано е да приемаме не само че другият има същото количество информация като нас, но и че трябва да извлече идентични заключения от нея. Експертите по комуникацията са изчислили,че човек получава десет хиляди сетивни впечатления (екстероцептивни2 и проприоцептивни3) на секунда. Очевидно е, че е нужен драстичен селективен процес, за да се попречи на висшите мозъчни центрове да бъдат затрупани с нерелевантна информация. Същевременно решенията за това, какво е съществено и какво е нерелевантно, очевидно варират при отделните хора и, изглежда, са детерминирани от критерии, които до голяма степен са извън съзнанието на индивида. По всяка вероятност реалността е това, в което ние я превърнем, или по думите на Хамлет: „… няма нищо добро или лошо, само нашето мислене го прави такова“. Можем само да спекулираме, че в ядрото на тези конфликти върху пунктуацията се крие здраво установеното и обикновено неоспорвано убеждение, че има само една реалност – светът такъв, какъвто го виждам аз – и че всяко становище, което се различава от моето, трябва да се дължи на ирационалността или злонамереността на другия. Толкова по отношение на нашите спекулации. Това, което От английското Slavic – славянски. – Б. пр. Идващи от стимули извън тялото. – Б. пр. 3 Свързани със способността да се усещат позицията, местоположението, ориентацията и движението на тялото и неговите части. – Б. пр. 1 2


91

можем да наблюдаваме практически във всички тези случаи на патологична комуникация, е, че те са порочни кръгове, които не могат да се разчупят, докато самата комуникация не стане обект на комуникация, с други думи, докато комуникаторите не станат способни да метакомуникират1. За да направят това обаче, трябва да напуснат кръга и разрешаването на тази необходимост от излизане извън дадена условна връзка ще е непрекъснато появяваща се тема понататък в книгата. 3.4.3 Причина и следствие В тези случаи на несъответстваща пунктуация обикновено наблюдаваме конфликт за това, кое е причината и кое – следствието, когато всъщност нито едно от тези понятия не е приложимо заради кръговостта на протичащото взаимодействие. Ако се върнем още веднъж към примера на Джоуд (ч. 2.42), ще видим, че страна А се въоръжава, защото се чувства заплашена от страна В (т. е. А вижда собственото си поведение като следствие от това на В), докато страна В нарича въоръжаването на А причина за собствените си „отбранителни“ мерки. Ричардсън (Richardson, 1956, p. 1244) посочва по същество същия проблем, когато описва надпреварата във въоръжаването, която започва да ескалира от около 1912 г.: Приличащата на война подготовка на Антантата и на Алианса се засилват. Обичайното обяснение тогава, а може би и днес е, че мотивите на двете страни са били много различни, защото ние сме правили само онова, което е било правилно, уместно и нужно за собствената си защита, докато те са нарушавали мира, като са се впускали в необуздани схеми и екстравагантни амбиции. В това всеобхватно твърдение има няколко отчетливи противоречия. Първо, че тяхното поведение е било нравствено лошо, а нашето – нравствено добро. За такъв национален спор е трудно да се каже нещо, което светът като цяло би приел. Има обаче някои други противоречия, за които съществува известна надежда за общо съгласие. През 1912– 1914 г. се твърди, че техните мотиви са били фиксирани и независими от нашето поведение, докато нашите мотиви са

1 Такава метакомуникация не е задължително да е вербална, нито пък трябва да се приравнява с „прозрение“ (срв. ч. 7.3.2).


92

били реакция на тяхното поведение и са варирали с него. (Курсивът наш.) От прагматична гледна точка няма особена разлика между взаимодействията на нации и на индивиди, след като несъответстващата пунктуация е довела до различни становища за реалността, включително природата на взаимоотношението, и следователно до международен или междуличностен конфликт. Следният пример показва същия модел в действие на междуличностно равнище: Съпруг Съпруга: Съпруг Съпруга: Съпруг

Съпруга Съпруг:

Съпруга: Съпруг:

Съпруга

(към терапевта): От дълъг опит знам, че ако искам мир у дома, не трябва да се бъркам в начина, по който тя иска да се правят нещата. Това не е вярно! Иска ми се да демонстрираш малко повече инициативност и поне понякога да вземаш решения, защото… (прекъсва): Ти никога не си ме оставяла да правя това! С радост бих го направила… само че ако го направя, нищо никога няма да се случи и тогава аз ще трябва да правя всичко в последния момент. (към терапевта): Виждате ли? Не можем да се грижим за нещата, ако и когато се появят – те трябва да се планират и да се организират седмица предварително. (гневно): Дай ми един пример от последните няколко години, когато ти си направил нещо. Предполагам, че не мога… защото е по-добре за всички, включително за децата, ако те оставя да правиш каквото си искаш. Открил съм това много рано в брака ни. Ти никога не си се държал по различен начин, още от самото начало не си го правил… ти винаги си оставял всичко на мен! За Бога, чуйте това (пауза, а после към терапевта) – предполагам, че казва, че аз винаги съм я питал какво иска тя, например „Къде би искала да отидем довечера?“ или „Какво би искала да правиш през празниците?“ и вместо да види, че искам да съм мил с нея, тя ми се гневи… (към терапевта): Дааа, това, което той продължа-


93

ва да не разбира, е, че ако получаваш тези „приемам всичко, което ти искаш, скъпа“ месец след месец, започваш да чувстваш, че нищо, което ти искаш, няма значение за него… Същият механизъм се съдържа в пример, публикуван от Ланг и Естерсън (Laing & Esterson, 1964, pp. 20–21) и включващ майка и нейната шизофренно болна дъщеря. Малко преди хоспитализацията дъщерята много несполучливо физически е нападнала майка си: Дъщеря: Майка: Дъщеря: Майка: Дъщеря:

Е, защо те нападнах? Може би търсех нещо, нещо, което ми липсва – привързаност, вероятно беше глад за привързаност. Ти не би приела нищо такова. Ти винаги мислиш, че е блудкаво сантиментално. Е, ти кога си ми я предлагала? Ами например, ако исках да те целуна, ти казваше: „Не се лигави!“ Но аз никога не съм знаела, че ще ме оставиш да те целуна. 3.4.4

Това води до важното понятие самоизпълняващо се пророчество, което от интеракционна гледна точка може би е най-интересният феномен в областта на пунктуацията. Самоизпълняващото се пророчество може да се разглежда като комуникационен еквивалент на „прося си въпроса“. Това е поведение, което предизвиква у другите реакцията, на която поведението би било уместна реакция. Например човек, който действа въз основа на принципа, че „никой не ме харесва“, ще се държи по недоверчив, отбранителен или агресивен начин, на което другите вероятно ще реагират без съчувствие и така ще потвърждават първоначалния му принцип. За целите на прагматиката на човешкото общуване отново е много нерелевантно да питаме защо човекът има такъв принцип, как се е появил и колко безсъзнателен може да е той. Прагматично можем да наблюдаваме, че междуличностното му поведение демонстрира този тип редундантност и че това има взаимодопълващ се ефект върху другите, принуждавайки ги да приемат определени нагласи. Типичното за последователността и това, което я превръща в проблем на пунктуация-

94


та, е, че засегнатият индивид схваща себе си единствено като реагиращ, но не и като провокиращ тези нагласи. 3.5 ГРЕШКИ В „ПРЕВОДА“ МЕЖДУ АНАЛОГОВ И ДИГИТАЛЕН МАТЕРИАЛ

Опитвайки се да опишем тези грешки, ни идва наум анекдот от романа на Даниел Варе The Gate of Happy Sparrows („Портата на щастливите врабчета“). Героят – европеец, живеещ в Пекин през 20те години на ХХ в. – ходи на уроци по мандарин при китайски професор и той иска от него да преведе изречение, съставено от три йероглифа, които той правилно дешифрира като знаците за „закръгленост“, „седя“ и „вода“. В опита си да комбинира тези понятия в разказно изречение (ние бихме казали: на дигитален език) той решава, че е: „Някой си взема седяща вана“ и си навлича презрението на професора, защото изречението е особено поетично описание на залез в морето. 3.5.1 Подобно на китайското писмо, аналоговият материал – както вече беше споменато – няма много от елементите, които съставят морфологията и синтаксиса на дигиталния език. Затова при превода от аналогови към дигитални съобщения тези елементи трябва да се осигурят и да се използват от преводача, точно както в тълкуването на сънищата дигиталната структура трябва да се въведе повече или по-малко интуитивно в калейдоскопичната образност на съня. Както видяхме, аналоговият материал е силно противоречив: той се поддава на много различни и често несъвместими дигитални интерпретации. Затова не само че е трудно изпращащият да вербализира собствените си аналогови комуникации, но ако възникне междуличностен спор за значението на определен къс аналогова комуникация, всеки партньор вероятно ще въведе – в процеса на превода му в дигитална форма – типа дигитализация, който съответства на неговото становище за природата на взаимоотношението. Даването на подарък например несъмнено е къс аналогова комуникация. Същевременно в зависимост от становището на получателя за взаимоотношението му с подаряващия подаръкът може да се разглежда като признак на привързаност, като подкуп или като компенсация. Много съпрузи са изумени, когато се окажат подозирани


95

във все още непризнат грях, ако нарушат правилата на своята брачна „игра“, като спонтанно подарят букет цветя на съпругата си. Какво е дигиталното значение на бледността, треперенето, изпотяването и заекването, когато са демонстрирани от човек, когото разпитват? Това може да е окончателното доказателство за вината му или просто да е поведението на невинен човек, преживяващ кошмара на това да е заподозрян в престъпление и да осъзнава, че страхът му може да се изтълкува като вина. Психотерапията несъмнено се интересува от правилната и корективната дигитализация на аналоговото. В действителност успехът или провалът на всяка интерпретация ще зависят както от способността на терапевта да превежда от едната форма на другата, така и от готовността на пациента да разменя собствената си дигитализация с по-подходяща и по-малко дистресираща. За обсъждане на тези проблеми в шизофренната комуникация, в отношенията лекар–пациент и в широк спектър от социални и културни феномени вж. Райъч (Rioch, 1961, 1963). Дори когато преводът изглежда адекватен, дигиталната комуникация на нивото на взаимоотношението може да остане любопитно неубедителна. Този факт е окарикатурен в следния комикс за „Фъстъчетата“:

© United Feature Syndicate, Inc., 1963

3.5.2 В един непубликуван доклад Бейтсън издига хипотезата, че друга основна грешка, допускана, когато се превежда между двете форми на комуникация, е допускането, че аналоговото съобщение по природа е утвърждаване или обозначаване точно така, както и дигиталните съобщения. Има обаче основания да смятаме, че това не отговаря на истината. Той пише: Когато един октопод или една нация направи заплашителен жест, другият може да заключи: „Той е силен“ или „Той ще се бие“, но това не е било оригиналното съобщение. Всъщност самото съобщение е неизявително и вероятно в дигиталния свят е по-добре да се разглежда като аналогично на предложение или въпрос.

96


В тази връзка трябва да се помни, че всички аналогови съобщения са призиви към взаимоотношение и че следователно са предложения за бъдещите правила на взаимоотношението, ако използваме друга дефиниция на Бейтсън. Чрез моето поведение – смята Бейтсън – мога да спомена или да предложа любов, омраза, битка и т. н., но от теб зависи да припишеш (да атрибутираш) положителна или отрицателна бъдеща истинна стойност на моите предложения. Не е нужно да се казва, че това е източник на безброй конфликти във взаимоотношенията. 3.5.3 Както беше обяснено в предишната глава, дигиталният език има логически синтаксис и затова е изключително добре приспособен за комуникиране на съдържателно равнище. При превода от аналогов на дигитален материал обаче трябва да се въведат логически истинни функции, които отсъстват в аналоговата форма. Това отсъствие става най-очебийно в случая на отрицанието, където е равносилно на липсата на дигитално „не“. С други думи, макар че е лесно да се предаде аналоговото съобщение: „Ще те нападна“, е изключително трудно да се сигнализира „Няма да те нападна“, точно както е трудно, ако не и невъзможно да се въведат отрицания в аналоговите компютри. В романа на Кьостлер Arrival and Departure („Пристигане и заминаване“) героят – млад мъж, който избягал от своята окупирана от нацистите родина и чието лице е обезобразено от мъчения – обича красиво момиче. Той не се надява, че тя ще отвърне на чувствата му, и иска единствено да е с нея и да гали косата Ј. Тя се съпротивлява на тези невинни аванси, събуждайки както неговото отчаяние, така и страстта му, докато той я надвива. Тя лежеше, обърната към стената, главата Ј в странно изметната поза като глава на кукла със счупен врат. Сега той най-накрая можеше да милва косата Ј, нежно, успокояващо, както винаги бе искал да направи. Тогава осъзна, че тя плачеше, раменете Ј се тресяха в сухи, беззвучни ридания. Той продължи да милва косата и раменете Ј и мърмореше:


97

– Виждаш ли, не искаше да ме чуеш. Тя внезапно се стегна, прекъсвайки риданията: – Какво каза? – Казах, че всичко, което исках, бе да не си отиваш и да ми позволиш да погаля косата ти, да ти дам студено питие… Наистина, аз имах предвид само това. Раменете Ј се затресоха в леко истеричен смях. – Господи, ти си най-големият глупак, когото съм виждала! – Ядосана ли си ми? Недей. Не съм искал това. Тя сви колене към себе си, отдалечи се от него и се притисна в стената. – Остави ме на мира. Моля те, иди си и ме остави на мира за известно време. – Тя заплака отново, този път потихо. Той се плъзна от дивана, сядайки на пода както преди, но държеше едната Ј ръка, която лежеше отпуснато на възглавницата. Беше безжизнена, влажна ръка, гореща като от треска. – Знаеш ли – каза той насърчен, защото тя не я дръпна, – когато бях дете, имахме черно коте, с което винаги исках да си играя, но то бе твърде страхливо и винаги бягаше. Един ден с хитрина го вкарах в детската стая, но то се скри под бюфета и не искаше да излезе. Така че дръпнах бюфета от стената и се ядосвах все повече и повече, защото котето не ми позволяваше да го погаля, а след това се скри под масата, а аз дръпнах и нея, счупих две снимки на стената и обърнах стаята с краката нагоре, преследвах котето със стол из цялата стая. Тогава майка ми влезе и ме попита какво правя, а аз Ј отговорих, че съм искал само да погаля това тъпо коте, и получих страхотен пердах. Казах обаче истината… (Koestler, 1943, рр. 40–41). Тук отчаянието от отхвърлянето и неспособността той да докаже, че не е искал да навреди, води до насилие. 3.5.3.1 Ако човек – подобно на Бейтсън – наблюдава животинското поведение за такива условни връзки, ще открие, че единственото решение на този проблем на сигнализирането на отрицание се крие, първо, в демонстрирането или предлагането действието да бъде от-

98


речено, а след това да не се доведе до край. Това интересно и само привидно „ирационално“ поведение може да присъства не само в животинското взаимодействие, но и на човешко равнище. Наблюдавахме много интересен комуникационен модел на установяването на взаимоотношения на доверие между хора и вид делфини. Макар че това може да е ритуал, разработен „частно“ само от две от животните, той все пак е отличен пример на аналогово комуникиране на „не“. Животните очевидно са заключили, че ръката е една от найважните и най-уязвимите части на човешкото тяло. Всяко от тях иска да установи контакт с непознат, като взема ръката му в устата си и нежно я притиска между челюстите си, които са надарени с остри зъби и са достатъчно силни, за да я отхапят. Ако човекът се подложи на това, делфинът, изглежда, го приема като послание за пълно доверие. Следващата му стъпка е да се реваншира, като вдигне коремната си област (неговата най-уязвима част, грубо еквивалентна по разположение на човешкото гърло) срещу ръката, крака или стъпалото на човека, сигнализирайки по този начин доверието си в неговите дружелюбни намерения. Тази процедура обаче очевидно е пълна с възможни погрешни интерпретации на всяка стъпка. На поетично равнище по същество подобна форма на взаимоотношение – тук между човек и трансцендентното – е изразена в началните строфи на първата от Duino Elegies1 на Рилке, където красотата се преживява като отрицание на свойственото, вечно присъстващо разрушение (Rilke, 1939, p. 21; курсивът наш): Кой, ако изплача, ще ме чуе от ангелските ордени? А дори ако един от тях внезапно ме притисне до сърцето си, ще припадна пред силата на неговото по-силно съществуване. Защото Красотата не е нищо друго освен началото на Ужаса, който все още сме в състояние да понесем, и я обожаваме, защото тя безоблачно ни презира, за да ни унищожи. 3.5.3.2 Както подсказва примерът с делфина, ритуалът може да е междинният процес между аналоговата и дигиталната комуникация, симулирайки материала от съобщението, но по повтарящ се и стилизиран начин, който се намира по средата между аналога и символа. Можем да 1 Две елегии, написани от Рене Мария Рилке (род. 4.12.1875 г., Прага, Бохемия, поч. 29.12.1926 г., Швейцария) по време на престоя му в замъка Дуино, близо до Триест. – Б. пр.


99

наблюдаваме, че животни като котките рутинно установяват взаимодопълващо се, но не насилническо отношение чрез следния ритуал. Животното в „долната“ позиция (обикновено по-младо или намиращо се извън територията си) ляга по гръб, излагайки югуларната1 си вена, която другото безнаказано захапва. Този метод на установяване на отношение „Аз няма да те нападна“, изглежда, се разбира и от двете. Още по-интересното е, че това кодиране е успешно и при междувидовата (например котки и кучета) комуникация. Аналоговите материали често са формализирани в ритуалите на човешките общества и след като такъв материал се канонизира, се доближава до символната или дигиталната комуникация, разкривайки любопитно припокриване. В областта на патологията същите механизми сякаш действат при сексуалния мазохизъм. Създава се впечатление, че съобщението „Аз няма да те унищожа“ е убедително единствено (и само успокоява – поне временно – дълбокия страх на мазохиста от страшно наказание) посредством аналоговото отричане, вътрешно присъщо на ритуала на унижаването и наказанието, за който той знае, че в крайна сметка със сигурност ще спре преди подозирания ужас. 3.5.4 Запознатите със символната логика сега сигурно осъзнават, че вероятно не е необходимо да се доказва отсъствието на всички логически истинни функции в аналоговия материал, а само тези с критично значение. Логическата истинна функция редуване (неизключващо или), схващана като означаваща „или едното, или двете“, може също да се разглежда като отсъстваща от аналоговия език. Макар да е лесно да се предаде значението „едното или другото, или и двете ще свършат работа“ чрез дигитален език, не е непосредствено очевидно как това логическо отношение би могло да се вмести в аналоговия материал; всъщност то вероятно не може. Символните логици (например Quine, 1960, pp. 9–12) са посочвали, че за да се представят всички основни истинни функции (отрицание, конюнкция, редуване, импликация и еквивалентност), две – отрицанието и редуването (или по същия начин отрицанието и конюнкцията) – са достатъчни и са необходими за представяне на останалите три от петте. Според този начин на разсъждение, макар че не знаем почти нищо конкретно за прагматичното значение на отсъстЕдна от вените в шията; вътрешната югуларна вена е много голяма двойна вена, спускаща се вертикално надолу по шията. При хората по нея се оттича кръвта от главния мозък. Външната е по-малка двойна вена, по която се оттича кръвта от лицето, скалпа и шията. – Б. пр. 1

100


вието на другите истинни функции в аналоговия материал, можем да заключим, че тъй като те са само вариации на „не“ и „или“, няма да избягат от подобни трудности при превода. 3.5.5 Бейтсън и Джаксън издигат хипотезата за значението на аналоговото срещу дигиталното кодиране при формирането на хистеричен симптом. Според тях се осъществява обратният процес на обсъждания: нещо като обратен превод от вече дигитализирания материал обратно към аналоговата форма (Bateson & Jackson, 1964, p. 282): Обратният – но много по-сложен – проблем възниква по отношение на хистерията. Няма съмнение, че тази дума покрива широк спектър от формални модели, но изглежда, че поне в някои случаи включва грешки на превода от дигиталния към аналоговия код. Лишаването на дигиталния материал от неговите логически маркери води до погрешно формиране на симптом. Вербалното „главоболие“, което е било измислено като обичайно извинение за несвършването на някаква задача, може да стане субективно реално и да придобие истинност в болката. Ако имаме предвид, че първото последствие от разпада на комуникацията обикновено е частична загуба на способността да се метакомуникира дигитално за условностите на взаимоотношението, това „връщане към аналоговото“ изглежда правдоподобно компромисно решение1. Символната природа на симптомите на конверсията и – най-общо – тяхното родство със символизма на съня се осъзнават още от времето на Лиебо2, Бернем и Шарко1. А какво е симво-

1 И тук е малка разликата между поведението на индивидите и на нациите. Когато между две страни възникнат сериозни напрежения, обичайната стъпка е да се скъсат дипломатическите отношения и след това да се прибягва до аналогови комуникации като мобилизации, концентриране на войски и други аналогови послания от този вид. Абсурдното в тази процедура е, че дигиталната комуникация (дипломатическата процедура) се разпада точно в момента, когато е по-отчаяно нужна отвсякога. „Горещата линия“ между Вашингтон и Москва може да е профилактична в това отношение, макар че официалната Ј обосновка е единствено ускоряване на комуникацията във времена на криза. 2 Амбройз-Огюст Лиебо – малко известен френски селски лекар, който използва месмеризма и спечелва подкрепата на професора по медицина в Страсбург Иполит Бернем (1840–1919). Независимо един от друг те пишат, че хипнозата не включва фи-


101

лът, ако не репрезентация в реални размери на нещо, което по същество е абстрактна функция, аспект на взаимоотношение, така както е дефинирано в ч. 1.2? В цялата си дейност К. Г. Юнг показва, че символът се появява там, където онова, което ние бихме нарекли „дигитализация“, все още не е възможно. Струва ни се обаче, че символизацията се осъществява и там, където дигитализацията вече не е възможна и че това обикновено става, когато взаимоотношението заплашва да навлезе в области, които са социално или нравствено табу, например кръвосмешението. 3.6 ПОТЕНЦИАЛНИ ПАТОЛОГИИ НА СИМЕТРИЧНОТО И ВЗАИМОДОПЪЛВАЩОТО СЕ ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ

За да се избегнат възможните недоразумения, не може да се подчертае прекалено силно, че симетрията и взаимното допълване в комуникацията сами по себе си не са „добри“ или „лоши“, „нормални“ или „анормални“ и т. н. Двете понятия просто се отнасят до две основни категории, в които могат да се класифицират всички комуникационни размени. И двете имат важни функции и от известното досега за здравите взаимоотношения можем да заключим, че и двете трябва да присъстват, макар и редувайки се или действайки в различни области. Както ще се опитаме да покажем, това означава, че всеки модел може да стабилизира другия винаги, когато в някой от тях контролът започва да се изплъзва и освен това не само е възможно, но е необходимо двамата партньори да изграждат симетрични отношения в някои области и взаимодопълващи се – в други. 3.6.1 Симетрична ескалация Подобно на всеки друг модел на общуване, и тези два имат своите потенциални патологии, които първо ще опишем, а после ще илюстрираме с клиничен материал. Вече подсказахме, че в симетричното взаимоотношение съществува вечната опасност от конкуренция. Както може да се наблюдава при отделните хора и при нациите, равенството изглежда най-насърчително, ако единият успее зически сили и физиологични процеси, а е комбинация от психологически опосредствани реакции на внушения. – Б. пр. 1 Жан-Мартен Шарко (род. 29.11.1825 г.в Париж, поч. 16.08.1893 г. в Морван) – основател (заедно с Г. Дюшен) на модерната неврология и един от най-великите преподаватели по медицина и клиницисти на Франция. – Б. пр.

102


да е само малко „по-равен“ от другите, ако използваме прочутата фраза на Оруел1. Тази тенденция обяснява типичното ескалиране на симетричното взаимодействие, след като стабилността се загуби и се появят т. нар. пропуски в контрола, например кавги и боричкания между индивидите или войни между нациите. Например в брачните конфликти е лесно да се наблюдава как съпрузите преминават през ескалиращ модел на фрустрация, докато в крайна сметка не спрат просто заради физическо или емоционално изтощение, за да поддържат нелеко временно примирие, докато не се възстановят в достатъчна степен за следващия рунд. Патологията в симетричното взаимодействие се характеризира с повече или по-малко открита война, или разкол в смисъла на Лидз (Lidz, 1957). В здравото симетрично взаимоотношение партньорите са способни да се приемат със съответните си качества, което води до взаимно уважение и вяра в уважението на другия и се свежда до реалистично, взаимно потвърждение на техните Азове. Ако и когато се разпадне симетрично отношение, обикновено наблюдаваме отхвърляне, а не девалидизиране на Аза на другия. 3.6.2 Ригидно взаимно допълване Във взаимодопълващите се отношения може да има същото здраво, положително взаимно потвърждаване. Патологиите на взаимодопълващите се взаимоотношения, от друга страна, са много различни и обикновено се свеждат до девалидизиране, а не до отхвърляне на Аза на другия. Следователно те са по-важни от психопатологична гледна точка, отколкото повече или по-малко откритите кавги в симетричните отношения. Във взаимодопълващото се отношение възниква един типичен проблем, когато Р изисква О да потвърди дефиницията на Р за себе си, която се разминава с начина, по който О го разглежда. Това изправя О пред много особена дилема: той трябва да промени собственото си определение на себе си в такова, което допълва и следователно подкрепя това на Р, защото в природата на взаимодопълващите се отношения е характерно, че дефиницията на единия може да се 1 Джордж Оруел, псевдоним на Ерик Артър Блеър (род. 1903 г. в Мотихари, Бенгал, поч. на 21.01.1950 г. в Лондон) – английски романист, есеист и критик, прочут с романите си Animal Farm („Животинска ферма“) (1945 г.) и Nineteen Eighty-four („1984“) (1949 г.), като последният е фундаментален антиутопичен роман, който изследва опасностите от тоталитарното управление, станал основа на филма „Бразилия“. – Б. пр.


103

поддържа само ако партньорът играе специфичната допълваща роля. В крайна сметка не може да има майка без дете. Моделите на взаимоотношението майка–дете обаче се променят с течение на времето. Моделът, който е биологично и емоционално жизненоважен в ранната фаза на живота на бебето, става сериозна пречка за бъдещото му развитие, ако не се позволи във взаимоотношението да настъпи адекватна промяна. Така в зависимост от контекста един и същ модел може силно да потвърждава Аза в един момент и да е девалидизиращ на по-късен (или преждевременен) етап в естествената история на връзката. Заради по-голямата си психиатрична пищност патологиите на взаимодопълващите се отношения са получили поголямо внимание в литературата, отколкото техният симетричен противовес. Психоанализата ги нарича садомазохистични и ги разглежда като повече или по-малко непредвидима връзка на двама души, чиито съответни девиантни характерови формации си съответстват. Сред по-новите и по-интеракционно ориентирани изследвания са концепцията на Лидз (Lidz, 1957) за брачното изопачаване, статията на Шефлън (Scheflen, 1960) върху „ужасната двойка“ и понятието „тайно споразумение“ (collusion) в смисъла на Ланг (Laing, 1961). В тези взаимоотношения наблюдаваме растящо чувство на фрустрация и отчаяние у единия или у двамата партньори. Оплаквания от все по-плашещи чувства на отчуждаване от себе си и на деперсонализация, на абулия1, както и натрапливо отреагиране все по-често се изразяват на глас от хора, които извън дома си (или в отсъствието на партньорите им) са напълно способни да функционират на задоволително равнище и които, когато ги интервюират индивидуално, могат да създадат впечатление на много добре приспособени. Тази картина често се променя драматично, когато ги интервюират заедно с техните „половинки“. В тези случаи патологията на взаимоотношението им става очевидна. Може би най-забележителното изследване на патологията на взаимодопълващите се отношения е прочутата статия La folie à deux („Лудост за двама“), написана от двама френски психиатри преди около сто години. Колко малка може да е претенцията ни за оригиналност на нашия подход, е документирано например от следните пасажи, взети от тази статия. Авторите първо описват пациента и след това продължават (Lasègue & Falret, 1877/1964, p. 4):

1

Загуба на волята. – Б. пр.


104

Горното описание се отнася до лудия човек, субектът, който провокира ситуацията в délire à deux1. Неговият другар е много по-сложен за дефиниране и въпреки това внимателното изследване ще ни научи да разпознаваме законите, които се следват от тази втора страна в комуникираната лудост… След като безмълвният договор, който обвързва двамата лунатици, е почти подписан, проблемът не е само да се изследва влиянието на лудия върху предполагаемо нормалния човек, но и обратното – влиянието на рационалния върху лудия, и да се покаже как различията се елиминират чрез взаимни компромиси (курсивът наш). 3.6.3 Както вече беше споменато накратко в началото на тази част, симетричните и взаимодопълващите се модели на взаимоотношения могат да се стабилизират взаимно и промените от единия към другия модел и обратно са важни механизми на хомеостазата. Това налага едно терапевтично последствие, а именно че поне на теория терапевтичната промяна може да се предизвика много директно чрез въвеждане на симетрия във взаимното допълване или обратното по време на лечението. Преднамерено казваме „поне на теория“, защото е добре известно, че на практика е много трудно да се предизвика каквато и да е промяна в ригидно дефинирани системи, чиито участници сякаш „по-скоро биха носили злините, които имат, отколкото да се хвърлят към други, непознати злини“. 3.6.4 Нека обясним предходното: представяме три откъса от т. нар. Структурирани семейни интервюта (Watzlawick, 1966). И трите са в отговор на стандартния въпрос на интервюиращия към съпрузите: „Как – от милионите хора на света – вие двамата се събрахте?“ Трябва да е ясно, че действителната историческа информация, съдържаща се в подобен разказ, е от вторично значение, макар че може да е относително точна и да изобразява симетрично или взаимодопълващо се взаимодействие, което се е осъществявало по онова време. Тук интерес обаче представлява не тази историческа информация, често изкривена от селективно възпроизвеждане и пожела1

От френски – мания/психоза за двама. – Б. пр.


105

телно мислене. Когато разглежда първата двойка, човек е впечатлен от симетрията на тяхното взаимодействие, докато отговарят на въпроса на интервюиращия. Историята за тяхната среща, така както е разказана от тях, е само суровината, така да се каже, която те манипулират в съответствие с правилата на своята игра на „надделяване“ (one-upmanship). За тях – и за нас – не е важно какво е станало, а кой има правото да каже какво на (и за) другия. С други думи, същественото не е съдържанието, а аспектът на взаимоотношението на тяхната комуникация. (1) Първо представяме пример на типична симетрична размяна1. Инт: М:

Ж:

Транскрипция Как – от милионите хора на света – вие двамата се събрахте? Ние… и двамата работехме на едно и също място. Жена ми работеше със сметачна машина, а аз поправях сметачни машини и… Работехме в една и съща сграда.

М:

Тя работеше за една фирма, която имаше голяма инсталация, а аз работех там през по-голямата част от времето, защото това беше голяма инсталация. Ето там се срещнахме.

Ж:

Запозна ни едно от другите момичета там.

Коментари М говори пръв, предлагайки едностранно обобщение на цялата история, дефинирайки по този начин правото си да го направи. Ж повтаря същата информация със свои думи, а не просто се съгласява с него: вместо това тя установява симетрия по отношение на обсъждането на тази тема. М не добавя нова информация, а просто парафразира същото тавтологично изречение, с което е започнал. Така той симетрично отговаря на нейното поведение, настоявайки на правото си да даде тази информация; на нивото на взаимоотношението те спорят за „последната дума“. М се опитва да постигне това чрез окончателността на второто си изречение. Ж не оставя нещата така: тя модифицира неговото изявление, утвърждавайки отново правото си да участва наравно в обсъждането. Макар че тази нова намеса е също толкова пасивна интерпретация като изказването, че са „работили в една и съща сграда“ (в това не става ясно кой е поел инициативата), тя установява себе си като „малко по-равна“, позовавайки се на „другите момичета“ – група, в която тя очевидно е била „инсайдер“2, а М – не.

1 В транскрипциите се използват следните съкращения: М = съпруг, Ж = съпруга, Инт = интервюиращ. 2 От англ. insider – вътрешен човек; противоположно на аутсайдер. – Б. пр.


106

(Пауза) М:

Ж:

М

Всъщност ние се срещнахме на едно парти. Имам предвид, че за пръв път излязохме на партито на един от служителите. Бяхме се виждали обаче преди, на работа. Никога не сме се срещали преди онази вечер. (Лек смях)

(много меко): Мммм.

(Дълга пауза)

Инт:

М: Ж

Но все пак си представям дузинахора, а може би и повече, които се носят насам-натам. Как стана така, че вие двамата се събрахте? Тя беше една от най-красивите там, горе. (Лек смях) (Пауза) (по-бързо): Не знам, основната причина, поради която започнах да излизам с него, е, защото момичетата – той беше разговарял с някои от другите момичета, преди да говори с мен, и им казал, че се интересува от мен, а те повече или по-

Тази пауза слага край на първия цикъл от симетричната размяна, но без завършеност. Макар и малко поомекнал и правещ компромис, това е повторно заявяване, което не оставя нейната дефиниция да е последна. Това е директно отричане, а не просто парафраза на неговото твърдение, сочейки може би, че спорът започва да ескалира. (Забележете обаче, че „срещали“ е много двусмислена дума в този контекст – тя може да значи няколко неща: от „зървали“ до „формално запознати“, така че нейното оспорване на неговите думи е дисквалифицирано, т. е. тя не може – ако е запитана – да бъде оборена. Смехът Ј също Ј позволява да „каже нещо, без всъщност да го казва“. М се поставя в долната позиция, като се съгласява с нея – открито, но „ммм“ има цял спектър от възможни значения и тук се произнася почти недоловимо, без никаква убеденост или ударение, така че резултатът е много мъгляв. Нещо повече: предишното твърдение е толкова мъгляво, че не е ясно какво би могло да означава съгласието с него. Във всеки случай той не продължава, нито пък утвърждава още една собствена версия. Така двамата стигат до края на втория рунд, отново белязан от пауза, която, изглежда, сигнализира, че са достигнали до опасна точка (на открито противоречие и конфликт) и са готови да прекратят обсъждането дори без завършек на съдържателния аспект. Интервюиращият се намесва, за да поддържа обсъждането. М прави силна крачка „нагоре“; чрез този колеблив комплимент я сравнява с другите и той е съдията. Тя отговаря на неговата снизходителност със собствена версия: интересувала се от него само защото той понапред е бил заинтересуван от нея. (Предметът, около който се дефинира симетрията им, се е изместил от това, чия версия за срещата им ще се разкаже

Патологична комуникация малко планираха това парти и точно там се срещнахме. М: Ж

М

Всъщност партито не беше планирано за тази цел… (прекъсвайки): Не, но беше планирано двамата да се срещнем на партито. Да се срещнем официално, така да се каже. Лично. (Лек смях) Работехме заедно, но нямах навика… е, бяха около шестдесет жени там и десет или дванадесет мъже и нямах навика… (намесвайки се): Тя със сигурност беше стеснителна … стеснителен тип работник, що се отнася до... ъъъ непознати мъже на работното място, да, но жените го знаеха. (Пауза) А аз флиртувах с много от тях там, горе. (Лек смях) Предполагам, че не влагах нищо в това, а просто… (въздишка) предполагам, просто това е природата ми.

107 и ще остане окончателна, към това, кой е получил трофея, така да се каже, в тяхното ухажване.) Директно отхвърляне на нейната дефиниция. След като се съгласява с неговата корекция, Ж повтаря онова, което токущо е казала. Нейната безлична формулировка е отслабена и тя сега разчита на директно самоопределение („Аз съм този тип човек…“) – неопровержим начин да установи равенство. М дава симетричен отговор, основан на неговата „природа“, и завършва още един рунд.

Тази двойка потърси помощ, защото се страхуваше, че непрекъснатите им препирни могат да навредят на децата. Както може да се предвиди от горния пример, те споменаха и трудности в сексуалните си отношения, където, разбира се, неспособността им да изграждат взаимодопълващо отношение се е чувствала особено остро. (2) Двойката от следващия пример участваше в изследователски проект, включващ случайно избрани семейства. Изследователите по принцип смятаха, че съпругата демонстрира доста силна депресия. Тяхното взаимодействие е типично взаимодопълващо се, като съпругът е в „горната“, а съпругата – в „долната“ позиция. Както обаче вече обяснихме в предишната глава, тези термини не бива да се приемат като индикатори за относителна сила или слабост. Съвсем видно е, че амнезията и безпомощността на тази жена не само му позволяват да играе ролята на силен, реалистичен мъж, но и са точно онези фактори, на чийто фон неговата сила и реализъм са съвсем безпомощни. Така отново сме изправени пред междуличностното въздействие на всеки емоционален симптом в по-широкия смисъл. Откъсът започва малко след като интервюиращият е задал стандартния въпрос за тяхната среща и след като съпругът е обяснил, че тя е работила в офис до неговия. М:

И… виждаш ли, кога започна там?


108 Ж: М

Ж: М Ж М: Ж: М Ж: М

Инт: Ж: Инт: М:

Аз нямам никаква и… (прекъсвайки): Струва ми се, че беше… аз дойдох октомври, предишната година… а ти вероятно си започнала около… Февруари ъъъ януари или февруари, вероятно февруари или март, ‘щото твоят рожден ден беше през декември, същата година. Ммм, дори не помня… (прекъсвайки): Така че аз Ј изпратих цветя, виждате ли… когато… на първата ни среща. И никога… ние никога не сме ходили никъде, нали така? (кратък смях): Не, бях много изненадана. И просто тръгнахме оттам. Предполагам, че около година по-късно се оженихме. Малко повече от година. Какво … (прекъсвайки): Макар че Джейн напусна компанията малко след това. Ммм, не мисля, че работи там повече от два месеца, нали така? Знам, съжалявам. Нищо не си спомням за (лек смях) това, колко дълго беше или кога съм… (прекъсвайки): Да, няколко месеца, и след това се върна към преподаването. (Ж: Ммм, ммм.) ‘Щото ние… тя установи, предполагам, че тази военна работа не допринасяше толкова за военните усилия, колкото тя предполагаше… че допринася, когато започна. Значи… се върнахте в училище? Да, аз работех там, преди (Инт: Ммм). Отидох да работя там. И продължихте контакт с прекъсвания. (М: О, да.) Какво освен факта, че жена ви очевидно е привлекателна, какво друго според вас е общото помежду ви? Абсолютно нищо. (Смях) Ние никога… никога… (рязко поемане на въздух). (Пауза)

(3) Третият пример е взет от интервю на клинично нормална двойка, която доброволно се съгласи да участва в същия тип разговор. Тук може да се види как двамата успяват да поддържат топло и взаимно подкрепящо взаимоотношение чрез гъвкаво редуване на симетрични с взаимодопълващи се размени1. Така, макар че някои 1 Една съвършено различна комуникационна условна връзка възниква в областта на симетричното и взаимодопълващото се взаимодействие, ако съобщението дефинира взаимоотношението едновременно като симетрично и взаимодопълващо се.


109

от детайлите на техния разказ биха могли да се възприемат като пренебрежителни към другия, те сякаш не заплашват стабилността на връзката им и взаимното потвърждение на ролите им. М: Ж: Инт: Ж:

Транскрипция И как от милионите хора на света вие двамата се събрахте? Как ние…? … се събрахте? Ами…

М

(прекъсвайки): Ами… ще ви кажа. (Ж се засмива, М се присъединява)

Ж:

Да, да, аз ще ви кажа. Всъщност аз работех, когато завърших гимназията. Депресията беше в пълна сила, така че си намерих работа като… ъъъ… момиче за обслужване на клиентите в колите им. Предполагам, че тогава го наричаха така и бях… „драйв-ин“ ресторант…

М:

Ж:

работех в.. в „драйв-ин“ ресторант, докато намерих друга работа. А той работеше…

М: Ж: М:

Аз я качих в колата1. Всъщност, мисля, че го направи. (И двамата се засмиват) Ето така.

Ж:

Той обаче беше наистина срамеж-

Коментари

Ж започва да надделява, дефинирайки по този начин правото си да го направи. М надделява със силно симетрична маневра. Това е омекотено от съвместния им смях. Ж отново надделява, парафразирайки точно М, а след това прави широк завой, за да дефинира ситуацията по свой начин.

Ж се е вкарала в беля, защото „момиче за обслужване на клиентите“ би могло да значи проститутка. М я спасява, като прави всичко възможно да изясни къде е работила и правейки това категорично, дефинира ситуацията по свой начин. Досега взаимодействието им е симетрично. Ж приема неговата дефиниция и внимателно следва корекцията на конотацията, която той сочи. Приема допълващата „долна“ позиция. Допълваща „горна“ позиция. Допълваща „долна“ позиция (приема дефиницията на М). Допълваща „горна“ позиция. Така по-ранното симетрично ескалиране е било прекратено от преминаване към взаимно допълване и прекратяването е възможно. М обобщава и цикълът приключва. Ж превключва към „горна“ маневра

Това вероятно е най-често срещаният и важен начин, чрез който парадоксът може да навлезе в човешкото общуване, и прагматичните ефекти на тази форма на комуникационна непоследователност ще се разгледат отделно, в шеста глава. 1 Игра на думи от англ. pick up – случайно запознаване с намерение за полови връзки; лице, взето на автостоп, лица, взети пътьом. – Б. пр.


110

М:

Ж: М: Ж: М

Ж

М:

Ж:

лив. Беше срамежлив тип и аз си помислих, ами… Е, преодолях го… тя казва... не знам.

Е, почувствах… Това е всичко… … че е безобиден, така че аз… аз се прибрах вкъщи с него. (намесвайки се): Въпросът е, че беше повече или по-малко смело, защото бях с друга двойка през уикенда и на път обратно към града обсъждахме, е, решихме, че е крайно време да си намеря стабилна приятелка. (смеейки се): И аз просто се случих там…

Така че спряхме на онова място, за да пийнем бира или нещо такова (и двамата се засмиват) и ето ти нà, тя беше там. Така че аз... ъъъ… Това беше.

по отношение на това, че той я е качил. Допълваща „долна“ позиция. М приема нейната дефиниция, че е срамежлив, т. е. не само че той не е агресорът, но тя продължава да бъде съдникът за това. („Тя казва… не знам.“)

М разширява нейната интерпретация още повече и казва, че не е имал приятелка, че приятелите му са оказали влияние върху неговите действия и т. н. Макар че съдържанието звучи себеомаловажаващо, а следователно като допълваща „долна“ позиция, в този контекст нейното изказване отразява като огледало поведението на М в неговата пасивност; Ж превключва към симетрия. (Забележете необходимостта да се прави разграничение между нейната мотивация и междуличностния ефект, така че симетрията може да се базира на „долна“ позиция на единия, но и на други форми на конкуренция.) М симетрично изказва двете им формулировки на ситуацията и отново смехът позволява приключване. Ж поставя край – точно както М е направил в края на първия цикъл с „Ето така“.

3.6.5 В анализа на предходните примери трябва да се подчертаят два пункта. Първо, съдържанието избледнява по значение, когато се появи комуникационният модел. Група от лекари–стажанти по психиатрия втора и трета година, оцениха двойката от третия пример като много „по-болна“ от другите, клинично разстроени двойки. Когато бяха разпитани, стана очевидно, че основата за тяхната преценка е относителната социална неприемливост на срещата и откритите


111

„препирни“ за детайлите. С други думи, погрешната им преценка се базираше на съдържанието, а не на взаимодействието в техния разказ. Нещо още по-важно: трябва да е очевидно, че нашият анализ беше на последователни твърдения. Нито едно конкретно твърдение в изолация не може да е симетрично, допълващо „горно“ или каквото и да било. Разбира се, именно реакцията на партньора е необходима за „класификацията“ на дадено съобщение. С други думи, не природата на което и да било от твърденията като отделни цялости, а отношението между два или повече отговора е това, което дефинира функциите на комуникацията.

Четвърта глава Организацията на човешкото взаимодействие


Относително изолираните примери, представени в предишната глава, служеха за представяне – конкретно и непосредствено – на определени свойства и патологии на човешкото общуване. Това са елементите, от които е изградена сложната природа на общуването. Обръщайки се сега към организацията на взаимодействието (както е определена тази единица на комуникацията в ч. 2.2.2), ще разгледаме моделите на многократно появяващи се, актуални комуникации, т. е. структурата на комуникационните процеси. Това ниво на анализ беше имплицитно в по-ранните дискусии, например кумулативното симетрично или взаимодопълващо се взаимодействие (ч. 2.6 и 3.6). По същия начин „самоизпълняващото се пророчество“ (ч. 3.4.4) е по-всеобхватно, отколкото конкретната пунктуация на една-единствена комуникационна последователност: повторението на този модел на пунктуация в течение на времето и в различни ситуации е жизненоважен елемент. Така понятието модел в комуникацията може да се разглежда като представящо повторение или редундантност1. Тъй като със сигурност има модели от модели и вероятно още по-високи равнища на организация, за тази йерархия не може да се покаже, че е ограничена. Същевременно за момента единицата на изследване ще е следващото по-високо равнище: организацията на последователни съобщения, първо по принцип и след това конкретно отчитайки актуалните отношенчески системи. Тази глава е предимно теоретична, а сложният проблем за илюстрирането на такива макроскоп1 Релевантността на редундантността и ограничението на нашето понятие за модел бяха подробно обсъдени в ч. 1.4. Тук е необходимо само да подчертаем, че моделът е информация, предавана от появата на определени събития и непоявата на други събития. Ако всички възможни събития от даден клас се появяват случайно, няма модел и няма информация.

Организацията на човешкото взаимодействие

113

ски явления е оставен почти изцяло за пета глава. Затова двете глави по същество имат същото отношение (първо теорията, след това илюстрацията) като втора и трета глава. 4.2 ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО КАТО СИСТЕМА

Взаимодействието може да се разглежда като система и общата теория за системите ни дава разбиране за природата на интеракционните системи. Теорията за общите системи не е само теория за биологичните, икономическите или инженеринговите системи. Независимо от тяхната твърде различна предметна материя, тези теории за конкретните системи имат толкова много общи концепции, че се е развила една по-широка теория, която структурира сходствата във формален изоморфизъм1. Един от пионерите в тази област – Лудвиг фон Берталанфи, описва теорията като „формулиране и извличане на онези принципи, които са валидни за „системите“ по принцип“ (Bertalanffy, 1950, p. 131). Фон Берталанфи предугажда и загрижеността на онези, които ще потръпнат пред нашата готовност да разглеждаме човешките отношения през призмата на теория, известна повече – което не значи по-подходяща – с приложението си към отчетливо нечовешки, най-вече компютърни системи, и посочва погрешната им логика (Bertalanffy, 1956, p. 75): Споменатият изоморфизъм е следствие от факта, че в определени аспекти съответстващите абстракции и концептуални модели могат да се прилагат към различни явления. Системните закони са приложими единствено предвид тези аспекти. Това не означава, че физическите системи, организмите и обществата са едни и същи. По принцип става дума за една и съща ситуация, когато законът за земното привличане се прилага към ябълката на Нютон, планетарната система и явлението приливи и отливи. Това означава, че предвид някои твърде ограничени аспекти определена теоретична система – тази на механиката – важи; то не означава, че има някаква особена прилика между ябълките, планетите и океаните в по-голям брой други аспекти. 1 Както ще бъде отбелязано, нашият фокус тук е ограничен до определени аспекти на действащите интеракционни системи, особено семействата. За съвременно, всеобхватно приложение на тази отправна рамка към живите системи по принцип вж. серията на Милър (Miller, 1965), която подсказва потенциално плодотворния интегративен аспект на такъв подход.

114


Преди да дефинираме някои от тези специални свойства на системите, трябва да посочим, че очевидната и много важна променлива на времето (с нейния спътник – реда) трябва да е интегрална част от нашата единица на изследване. Комуникационните последователности не са – ако използваме думите на Франк (Frank, 1951, p. 510) – „анонимни единици в честотно разпределение“, а неотделим материал на актуален процес, чийто ред и взаимозависимости, появяващи се за период от време, ще ни интересуват тук. Както се изразяват Ленард и Бърнстейн (Lennard & Bernstein, 1960, pp. 13–14): Имплицитен за системата е промеждутъкът от време. По самата си природа системата се състои от взаимодействие, а това означава, че трябва да се осъществи последователен процес на действие и реакция, преди да сме в състояние да опишем някакво нейно състояние или промяна в него. 4.2.2 Дефиниция на система Първоначално можем да следваме Хол и Фейгън (Hall & Fagen, 1956, p. 18) при дефинирането на системата като „набор от обекти заедно с взаимоотношенията между обектите и техните атрибути“, в който обектите са компоненти или части на системата, атрибутите са свойствата на обектите, а взаимоотношенията „обвързват системата“. Тези автори посочват, че всеки обект в крайна сметка се конкретизира от своите атрибути. Следователно, макар че „обектите“ могат да бъдат отделни хора, атрибутите, чрез които те са идентифицирани тук, са техните комуникативни поведения (противопоставено например на интрапсихичните атрибути). Обектите на интеракционните системи най-добре могат да се опишат не като индивиди, а като хора, общуващи с други хора. Чрез определянето на термина „взаимоотношение“ настоящата мъглявост и неопределеност на горната дефиниция може да се намалят значително. Признавайки, че винаги има някакъв тип взаимоотношение (колкото и подправено да е то) между всякакви обекти, Хол и Фейгън (Hall & Fagen, 1956, p.18) смятат, че взаимоотношенията, които трябва да се разглеждат в контекста на даден набор от обекти, зависят от конкретния


115

проблем: важните или интересните взаимоотношения се включват, а тривиалните и несъществените се изключват. Решението кои взаимоотношения са важни и кои – тривиални, зависи от човека, който се занимава с проблема, т. е. въпросът за тривиалността се оказва свързан с интересите на човека. Важното тук е не съдържанието на комуникацията самò по себе си, а именно отношенческият аспект на човешката комуникация, както е дефиниран в ч. 2.3. Следователно интеракционните системи ще бъдат двама или повече комуникатори в процеса – или на нивото – на дефиниране на природата на тяхното взаимоотношение1. 4.2.3 Среда и подсистеми Друг важен аспект на дефиницията на системата е определението на нейната среда. Отново според Хол и Фейгън (Hall & Fagen, 1956, p. 20): „За дадена система средата е наборът от всички обекти, промяната в чиито атрибути ще засегне системата, а също и онези обекти, чиито атрибути са променени от поведението на системата.“ По собственото признание на авторите (Ibid.): горното твърдение предизвиква естествения въпрос: „Кога даден обект принадлежи на системата и кога – на средата, защото, ако обектът реагира със системата по описания погоре начин, не бива ли да се смята за част от системата?“ Отговорът в никакъв случай не е окончателен. В известен смисъл системата заедно с нейната среда изгражда вселената от всички неща, които представляват интерес в даден контекст. Подразделянето на тази вселена на два набора – система и среда – може да се прави по редица начини, които в действителност са съвсем произволни…. От определението на системата и на средата е ясно, че всяка дадена система по-нататък може да се раздели на подсистеми. Обектите, принадлежащи на една подсистема, могат да се смятат за част от средата на друга подсистема. Макар че основното ударение ще е върху комуникиращите хора, няма теоретична причина да се изключва взаимодействието на другите бозайници (Bateson, 1956) или групи, например нации, които могат да взаимодействат до голяма степен по начина, по който го правят двама или повече индивиди (Richardson, 1956). 1

116


Самата уклончивост и гъвкавост на тази концепция за система– среда или система–подсистема в значителна степен обясняват силата на теорията за системите в изучаването на живите (органичните) системи, били те биологични, психологически или интеракционни, какъвто е случаят тук. Защото (Hall & Fagen, 1956, p. 23): … органичните системи са отворени, което означава, че разменят материали, енергии или информация със своята среда. Системата е затворена, ако няма внос или износ на енергии под каквато и да е форма, например информация, топлина, физически материали и т. н. и следователно няма размяна на компоненти. Пример е химическа реакция, осъществяваща се в запечатан, изолиран контейнер. Това разграничение между затворени и отворени системи е освободило учените, занимаващи се с явленията на живота, от оковите на теоретичен модел, основан по същество на класическата физика и химия: модел на изключително затворени системи. Тъй като живите системи имат взаимодействия от критично значение със средата си, теорията и методите на анализа, подходящи за неща, които логически биха могли да се поставят в „запечатан, изолиран контейнер“, са подвеждащи и спъващи1. С развитието на теорията за йерархично подредените отворени подсистеми вече не е нужно системата и нейната среда изкуствено да се изолират една от друга: те смислено се съчетават в една и съща теоретична рамка. Кьостлер (Koestler, 1964, p. 287) описва ситуацията по следния начин: Живият организъм или социалното тяло не са агрегат от елементарни части или елементарни процеси: те са интегрирана йерархия от полуавтономни субцялости, състоящи 1 Интересен и релевантен пример за индиректния ефект на метатеорията, найсилно изразявана от класическата физика, върху разнообразни дисциплини може да се открие в психиатрията. Патологиите на взаимодействието са били практически неизвестни в зората на тази наука с едно изключение – folie à deax и свързаната симбиоза (ч. 3.6.2). Тези драматични взаимоотношения от самото начало са се смятали за интеракционни, а не за индивидуални проблеми и като такива не са били нищо повече от нозологични капризи. Въпреки това фактът, че са били признати, докато много други проблеми на взаимоотношението са се пренебрегвали, е интригуващ, особено след като днес можем да видим, че единствено folie à deax съответства много точно на модела на затворената система от онова време.


117

се от субсубцялости и т. н. Следователно функционалните единици на всяко ниво на йерархията са, така да се каже, двойствени: те действат като цяло, когато гледат надолу, и като части, когато гледат нагоре. С този концептуален модел лесно можем да поставим диадната интеракционна система в по-голямото, разширеното семейство, в общността и културната система. Освен това такива подсистеми могат (с теоретична безнаказаност) да се припокриват с други подсистеми, тъй като всеки член на диадата е включен в диадни подсистеми с други хора и дори със самия живот (вж. епилога). Накратко, общуващите индивиди се разглеждат както в хоризонталните, така и във вертикалните отношения с другите хора и системи. 4.3 СВОЙСТВАТА НА ОТВОРЕНИТЕ СИСТЕМИ

Ето че изместихме нашата дискусия от най-универсалната дефиниция на общите системи към един от двата основни типа системи – отворените. Сега могат да се дефинират някои от макроскопските формални свойства на отворените системи, доколкото са приложими към взаимодействието. 4.3.1 Цялост Всяка част на системата е така свързана с останалите, че промяната в един аспект ще причини изменения във всички останали и в цялата система. С други думи, системата се държи не като проста комбинация от независими елементи, а като кохерентно и неотделимо цяло. Тази характеристика вероятно може да се разбере найдобре в сравнение с нейната противоположност – агрегата. Ако вариациите в една част не засягат другите части или цялото, тогава тези части са независими една от друга и съставляват „купчина“ (ако използваме термин от литературата върху системите), която не е посложна от сбора от своите елементи. Това качество на агрегата може да се постави в другия край на хипотетичния континуум срещу агрегата и може да се каже, че системите винаги се характеризират с някаква степен на цялост. Макар че в миналото не са били формализирани като метатеория, механичните теории от ХІХ в. днес могат да се разглеждат като


118

предимно аналитични и сумарни. „Механистичният светоглед открива идеала си в Лапласовия дух, т. е. в концепцията, че всички явления в крайна сметка са агрегати от случайни действия на елементарни физически единици“ (Bertalanffy, 1950, p. 165). Историческите сравнения биха ни осигурили най-добрите примери. Както отбелязва Ашби (Ashby, 1956, p. 5): Науката днес стои пред нещо като вододел. От два века тя изследва системи, които са или вътрешно прости, или могат да се анализират на прости компоненти. Фактът, че такава догма като „варирай факторите един по един“ е можела да се приема в продължение на цял век, показва, че учените до голяма степен са се концентрирали върху изследването на системи, позволяващи този метод, защото той често е фундаментално невъзможен при комплексните системи. Едва с работата на сър Роналд Фишър 1 през 20-те години, с експериментите върху селскостопанските почви, започва ясно да се осъзнава, че съществуват сложни системи, които просто не позволяват да се варира по един фактор – те са толкова динамични и взаимосвързани, че промяната на един фактор незабавно действа като причина и поражда промените в други, може би в изключително много други. Доскоро науката обикновено избягваше изучаването на такива системи, съсредоточавайки вниманието си върху онези, които са прости и най-вече редуцируеми. В изучаването на някои системи обаче комплексността не би могла да се избегне напълно. Главният мозък на живеещите на свобода организми, мравунякът като функциониращо общество и човешката икономическа система са очебийни както по практическото си значение, така и по неподатливостта си на изучаване с други методи. Затова днес виждаме, че психози остават нелекувани, общества западат, икономически системи залитат, а ученият не е в състояние да направи нещо повече от това да оцени пълната сложност на темата, която изучава. Науката днес обаче предприема първите стъпки към изучаването на „комплексността“ като тема сама по себе си. Сър Роналд Ейлмър Фишър (род. 17.02.1890 г. в Лондон, поч. 29.07.1962 г. в Аделаида, Австралия) – британски статистик и генетик, който е пионер в приложението на статистическите процедури в планирането на научните експерименти и комбинаториката. – Б. пр. 1


119

4.3.1.1 Следователно неагрегираността като следствие от идеята за целостта осигурява отрицателна насока за дефинирането на системата. Системата не може да се приема за сбора от своите части; всъщност формалният анализ на изкуствено изолирани сегменти ще разруши обекта на интерес. Необходимо е да се пренебрегнат частите заради Гещалта и да се обръща внимание на ядрото на неговата комплексност – организацията му. Психологическото понятие Гещалт е само един от начините за изразяване на принципа на неагрегираността; в други области има голям интерес към възникващото качество, което се поражда от взаимосвързаността на два или повече елементи. Най-очевидният пример е от химията, където относително малко от известните елементи създават огромно разнообразие от комплексни нови вещества. Друг пример са т. нар. „моарирани модели“1 – оптически прояви на налагането на две или повече решетки (Oster, 1963). И в двата случая резултатът е комплексност, която изобщо не може да се обясни от разглежданите поотделно елементи. Нещо повече: много интересно е, че и най-малката промяна във взаимоотношението между съставните части често се уголемява във възникващото качество – различно вещество в химията, много различна конфигурация в моарирания модел. Във физиологията клетъчната патология на Вирчов2 в това отношение контрастира с модерните подходи като този на Вайс 3 (Weiss, 1963), а в психологията класическите асоциации контрастират с Гещалт-теорията, така 1 Във физиката – геометричен дизайн, който се получава, когато множество от прави или криви линии се наложи върху друго множество от прави или криви линии; името произтича от френската дума „моарирам“ (придавам вълнообразни отблясъци). Ефектът може да се наблюдава, като се гледа през гънките на найлоново перде от фина мрежа. – Б. пр. 2 Рудолф Карл Вирчов (род. 13.10.1821 г. в Шивелбайн, Прусия, поч. 5.09.1902 г. в Берлин) – германски патолог и държавник, един от най-изявените лекари на ХІХ в. Пионер на съвременната концепция за патологичните процеси чрез прилагането на теорията за клетките за обясняването на ефектите на болестта върху органите и тъканите на тялото. Той подчертава, че болестта възниква не в органите или тъканите по принцип, а най-вече в техните отделни клетки. Освен това Вирчов води кампания за социални реформи и допринася за развитието на антропологията като модерна научна дисциплина. – Б. пр. 3 Пол Алфред Вайс (род. 21.03.1898 г., Виена, поч. 8.09.1989 г., Уайт Плейнс, Ню Йорк) – американски биолог, който провежда пионерски изследвания върху механиката на регенерацията на нервите, нервното възстановяване и клетъчната организация. През Втората световна война Вайс и колегите му разработват и тестират първата практическа система за запазване на човешки тъкани за по-късно оперативно присаждане. – Б. пр.

120


че в изучаването на човешкото взаимодействие ние предлагаме да съпоставим същностно индивидуално ориентираните подходи и комуникационната теория. Когато взаимодействието се смята за производно на индивидуалните „свойства“, например роли, ценности, очаквания и мотивации, съставното – два или повече взаимодействащи индивиди – е агрегирана купчина, която може да се разчупи на по-основни (отделни) единици. Обратното, от първата аксиома на комуникацията – че цялото поведение е комуникация и че човек не може да не комуникира – следва, че комуникационните последователности ще са взаимно неотделими, накратко, че взаимодействието е неагрегирано. 4.3.1.2 Друга теория за взаимодействието, на която противоречи принципът на целостта, е тази за едностранните отношения между елементите, т. е. че А може да влияе върху В, но не и обратно. Спомнете си примера за заяждащата се съпруга и отдръпващия се съпруг (ч. 2.4.2) и ще видите, че макар интеракционната последователност да може да се прекъсва (от участниците или от наблюдателя) в модел на еднопосочна каузалност, такава последователност в действителност е кръгова и очевидната „реакция“ трябва едновременно с това да е стимул за следващото събитие в тази взаимосвързана верига. Следователно да се твърди, че поведението на А причинява поведението на В, означава да се пренебрегва ефектът на поведението на В върху последващите реакции на А. Това в действителност означава да се изкривява хронологията на събитията, като се прекъсват и се открояват определени отношения, а същевременно други се прикриват от погледа. Особено когато взаимоотношението е взаимодопълващо се, както е при лидера–последователя, силния–слабия, родителя-детето, е лесно да се загуби целостта на взаимодействието и то да се начупи на независими, линейно каузални единици. Вече предупредихме за тази грешка в ч. 2.6.2 и 2.6.3 и тук е нужно само да я направим по-явна от гледна точка на дългосрочното взаимодействие. 4.3.2 Обратна връзка Ако частите на системата не са агрегирано или едностранно свързани, тогава по какъв начин са обединени? След като отхвърлихме тези


121

два класически концептуални модела, изглежда, оставаме с това, което в ХІХ и началото на ХХ в. са техните дискредитирани алтернативи – мъгляви, виталистични и метафизически идеи, които, след като не съответстват на доктрината на детерминизма, са дамгосани като телеологични. Същевременно, както вече показахме в ч. 1.3, концептуалното изместване от енергията (и материята) към информацията най-накрая ни е отдалечило от стерилния избор между детерминистични и телеологични каузални схеми. От зората на кибернетиката и „откриването“ на обратната връзка е ясно, че кръговата и силно комплексна свързаност е подчертано различно, но не по-малко научно явление, отколкото по-простите и по-ортодоксални каузални идеи. Обратната връзка и кръговостта, както бяха подробно описани в първа и многократно илюстрирани във втора и трета глава, са подходящ каузален модел на теория за интеракционните системи. Конкретната природа на процеса на обратна връзка представлява много по-голям интерес, отколкото произходът и (често) резултатът. 4.3.3 Еквифиналност1 В кръговата и самоизменяща се система „резултатите“ (в смисъл на промяна на състоянието след период от време) не се определят толкова от първоначалните условия, колкото от природата на процеса, или параметрите на системата. Казано по-просто, този принцип на еквифиналността означава, че едни и същи резултати могат да имат различни причини, защото природата на организацията е установена. Фон Берталанфи разработва по-подробно този принцип (Bertalanffy, 1962, p. 7): Стабилното състояние на отворената система се характеризира от принципа на еквифиналността, т. е. за разлика от състоянията на равновесие в затворените системи, които са определени от вътрешните условия, отворените системи могат да постигат независимо от времето състояние, което не се влияе от първоначалните условия и е детерминирано единствено от параметрите на системата. Ако еквифиналното поведение на отворените системи се основава на тяхната независимост от първоначалните условия, тогава не само различни първоначални условия могат да дават един и същ 1

От лат. aequus – равен, и finalis – краен, последен, заключителен. – Б. пр.

122


окончателен резултат, но и различни резултати могат да се предизвикват от едни и същи „причини“. Това следствие отново почива на предпоставката, че системните параметри ще преобладават над първоначалните условия. Следователно в анализа на човешкото взаимодействие няма да смятаме конкретните детайли на генезиса или продукта за толкова важни, колкото течащата организация на взаимодействието1. Този въпрос се илюстрира от променящите се концепции за (психогенната) етиология на шизофренията. Теориите за някаква уникална травма в детството отстъпват пред постулирането на многократна, макар и едностранна и статично схващана отношенческа травма, причинена от предизвикващата шизофрения майка. Както посочва Джаксън (Jaclson, 1957, p. 184), това е само първата фаза в една по-широка революция: Исторически мястото на психогенната травма в етиологията, изглежда, се премества от оригиналните идеи на Фройд за едно-единствено травмиращо събитие към концепцията за многократната травма. Следващата стъпка ще е не кой на кого какво прави, а как и кой го прави. Може би следващата фаза ще бъде изследване на шизофренията (или шизофрениите) като възникваща в семейството болест, включваща сложен цикъл на гостоприемник–вектор–реципиент, който съдържа много повече, отколкото може да се предаде от термина „шизофреногенна майка“ (курсивът е наш) 2. 1 Срв. Лангър (Langer, 1942, p. 248), който е изразил избора по друг начин: „Съществува широко разпространена и позната грешка, известна като „генетична заблуда“, която възниква от историческия метод във философията и критиката: грешката на объркването на произхода на нещо с неговото значение, на проследяването на нещото до неговата най-примитивна форма и след това наричането му „просто“ този архаичен феномен… например думите вероятно са били ритуални звуци, преди да станат средство за общуване. Това обаче не означава, че езикът днес не е „наистина“ средство за общуване, а „всъщност“ е прост остатък от племенната възбуда.“ (Курсивът и кавичките са от оригинала.) 2 Има доказателства в подкрепа на такова еквифинално становище за психопатологията. Кант (Kant, 1942) и Рено и Естис (Renauld & Estess, 1961) не са установили катализиращи травматични фактори в петдесет и шест последователни случая на шизофрения и многобройни отчети за травматични преживявания в житейските истории на мъже, които се смятат за психично здрави. Отбелязвайки, че на тази база тяхната нормална група е неразличима от клиничните извадки, Рено и Естис (Renauld & Estess, 1961, p. 801) пишат: „Такова заключение не е несъвместимо с основните допускания, лежащи в основата на поведенческата наука през ХХ в. (например че човешкото поведение в съществена степен е продукт на житейските преживявания). То не е в конфликт и с основния принцип, че ранните години на човешкия живот са от


123

Току-що казаното за произхода (етиологията) може да се приложи и към възникващата в резултат клинична картина (нозологията). Ако отново вземем за пример шизофренията, има два начина да се разбере терминът: като „етикет“ за фиксирана нозологична цялост или като форма на взаимодействие. Вече беше издигната идеята (ч. 1.6.5 и 1.6.6), че поведението, традиционно класифицирано като „шизофренно“, вече не може да се третира като действителност, а по-скоро трябва да се изучава единствено в междуличностния контекст, в който се появява – семейството, институцията, – където то нито е просто резултат, нито е причина на тези обикновено странни условия на средата, а е комплексно интегрирана част от съществуваща патологична система. И накрая, в еквифиналното поведение се открива една от найсъществените характеристики на откритите системи, особено в сравнение с модела на затворената система. Крайното състояние на затворената система е напълно детерминирано от първоначалните обстоятелства, за които може да се каже, че са най-доброто „обяснение“ на тази система. В случая с отворената система обаче организационните характеристики на системата могат да действат, за да се постигне дори крайният случай на пълна независимост от първоначалните условия: системата тогава е собственото си най-добро обяснение и изучаването на настоящата Ј организация е подходящата методология1. 4.4 СЪЩЕСТВУВАЩИ ИНТЕРАКЦИОННИ СИСТЕМИ

Сега сме готови да разгледаме по-отблизо системите, характеризирани със стабилност, или т. нар. системи на „стабилното състояние“. Ако се върнем към Хол и Фейгън (Hall & Fagen, 1956, p. 23), „системата е стабилна по отношение на определени нейни променливи, ако те имат тенденцията да остават в определени граници“.

критично значение за по-късното развитие. Това становище обаче наистина поставя под съмнение елементните концепции за простите, преки каузални отношения, които настойчиво се постулират като съществуващи между определени видове събития и по-късното развитие на психично разстройство.“ 1 Същата теза е издигана както от толкова високо научни автори като Визер (Wieser, 1959, p. 33), така и от шеговития, но въпреки това реалистичен К. Норткоут Паркинсън (Parkinson, 1957).

124

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ 4.4.1 Актуални взаимоотношения

Такова ниво на анализ почти неизбежно насочва фокуса към съществуващите взаимоотношения, т. е. към онези, които са (1) важни за двете страни и (2) продължителни. Общи примери са приятелствата, някои бизнес или професионални отношения и особено брачните и семейните отношения (Jackson, 1965). Освен тяхната практическа значимост като социални или културни институции, такива жизненоважни групи с история са от съществена евристична стойност за прагматиката на комуникацията. При горните условия съществува не само възможността, но и необходимостта от повторение на комуникационните последователности, водещи до дългосрочните последствия от аксиомите и патологиите, дискутирани преди. Непознати групи или случайни срещи могат да осигуряват интересен идиосинкратичен материал, но ако човек не се интересува от отделни, изкуствени или нови явления, такова взаимодействие не е толкова ценно, колкото това на „естествената“ мрежа, в която приемаме, че свойствата и патологиите на човешкото общуване ще се проявят с по-ясно прагматично въздействие1. 4.4.1.1 Обикновено възниква въпросът: „Защо съществува дадено взаимоотношение?“ С други думи, защо – особено пред лицето на патология и дистрес – тези взаимоотношения в крайна сметка са особено устойчиви и участниците не само че не напускат бойното поле, но – по-положително изразено – се приспособяват към продължаването на връзката? Тези въпроси предизвикват отговори, основани на мотивацията, задоволяването на потребностите, социалните и културните фактори или други детерминанти, които, макар и недвусмислено въвлечени, са странични за настоящото изложение. Въпреки това въпросът като цяло не може да се пренебрегне и в действителност ние вече подсказахме – заедно с Бубер и други автори – значението на потвърждението като социална цел (ч. 3.3.1).

1 Това не означава да се отрича полезността или възможността на експерименталното (т. е. контролираното) изследване на тези явления, макар че както Бейтсън (Bateson, 1958), Хейли (Haley, 1962), Шефлън (Scheflen, 1965a, 1965b) и Шелинг (Schelling, 1960) са предлагали в много различен контекст, такова експериментиране вероятно ще е от фундаментално нов ред. Вж. също коментарите на Ашби в ч. 4.31.


125

Същевременно, тъй като целта ни е интензивна, а не екстензивна, е необходимо да изследваме първо интеракционисткото обяснение, преди да интегрираме принципите от други отправни рамки. Затова ще се придържаме към отговор, който е дескриптивен, а не обяснителен1, т. е. ще се концентрираме върху как, а не защо действа интеракционната система. Може да се направи една силно опростена аналогия с действието на любим модел – компютъра. Как работи машината, може да се опише в термините на нейния език, кръгове на обратна връзка, система на входящи и изходящи данни и т. н. Пословичният марсианец би могъл да наблюдава действието на такава система достатъчно дълго, за да разбере как работи, но пак няма да знае „защо“, което е различен въпрос, при това съвсем не прост. Компютърът може да работи – в крайна сметка, – защото е включен в електрическата мрежа; може да действа по определен начин заради природата на съставните му части, в телеологичния смисъл може да функционира по определен начин, защото е бил проектиран за конкретни цели. Като цяло, не може да се пренебрегва защо на силата и целта (на психологически език нагона и потребността), но не може да се игнорира и въпроса за природата на действието, или как. Нещо повече: тези въпроси могат да се разглеждат поотделно, поне засега, както и подобни въпроси от други области. Добре известният дискунтинуитет на моделите съществува във физиката: Може би не е време например да се запитаме защо електроните и фотоните действат като частици и като вълни и да очакваме някакъв отговор. Теоретичните физици все още не са напреднали толкова. От друга страна, е възможно да се запитаме дали подобното на вълнà свойство може да обясни защо електронът–частица е ограничен до определени орбити, докато се върти около ядрото на атома (Apter, 1965, p. 269).

Например съществуващото взаимоотношение може феноменологично да се разглежда като игра с различен от нула резултат и със смесени мотиви (Schelling, 1960), в която всяко решение във взаимоотношението изглежда за предпочитане пред всяко решение извън него. Такъв модел е предложен и илюстриран в ч. 6.4.4.6. 1

126

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ 4.4.2 Ограниченост

Както вече беше казано, една причина за приемането на такава ограничена позиция е, че е възможно да има идентифицируеми фактори, които са свойствени на комуникационния процес, т. е. настрана от мотивацията и простия навик, които обвързват и увековечават взаимоотношението. Можем неокончателно да обединим тези фактори в идеята за ограничаващия ефект на комуникацията, като отбележим, че в комуникационната последователност всяка размяна на съобщения стеснява броя на възможните следващи ходове. В най-изкуствената крайност тази теза е равносилна на повторение на първата аксиома, а именно че в междуличностната ситуация човек е ограничен до комуникирането; на непознатия, който ви заговаря или ви пренебрегва, трябва да отговорите поне чрез игнориращо поведение. При посложните обстоятелства ограничаването на възможностите за реагиране е още по-сериозно. Например в ч. 3.2.3 беше показано, че при определени относително малобройни контекстуални модификации на непозната ситуация може да се даде общо очертание на всички възможности. Следователно възможно е контекстът да е повече или по-малко ограничаващ, но винаги в някаква степен определя условните връзки. Контекстът обаче не се състои само от институционални, външни (на комуникаторите) фактори. Проявените разменени съобщения стават част от определен междуличностен контекст и поставят своите ограничения върху по-нататъшното взаимодействие (Sluzki et al., 1967). Ако се върнем към аналогията с играта, във всяка междуличностна игра – не само в споменатите погоре модели със смесени мотиви – един ход променя конфигурацията на играта на този етап, засягайки възможностите, открити от този момент нататък, и следователно променя хода на играта. Дефиницията на взаимоотношението като симетрично или взаимодопълващо се, или налагането на определена пунктуация до голяма степен го ограничава. С други думи, от това становище за комуникацията са засегнати не само изпращащият, но и взаимоотношението, включително получателят. Дори ако не се съгласиш, отхвърлиш или предефинираш предишното съобщение, това означава не само да отговориш, но така да предизвикаш ангажиране, което не е нужно да има друга основа освен дефиницията на взаимоотношението и отдадеността, вътрешно присъща на всяка комуникация. Хипотетичният пътник в самолета от ч. 3.2.3, който може да реши да разменя ба-


127

налности, е възможно да се окаже все по-ангажиран – бихме казали „хванат в капана“ – от първоначалните си ходове, колкото и безвредни да са били те. Квазиклинична илюстрация ще представим в пета глава, а примери на може би най-ригидните ограничения, които са наложени от парадокса, ще дадем в шеста глава, където ще предложим идеята, че междуличностните парадокси са реципрочни и взаимно преплетени, така че се появява това, което системните инженери наричат „осцилиране“, а двете страни са в комплексна, неудържима, но въпреки това очевидно неизбежна връзка. 4.4.3 Правила на взаимоотношението Отчитайки явленията на ограничеността, можем да се върнем към въпросите, директно свързани със съществуващите интеракционни системи. Спомнете си, че във всяка комуникация участниците предлагат дефиниции на своето взаимоотношение, или казано покатегорично, всеки иска да определи природата на взаимоотношението. По същия начин реагират със своя дефиниция на взаимоотношението, която може да потвърждава, да отхвърля или да модифицира тази на другия. Процесът изисква концентрирано внимание, защото в актуалното взаимоотношение той не може да се остави нерешен или флуктуиращ. Ако процесът не се стабилизира, широките вариации и тромавостта, да не споменаваме неефективността на предефинирането на взаимоотношението с всяка размяна, ще доведат до загуба на контрола и разрушаване на връзката. Патологичните семейства, толкова често наблюдавани в терапията да спорят до безкрай за въпроси на взаимоотношенията (ч. 3.3.1), илюстрират тази необходимост, макар че според нас дори техните кавги имат граници, а хаосът им – често много драматична регулярност. Двойките… които могат да се ангажират в удивително разнообразни поведенчески тактики по време на ухажването, след известно време несъмнено постигат значителна икономия от гледна точка на това, по какво може да се спори и как трябва да се направи. Следователно те сякаш… взаимно са изключили от интеракционния си репертоар широки области на поведението и никога не се заяждат за тях… (Jackson, 1965b, р. 13).

128


Джаксън нарича (Jackson, 1965a, 1965b) тази стабилизация на дефиницията на взаимоотношението правило на връзката: тя е изявление за редундантностите, наблюдавани на нивото на взаимоотношението в широк спектър от съдържателни области. Това правило може да засяга симетрията или взаимното допълване, определена пунктуация (например определяне на жертвени овни), реципрочното съчетаване на междуличностната непроницаемост (ч. 3.3.5) или някакви други – несъмнено многобройни – аспекти на взаимоотношението. Във всеки случай се наблюдава крайно определяне на граници на възможните поведения по някакво конкретно измерение в една редундантна конфигурация, което кара Джексън (Jackson, 1965b) да характеризира семействата като управлявани от правила системи. Очевидно, това не означава, че някакви a priori закони управляват семейното поведение. По-скоро, както е казал Мах (Mach, 1919, рр. 485–486) за науката по принцип: … правилата за реконструкция на огромен брой факти могат да се въплътят в един-единствен израз. Например, вместо да се отбелязват отделните случаи на рефракция на светлината, можем умствено да реконструираме всички настоящи и бъдещи случаи, ако знаем, че падащият лъч, пречупеният лъч и перпендикулярът лежат в една и съща равнина и че sin α / sin β = n. Тук вместо безброй случаи на рефракция в различни комбинации от материя и при всички различни ъгли на падане трябва просто да отбележим по-горе представеното правило и стойностите на n, което е много по-лесно. Икономическата цел е безпогрешна. В природата няма закон за рефракцията, а само различни случаи на пречупване. Законът за рефракцията е кратко, но изчерпателно правило, създадено от нас за умствената реконструкция на факта, и то само за частичната му реконструкция, т. е. в геометричния му аспект.

4.4.4 Семейството като система Теорията за семейните правила съответства на първоначалната дефиниция на системата като „стабилна по отношение на определени свои свойства, ако тези променливи обикновено остават в пред-


129

варително дефинирани граници“ и в действителност предлага едно по-формално обсъждане на семейството като система. Такъв модел на взаимодействието в семейството е предложен от Джаксън (Jackson, 1957), когато въвежда понятието семейна хомеостаза. Наблюдавайки, че семействата на психиатрични пациенти често демонстрират драстични последици (депресия, психосоматични пристъпи и други подобни), когато пациентът се подобри, той постулира, че тези поведения, а може би и болестта на пациента са били „хомеостазни механизми“, действащи, за да върнат разстроената система обратно в деликатното Ј балансирано състояние. Това кратко изявление е в ядрото на комуникационния подход към семейството, който сега може да се разгледа от гледна точка на някои от вече въведените принципи. 4.4.4.1 Цялост Поведението на всеки член на семейството е свързано и зависи от това на всички останали. Цялото поведение е комуникация и следователно влияе и е повлияно от другите. По-конкретно, както беше споменато по-горе, промените за добро или лошо у члена на семейството, идентифициран като пациент, обикновено въздействат върху останалите членове на това семейство, особено от гледна точка на собственото им психично, социално или дори соматично здраве. Семейните терапевти, които оказват помощ при обявено оплакване, често се изправят пред нова криза. Следният пример е типичен по принцип, макар да е избран заради необикновено ясното обрисуване на оплакването. Двойка започва брачна терапия по настояване на съпругата, чието оплакване изглежда повече от оправдано: съпругът Ј – спретнат, приятен и психично буден млад мъж – някак си успял да завърши прогимназия, без да се научи да чете или да пише. По време на военната му служба успешно се съпротивлявал на специален компенсаторен курс за неграмотни войници. След уволнението си започнал работа като общ работник и това не давало възможност за никакъв напредък в кариерата или за повишаване на заплатата. Жена му била привлекателна, енергична и изключително съвестна. В резултат на неграмотността на съпруга си тя носела бремето на семейните отговорности и в много случаи трябвало да вози съпруга си на новите му работни места, защото той не можел да прочете уличните табели или картата на града.

130


Относително скоро в хода на терапията съпругът се записва във вечерни курсове за неграмотни, включва баща си като надзирател на учението си и постига рудиментарна грамотност. От терапевтична гледна точка всичко изглежда добре, когато един ден терапевтът получава телефонно обаждане от съпругата, която го информира, че вече няма да идва на съвместни сесии и че е подала молба за развод – досущ като старата шега: „операцията беше успешна, но пациентът почина“. Терапевтът е пренебрегнал интеракционната природа на представеното оплакване (неграмотността) и чрез отстраняването му е променил тяхното взаимодопълващо се взаимоотношение, макар че резултатът е точно онова, което съпругата от самото начало е очаквала от терапията. 4.4.4.2 Неагрегираност Анализът на семейството не е сборът от анализите на отделните му членове. Съществуват характеристики на системата, т. е. модели на взаимоотношението, които надскачат качествата на отделните членове – например комплиментите от ч. 3.6.2 или комуникацията, изправяща и двамата пред „дилема“, която ще бъде описана в ч. 6.4.3.2. Много от „индивидуалните качества“ на членовете, особено симптоматичното поведение, в действителност са специални за системата. Например Фрай (Fry, 1962) лаконично и ясно е изследвал брачния контекст, в който група пациенти проявяват синдром на тревожност, фобии и стереотипно избягващо поведение. В никой от случаите няма успешно функциониращ съпруг/а, но още поинтересно за настоящата теория е фината и упорита взаимосвързаност на поведението, наблюдавано във всяка двойка. Авторът (Fry, 1962, p. 248) отбелязва: при внимателен анализ съпрузите разкриват история на симптоми, които силно наподобяват (ако не са и идентични на) симптомите на пациента. Обикновено те не желаят да разкрият тази история. Например една съпруга не само бе неспособна да излиза сама, но дори в компания имаше панически пристъпи, ако навлезе в ярко осветено и/или препълнено с хора място или трябва да се реди на опашка. Съпругът Ј първоначално отричаше всякакви емоционални проблеми, но след това разкри, че е преживявал спорадични епизоди на тревожност и така е избягвал определени си-


131

туации, а именно: да е в тълпа, да чака на опашка и да навлиза в ярко осветени обществени места. Същевременно и двамата брачни партньори настояваха, че съпругата трябва да се смята за пациентка, защото тя се страхувала повече от тези ситуации от него. В друг случай съпругата беше идентифицирана като пациентката, защото се страхуваше от затворени пространства и не можеше да се вози в асансьори. Следователно двойката не можеше да посещава коктейлния салон на последния етаж на висока сграда. По-късно обаче се разкри, че съпругът се страхувал от високи места и досега не му се е налагало да се изправи пред този страх заради брачното споразумение, че никога няма да се изкачват на последните етажи на високи сгради заради страха на съпругата от асансьорите. Авторът издига идеята, че симптомите на пациента, изглежда, предпазват брачния партньор, и в подкрепа на това отбелязва, че началото на симптомите обикновено корелира с промяна в житейската ситуация на брачния партньор – промяна, която може да предизвиква тревожност за него (Fry, 1962, pр. 249–250): Адвокат с доста безцелна и разхвърляна история на трудова заетост получил по-добро работно място в друг град. Той преместил и семейството си и приел работата, което било необичайно себеутвърждаващо поведение за него. По това време двойката започнала отново да спи в една спалня, след като в продължение на повече от година спали в различни стаи. Съпругата развила тежка тревожност и била неспособна да излезе от новия дом. Градски служител с ниска заплата почти самостоятелно завършил строежа на доста голяма къща. Съпругата му скоро след това развила пристъпи на тревожност, които я задържали у дома. Друг съпруг най-накрая получил университетската си диплома и започнал работа. Съпругата му, която преди го подкрепяла, се сринала от тревожност. Фрай (Fry, 1962, pр. 250–252) нарича модела на взаимоотношенията и проблема, характерен за такива двойки, „двоен контрол“, т. е.:

132

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ Симптомите на пациентката я поставят в положението – като боледуващия член – да изисква брачният партньор винаги да е зад нея и да прави онова, което тя иска. Партньорът не може да направи и крачка, без да се консултира с пациентката и да изясни нещата с нея. В същото време обаче пациентката непрекъснато е наглеждана от съпруга. Възможно е да му се налага да е близо до телефона, в случай че тя се обади, но и той проверява какво прави тя. И пациентката, и съпругът често споделят, че другият винаги получава онова, което иска. Трудностите във функционирането на пациентката позволяват на съпруга да избягва много ситуации, в които е възможно да изпита тревожност или друг дискомфорт, без да се изправя пред възможността за симптоми. Тя може да е „изпипано“ извинение за него. Възможно е той да избягва социалния живот уж защото пациентката се чувства дискомфортно. Може да ограничава работата си уж защото трябва да се грижи за болната си съпруга. Може да се справя неадекватно с децата си заради отдръпването си и тенденцията да отреагира. На него обаче му е спестено изправянето пред себе си заради подозрението, че проблемите на децата му са причинени от симптомите на съпругата му. Може да избягва сексуални преживявания с пациентката уж защото тя е болна и не Ј е до това. Възможно е да се чувства дискомфортно при мисълта да остане сам, но тъй като тя се страхува да е сама, той винаги трябва да е с нея, без да се подчертава, че той има този симптом. Незадоволената пациентка може да сочи някакво желание за извънбрачна връзка, но нейните фобийни симптоми Ј пречат да се ангажира с други мъже. Заради неговите личностни характеристики и реакцията му на болестта на пациентката извънбрачната връзка не става сериозна възможност за съпругата. Пациентката и съпругът Ј са относително предпазени от тази наложителност от нейните симптоми. Обикновено бракът е нещастен, а двамата – далечни и незадоволени, но симптомите действат за обединяването им. Този тип брак може да се нарече принудителен… Докато симптомите упорстват, няма изход от тази дилема. Пациентката, тревожна дали съпругът Ј я желае, изисква той все повече да остава с нея, защото е болна. Той се подчи-


133

нява, но това не я успокоява, защото очевидно го прави заради болестта Ј, а не защото иска да бъде с нея. Тъй като се чувства принуден да остава с нея заради болестта Ј, той никога не може да я успокои – или да утеши себе си, – че би могъл и доброволно да търси нейната компания. Съпругът не е в състояние да разреши този проблем. Ако остане с пациентката, изглежда, го прави само защото тя е толкова болна. Ако я напусне, е мерзавец, който не се интересува от нейното нещастие. Нещо повече, ако я напусне или тя се възстанови, съпругът ще трябва да се изправи пред собствената си тревожност и симптоми. Той не може да е открито съчувстващ заради негодуванието си, нито пък открито несъчувстващ. Пациентката на свой ред не може да оценява саможертвите, които съпругът Ј прави за нея, нито пък открито да не ги оценява. 4.4.4.3 Обратна връзка и хомеостаза Вложенията (действия на членовете на семейството или от средата), въведени в семейната система, се модифицират от системата. Трябва да се отчетат природата на системата и нейните механизми за обратна връзка, както и природата на вложенията (еквифиналността). Някои семейства са в състояние да погълнат големи обрати и дори да ги превърнат в обединяващи точки; други изглеждат неспособни да се справят и с най-дребните кризи. Още по-крайни са онези семейства на пациенти с шизофрения, които изглеждат неспособни да приемат неизбежните прояви на зрелостта на детето си и противодействат на тези „отклонения“ чрез етикетирането им като болни или лоши. Ланг и Естерсън (Laing & Esterson, 1964, рр. 135– 136) описват реакцията на майката (г-жа Фийлд) на петнадесетгодишна дъщеря с шизофрения (Джун) на засилващата се независимост на дъщерята. От две- до десетгодишна възраст Джун страдала от вродена дислокация на бедрената става, която изисквала сложни и тромави корективни средства и почти напълно ограничавала действията Ј (Laing & Esterson, 1964, pp. 137–139). Майка:

О, да, тя винаги беше с мен, винаги. Е, естествено не бих я оставила заради железата в нея, в случай че падне или нещо такова. В интерес на истината тя падна, изби си предните зъби. Но си играеше с


134

Джун: Майка:

другите деца и вижте… ние винаги я извеждахме навън, защото винаги я водех с мен, винаги. Естествено, че ще го правя. Никога не съм я оставяла. Вижте, когато Джун беше в пластири, никога не я оставях на земята, защото пластирът щеше бързо да се износи (усмихва се). Слагах я в леглото, разбирате ли, ето така (демонстрира)… и след това имах… тя имаше добри кожени каиши, защото винаги е била много силно дете, а аз £ слагах кучешки каишки тук, кучешки каишки там, а след това Джун можеше да се движи свободно насамнатам, но не много далече, но винаги нагоре и надолу. И освен това скачаше върху леглото толкова силно, че (смее се) само за две години всички пружини бяха отишли. Тя не беше там през цялото време, защото, както казах, винаги я вземах навън с мен. А след това я слагахме в градината, слагах я на земята под дърветата, ако е лято, на одеяло, нали разбирате, и я завързвах за дървото, което означаваше, че Джун може да го обикаля, но не може да излиза на бетона. Заради пластира… е, той не е ужасно здрав, знаете какво е триенето по бетона, много бързо се износва. И освен това, разбирате ли, имаше тази пръчка вътре, беше ластичен и всеки път се разтягаше все повече. А веднъж го свали, разбира се, Джун се държеше за него, разбирате ли, тази пръчка, и всъщност почти се люлееше на нея, можеше да го прави – много лесно. А една сутрин рано го свалила, трябваше да я водя пак в болницата, за да Ј сложат друг. Както казах, тя винаги е била необуздано дете, едно толкова щастливо малко момиченце… нали така, Джун? Мммм. Да, така е, скъпа.

Историята на г-жа Фийлд е разказана бодро, чевръсто. Начинът на разказване разкрива също толкова, колкото и забележителното съдържание… Г-жа Фийлд не само не казва и дума, че Джун сигурно от време на време е била болезнена гледка за майка си – нещастна, клета, отчаяна, може би, а не само щастлива; ти-


135

ха, както и необуздана, и не задължително винаги нежна, но репертоарът Ј от положителни атрибути никога не се променя. Тази картина на Джун до 14-годишна възраст се рисува уверено и ригидно и със сигурност е необикновено ограничено становище за което и да било човешко същество. Тя не откликва на възраженията на Джун. Дъщерята е подложена на огромен натиск да приеме тази картина за себе си и животът Ј е атакуван, ако не е съгласна. Той е безвременен. Както многократно казва г-жа Фийлд: „Това не е моята Джун. Сега не мога да я разбера. Тя винаги е била много щастливо дете. Винаги е била много весело дете.“ Забележете отричането на каквито и да било доказателства за обратното. Когато те започват да идват от самата Джун обаче, диадата навлиза в нова фаза, характеризирана от огромните усилия на г-жа Фийлд да противодейства на промените, усилия, които все повече приемат формата на етикетиране на Джун като болна: През лятото, преди да я приемат в болницата през зимата, Джун е отделена от майка си за пръв път след хоспитализирането си за шест седмици на двегодишна възраст заради дислоцираната става. Тогава тя отива на детски лагер, ръководен от църквата. От майките на момичетата единствено г-жа Фийлд изпраща Джун. През месеца, в който е сама, тя прави редица открития за себе си и другите и скъсва с най-добрата си приятелка. Осъзнава сексуалността си с много по-голяма сила от всякога. Според майка Ј, когато се връща от лагера, тя „не е моята Джун. Не я познах.“ Ето списък на качествата на Джун преди и след раздялата с майка Ј, както са описани от г-жа Фийлд: Преди прекрасно момиче много щастливо момиче весела винаги ми казваше всичко седеше вечер в стаята с майка си, баща си и дядо си

След изглеждаше отвратително слагаше си ужасен грим беше надебеляла беше нещастна затворена не споделяше мислите си отиваше в стаята си


136

обичаше да играе карти с майка си, баща си и дядо си работеше много усилено в училище винаги се подчиняваше

имаше добри маниери

вярваше в Господ

беше добра

предпочиташе да чете или да играе, но без дух не полагаше големи усилия – не работеше достатъчно усилено стана агресивна и безочлива (например в един случай нарече майка си лъжкиня) плюскаше храната си не чакаше на масата, докато не свършат всички да се хранят каза, че не вярва в Господ; сподели, че е загубила вяра в човешката природа от време на време изглеждаше зла

Майката била много разтревожена от тези промени и в периода между август и декември се консултирала с двама лекари и с директорката Ј за нея. Никой от тях не виждал нищо анормално у Джун; сестра Ј и баща Ј също не смятали, че има нещо не наред. Същевременно г-жа Фийлд не можела да остави нещата така. Важно е да се отбележи, че представата на г-жа Фийлд за Джун, разбира се, никога не е била вярна. Целият живот на момичето е бил напълно непознат за майката. Джун била срамежлива и стеснителна, несигурна в себе си, но едра за възрастта си и активно се занимавала с плуване и други спортове, за да компенсира продължителното си обездвижване от детството (свалили Ј шините едва на десет години). Макар и активна, тя не била независима, защото, както ни каза, до голяма степен се подчинявала на майка си и рядко дръзвала да Ј противоречи. Все пак започнала да излиза с момчета, когато била на тринадесет години, но се преструвала, че е в църковния клуб. Когато се върнала от лагера, за пръв път започнала да дава някакъв израз на истинските си чувства спрямо себе си, майка си, работата в училище, Господ, другите хора и т.


137

н., но по обикновените стандарти правила това в много смекчена форма. Тази промяна била активно приветствана от учителите Ј, разглеждала се с определена доза обикновено сестринско лукавство от Силвия, а на баща Ј изглеждала като част от безпокойствата на това да имаш дъщеря. Само майка Ј я възприемала като израз на болест и сметнала, че мнението Ј се потвърждава, когато Джун започнала да става по-затворена у дома по време на коледната ваканция и след това. Становището на майката относно събитията, довели до състоянието на Джун на почти пълна и неподвижна пасивност, може да се обобщи така: Джун се е разболявала от август насам. Тя е претърпяла вредни промени в личността си, ставайки груба, агресивна, жестока и безочлива у дома, докато в училище била затворена и срамежлива. Според това становище майката познава най-добре дъщеря си и може да долови началото на шизофрения преди другите (бащата, сестрата, учителите, лекарите). В това необикновено интензивно изследване периодът на хоспитализацията и възстановяването е наблюдаван директно (Laing & Esterson, 1964, рр. 139–145): Фазата, в която Джун е с клинична кататония и в която майка Ј се грижи за нея като за бебе, продължи три седмици и беше най-хармоничната фаза в тяхното взаимоотношение, наблюдавана директно от нас. Конфликтът започна едва когато – от наша гледна точка – Джун направи първите стъпки към възстановяването си. В този период почти всеки напредък, постигнат от Джун (от гледна точка на обслужващия персонал, психиатричния социален работник, трудовите терапевти и психиатрите), се натъкваше на яростна съпротива от майката, която непрекъснато го разглеждаше като стъпка назад, докато ние с Джун го смятахме за стъпка напред. Ето няколко примера. Джун започна да поема някаква инициатива. Майка Ј изразяваше силна загриженост при всяка подобна демонстрация, смятайки или че Джун е безотговорна, или че не е в стила Ј да прави нещо, без да пита. Не че имаше нещо

138

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ нередно в стореното от Джун, а че първо не е поискала разрешение… Пример, който майка Ј даде и който силно я притеснил, беше как Джун изяла шоколадче за три пенса след закуска, още веднъж без да попита… Родителите Ј не Ј даваха никакви джобни пари, но Ј беше казано, че ще получи, ако обясни защо са Ј. Не е изненадващо, че тя предпочиташе да взема назаем дребни суми от други хора. Дори най-дребните суми, с които разполагаше, изискваха обяснение. Този контрол беше стигнал до необичайни крайности. Веднъж Джун без разрешение си взела шест пенса от портмонето на баща си, за да си купи сладолед. Той казал на майката, че ако Джун краде, е загубена за него. Друг път намерила шилинг в киното и родителите Ј настояли да го върне на касата. Джун отвърнала, че това е смешно и че те твърде много разтягат честността, тъй като тя едва ли би очаквала да си получи шилинга обратно, ако го загуби. Родителите Ј обаче продължили да говорят за тази постъпка и през целия следващ ден, а вечерта баща Ј дошъл още веднъж в стаята Ј, за да я смъмри. Горните примери могат да се умножат многократно. Те резюмират интензивните реакции на родителите на новопоявяващата се, но крехка автономия на Джун. Терминът на г-жа Фийлд за тази растяща автономност беше „експлозия“. Засега Джун държи на своето. Майка Ј продължава да си служи с крайно амбивалентни термини по повод на поголямата независимост на Джун. Казва Ј, че изглежда отвратително, когато носи обикновен грим, активно осмива очакването, че някое момче ще се заинтересува от нея, отнася се към всяка проява на раздразнение или гняв от страна на Джун като част от симптомите на „болестта“ Ј или ги смята за признаци на „злото“. [Джун] обаче трябва да упражнява силен контрол върху себе си, защото ако крещи, вика, плаче, псува, яде прекалено малко или твърде много, храни се твърде бързо или бавно, чете прекалено много, спи твърде дълго или много малко, майка Ј казва, че е болна. Нужна е много голяма смелост Джун да поеме риска да не е това, което родителите Ј наричат „здрава“.


139

Когато стигаме до въпроса за обратната връзка, е нужен преглед на терминологията, за да се изясни теорията. Терминът хомеостаза е започнал да се отъждествява със стабилност или равновесие не само когато се прилага до семейството, но и в други области. Както обаче Дейвис (Davis, 1958) и Тох и Хасторф (Toch & Hastorf, 1955) подчертават, съществуват две дефиниции на хомеостазата още от времето на Бернар: (1) като цел, или състояние, особено съществуването на определено постоянство пред лицето на (външна) промяна, и (2) като средство: механизмите на отрицателна обратна връзка, които действат за минимизиране на промяната. Неопределеността на тази двойна употреба и последващите широкоспектърни, често еднакво мъгляви приложения на термина са притъпили неговата полезност като прецизна аналогия или обяснителен принцип. Днес е по-ясно да говорим за стабилно състояние или стабилност на някоя система, която обикновено се поддържа от механизмите на отрицателна обратна връзка. Всички семейства, които остават заедно, трябва да се характеризират с някаква степен на отрицателна обратна връзка, за да издържат на стресовете, наложени от средата и от отделните членове. Разстроените семейства са особено неподатливи на промяна и често демонстрират забележителна способност да поддържат статуквото чрез предимно отрицателна обратна връзка, както отбелязва Джексън1 и както илюстрира случаят на Ланг и Естерсън. Същевременно в семейството има и учене и растеж и точно тук чистият модел на хомеостазата прави най-голямата грешка, защото тези ефекти са по-близо до положителната обратна връзка. Диференциацията на поведението, подкреплението и ученето (на адаптивно и симптоматично поведение) и крайната цел и отделянето на децата сочат, че макар от една позиция семейството да е балансирано от хомеостазата, от друга – действат важни едновременни фактори на промяна2 и

1 Срв. Джексън (Jackson, 1965, pp. 13–14): „В развитието на теорията за семейството е съществен фактът, че именно наблюдаването на механизмите на хомеостазата в семействата на психиатричните пациенти е довело до хипотезата за семействата като хомеостатична и в крайна сметка конкретно като управлявана от правила система. Защото [правилата] бързо стават видими, ако човек може да наблюдава реакцията на тяхното анулиране и оттук да извлече правилото, което е било нарушено. Досадното дълговременно наблюдение на утъпканата пътека с внимателно отбелязване на възможните пътища, по които не е било поето, в крайна сметка може да даде коректно предположение за правилата на играта. Наблюдаемото противодействие на едноединствено отклонение обаче е като маркер за нашата цел.“ 2 И тук можем да споменем идеята на Прибрам (ч. 1.3), че постоянството може да води до нова чувствителност и изисква нови механизми за справяне.

140


моделът на семейното взаимодействие трябва да включва тези и други принципи в една по-сложна конфигурация. 4.4.4.4 Калибриране и стъпкови функции В изложението по-горе имплицитно се съдържат две побазисни допускания: за константност в дефиниран обхват. Значението на промяната и вариацията (от гледна точка на положителна обратна връзка, отрицателна обратна връзка или други механизми) се основава на имплицитната предпоставка за някаква фундаментална способност за изменение – идея, за която вече показахме, че е прикрита от двойната употреба на термина „хомеостаза“. Поточният термин за този фиксиран обхват е калибриране (Bateson, 1961), или „рамката“ на системата, за която ще видите, че е тъждествена на по-конкретното понятие правило, дефинирано по-горе. Класическата аналогия с термостата на отоплението у дома ще илюстрира тези термини. Термостатът е поставен – или калибриран – на определена температура за стаята и флуктуациите под нея ще активират радиаторите, докато отклонението не се коригира (отрицателна обратна връзка) и стайната температура не достигне отново калибрирания обхват. Да разгледаме обаче какво става, когато се промени зададеният обхват на термостата – постави се на по-висока или по-ниска температура. В поведението на системата като цяло има разлика, макар че механизмът на отрицателната обратна връзка остава същият. Тази промяна в калибрирането, например промяна на показанията на термостата или смяната на скоростите в автомобила, е стъпкова функция (Ashby, 1954). Трябва да се отбележи, че стъпковата функция често има стабилизиращ ефект. Намаляването на термостата редуцира необходимостта от отрицателна обратна връзка и облекчава работата и разходите за отопление. Освен това чрез стъпковите функции могат да се постигнат по-адаптивни ефекти. Кръгът на обратната връзка между шофьора–педала на газта–скоростта на колата има определени граници за всяка скорост и за да се увеличи цялостната скорост или да се изкачи хълм, е нужно рекалибриране (смяна на скоростта). Изглежда, че и в семействата стъпковите функции имат стабилизиращ ефект: психозата е рязка промяна, която рекалибрира системата и може дори да е адаптивна (Jackson & Watzlawick, 1963; забележете също кататонния период в примера от Ланг и Естерсън по-горе). Практически неизбежни вътрешни промени (напредването на въз-


141

растта и съзряването на родителите и децата) могат да променят средата на системата или постепенно отвътре, или драстично отвън, когато социалната среда въздейства върху тях (с изисквания за висше образование, военна служба, пенсиониране и т. н.). В тази светлина механизмите на хомеостазата, отбелязани клинично от Джаксън (Jackson, 1957, 1959), фактически могат да бъдат още по-сложни явления от дискутираните тук. Ако определени хомеостазни механизми обикновено се появяват в отговор на отклонение от семейните правила, тогава те съставляват по-високорангов модел на нарушаване и възстановяване на модела в по-дълги периоди от време. Прилагайки този модел към семейния живот или по-големи социални модели като налагането на закона, ние смятаме, че съществува калибриране на обичайното или приемливото поведение, правилата на семейството или обществото, в чиито рамки действат индивидите или групите през по-голямата част от времето. На едно равнище тези системи са много стабилни, защото отклонението във формата на поведението извън приетия обхват се натъква на противодействие (дисциплинира се, санкционира се или дори се заменя със заместител, когато друг член на семейството стане пациент). На друго равнище промяната се осъществява в течение на времето, което според нас поне отчасти се дължи на усилване на другите отклонения и в крайна сметка може да доведе до нова среда за системата (стъпкова функция). 4.5 ОБОБЩЕНИЕ

Човешкото взаимодействие се описва като комуникационна система, характеризираща се със свойствата на общите системи: времето като променлива, отношения система–подсистеми, цялост, обратна връзка и еквифиналност. Течащите интеракционни системи се разглеждат като естествения фокус на изследване на дългосрочното прагматично въздействие на комуникационните явления. Ограничението по принцип и развитието на семейни правила в частност водят до дефинирането и илюстрирането на семейството като управлявана от правила система.

Пета глава Комуникационен подход към пиесата „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“

„Иди питай поетите“ З. Фройд, „Цивилизацията и нейните недоволства“


Общият проблем на адекватното илюстриране на теорията за интеракционните системи, описана в предишната глава, както и изборът ни на измислена система, а не на действителни клинични данни (както е в предишните глави) заслужават специален коментар. След като описахме единица на многократно появяващи се, актуални процеси без нито един важен инцидент или променлива, а по-скоро с редундантни модели в течение на времето и в широк спектър от ситуации, първата трудност при осигуряването на примери става просто въпрос на размер. За да демонстрираме точно какво се има предвид под различните абстракции, дефиниращи системата – правила, обратна връзка, еквифиналност и т. н., – трябва да разполагаме с огромен брой съобщения, техния анализ и конфигурации. Транскрипциите на дълги часове семейни интервюта например ще са твърде обемни и предубедени както от гледната точка на терапевта, така и от терапевтичния контекст. Нередактираните данни за „естествената история“ ще доведат липсата на граници до неизползваема крайност. Подбирането и обобщаването също не са готов отговор, защото ще са предубедени по такъв начин, че ще откажат на читателя правото да наблюдава самия процес на подбор. Втората основна цел – освен управляемия размер – следователно е разумната независимост на данните, т. е. независимостта от самите автори в смисъл на публична достъпност. Необичайната и известна пиеса на Едуард Олби, изглежда, задоволява и двата критерия. Границите на представените в пиесата

„Кой се страхува от Вирджиния Улф?“

143

данни са фиксирани от художествената волност, макар пиесата вероятно да е по-истинска от реалността, „огън в мократа пепел на натурализма“ (Smith, 1962), и цялата информация е на разположение на читателя. Следствие от последния факт е, че много други интерпретации могат и са били правени на тази пиеса, а всъщност и много от тях са възможни. Фокусирането върху едно тълкуване, както правим тук, не означава несъгласие с другите. Просто целта ни е да илюстрираме тезата си, а не изчерпателно да анализираме пиесата като независима единица. След обобщение на действието тази глава ще следва колкото е възможно по-тясно основната структура на четвърта глава, като поне основните заглавия (части 5.2, 5.3 и 5.4) съответстват на подточките в предишната глава. 5.1.1 Обобщение на сюжета В тази пиеса, която според един критик изобразява „затвора на домашната заядливост“ (Muggeridge, 1965, p. 58), няма особено конкретни случки. По-голямата част от действието включва бързи, детайлни вербални размени. Чрез тях комуникационната комплексност на взаимодействието на четиримата актьори се разработва по-пълно, отколкото вероятно щеше да е възможно, ако авторът беше разчитал повече на „реални“ събития в ортодоксалния драматичен смисъл. Цялото действие протича в ранните часове на един неделен ден в дневната на къщата на Джордж и Марта в университетски комплекс в Нова Англия1. Марта е единственото дете на президента на колежа, а съпругът Ј Джордж е доцент в катедрата по история. Тя е младееща, едра, шумна жена на 52 години; той е слаб, посивяващ интелектуалец на около 46 години. Двойката няма деца. Според Марта тя и баща Ј очаквали Джордж, който дошъл в колежа съвсем млад, да поеме катедрата по история и в крайна сметка да стане следващият му президент. Джордж така и не отговорил на това очакване и си останал доцент. В началото на пиесата Джордж и Марта се прибират вкъщи от парти на преподавателите в дома на нейния баща. Два часът през нощта е, но без да знае Джордж, Марта е поканила на гости двойка, която срещнали на партито. Това са Ник – нов колега от катедрата по биология, красив, около 30-годишен мъж, и съпругата му, Хъни, 1 Най-североизточните щати на САЩ: Масачузетс, Мейн, Ню Хемпшир, Вермонт, Роуд Айлънд и Кънектикът. Регионът е наречен така от капитан Джон Смит, който изследва бреговете му през 1614 г. за лондонски търговци. – Б. пр.

144


26-годишна дребна, безизразна, пепеляворуса жена. Както става ясно по-късно, Ник се е оженил за Хъни, защото смятал, че тя е бременна, но се оказало хистерична бременност, която, разбира се, изчезнала в момента, в който сключили брак, а може би е бил мотивиран и от богатството на баща Ј. Дали по тези или други причини, Ник и Хъни поддържат изключително шаблонен стил на общуване. Джордж и Марта имат свои тайни. Преди всичко е общата им фикция, че имат син, който наближава пълнолетие, и правило, свързано с това въображаемо дете, а именно че не бива да разкриват „съществуването“ му на никого. Освен това в по-ранния живот на Джордж има една много тъмна страница. Изглежда, че той случайно е застрелял майка си, а година по-късно, докато получавал уроци по шофиране от баща си, загубил контрол над колата и баща му загинал, но за аудиторията някак си остава неясно дали това не е просто още една фантазия. Първо действие се нарича „Игри и развлечения“ и ни запознава със стила на шумни кавги на по-възрастната двойка и с измисления им син, както и със съблазнителното поведение (очевидно стереотипизирано) на Марта към Ник. Кулминацията е язвителната атака на Марта срещу професионалния провал на Джордж. Второ действие, „Валпургиева нощ“, започва с Джордж и Ник, които са сами в стаята, почти съревноваващи се в откровенията си – Джордж говори за смъртта на родителите си, макар че това е дегизирано като тъжна житейска история на трети човек, а Ник обяснява защо се е оженил. Когато съпругите се връщат, Марта започва да танцува безсрамно с Ник и се изиграва първата открито назована игра „Да унизим домакина“. Марта разкрива на гостите си как са починали родителите на Джордж, при което Джордж я напада физически. След това той започва втората игра, „Да притиснем гостите“, и разказва – за крайно унижение на Ник и за ужас на Хъни – тайната на техния наложен заради бременността брак. Горчивите последици са, че Марта и Джордж си разменят предизвикателства и подновяват битката. Следващата игра става „Развали настроението на домакинята“ и води до откритото прелъстяване на Ник от Марта. Способността на Ник да сътрудничи обаче се оказва осакатена от непрекъснатото му наливане с алкохол, започнало от началото на вечерта. Третото действие, „Екзорсизъм“, започва с Марта, която е сама и съжалява, но въпреки това се оплаква от несполучилата си изневяра. Джордж междувременно е подготвил последната игра („Отглеждане на бебе“) и събира останалите трима за заключителния рунд. Той разкрива цялата история на мита за техния син и след това обя-


145

вява пред изпадналата в безсилна ярост Марта, че момчето е било „убито“ в пътно-транспортно произшествие. Природата на този екзорсизъм става ясна на Ник („Исусе Христе, мисля, че разбирам това.“ [р. 2361]). Двамата с Хъни си тръгват и пиесата завършва с двусмислена забележка, от която не става ясно дали Джордж и Марта ще продължат да играят играта на родители, скърбящи за смъртта на единственото си дете в зората на младостта му, или е възможна пълна промяна на техните модели на взаимоотношения. 5.2 ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО КАТО СИСТЕМА

Героите в тази пиеса, особено Джордж и Марта, могат да се разглеждат като изграждащи система на взаимодействие, характеризирана mutatis mutandis2 от много от свойствата на общите системи. Не е вредно да подчертаем още веднъж, че такъв модел не е нито буквален, нито пълен, т. е. тези герои, както и онези в реалните актуални отношения, не се разглеждат в никакъв смисъл като механични, автоматизирани или напълно дефинирани от интеракционните си аспекти. Всъщност силата на модела като научно оръдие се крие в това преднамерено опростено представяне и организация на темата на разговора (Apter, 1965). 5.2.1 Време и ред, действие и реакция Грегъри Бейтсън дефинира социалната психология като „изучаването на реакциите на хората на реакциите на другите“, добавяйки: „Трябва да отчитаме не само реакциите на А на поведението на В, но и как те влияят върху последващото поведение на В и ефектите от това върху А“ (Bateson, 1958, pp. 175–176). Това е фундаменталният принцип на настоящия анализ. Джордж и Марта са интересни индивиди, но те няма да бъдат откъснати от социалния си контекст (който се състои основно от тях двамата) и да се разглеждат като „типове“. По-скоро единицата на анализ ще е това, което става последователно между тях: Марта така, както реагира на Джордж, и той на нея. Тези транзакции се натрупват в големи пери-

Цитираните страници са от изданието на Atheneum (Albee, 1962). От латински – след като необходимите промени са били направени; имайки предвид съответните различия. – Б. пр. 1 2


146

оди от време, и приемат ред, който, макар и абстрахиран, по същество пак се състои от последователни процеси. 5.2.2 Дефиниция на системата В част 4.2.2 интеракционната система беше дефинирана като двама или повече комуникатори в процеса или на нивото на определянето на природата на своето взаимоотношение. Както се опитахме да обясним в предишните глави, моделите на взаимоотношения съществуват независимо от съдържанието, въпреки че в реалния живот те, разбира се, винаги се проявяват от и чрез съдържанието. Ако вниманието е ограничено до съдържанието на онова, което хората си съобщават един на друг, тогава наистина изглежда, че в тяхното взаимодействие едва ли има приемственост: „времето винаги започва наново и историята винаги е в година нула“. Така е в пиесата на Олби: в продължение на три болезнени часа зрителят наблюдава калейдоскопична последователност от вечно променящи се събития. Кой обаче е техният общ знаменател? Алкохолизмът, импотентността, липсата на деца, латентната хомосексуалност, садомазохизмът – всички те са били предлагани като обяснения на ставащото между тези две двойки в малките часове на един неделен ден. В стокхолмската си продукция Ингмар Бергман подчертава „христологичната1 препратка в жертването на сина от бащата – синът, който е бил дар от бащата на майката, от небето на земята, от Бог на човечеството“ (Nagels, 1964). Докато съдържанието на комуникацията е критерият, всички тези гледни точки, колкото и противоречиви да са някои от тях, в известна степен изглеждат оправдани. Самият Олби обаче дава напълно различна гледна точка. Първо действие е наречено „Игри и развлечения“: игрите на взаимоотношенията се играят през цялата пиеса и правилата непрекъснато се търсят, следват и нарушават. Това са ужасяващи игри, лишени от всякакви характеристики, и техните правила са собственото им найдобро обяснение. Нито игрите, нито правилата отговарят на въпроса „Защо?“. Както посочва и Шимел (Schimel, 1965, p. 99; курсивът е наш): Съвсем уместно първото действие е наречено „Игри и забавления“ – изследване на повтарящите се, макар и дест1

– Б. пр.

Христология – теологична интерпретация на личността и делото на Христос.


147

руктивни модели на поведение между хората. Олби графично представя „как“ на игрите и оставя „защо“ на аудиторията и критиците. Следователно не е от особено значение дали например Джордж наистина е академичен провал поради причините, които Марта описва, или дали Ник наистина е Ученият на бъдещето, който заплашва историята и историците. Да разгледаме например последното – честите позовавания на Джордж (например pp. 36–40, 65–68) на историята и биологията на бъдещето (евгеника, конформизъм). Това може да се разглежда като лична, а не избухлива свръхангажираност, както той я нарича, като социален коментар, дори като алегория за борбата на традиционния западен човек (Джордж) срещу вълнàта на бъдещето (Ник), с награда „Майката Земя“ (както Марта се нарича [р. 189]), или като всичко това плюс други неща. Разгледана от перспективата на взаимоотношението между Джордж и Ник, тази тема е още една „бобова торба“1 (както Джордж описва митичния син [р. 98]), т. е. играчка, често за хвърляне – средство, чрез което играта им се проявява. В този смисъл отклоненията на Джордж към историята и биологията могат да се разглеждат като провокации, маскирани като защита, а следователно като много интересен комуникационен феномен, включващ дисквалификация, отричане на комуникацията (с ефект на прогресивно ангажиране) и пунктуация, водеща до самоизпълняващо се пророчество, в което Ник наистина се възползва от съпругата на Джордж. По същия начин изглежда, че Джордж и Марта са толкова завладени в своята борба върху взаимоотношението, че не приемат съдържанието на обидите си лично (в действителност Марта не позволява на Ник да нарича Джордж с думите, които тя използва, нито да се намесва в играта им (например p. 190, p. 204): те сякаш се уважават взаимно в системата. 5.2.3 Системи и подсистеми Основният фокус на пиесата и на този коментар е върху диадата Джордж и Марта. Те обаче са „отворена система“ и тук е подходяща концепцията за йерархичната структура. Всеки от тях формира субдиада с Ник и в много по-малка степен с Хъни. Ник и Хъни, разбира се, са друга диадична система, която има отношение с Джордж 1

Малка платнена торба, пълна със стар боб, хвърляна в различни игри. – Б. пр.

148


и Марта по силата на рязко контрастиращото си взаимодопълване. Джордж, Марта и Ник представляват триъгълник от променящи се диади1. Четиримата като цяло са напълно видимата система на пиесата, макар че структурата не е ограничена до присъстващия актьорски състав, но включва – и от време на време призовава – невидимия син, бащата на Марта и средата на университетския комплекс. Настоящите цели не позволяват изчерпателна класификация и анализ на всички възможности и ние оставаме с онова, което Лоурънс Дюрел (Durrell, 1960) нарича „работни точки“ – практическа безкрайност от завъртания и нови становища, след като се развиват други страни на структурата, например странното взаимно допълване на Ник и Хъни, агресивната волност на Марта, съответстваща на нарцисизма на Ник, напрегнатото подновяване на приятелските отношения между Джордж и Ник2, съперничеството между Марта и Джордж за нейния баща и т. н. Последен коментар: показателно е, че Олби работи почти изключително с по-малки единици, най-много с променящи се диади в триъгълник или (в аспекта мъже срещу жени и може би лъжливо) двама срещу двама. Използването на три или четири единици едновременно вероятно би било твърде сложно. 5.3 СВОЙСТВАТА НА ОТВОРЕНАТА СИСТЕМА

Общите характеристики на системите могат да се илюстрират чрез преформулирането им от гледна точка на системата на Джордж и Марта, особено сравнявайки я – за яснота – с индивидуалните подходи. 5.3.1 Цялостност В идеалния случай бихме описали гещалта, нововъзникващото качество на този състав от герои. Техните отношения са едновременно нещо повече и нещо друго от онова, което индивидите привнасят в тях. Това, което са Джордж или Марта поотделно, не обяснява съединението между тях, нито пък как се получава. Да се начупи това цяло на от1 В който двамата образуват цяло срещу третия, например когато Марта и Ник танцуват или по друг начин се присмиват на Джордж (pp. 130–136) или Джордж и Марта се обединяват срещу Ник (pp. 196–197). 2 Което придава интеракционен смисъл на заглавието „Валпургиева нощ“, в която Джордж показва на Ник оргията (p. 115) точно както Мефистофел я демонстрира на Фауст.


149

делни личностни черти или структури по същество означава те да се отделят един от друг, да се отрече, че поведенията им имат специално значение в контекста на това взаимодействие, че в действителност моделът на взаимодействие ги увековечава. Казано с други думи, целостността е описание на препокриващите се триадни връзки на стимул– реакция–подкрепление, описани от Бейтсън и Джаксън (Bateson & Jackson, 1964) и обсъдени в ч. 2.4.1. Следователно, вместо да се фокусираме върху мотивациите на включените индивиди, е възможно – на друго равнище – да опишем системата като използваема, а всяко ударение върху индивидите е насочено към уместността на поведението им за тази система. Всички заключения в първа глава – подходът на Черната кутия, съзнанието срещу безсъзнателното, настоящето срещу миналото, кръговостта и относителността на „нормално“ и „анормално“ – трябва да се имат предвид като следствия от принципа на целостността на системата. Едностранното становище за тази диада се приема почти единодушно от журналистите, които сякаш „покровителстват“ Джордж като жертвата на ситуацията. Единственото различие между взаимните обвинения на Джордж и Марта е, че той я обвинява в сила, докато тя го обвинява в слабост. Ако рецензентите въобще признават тази част от битката, Джордж се разглежда като прибягващ до тактиката си след силна провокация. Според нас това е система на взаимни провокации, които нито една от страните не може да спре. Същевременно е неимоверно трудно да се опише такава кръговост с баланса, който оправдава и изисква, най-вече заради липсата на адекватен речник за описване на взаимно каузални отношения 1 и защото единият трябва да започне отнякъде и винаги когато кръгът се разчупи аналитично, се внушава начална точка. Тъй като обидите на Марта са очевидни и не могат да се сбъркат и защото тя толкова лесно приляга на стереотипа за безсилната стара вещица, тук обикновено по-силно се подчертават действията на Джордж. Това, разбира се, не се дължи просто на прехвърляне на обвиненията, защото тук проблемът не е вината, а по-скоро че Марта и Джордж правят нейния принос очевиден. Всъщност проблемът е тяхната обща пунктуация, която създава впечатлението, че тя е активната, а той е пасивният (макар да придават различна стойност на активността и пасивността, като Джордж например разглежда себе си като въздържан, а Марта го нарича слабост). Това обаче е тактика в играта им: основното е, че те играят играта заедно. 1 Маруяма (Maruyama, 1961) създава термина „многостранни взаимно симултанни каузални отношения“.

150


Това ударение върху кръговостта пренебрегва нещо повече от мимолетно споменаване на индивидуалните им балансиращи качества, въпреки че в действителност и двамата са твърде умни и възприемчиви, и двамата от време на време демонстрират състрадание, и двамата сякаш осъзнават – в различни моменти – предизвикващата страх деструктивност на играта си и очевидно искат да я прекратят. 5.3.2 Обратна връзка Процесите на обратна връзка в тази може би опростена система съответстват на симетрията (позитивна, усилваща отклоненията обратна връзка) и взаимното допълване (отрицателна, стабилизираща обратна връзка). Форматът на „Аз мога да върша всичко по-добре от теб“ на симетричното съперничество неумолимо води до още от същото поведение, като нарастването се натрупва в изплъзнали се от контрол пропорции. Обратното, превключването към взаимно допълване в тази система – приемане, подчинение, смях, понякога дори бездействие – обикновено носи приключване и най-малкото временно прекратяване на битката. Има обаче изключения от този общ модел. С увеличаване на темпото в жлъчността и размера на цикъла (от кратки, почти игриви закачки до по-съществени и по-големи модели, например „Да унизим домакина“) е нужен същият брой корекции на по-голямото отклонение, за да се противодейства на тази тенденция, и както демонстрират Марта и Джордж, уменията им за помирение тъжно контрастират с тези за битка. Метапознанието – един възможен стабилизатор – се оказва обект на същото правило на симетрията (ч. 5.4.3) и вместо да спре големия пожар, го разпалва по-силно. Още повече проблеми възникват, когато взаимното допълване в услуга на симетрията (ч. 5.4.1) води до парадокс и още по-категорично изключва възможността за постигане на решение. В ч. 5.4.2 митът за сина ще бъде разгледан като строго контролирана парадигма на тяхната система с вградени хомеостазни механизми от различен вид. 5.3.3 Еквифиналност Разглеждайки системата като нещо, развиващо се в период от време, постигащо определено състояние или променящо се от едно


151

състояние в друго, изникват два различни начина за обясняване на настоящото състояние. Един обичаен подход е да се наблюдава или както е по-често и нужно в изучаването на човека – да се правят заключения за първоначалните условия (етиология, минали причини, история), които предполагаемо са довели до настоящите условия. В една интеракционна система, например на Джордж и Марта, тези първоначални условия могат да са или общи преживявания по време на ухажването или началото на брака, или – още по-рано – да са индивидуални личностни модели, фиксирани в ранното детство на всеки от тях. При първото каузална роля може да се припише например на случайното поражение на Джордж от Марта, за което тя казва: „Мисля, че това оцвети целия ни живот. Наистина. Това така или иначе е извинение“ (p. 57), или – по-малко изкуствено – на обстоятелствата, заобикалящи това събитие, включително неуспеха на Джордж да се реализира като „предполаган наследник“ на президентския пост на бащата, или на загубата на невинност и/или алкохолизма на Марта (от „истински малки дамски питиета“ до „смучене на алкохол“ [p. 24]), които Джордж отдавна търпи, или на други подобни проблеми, датиращи от началото на брака им. От индивидуалните „първоначални условия“ възможните обяснения са още по-разнообразни1. Джордж може да се разглежда като латентен хомосексуалист, който презира Марта, използвайки и фино насърчавайки нейната любовна връзка с красивия млад мъж (а може би и с други) за собственото си задоволяване чрез съпреживяване. Или Марта и Джордж с фантазния син или Ник формират класическа Едипова ситуация, в която Ник не само се опитва да спи с майката и открива, че е импотентен, неспособен да наруши табуто, но и съзряващият син е убит от бащата по абсолютно същия начин, по който Джордж като момче уж убил собствения си баща [срв. pp. 95–96 и p. 231]. Нещо повече: имитацията на убийството на Марта с пистолет играчка [p. 57] повтаря начина, по който той уж застрелял майка си [p. 94]. Това са само внушения за възможни посоки на анализа, в които взаимодействието се разглежда като детерминирано от предишни, често индивидуални условия, а те на свой ред биха представлявали най-доброто обяснение на това взаимодействие. Няколко коментара бяха направени по-рано (ч. 1.2, 1.6.3, 3.6.4) за природата и използването на данни от анамнезата, а тенденция към по-комплексна концептуализация, отколкото отношенията едно към едно между миналото и настоящето беше коментирана в пре1 Но очевидно са и сумарни, без никакво явно обяснение как останалите се вписват в ситуацията.

152


дишната глава (ч. 4.3.3). Следователно тук е достатъчно – като критика на описаните по-горе исторически подходи – отново да отбележим, че в този случай (както и в много други, а може би повечето в изучаването на хората) не разполагаме с миналото, освен така както е разказано в настоящето и следователно не е чисто съдържание, а има и отношенчески аспект. Появяващо се в действителното взаимодействие в настоящия момент, миналото, така както е разказано, може да е материал и за настоящи игри. Истината, подборът и изкривяването са по-маловажни за разбирането на настоящото взаимодействие, отколкото как се използва материалът и какъв тип взаимоотношение е дефиниран. Предложеното тук становище има за цел да изследва степента, до която системните параметри – правилата и ограниченията, наблюдавани в течащото взаимодействие – могат да обяснят както увековечаването, така и промяната на системата, т. е. степента, до която независеща от миналото закономерност може да се предложи като обяснение на системата 1. 5.4 СЪЩЕСТВУВАЩА ИНТЕРАКЦИОННА СИСТЕМА

На този етап, за да илюстрираме какво имаме предвид под настоящо взаимодействие, трябва да представим кратко описание на правилата и тактиките на интеракционната игра на Джордж и Марта, а след това можем да разгледаме някои от конкретните аспекти на съществуващите взаимоотношения. 5.4.1 Тяхната игра може да се опише като симетрично ескалиране (ч. 3.6.1), при което всеки се стреми да не изостава от другия или се опитва да го надмине в зависимост от това, чия пунктуация човек приема. Тази борба е установена в самото начало, когато Джордж и Марта преминават през няколко бързи симетрични ескалации, все едно репетират – „просто… се упражняваме“, както твърди Джордж [p. 33]. Съдържанието е напълно различно във всеки случай, но структурата им на практика е идентична, а моментна стабилност се 1 На настоящия етап на познанието този въпрос не е дихотомен, при който трябва да се направи избор между тоталната зависимост и тоталната независимост от първоначалните условия. По-скоро става дума за изследване в известни подробности на силата на взаимните поведенчески ефекти на комуникационната система, например семейството, и търсенето на отговор на въпроса, дали могат да спрат, независимо как са започнали.


153

постига чрез задружен смях. Например в един момент Марта казва на съпруга си: „Караш ме да повърна!“, а Джордж обмисля това с шеговито безпристрастие: „Това не беше много мило, Марта.“ Марта: Не беше какво? Джордж: … много мило [p. 13]. Марта упорства не толкова елегантно: Харесва ми гневът ти. Мисля, че точно това ми харесва най-много у теб… гневът ти. Ти си такъв… такъв глупак! Дори нямаш… какво? … Джордж: … смелостта?… Марта: Фразоплетец! (Пауза.) [pp. 13–14] След това и двамата се засмиват – може би на съвместните си усилия – и всичко приключва. Смехът, изглежда, сигнализира приемане и следователно има хомеостазен, стабилизиращ ефект. Вече обаче е видно колко всепроникваща е тяхната симетрия, защото дори и най-малко насочване от единия задейства допълнителни битки, като другият незабавно отвръща на удара по такъв начин, че да дефинира равенството си. Например Марта казва на Джордж да сложи още лед в питието Ј, а той, докато се оплаква, я оприличава на кокершпаньол, който винаги дъвче бучки лед с „огромните си зъби“, и те започват отново: Марта: ТОВА СА СИ МОИТЕ ГОЛЕМИ ЗЪБИ! Джордж: Някои от тях… някои от тях. Марта: Имам повече зъби от теб. Джордж: Два повече. Марта: Е, два повече са много повече [p. 14]. И Джордж бързо превключва към познатата уязвимост: Предполагам, че е така. Предполагам, че е наистина забележително… имайки предвид колко си стара. Марта: ПРЕСТАНИ! (Пауза.) И ти не си в първа младост. Джордж (С момчешко удоволствие… песнопение): Аз съм шест години по-млад от теб… Винаги съм бил и винаги ще бъда. Марта (навъсено): Е… ти оплешивяваш.

154

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ Джордж: И ти. (Пауза… и двамата се смеят.) Здрасти, миличка. Марта: Здрасти. Ела насам и дай на Мама голяма, звучна целувка [pp. 14–15].

И започва нова ескалация. Джордж саркастично отказва да я целуне. Е, скъпа, ако те целуна, ще се възбудя… Ще съм извън себе си от радост и ще те взема – със сила – точно тук, на килима в дневната […] Марта: Свиня! Джордж (смее се): Ау! Ау! Марта: Ха, ха, ха! Налей ми още едно питие, любовнико! [pp. 15–16] Темата сега се измества към нейното пиене, напрежението ескалира и води до властова битка за това, кой трябва да отвори на гостите, които междувременно са пристигнали и звънят на вратата. Забележете, че точно както никой не желае да поеме инициативата или да изпълни заповедта на другия, така и нито тя, нито той не правят нещо друго освен да заповядват или да контролират. Марта не казва: „Можеш да ми дадеш още лед“, камо ли „Ако обичаш, можеш ли…?“, а „Хей, сложи още лед в питието ми, чу ли?“ [p. 14]. По същия начин му заповядва да я целуне и да отвори вратата. Тя не е просто груба или с лоши маниери, защото ако действа така, ще се постави в значително по-неблагоприятна ситуация, както демонстрира Джордж по-късно в пиесата с добре изпълнена маневра пред техните гости, след като Марта сериозно му се е присмяла: Джордж (с големи усилия се контролира… след това, сякаш тя не е казала нищо повече от: „Джордж, скъпи…“): Да, Марта? Да ти донеса ли нещо? Марта (развеселена от играта му): Ами… ъъъ… разбира се, можеш да ми запалиш цигарата, ако желаеш. Джордж (обмисля, а след това се оттегля): Не… има граници, имам предвид, че човек може да търпи само до определено време, без да слезе едно-две стъпала понадолу в еволюционната стълбица… (Сега бързо отклонение към Ник.)… при теб е нагоре … (След това обратно към Марта.)… смърди, Марта, а това е


Марта

155

смешна стълбица… не можеш да се преобърнеш… да започнеш пак да се катериш, след като слизаш. (Марта му праща арогантна целувка.) Е… ще ти държа ръката, когато е тъмно и се страхуваш от караконджули, и ще мъкна навън бутилките ти от джин след полунощ, за да не види никой… но няма да ти запаля цигарата. И, както казват, точка по въпроса. (Кратко мълчание.) (през зъби): Господи! [pp. 50–51]

Ако Джордж е любезен или по друг начин приеме по-долната позиция, Марта или го нарича безгръбначен, или – с известно основание – подозира някакъв капан. Част от играта е нейната тактика: макар че стиловете на Джордж и Марта силно се различават, всеки е много последователен и – по-важното – техните тактики добре се допълват. Марта е глупава, твърде оскърбителна и много директно, почти физически агресивна. Езикът Ј е недодялан, обидите Ј рядко са красноречиви, но винаги са директни. Дори предизвикващото най-голяма болка нападение („Да унизим домакина“) се свежда до просто експозе. Джордж, от друга страна, вещо поставя капани, използвайки като оръжия пасивността, индиректността и цивилизованото въздържание. Докато Марта го обижда по твърде обичаен начин (използвайки вулгарни епитети или ругаейки професионалния му провал), той използва по-фини методи, обиждайки я красноречиво и хладнокръвно, но по-често полагайки усилия поведението и обидите Ј да не останат незабелязани. Като неосезаемо поставя в рамка поведението £, той го използва срещу нея, сякаш използва огледало и деликатно Ј го връща, например: „Това не беше много мило, Марта“, или с по-ясно подстрекателство, когато имитира превзето хилещата се Хъни: „Хи, хи, хи, хи.“ Марта

(жизнерадостно към Джордж): Виж, гаден глупак такъв… престани веднага! Джордж (Невинност и обида): Марта! (Към Хъни и Ник.) Марта има дяволски език. Така е [p. 21]. Вероятно би било много ефективно, ако Марта не беше казала нищо и беше оставила грубостта на Джордж да проличи. Тя обаче не използва неговата тактика (и той добре знае, че няма да го направи) и чинно подема своята. Ясно е, че поведението на всеки се осно-


156

вава на това на другия, като обидите на Марта се превръщат в хапливи забележки, което я кара още по-силно да вие1. Така те се карат на напълно различни равнища, следователно завършекът или решението са предотвратени: самите тактики служат не само за прилагане, но и за увековечаване на играта. Това положение на нещата се характеризира с известна вътрешно присъща нестабилност. Марта може и понякога наистина интензифицира атаките си отвъд управляеми граници. Джордж след това превключва на нейното ниво, както прави в „Да унизим домакина“ в екстремалния пример на физическото £ нападане, след като тя разкрива, че той очевидно случайно е убил родителите си: Джордж (към нея): ЩЕ ТЕ УБИЯ! (Хваща я за гърлото. Двамата се борят.) Ник: ХЕЙ! (Застава между тях.) Хъни (диво): НАСИЛИЕ! НАСИЛИЕ! (Джордж, Марта и Ник се борят… крясъци и т. н.) Марта (упорствайки с влошаването на ситуацията): СТАНА! С МЕН! С МЕН! Джордж ТИ, САТАНИНСКА КУЧКА ТАКАВА! Ник: СПРЕТЕ! СПРЕТЕ ТОВА! Хъни: НАСИЛИЕ! НАСИЛИЕ! (Останалите трима се борят. Ръцете на Джордж са върху гърлото на Марта. Ник го сграбчва, откъсва го от Марта, поваля го на пода. Джордж е на пода, Ник – върху него, Марта е отстрани с ръка на гърлото.) [pp. 137–138] Въпреки това той не може да спечели на това равнище и следователно трябва да повтори отговора си в собствения си стил, както става по време на затишието, следващо нападението:

Марта Ник

Добре… добре… много тихи сега… ще бъдем всички… много тихи. (меко, леко поклащайки глава): Убиец. Уби… ец. (меко към Марта): Добре сега… достатъчно. (Кратко мълчание. Всички се движат насам-натам, смутено.)

1 Тук ни идва наум формулировката „садомазохистична симбиоза“, но в това становище има две несъответствия: първо, кръговостта на техния модел затруднява и може би прави произволно решението каква роля да се припише на всеки партньор. Нещо повече, такъв етикет е спекулация върху защо, а не е категорично описателен; той дори не намеква как действа диадата, защото е, разбира се, сумарна формулировка.


157

Джордж (видимо възстановил присъствие на духа, но се чувства силна нервност): Добре! Това е игра. Сега какво ще правим, а? (Марта и Ник се смеят нервно.) О, хайде… да измислим нещо друго. Играхме „Да унизим домакина“… вече го изиграхме… сега какво ще правим? Ник: О… гледай… Джордж: О, ГЛЕДАЙ! (Превзето хленчи.) ОООО… глеееедай. (Тревога.) Имам предвид, хайде де! Трябва да знаем и други игри, такива академици като нас… това не може да е… границата на нашия речник, нали така? [pp. 138–139] И незабавно предлага вариацията, която ще ги ангажира до развръзката. Тя е „Да развалим настроението на домакинята“ – игра на коалиции, която изисква участието на Ник. Е, включването на трета страна във вече и без това обтегнатото взаимодействие с последващата промяна на субдиадите значително засилва сложността на играта. Преди това използването на гостите е било само квазикоалиционно, при което те са служили като черни дъски, така да се каже, за изстрелите на Джордж и Марта1. В този предпоследен рунд обаче третата страна (Ник) е по-директно включена. Тъй като той първоначално не се издига до висотата на играта, Джордж полага основите с друга игра: „Да притиснем гостите“, след което Ник е готов: Ник Джордж Ник: Джордж Ник: Джордж:

(към Джордж, докато той се движи из хола): Ще съжаляваш. Вероятно. Аз съжалявам за всичко. Имам предвид, че ще те накарам да съжаляваш за това. (меко): Несъмнено. Страшно неловко, а? Ще играя шарадите така, както ти си ги подготвил… ще играя на твоя език… ще бъда това, което ти казваш, че съм. Ти вече си… просто не го знаеш. [pp. 149–150]

Въпреки това най-забележителният аспект на произтичащите след това събития е тяхното подчинение на основните правила на 1 Огдън Наш е допринесъл за формализацията на този метод в стихотворението си: „Не чакай, удари ме сега“, което гласи: „Ето формулата, в която присъствието на трети човек е единствената същностна допълнителна съставка…“


158

Джордж и Марта и съответните им тактики. Всеки отново се е заел да притисне другия: Марта чрез очебийната обида на неприкритата изневяра, Джордж чрез фактически устройването на това, а после – отново – чрез захвърлянето на собственото Ј поведение в лицето Ј. Следователно, вместо да влезе в нея в друга симетрична ескалация, той внезапно не само се съгласява (взаимодопълващо) с нейната заплаха да му изневери с Ник, но дори предлага да го направи и подготвя ситуацията. Това не е просто прекъсване и не е безболезнено за Джордж [p. 173]. Марта е подготвена за нова ескалация, но не и за този вид комуникация (която ще бъде разгледана поподробно в ч. 7.3 под заглавието „Предписване на симптома“), която я оставя беззащитна и, както се изразява Олби, „странно бясна“ [p. 168]. Пред лицето на нейната заплаха Джордж тихо обявява, че ще почете: Марта: Ти ще какво? Джордж (тихо, отчетливо): Ще почета. Чета. Чета. Чета? Чувала ли си за това? (Вдига една книга.) Марта: К’во имаш предвид ще почетеш? Какво ти става, бе? [p. 168] Сега Марта е изправена пред алтернативите да спре или да продължи, за да види колко е сериозен Джордж, когато го казва. Тя приема втората и започва да целува Ник. Джордж е погълнат в четивото си: Марта: Джордж: Марта:

Знаеш ли какво правя, Джордж? Не, Марта… какво правиш? Забавлявам. Забавлявам един от гостите. Натискам се с един от гостите. [p. 170]

Джордж обаче не се издига до предизвикателството. Марта е използвала предизвикателствата, които обикновено биха могли да предизвикат реакцията на Джордж. Тя опитва още веднъж: Марта: Джордж: Марта: Джордж Марта

… казах, че се натискам с един от гостите. Добре… добре. Продължавай. (спира… не знае какво да направи): Добре? Да, добре… добре за теб. (очите Ј се присвиват, гласът Ј става твърд): О, разбирам какво си намислил, ти гаден малък…

„Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ Джордж:

159

Аз съм до страница сто и… [p. 171]

Несигурна какво да направи, Марта изпраща Ник в кухнята, след това отново се обръща към Джордж: Марта: Джордж: Марта:

Джордж:

Виж какво… По-скоро бих предпочел да чета, Марта, ако нямаш нищо против… (Гневът Ј я кара почти да се разплаче, фрустрацията Ј ескалира до бяс.) Е, имам против. Виж, ще ми обърнеш внимание! Престани с тези номера или, кълна се в Бога, ще те накарам да престанеш. Кълна се, че ще последвам онзи мъж в кухнята и ще го заведа горе и… (Въртейки се около нея отново… високо… с ненавист.) Е, И, МАРТА? [p. 173]

По същия начин се заема с Ник: Ник: Джордж: Ник: Джордж

На теб не… дори не… Ми пука? Прав си… не би могло да ми пука помалко. Е, така че просто вземи тази стара торба, хвърли я на рамо и… Отвратителен си. (скептично): Защото ти се каниш да чукаш Марта, аз съм отвратителен? (Избухва в присмехулен смях.) [p. 172]

По-късно дори не е необходимо Джордж да посочва това на Марта, тъй като тя коментира собственото си поведение: Отвращавам се от себе си. Животът ми преминава в долнопробни, абсолютно безсмислени изневери… (Смее се печално.) евентуални изневери. Чукай домакинята? Ето това е смешка. [p. 189] 5.4.1.1 Съперническата игра на Джордж и Марта не е – както може да изглежда на повърхността или в конкретни примери – просто игра на открит конфликт, в който целта е единствено да се разруши дру-


160

гият. По-скоро и в по-общите Ј аспекти тя сякаш е кооперативен конфликт или конфликтно сътрудничество: възможно е да има някаква „горна граница“ на тяхната ескалация, както съществуват общи правила (това вече стана ясно) за начина на играене. Тези правила определят основното правило на симетрията и дават на победата (или загубата) нейната стойност в играта. Без тях печалбата и загубата нямат смисъл. Без прекомерно да се формализираме, можем да кажем следното: ограничението върху тяхната симетрия (което самò по себе си би довело логически до убийство – директно и буквално, а не метафорично, както е в пиесата) е, че те трябва да бъдат не само ефективни, но и остроумни и смели. Следната съвършено симетрична размяна на обиди е парадигматична: Джордж: Марта: Джордж: Марта: Джордж:

Monstre! Cochon! Bête! Canaille! Putain1! [p. 101]

В тяхното красноречиво, макар и злобно държание има определен нестандартен стил, който прави Ник и особено Хъни скучни и посредствени при сравнение. Нито един от тях не е подходящ субпартньор в играта; разочарованието на Марта от Ник не е само сексуално, но и че той е пасивен и твърде лишен от въображение, а Джордж, който от време на време изпробва Ник като спарингпартньор, също сякаш го възприема като слаб конкурент: Джордж Ник Джордж: Ник

(играейки си с него): Питах те как ти харесва това за склонение: добър, по-добър, най-добър, още по-най-добър. Ъ? А? (с известно отвращение): Наистина не знам какво да кажа. (преструва се на скептичен): Наистина не знаеш какво да кажеш? (сопнато): Добре… какво искаш да кажа? Искаш да кажа, че е смешно, така че да ми противоречиш и да кажеш, че е тъжно? Или да кажа, че е тъжно, така че да се превъртиш и да кажеш: „Не,

1 От френски. Репликите съответно са: „Чудовище!“, „Свиня!“, „Звяр!“, „Негодяй!“, „Курва!“. – Б. пр.


Джордж Ник

161

смешно е.“ Можеш да си играеш тази проклета малка игра така, както желаеш! (преструва се на изпитващ страхопочитание): Много добре! Много добре! (още по-гневен отпреди): А когато жена ми се върне [в дневната], мисля, че ние просто… [pp. 32–33]

Освен колоритността си Джордж и Марта откриват – дори изискват – определена сила у другия, способност да вкарват всичко в играта, без да трепнат. В последното действие Джордж се съюзява с Марта, за да се присмиват на Ник, дори когато обектът на шегата им е неговата изневяра: Марта

(към Ник): Ах! Просто стой там, където си. Налей на мъжленцето ми едно питие. Ник: Не мисля, че ще го направя. Джордж: Не, Марта, не. Това би било прекалено. Той е твоето момче за всичко, скъпа, не моето. Ник: Не съм ничие момче за всичко. Джордж и Марта: … (Пеят.) Не съм ничие момче за всичко сега… (И двамата се смеят) Ник: Злобни… Джордж (довършвайки вместо него): …деца. А? Така ли е? Злобни деца с техните о, толкова тъжни игрички, подскачайки като на дама в живота и така нататък и така нататък. Така ли е? Ник: Нещо подобно. Джордж: Чукай го, бебче. Марта: Него не мога. Твърде пълен е с пиячка. Джордж: Наистина? (Връчвайки цветята на Ник.). Ето, топни ги в малко джин. [pp. 196–197] Същата коравосърдечна смелост се наблюдава в тяхната „рискована политика до крайния предел на безопасността“, където надвиването или „смазването“ на другия изисква все по-малко въздържане и все по-голямо въображение. Например Марта е очарована от особено ужасяващ контраудар на Джордж: тя му се присмива пред Ник и Хъни, когато той се връща на сцената, с ръце зад гърба си, видим първоначално само за Хъни. Марта продължава с историята за Джордж:

162


И беше инцидент… истински, шибан инцидент! (Джордж изважда иззад гърба си пушка с къса цев и спокойно я насочва към тила на Марта. Хъни изкрещява… скача. Ник става и едновременно с това Марта обръща глава към Джордж, Джордж натиска спусъка.) Джордж:БУМ!!! (Пук! От цевта на пушката разцъфтява голямо червено-жълто чадърче. Хъни извиква отново, този път по-слабо и най-вече от облекчение и объркване.) Мъртва си! Бум! Мъртва си! Ник (смее се): Боже Господи! (Хъни е в хистерия. Марта се смее… почти се превива, а смехът Ј кънти. Джордж се присъединява към общия смях и объркване. Всичко постепенно затихва.) Хъни: О! Господи! Марта (радостно): Откъде го взе това, копеле такова? […] Джордж (леко разсеяно): О, имам го от известно време. Хареса ли ти? Марта (кикотейки се): Копеле такова. [pp. 57–58] Радостта на Марта и кикотът Ј могат отчасти да са просто облекчение, но присъства и почти чувствено удоволствие от добре играната игра, удоволствие, което и двамата споделят: Джордж (навеждайки се към Марта): Хареса ти, нали? Марта: Да… беше много добре. (По-тихо.) Хайде… целуни ме. Резултатът обаче не може да е завършек, защото точно както съперничеството им има сексуални аспекти, сексуалното им поведение е съперничество и когато Марта настоява с директните аванси, Джордж е престорено въздържан; тя не може да бъде разубедена и той в крайна сметка бележи пирова победа [p. 59], отказвайки Ј и коментирайки – така че да чуят гостите им – неуместността на поведението Ј. Следователно общият им стил представлява допълнително ограничение, още едно правило в играта им. Нещо повече: във възбудата от риска е видно, че съществува известно взаимно потвържде-


163

ние на техните стилове. Същевременно присъства и крайна ригидност, която пречи и на двамата да надскочат въздържаната оценка или надграждането на това потвърждение. 5.4.2 Синът Въображаемият син е уникална тема, заслужаваща отделна трактовка. Много рецензенти, макар и ентусиазирани от пиесата по принцип, имат резерви по този въпрос. Малкълм Мъгеридж (Muggeridge, 1965, p. 58) смята, че „пиесата се разпада в трето действие, когато се появява жалката история с въображаемото дете“, а Хауард Таубман (Taubman, 1962) протестира: Г-н Олби иска да ни накара да вярваме, че в продължение на 21 години тази възрастна двойка е поддържала фикцията, че имат син, че неговото въображаемо съществуване е тайна, която ги заслепява и разединява, и че обявяването му за мъртъв от Джордж може да е повратна точка. Тази част от историята не звучи истински и фалшивостта Ј пречи на достоверността на централните му герои. Ние не сме съгласни, първо, въз основа на психиатричните доказателства. Достоверността на съществуването на фикцията не се изключва от нейните налудни пропорции, нито от факта, че трябва да се споделя и от двамата. След класическата folie à deux са описани споделени от другия, изкривяващи реалността преживявания. Ферейра (Ferreira, 1963, p. 457) нарича „семейния мит“: серия от доста добре интегрирани убеждения, споделяни от членовете на семейството, засягащи всеки от тях и тяхната взаимна позиция в семейния живот, убеждения, които остават неоспорени от всеки включен, независимо от изкривяванията на реалността, които очевидно могат да внушават. В тази формулировка внимание заслужава, първо, че въпросът за буквалната вяра не е централен и, второ, че функцията на измамата е относителна. Разглеждайки първия пункт, Ферейра (Ferreira, 1963, p. 458) коментира: „Възможно е отделният член на семейството да знае (и често наистина знае), че голяма част от представата е невярна и е

164


единствено нещо като официална партийна линия.“ Никъде Олби не внушава, че Джордж и Марта „наистина“ вярват, че имат син. Когато говорят за това, употребата на думите е явно безлична, говорейки не за човека, а за самия мит. Когато фикцията за сина се споменава за пръв път в началото на пиесата, Джордж говори за „онази част… онази част с детето“ [p. 18]. По-късно той дори прави каламбур за тяхната двойна система на позоваване: Джордж: … ти го изкара наяве. Кой се връща у дома, Марта? Марта: Казах: няма значение. Съжалявам, че повдигнах въпроса. Джордж: Хмм „го отгледах… не го повдигнах. Ти го отгледа1. Е, повече или по-малко. Кога ще се появи този малък измамник, а? Имам предвид, не е ли утрешният ден планиран да бъде рожденият му ден или нещо такова? Марта: […] НЕ ЖЕЛАЯ ЗА ГОВОРЯ ЗА ТОВА! Джордж: Обзалагам се, че не желаеш. (Към Хъни и Ник.) Марта не желае да говори за това… него. Марта съжалява, че го е повдигнала… отгледала. [p. 70] Разграничението между „сина“ и „играта на син“ се поддържа изключително последователно, дори при непосредствената реакция на Марта на обявяването на смъртта от Джордж: „Не можеш сам да го решиш“ [p. 232] и не е възможно да се приеме, че те буквално вярват, че имат син. Ако това е така, тогава защо играят играта на преструване, че имат син? Отново за какво е по-добър въпрос от защо. Както го описва Ферейра (Ferreira, 1963, p. 462; курсивът наш): Семейният мит представлява ключови, базисни точки във взаимоотношението. Той разпределя ролите и приписва поведението, което на свой ред ще засили и ще консолидира тези роли. В скоби можем да отбележим, че в съдържанието си той представлява групово отдалечаване от реалността, отдалечаване, което можем да наречем „патология“. В същото време обаче митът съставлява по силата на самото си съществуване фрагмент от живота, частица от реалността, която се възправя, а следователно оформя, [всич-

1 Непреводима игра на думи от англ. bring it up – заговарям, повдигам въпрос, и bring him up – отглеждам го. – Б. пр.


165

ки] деца, родени в нея, и аутсайдерите, които просто се докоснат до нея. Последният пункт е най-важен. Макар че синът е въображаем, техните вербални размени за него не са и тогава природата на това взаимодействие става ползотворен въпрос. Основното изискване на взаимодействието за сина е коалиция между Джордж и Марта: те трябва да са заедно в тази фикция, за да я поддържат, защото за разлика от реалното дете, което, веднъж създадено, съществува, тук те трябва непрекъснато да се обединяват, за да го създават. Леко сменяйки фокуса, в тази област те могат да се обединят, да си сътрудничат без съревнование. Историята е толкова „неконвенционална“ и частна, че вероятно двамата могат да си позволят да са заедно в нея точно защото не е реална. Във всеки случай те могат и наистина се карат за него, както и за всичко останало, но в играта им на симетрично ескалиране има вградени граници заради необходимостта да споделят тази фикция. Техният мит за детето е хомеостазен механизъм. В това, което изглежда централна област на живота им, те имат стабилна симетрична коалиция. Така Марта в нейното подобно на сън рецитиране на живота на детето го описва с нещо като метафора: … и той порасна… о, толкова мъдър!… вървеше между нас… (разперва ръце)… едната ръка в единия, другата – в другия за онова, което можехме да предложим […] и тези ръце все още ни държат по малко, за взаимна защита […] да го предпазим… и себе си. [pp. 221–222] Има всички основания да приемем, че детето – ако го имаха – щеше да се изправи пред същата задача. Макар че не го наблюдаваме в действителност, защото пиесата се концентрира върху злоупотребата с мита, можем да предположим следното заедно с Ферейра (Ferreira, 1963, p. 462): Явно семейният мит се призовава винаги когато дадени напрежения достигнат предварително определен праг между членовете на семейството и по някакъв начин – реален или фантазен – заплашват да нарушат съществуващите отношения. Тогава семейният мит функционира като термостат, който влиза в действие от „температурата“ в семейството. Досущ като всеки друг термостатен механизъм, ми-

166

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ тът пречи на семейната система да се повреди, а може би и да се разруши. Следователно той има качествата на всеки „предпазен вентил“, т. е. вентил за оцеляване… Той обикновено поддържа и понякога увеличава нивото на организация в семейството чрез установяване на модели, които се увековечават с кръговостта и автокоригирането, характерни за всеки хомеостазен механизъм.

Родените деца също могат да са „мехлем“ и извинение за брака. Както посочва Фрай (ч. 4.442), симптоматичното поведение може да изпълнява същата функция. Пиесата обаче не засяга тази употреба на мита, а по-скоро – привидно – процеса на неговото разрушаване. Както беше отбелязано, всичко, засягащо самото съществуване на сина, не са справедливи амуниции във войната им. Да действат по друг начин, дори в разгара на битката, се смята за наистина погрешно: Марта: Най-големият проблем на Джордж за малкия… ха, ха, ха, ХА! … за нашия син, за нашия страхотен голям син е, че дълбоко, дълбоко в себе си той не е напълно сигурен, че това е негово дете. Джордж (напълно сериозен): Господи, ти си зла жена. Марта: И съм ти казвала милион пъти, скъпи… Не бих заченала от никого другиго, освен от теб… знаеш това, скъпи. Джордж: Много зъл човек. Хъни (дълбоко потънала в алкохолна тъга): Боже, Боже, Боже, о, Боже. Ник: Не съм сигурен, че това е тема за… Джордж: Марта лъже. Искам да знаете това. Марта лъже. (Марта се смее.) Има много малко неща в този свят, в които съм сигурен… националните граници, нивото на океана, политическата преданост, истинската нравственост… нито едно от тях не би ме привързало… но единственото нещо в целия този смрадлив свят, в което съм сигурен, е партньорството ми, хромозомното ми партньорство в… създаването на нашия… русоок, синекос [така е в оригинала] … син. [pp. 71–72] Същевременно Джордж е този, който – доколкото може да се прецени – прави крачката, задвижила промяната на системата. В


167

първите мигове от пиесата, очевидно хванат между заповедите на Марта да отвори вратата и гостите, чакащи отвън, той отстъпва, но – типично – добавя своята отплата, за да изравни резултата: той Ј нарежда да не споменава сина [p. 18]. Те имат, както ясно заявява Джордж по-късно, правило да не го споменават пред другите [p. 237], така че коментарът на Джордж изглежда ненужен, но и маловажен. Същевременно има по-висше „правило“ – цялата им игра, – че на никого не е позволено да определя поведението на другия, така че всяка заповед трябва да се отхвърли или да не получи подчинение. В този смисъл не е от особено значение кой е направил първата погрешна стъпка, защото предвидимият резултат от това объркване на границите на играта е откритото неподчинение на Марта и включването на този материал в тяхната симетрична конкуренция. Джордж: Марта: Джордж: Марта Джордж: Марта: Джордж: Марта: Джордж: Марта:

Само не започвай с тази част за детето, това е всичко. За каква ме вземаш? Твърде, твърде прекалено. (наистина разгневена): Да? Е, ще започна с детето, ако искам. Просто остави детето на мира. (заплашително): Той е толкова мой, колкото и твой. Ще говоря за него, ако искам. Съветвам те да не го правиш, Марта. Е, едно на нула за теб. (Почукване-) Хайде, ставай и иди да отвориш вратата! Предупредих те. Да… естествено. Отивай! [pp. 18–19; курсивът е наш]

В момента, в който случаят позволява, Марта разказва на Хъни за техния син и неговия рожден ден1. Сега хомеостазният им мехаИнтересно е, че по-късно, след „смъртта“, тя изтъква амнезията като оправдание: Джордж: Ти наруши нашето правило. ти го спомена… ти го спомена пред някой друг. Марта (сълзливо): Не съм. Никога не съм го правила. Джордж: Да, направи го. Марта: Кой? КОЙ? Хъни (плачейки): Пред мен. Спомена го пред мен. Марта (плачейки): ЗАБРАВИХ! Понякога… понякога, през нощта, когато е късно и… всеки друг… говори… забравям и искам…. да го спомена… но аз… СЕ ДЪРЖА… аз се държа… но съм искала да… толкова често… [pp. 236–237] 1


168

низъм е просто още масло в огъня и Джордж в крайна сметка ще разруши напълно мита за сина, позовавайки се на имплицитното право на всеки. („Имам право, Марта. Никога не сме говорили за това, точка. Бих могъл да го убия тогава, когато поискам.“) [p. 236] Следователно това, което наблюдаваме на сцената, е началото на симетрично бягство, което в крайна сметка води до отхвърлянето на отдавнашен модел на взаимоотношението. Повече от всичко друго пиесата е история на системна промяна, промяна в правилата на отношенческата игра, която произтича – чувстваме го – от малко, но може би неизбежно объркване на тези правила. Пиесата не дефинира нов модел, нови правила, а просто описва последователността от състояния, през които старият модел напредва към собственото си разрушение. (В ч. 7.2 ще разгледаме общите аспекти на системната промяна отвътре и извън системата.) Не е ясно какво може да се случи след това: Джордж Марта Джордж: Марта: Джордж: Марта: Джордж: Марта: Джордж: Марта:

(дълго мълчание): Ще е по-добре. (дълго мълчание): Не… знам. Ще е… може би. Не… съм… сигурна. Не. Само… ние двамата? Да. Не предполагам, че… може би ние бихме могли… Не, Марта. Да. Не. [pp. 240–241]

Изключвайки неподлежащия на оценка факт, че Ник и Хъни сега са включени чрез знанието си, Ферейра (Ferreira, unpublished manuscript) представя убедително обобщение и прогноза от гледна точка на семейния мит: … семейният мит… изпълнява важни хомеостазни функции във взаимоотношението… Може би по-добре отвсякъде другаде тези функции на семейния мит излизат на преден план в известната пиеса на Едуард Олби „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“, където семеен мит с психотични пропорции доминира над цялото действие. В пиесата съпНито тя, нито Джордж виждат конфликта в правилата на взаимоотношенията, довел до това.


169

ругът и съпругата говорят, карат се и плачат за своя отсъстващ син. В оргия от хули оспорват всеки инцидент в живота на сина си, цвета на очите му, раждането му, отглеждането му и т. н. Ние обаче научаваме много по-късно, че той е измислен, споразумение между двамата, приказка, мит, но мит, който и двамата са отгледали. В апогея на пиесата съпругът, преливащ от гняв, обявява, че синът е мъртъв. С този жест, разбира се, той „убива“ мита. Тяхното взаимоотношение обаче продължава, привидно ненарушено от съобщението, и не прозира дори намек за надвиснала промяна или разпад. В действителност нищо не се е променило. Защото съпругът е разрушил мита за живия син единствено за да постави началото на мита за мъртвия. Очевидно семейният мит се е развил само в съдържанието си, което може би е станало по-сложно, „по-психотично“; неговата функция – предполагаме – остава непокътната. Такова е и взаимоотношението. От друга страна, може би смъртта на сина е рекалибриране, стъпково-функционална промяна към ново равнище на действие. Не можем да знаем. 5.4.3 Метакомуникация между Джордж и Марта Метакомуникацията, както е представена в ч. 1.5, описва дискурса ни върху правилата на комуникация между Джордж и Марта. Доколкото двамата говорят или се опитват да говорят за играта си, те метакомуникират в самата пиеса. Това представлява интерес по няколко причини, например по отношение на въпроса за видимото осъзнаване на играта от Джордж и Марта. С други думи, техните многократни позовавания, назовавания и цитиране на правила на играта могат да създават впечатление, че са необичайна двойка, чийто модел на взаимодействие по същество е обсесивнокомпулсивна свръхангажираност с играенето и с даването на имена на странни и жестоки игри – всъщност Джордж предлага „Злобни деца с техните, о, толкова тъжни игрички, подскачайки като на дама в живота, и така нататък и така нататък“ [p. 197]. Това обаче внушава както че тяхното игрово поведение е напълно преднамерено (или ръководено от различни метаправила), така и че принципите, които те демонстрират, след като по същество са само идиосинкратичното

170


съдържание на играта им, не могат да се прилагат към други двойки, особено реални. Природата на метакомуникацията им има директно отношение към този въпрос, защото ще видим, че дори комуникацията им за комуникацията е предмет на правилата на тяхната игра. В два впечатляващи примера [pp. 150–159, 206–209] Джордж и Марта обсъждат явно взаимодействието си. Първата от тези метакомуникационни размени сочи колко различно всеки разглежда взаимодействието и как, когато тези разлики се разкрият, незабавно започват да се отправят взаимни обвинения в лудост или лошотия (ч. 3.4). Марта е възразила срещу играта „Да притиснем гостите“, която тя очевидно разглежда като неуместна и несъответстваща на правилата: Джордж: (вече едва сдържа гнева си): Можеш да си седиш в този твой стол, можеш да си седиш там и да изливаш джина в устата си, и можеш да ме унижаваш, да ме разкъсваш… ЦЯЛА НОЩ… и всичко е съвсем наред… всичко е наред… Марта: НЕ МОЖЕШ ДА ГО ПОНЕСЕШ! Джордж: НЕ МОГА ДА ГО ПОНАСЯМ! Марта: НЕ МОЖЕШ ДА ГО ПОНЕСЕШ! ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕНЕ ЗАРАДИ ТОВА! (Мълчание.) Джордж (тихо): Това е отчаяно болна лъжа. Марта: НЕ ГО ЛИ ЗНАЕШ, ДОРИ ДНЕС? Джордж (клатейки глава): О… Марта. Марта: Ръката ме заболя да те налагам с камшик. Джордж (зяпа я недоверчиво): Ти си луда. Марта: От двадесет и три години! Джордж: Ти си заблудена… Марта, това е налудно. Марта: НЕ ЧЕ ИСКАХ! Джордж: Мислех, че ти поне… си с всичкия си. Не знаех. Не… знаех. [pp. 152–153] Това е необичайно ясен пример на патология в пунктуацията на последователността от събития, в която Джордж се вижда като оправдано отмъщаващ си заради атаките на Марта, а Марта се разглежда почти като проститутка, наета да го „налага с камшик“: всеки разглежда себе си като реагиращ на другия, но не и като стимул за неговите действия. Те не виждат цялостната природа на играта си, нейната истинска кръговост. Разминаващите се становища стават


171

материал за още по-голямо симетрично ескалиране. Продължавайки горния епизод: Джордж: Мислех, че ти поне… си с всичкия си. Не знаех... Не… знаех. Марта (гневът я завладява): Аз съм с всичкия си. Джордж (сякаш тя е някакво насекомо): Не… не… ти си… болна. Марта (става, крещи): ЩЕ ТИ ПОКАЖА КОЙ Е БОЛЕН! [p. 153] Надпреварата за това, кой е болен, сбъркал или погрешно разбран, продължава към вече познатия край, в който двамата демонстрират неспособността си да „се обединят“ чрез начина, по който се справят с въпроса за неспособността им да се обединят: Джордж: Един път месечно, Марта! Свикнах с това… един път месечно и ние сме погрешно разбрани, Марта, добросърдечното момиче под външността на гъската, малката Госпожица, която докосването на нежността кара отново да цъфти. И съм го вярвал повече пъти, отколкото искам да си спомням, защото не желая да мисля, че съм такъв наивник. Не ти вярвам… Просто не ти вярвам. Няма момент… вече няма момент, в който бихме могли… да се съберем. Марта (отново въоръжена): Е, може би си прав, скъпи. Не можеш да дадеш нищо и ти си нищо! ЩРАК! Щракна ми тази вечер, на партито на татко. (Процежда се презрение, но под него се крие бяс и загуба.) Седях там, на партито на татко, и те наблюдавах… наблюдавах те да седиш там и гледах по-младите мъже около теб, мъжете, които ще отидат някъде. А аз седях там и те наблюдавах, а ти не беше там! И ми щракна! Най-накрая ми прещрака! И ще го изрева и не ми пука какво правя, ще сътворя най-голямата проклета експлозия, която някога си чувал. Джордж (много остро): Опитай и ще те бия в собствената ти игра. Марта (с надежда): Това заплаха ли е, Джордж? А? Джордж: Това е заплаха, Марта. Марта: (уж плюе срещу него): Ще си го получиш, бебче.


172 Джордж:

Бъди внимателна, Марта… Ще те разкъсам на парчета. Марта: Не си достатъчно мъж… нямаш куража. Джордж: Тотална война? Марта: Тотална. (Мълчание. И двамата изглеждат облекчени… приповдигнати.) [pp. 157–159] Джордж отново спокойно е предизвикал Марта, което не значи, че той започва този рунд, както и всеки останал; тези рундове нямат истинско начало. Тя го контраатакува фронтално и той отвръща с предизвикателство, на което тя не може да откаже. Както често сме посочвали, това се превръща в нов рунд на същата стара игра, като залогът е още по-висок, оставайки ги облекчени, дори приповдигнати, но не и по-мъдри или по-различни. Няма нищо, което да разграничава тяхната метакомуникация от обикновената им комуникация; коментар, зов, ултиматум за тяхната игра не са изключение от правилата на играта и следователно не могат да се приемат или в известен смисъл дори да се чуят от другия. Накрая, когато Марта – умоляваща и жалка – приема напълно победената позиция и многократно моли Джордж да спре, резултатът е неумолимо същият: Марта

(нежно; приближава се, за да го докосне): Моля те, Джордж, никакви игри повече, аз… Джордж (пляскайки силно ръката Ј): Не ме докосвай! Пази си лапите чисти за студентите! Марта: (Притеснен, но слаб плач.) Джордж (сграбчвайки косата Ј, дърпайки главата Ј назад): Е, ти ме чуй, Марта, беше страхотна вечер… това беше страхотна нощ за теб и ти не можеш просто да престанеш, когато си напълнила устата си с достатъчно кръв. Продължаваме и ще те разбия, и това ще направи представлението ти да изглежда като великденско карнавално шествие. Сега искам да си нащрек. (Шляпва я леко със свободната си ръка.) Искам малко живот в теб, бебче. (Отново.) Марта (борейки се): Престани! Джордж (отново): Вземи се в ръце! (Отново.) Искам те на крака и мърдаща, съкровище, защото ще те разбия и те искам във форма. (Отново, дръпва се, освобождава я, тя става.) Марта: Добре, Джордж. Какво искаш, Джордж?


173

Джордж: Равностойна битка, бебче, това е всичко. Марта: Ще си я получиш! Джордж: Искам да побеснееш. Марта: АЗ СЪМ БЯСНА! Джордж: Още по-бясна! Марта: НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ЗА ТОВА! Джордж: Добре, момичето ми, сега ще я играем до смърт. Марта: Вечно твоя! Джордж: Ще се изненадаш. Е, децата идват, бъди готова за това. Марта (крачи, всъщност изглежда малко като борец): Готова съм за теб. [pp. 208–209] Ник и Хъни влизат отново и Екзорсизмът започва. Следователно те играят това, което ще бъде описано подробно като „игра без край“ (ч. 7.2) и в което саморефлексивността на правилата води до парадокс, изключващ постигането на завършек в системата. 5.4.4 Ограничение в комуникацията Както беше отбелязано в ч. 4.42, всяка размяна на съобщения в една комуникационна последователност стеснява броя възможни следващи ходове. Взаимодопълващата се природа на играта на Джордж и Марта, общият им мит и упоритостта на симетрията им илюстрираха стабилизираното ограничение, което беше наречено „правила на взаимоотношението“. Примери на ограничение в едно ново взаимоотношение се осигуряват от няколко размени между Джордж и Ник. Последният чрез първоначалното си поведение и протестите си не желае да се ангажира с Джордж или Марта, или с тяхната кавга. Въпреки това, както е в примера по-горе (ч. 5.411 [pp. 32–33]), той непрекъснато е въвличан дори докато стои настрана. В началото на второ действие вече предпазливият Ник се сблъсква със същия вид ескалация от светски разговори към силен гняв: Джордж: […] Понякога тук става доста оживено. Ник (хладно): Да… сигурен съм. Джордж: Е, видя един пример. Ник: Аз се опитвам да не…

174

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ Джордж: Се ангажираш. А? Така ли е? Ник: Да… така е. Джордж: Представям си. Ник: Смятам го за… неудобно. Джордж (саркастично): О, така ли, а? Ник: Да. Така. Напълно правилно. Джордж (имитирайки го): Да. Така. Напълно правилно. (След това на глас, но на себе си.) ОТВРАТИТЕЛНО! Ник: Виж какво! Нямах нищо… Джордж: ОТВРАТИТЕЛНО! (Тихо, но много подчертано.) Мислиш ли, че ми харесва онази… каквато и да е… да ми се присмива, да ме разкъсва пред… (Маха с ръка в знак на презрително отхвърляне.) ТЕБ? Мислиш ли, че ме е грижа? Ник (студено, недружелюбно): Ами не.. Не си представям, че те е грижа за всичко това. Джордж: О, не си представяш, а? Ник (заядливо): Не… не си го представям. Не си представям, че те е грижа! Джордж (смразяващо): Твоето съчувствие ме разоръжава… твоето… състрадание ме кара да се разплача! Големи, солени, ненаучни сълзи! Ник (с голямо презрение): Просто не разбирам защо смяташ, че трябва да подлагаш другите хора на това. Джордж: Аз? Ник: Ако ти и твоята… жена… искате да си го изкарате един на друг като двойка… Джордж: Аз! Защо аз искам! Ник: … животни, не виждам защо не го направите, когато няма никакви… Джордж (смее се гневно): Защо, ти самодоволен, праведен малък… Ник (искрена заплаха): МОЖЕ… ГОСПОДИНЕ! (Мълчание.) Само… гледай! [pp. 90–92]

В тази последователност саркастичната атака на Джордж срещу липсата на ангажираност от страна на Ник подтиква Ник още подълбоко към презрителната надменност. Това обаче очевидно вбесява Джордж, който – макар вероятно да търси съчувствие – завършва, като обижда Ник, докато последният не го заплашва. От страна на Ник опитът да не комуникира води до силно ангажиране, докато


175

усилията на Джордж да убеди Ник в своята пунктуация на играта им с Марта свършват с демонстрацията колко вбесен може да е. Моделът за бъдещето е ясно определен. 5.4.5 Обобщение Досега би трябвало да е ясно, че описанието на дори съвсем проста, изкуствена семейна система изисква значителна по обем работа, защото вариациите в съдържанието на няколко отношенчески правила са безброй и често са много детайлни. (За проблема напомня интерпретацията на Фройд на съня на Ирма (Freud, 1933), в която сън от половин страница прераства в осем страници тълкуване.) Следва много общо резюме на интеракционната система на Джордж и Марта. 5.4.5.1 За системата се казва, че е стабилна по някои от своите променливи, ако те остават в определени граници, и това е вярно за диадната система на Джордж и Марта. „Стабилността“ може да изглежда най-малко подходящият термин за описване на техните диверсионни игри на закрито, но въпросът се базира на очакваните променливи. Техните разговори са живи, шумни, шокиращи, сдържаността и добите социални маниери бързо се изоставят, тъй като сякаш всичко се приема. Всъщност би било необикновено трудно на някакъв етап да отгатнем какво ще се случи след това. Същевременно обаче ще е доста лесно да се опише как то ще се случи между Джордж и Марта. Защото променливите, които тук дефинират стабилността, са тези на взаимоотношението, а не на съдържанието, а от гледна точка на модела си на отношения двойката демонстрира изключително тесен спектър от поведения1.

1 Дори бихме издигнали идеята – на базата на клинични наблюдения и някои експериментални доказателства (Haley, 1964), – че патогенните семейства по принцип демонстрират по-ограничен модел на взаимодействие, отколкото нормогенните семейства. Това рязко контрастира с традиционното социологическо становище за разстроените семейства като хаотични и дезорганизирани, но отново разликата се крие в нивото на анализ и дефиниране на променливите. Крайната ригидност на вътресемейните взаимоотношения може да изглежда като – и дори да обясни – хаос в точката на допир между семейството и обществото.

176

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ 5.4.5.2

Този спектър от поведения е калибрирането, „рамката“ на тяхната система. Симетрията на поведението им дефинира качеството и силно чувствителната „долна граница“ на този обхват, т. е. несиметрично поведение се наблюдава рядко и много за кратко. „Горната граница“, както вече беше посочено, е белязана от конкретния им стил, от известна отрицателна обратна връзка във взаимното допълване и от мита за сина, който – изисквайки участието и на двамата – поставя границата на това, до каква степен могат да се атакуват, и налага доста стабилна симетрия… докато, разбира се, разграничението между мита за сина и другото поведение не се разпадне, а тази област вече не е нито неприкосновена, нито хомеостазна. Дори в спектъра на симетричните поведения те са ограничени: тяхната симетрия е почти изключително тази на „потлач“1, акцентирайки разрушението, а не натрупването или постижението. 5.4.5.3 С ескалация, която води до разрушаването на сина, системата е драматургично приключила за нас в това, което може да е рекалибриране, стъпкова функция в системата на Джордж и Марта. Те са ескалирали почти без ограничение, докато самите им граници са били разрушени. Освен ако митът за сина не се продължи по начина, по който предлага Ферейра, е нужен нов ред на взаимодействие. Джордж и Марта открито изразяват страха и несигурността си, примесени с надежда за резултата.

1 Ритуал в някои северозападни индиански племена, при който вождовете се състезават в разрушаването на притежанията, симетрично изгаряйки материалните си вещи (Benedict, 1934).

Шеста глава Парадоксална комуникация

6.1 ПРИРОДАТА НА ПАРАДОКСА

Парадоксът е очаровал човешкия разум поне през последните две хиляди години и продължава да го прави и днес. В действителност някои от най-важните постижения на този век в областта на логиката, математиката и епистемологията включват – или са тясно свързани със – парадокса и най-вече развитието на математиката или теорията за доказателството, теорията за логическите типове и проблемите на консистентността, изчислимостта, установимостта и други. Като непосветени аутсайдери, фрустрирани от сложната и езотерична природа на тези теми, ние сме склонни да ги отхвърлим като твърде абстрактни, за да имат значение за живота ни. Някои може би си спомнят класическите парадокси от училище, но вероятно само като забавни странности. Целта на тази и на следващите глави обаче е да покажат, че има нещо в природата на парадокса, което е от непосредствено прагматично и дори екзистенциално значение за всички нас. Парадоксът не само може да нахлува във взаимодействието и да влияе върху поведението и психичното ни здраве (ч. 6.4), но и предизвиква вярата ни в консистентността, а следователно крайната стабилност и логичност на нашата вселена (ч. 8.5 и 8.6.3). Нещо повече: в част 7.4 ще се опитаме да покажем, че преднамереният парадокс в духа на максимата „Клин клин избива“ има съществен терапевтичен потенциал, а част 7.6 ще се докосне до ролята на парадокса в някои от най-благородните начинания на човешкия разум. Надеждата ни е от тази трактовка на парадокса да стане ясно, че отчитането на понятието парадокс е от централно значение и по никакъв начин не представлява оттегляне в кула от слонова кост, макар че първо ще трябва да изследваме логическата основа.

178

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ 6.1.1 Дефиниция

Парадоксът може да се дефинира като противоречие, което следва коректна дедукция от логични предпоставки. Тази дефиниция ни позволява да изключим незабавно всички онези форми на „фалшиви“ парадокси, които се основават на скрита грешка в разсъжденията или някакъв пропуск, преднамерено вграден в аргументацията1. Същевременно обаче още на този етап определението се замъглява, защото делението на парадоксите на реални и фалшиви е относително. Съвсем не е невероятно днешните логични предпоставки да се превърнат в утрешни грешки или пропуски. Например парадоксът на Зенон за Ахил и костенурката, която той не можел да надмине, несъмнено е „истински“ парадокс, докато не е открито, че безкрайните, сливащи се серии (в този случай непрекъснато намаляващото разстояние между Ахил и костенурката) имат крайна граница2. След като това откритие е направено и радващото се дотогава на пълно доверие допускане се оказва невярно, парадоксът престава да съществува. Това се изяснява от Куин (Quine, 1962, pp. 88–89): Ревизията на някаква концептуална схема не е безпрецедентна. Тя се случва по малко с всеки напредък в науката и става по ярко забележим начин при големите открития, например Коперниковата революция и промяната от Нютонова механика към Айнщайновата теория на относителността. Можем да се надяваме в течение на времето дори да свикнем с най-големите подобни промени и да приемаме новите схеми за естествени. Имало е време, когато доктрината, че Земята се върти около Слънцето, е била наричана „парадокс на Коперник“ дори от хора, които са я приемали. Може би ще дойде време, когато начини за изразяване на истината без имплицитни индекси или подобни

1 Типичен пример на този тип парадокс е историята за шестимата, които искали шест единични стаи, а ханджията имал само пет. Той „решил“ проблема, като завел първия човек в стая № 1 и помолил друг от тях да почака там с първия за няколко минути. След това завел третия в стая № 2, четвъртия – в стая № 3, а петия – в стая № 4. След като направил това, ханджията се върнал в стая № 1, взел шестия господин, който чакал там, и го настанил в стая № 5. Готово! (Грешката се крие във факта, че вторият и шестият човек се третират така, сякаш са един.) 2 За обяснение на този парадокс и неговата погрешност вж. Northrop, 1944.

Парадоксална комуникация

179

предпазни мерки наистина ще ни звучат точно толкова безсмислено, колкото ги показват антиномиите 1. 6.1.2 Трите типа парадокси „Антиномиите“ – термин, съдържащ се в последното изречение на този цитат, изисква обяснение. „Антиномия“ понякога се използва като синоним на „парадокс“, но повечето автори предпочитат да ограничат нейната употреба до парадоксите, възникващи във формализираните системи като логика и математика. (Възможно е читателят да се чуди къде другаде могат да възникнат парадокси. Тази и следващата глава ще са посветени на демонстрирането, че те могат еднакво добре да се появяват в областите на семантиката и прагматиката, а в осма глава ще разгледаме как и къде навлизат и в човешкото преживяване на битието.) Според Куин (Quine, 1962, pp. 85) антиномията „създава вътрешно противоречие чрез приети начини на разсъждение“. Щегмюлер (Stegmüller, 1957, p. 24) е по-конкретен и дефинира антиномията като твърдение, което е едновременно противоречиво и доказуемо. Следователно, ако имаме твърдение Sj и второ твърдение, което е отрицание на първото, –Sj (което означава не Sj, или „Sj е невярно“), двете могат да се комбинират в трето твърдение Sk, при което Sk = Sj + –Sj. Така получаваме формално противоречие, защото нищо не може да е едновременно себе си и не себе си, т. е. едновременно вярно и невярно. Щегмюлер обаче продължава: ако може да се покаже – чрез дедукция, – че както Sj, така и неговото отрицание –Sj са доказуеми, тогава и Sk е доказуемо и сме изправени пред антиномия. Следователно всяка антиномия е логическо противоречие, макар че – както ще видим – не всяко логическо противоречие е антиномия. Е, съществува и втори клас парадокси, които се различават от антиномиите само в един съществен аспект: те не се появяват в логически или математически системи и следователно не се базират на термини като формален клас и брой, а по-скоро възникват от някои скрити непоследователности в нивовата структура на мисленето и

1 Противоречие между две взаимно изключващи се положения или два принципа, които еднакво убедително могат да се доказват по логически път (например „Светът е безкраен“ и „Светът е краен“). – Б. пр.

180


езика1. Втората група често се нарича семантични антиномии или парадоксални дефиниции. И накрая, има трета група парадокси, която е най-малко изследвана. Те представляват най-голям интерес за нашия анализ, защото възникват от съществуващите взаимодействия, в които детерминират поведението. Ще наречем тази група прагматични парадокси и по-късно ще видим, че те могат да се разделят на парадоксални предписания и парадоксални предвиждания. В обобщение: съществуват три типа парадокси: (1) логикоматематически парадокси (антиномии); (2) парадоксални дефиниции (семантични антиномии); (3) прагматични парадокси (парадоксални предписания и парадоксални предвиждания), ясно съответстващи – в рамките на теорията за човешкото общуване – на трите основни области на теорията: първият тип – на логическия синтаксис, вторият – на семантиката, а третият – на прагматиката. Сега ще представим примери на всеки тип и ще се заемем да покажем как малко известните прагматични парадокси израстват, така да се каже, от другите две форми. 6.2 ЛОГИКО-МАТЕМАТИЧЕСКИ ПАРАДОКСИ

Най-прочутият парадокс от тази група е за „класа на всички класове, които не са членове на себе си“. Той се основава на следните предпоставки. Класът е целокупността от всички обекти, имащи определено свойство. Така всички котки – минали, настоящи и бъдещи – съставляват класа на котките. След като сме установили този клас, останалата част от всички други обекти във Вселената могат да се разглеждат като класа на не-котките, защото всички тези обек1 При правенето на това разграничение следваме Рамзи (Ramsey, 1931, p. 20), който въвежда тази класификация: Група А: (1) Класът от всички класове, които не са членове на себе си. (2) Отношението между две отношения, когато едното няма отношение с другото. (3) Противоречието на Бурали Форти за най-голямото редно число. Група В: (4) „Аз лъжа.“ (5) Най-малкото цяло число, което не може да се назове с по-малко от 19 срички. (6) Най-малкото неопределено цяло число. (7) Противоречието на Ричард. (8) Противоречието на Уейл за „хетероложното“. (Трябва да се отбележи, че Рамзи предпочита термина „противоречие в теорията за агрегатите“, а не „парадокс“.) Всички тези парадокси са описани в Bochénski, 1961.


181

ти имат едно определено общо свойство: те не са котки. Всяко твърдение, че даден обект принадлежи и на двата класа, ще е просто противоречие, защото нищо не може да бъде котка и не-котка едновременно. Тук не е станало нищо необикновено: появата на това противоречие просто доказва, че е бил нарушен основен закон на логиката, но самата логика не страда от това. Оставайки отделните котки и не-котки на мира и издигайки се едно ниво по-нагоре, нека погледнем какво са самите класове. Лесно виждаме, че класовете могат или да са членове на себе си, или да не са. Например класът на всички понятия очевидно е понятие, докато нашият клас на котките не е котка. Следователно на това второ равнище Вселената отново е разделена на два класа: тези, които са членове на себе си, и онези, които не са. Отново всяко твърдение, че един от тези класове е и не е член на себе си, ще е просто противоречие, което трябва безцеремонно да се отхвърли. Същевременно, ако аналогичната операция се повтори още веднъж на следващото ниво, внезапно се изправяме пред катастрофа. Трябва единствено да обединим всички класове, които са членове на себе си, в един клас, който ще наречем М, а всички класове, които не са членове на себе си – в клас N. Ако сега изследваме дали клас N е или не е член на себе си, се натъкваме директно на прочутия парадокс на Ръсел. Да не забравяме, че разделението на Вселената на класове на членуване в себе си и на нечленуване е изчерпателно: по определение не може да има никакви изключения. Следователно това деление трябва да е приложимо в еднаква степен за самите класове М и N. Следователно, ако клас N е член на себе си, не е член на себе си, защото N е класът на класовете, които не са членове на себе си. От друга страна, ако N не е член на себе си, тогава удовлетворява условието за членство в себе си: той е член на себе си точно защото не е член на себе си, тъй като не-членството е съществената разграничаваща характеристика на всички класове, изграждащи N. Това вече не е просто противоречие, а истинска антиномия, защото парадоксалният резултат се основава на строга логическа дедукция, а не на нарушаване на законите на логиката. Освен ако няма някаква скрита заблуда в цялата идея за класа и членството, е неизбежно логическото заключение, че клас N е член на себе си само и единствено ако не е член на себе си, и обратно. Фактът е, че тук наистина е включен погрешен извод. Това става ясно благодарение на Ръсел и въвеждането на неговата теория за логическите типове. Много накратко, тази теория постулира фундаменталния принцип, че – както се изразява Ръсел (Russell,

182


1910–1913) – всичко, което включва целия сбор от неща, не бива да е част от сбора. С други думи, парадоксът на Ръсел се дължи на объркване на логическите типове, или нива. Класът е от по-висок тип в сравнение с членовете си. За да го постулираме, трябва да се изкачим едно равнище по-нагоре в йерархията на типовете. Следователно да кажем – както направихме, – че класът на всички понятия сам по себе си е понятие, не е невярно, но е безсмислено, както ще видим след малко. Това разграничение е важно, защото, ако твърдението беше просто невярно, тогава отрицанието му трябваше да е вярно, което чисто и просто не е така. 6.3 ПАРАДОКСАЛНИ ДЕФИНИЦИИ

Този пример за класа на всички понятия осигурява удобен мост, по който сега можем да преминем от логическите към семантичните парадокси (парадоксалните дефиниции или семантичните антиномии). Както видяхме, „понятие“ на по-ниско (членско) равнище и „понятие“ на следващото по-високо (клас) ниво не са идентични. Същевременно и за двете се използва едно и също име – „понятие“ – и така се създава езиковата илюзия за идентичност. За да избегнем този капан, винаги когато има възможност за объркване на равнищата, трябва да се използват маркери за логическия тип – индекси във формализираните системи, кавички или курсив в по-общата употреба. Тогава става ясно, че в нашия пример понятие1 и понятие2 не са идентични и че идеята за членство в себе си на даден клас трябва да се отхвърли. Нещо повече: става ясно, че в тези случаи коренът на злото са непоследователностите на езика, а не на логиката. Може би най-прочутите от всички семантични антиномии е тази за човека, който казва за себе си: „Аз лъжа.“ Следвайки това твърдение до логическото му заключение, отново откриваме, че то е вярно само ако не е вярно; с други думи, човекът лъже само ако казва истината и, обратното, казва истината само ако лъже. В този случай теорията за логическите типове не може да се използва за елиминиране на антиномията, защото думите или комбинациите от думи нямат йерархия на логическите типове. Доколкото знаем, отново Бертранд Ръсел пръв стига до решение. В последния параграф на въведението му към Tractatus Logico-Philosophicus („Логико-философски трактат“) на Витгенщайн, почти между другото, той издига идеята, че „всеки език има – както казва г-н Витгенщайн – структура, за която в езика не може да се каже нищо, но може да има друг език, занимаващ се със структурата на първия език и имащ нова структура, и тази йерархия от езици не може да


183

има граница“ (Russell, 1951, p. 23). Идеята е разработена предимно от Карнап и от Тарски в това, което днес е известно като теория за нивата на езика. По аналогия с теорията за логическите типове тази теория предпазва от объркване на равнищата. Тя постулира, че на най-ниското равнище на езика се правят твърдения за обекти. Това е царството на езика на обектите. В момента, в който искаме да кажем нещо за езика обаче, трябва да използваме метаезик и метаметаезик, ако искаме да говорим за този метаезик, и т. н. в теоретично безкраен регрес. Прилагайки тази концепция за нивата на езика към семантичната антиномия за лъжеца, може да се види, че това твърдение, макар и състоящо се само от две думи, съдържа две твърдения. Едното е на ниво обекти, а другото – на метаниво и казва нещо за онова на нивото на обектите, а именно че то не е вярно. В същото време, почти като фокус на магьосник, то внушава, че това твърдение на метаезика самò по себе си е едно от твърденията, за които се прави метатвърдението, че самò по себе си то е твърдение на езика на обектите. В теорията за нивата на езика този вид саморефлексивност на твърденията, включващи собствена истина или неистина (или аналогични свойства, например демонстрируемост, дефинируемост, установимост и други подобни), са еквивалентът на понятието за членството в себе си на даден клас в теорията за логическите типове: и двете са безсмислени твърдения1. Разбира се, ние с голямо нежелание следваме доказателството на логиците, че твърдението на лъжеца е безсмислено. Някъде трябва да има уловка и това чувство е дори още по-силно при друго прочуто парадоксално определение. В малко селце – гласи историята – има бръснар и той бръсне всички мъже, които не се бръснат сами. Отново тази дефиниция, от една страна, е изчерпателна, но от друга, води директно към парадокс, ако човек се опита да класифицира самия бръснар в групата на бръснещите се сами или в тази на небръснещите се сами. И отново строгата дедукция доказва, че не може да има такъв бръснар, но ние оставаме с неловкото чувство: „Защо не?“ С това упорито съмнение наум нека погледнем поведенческите (прагматичните) последствия от парадокса.

1 Чудесен пример в контекста на взаимодействието на саморефлексивно твърдение, което отрича собственото си утвърждаване, се осигурява от карикатурата на с. 212.


184

6.4 ПРАГМАТИЧНИ ПАРАДОКСИ

6.4.1 Парадоксални предписания Макар че парадоксът на бръснаря почти винаги се представя в цитираната по-горе форма, съществува поне една леко различна негова версия. Тя е използвана от Райхенбах (Reichenbach, 1947) и в нея – очевидно без някаква конкретна причина – бръснарят е войник, на когото капитанът нарежда да обръсне всички войници от ротата, които не се бръснат сами, но не и останалите. Райхенбах, разбира се, достига до единственото логично заключение: „Няма такова нещо като бръснар на ротата в дефинирания смисъл.“ Каквито и да са основанията на автора да представи историята в малко необичайна форма, това ни осигурява пример на par excellence1 прагматичен парадокс. В крайна сметка няма причини такова предписание да не може да се даде независимо от логическата му абсурдност. Съществените съставки на това възможно събитие са следните: (1) Силно взаимодопълващо се взаимоотношение (офицер и подчинен). (2) В рамката на това взаимоотношение се дава предписание, което изисква подчинение, но човек трябва да не се подчини, за да се подчини (заповедта дефинира войника като самобръснещ се само и единствено ако той не бръсне себе си, и обратното). (3) Човекът, заемащ по-долната позиция в това взаимоотношение, е неспособен да излезе от рамката и по този начин да разреши парадокса, като го коментира, т. е. метакомуникира за него (това би се равнявало на „неподчинение“). Попадналият в такава ситуация човек е в незащитима позиция. Следователно, макар от чисто логическа гледна точка заповедта на капитана да е безсмислена и бръснарят уж да не съществува, ситуацията изглежда много различна в реалния живот. Прагматичните парадокси, особено парадоксалните предписания, в действителност са много по-чести, отколкото сме склонни да мислим. В момента, в 1

От френски – особено, преди всичко. – Б. пр.


185

който започнем да разглеждаме парадокса в контекста на взаимодействието, явлението престава да е просто очарователно научно занимание на логЈка и философа и става въпрос с ярко практическо значение за психичното здраве на комуникаторите, било то индивиди, семейства, общества или нации. Следват няколко примера, простиращи се от чисто теоретичен модел през други, взети от литературата и близки области, до клинични случаи. 6.4.2 Примери на прагматични парадокси Пример 1: Синтактично и семантично е правилно да се напише Чикаго е гъсто населен град, но ще е неправилно да се каже Чикаго е трисричков, защото в този случай трябва да се използват кавички: „Чикаго“ е трисричков. Разликата в тези две употреби на думата е, че в първото твърдение тя се отнася до обект (град), докато във второто същата дума се отнася до име (което е дума) и следователно до себе си. Двете употреби на думата „Чикаго“ следователно са от различен логически тип (първото твърдение е на езика на обектите, второто е на метаезик) и кавичките служат като маркери на логическия тип (срв. Nagel, 1958, pp. 30–31 и следващите)1. Нека сега си представим странната възможност някой да кондензира двете твърдения за Чикаго в едно (Чикаго е гъсто населен град и е трисричков), диктувайки го на секретарката си и заплашвайки да я уволни, ако не е в състояние да го напише правилно. Разбира се, тя не може (нито пък ние). Какви тогава са поведенческите ефекти от тази комуникация? – защото това занимава прагматиката на човешкото общуване. Глупостта на настоящия пример не бива да ни разсейва от теоретичната му значимост. Не може да има съмнение, че комуникацията от този вид създава незащитима ситуация. Тъй като съобщението е парадоксално, всяка реакция на него в рамката, поставена от съобщението, трябва да е еднакво парадоксална. Просто не е възможно да се държите консистентно и логично в неконсистентен и нелогичен контекст. Докато остане в рамката, пос1 На този етап трябва да се отдаде дължимото на математика Фреге, който още през 1893 г. предупреждава: „Вероятно честата употреба на кавичките ще изглежда странна. Чрез тях аз диференцирам случаите, в които говоря за самия знак, и тези, в които говоря за неговото значение. Колкото и педантично да изглежда това, все пак твърдя, че то е необходимо. Забележително е как неточният маниер на говорене или на писане, който първоначално може да е бил използван единствено за удобство и краткост с пълно съзнание за неточността му, в крайна сметка може да обърка мисълта, след като съзнанието се е изпарило.“ (Frege, 1893, p. 4, курсивът е наш.)

186


тавена от нейния работодател, секретарката има само две алтернативи: да се опита да се подчини и, разбира се, да се провали, или да откаже да го напише. В първия случай може да бъде обвинена в некомпетентност, а във втория – в неподчинение. Трябва да се отбележи, че от тези две обвинения първото внушава интелектуален дефицит, а второто – злонамереност. Това не е твърде различно от типичните обвинения в лудост или лошотия, за които говорихме в предходните глави. И в двата случая е вероятно тя да реагира емоционално, например като се разплаче или се разгневи. На всичко това може да се възрази, че никой със здрав разум няма да се държи като този въображаем шеф. Това обаче е non sequitur1. Защото поне на теория – а много вероятно и от гледна точка на секретарката – съществуват две възможни реакции на такова поведение: или шефът си търси претекст, за да я уволни, и използва този гаден номер за целта, или той не е на себе си. Забележете, че отново лошотията или лудостта сякаш са единствените обяснения. Съвършено различна ситуация възниква, ако секретарката не остане в рамката, определена от предписанието, а го коментира, с други думи, ако не реагира на съдържанието на заповедта на шефа, а комуникира за неговата комуникация. Така тя излиза от контекста, създаден от него, и не е хваната в капана на дилемата. Това обаче обикновено не е лесно. Първо, както многократно беше илюстрирано в предишните глави, е трудно да се комуникира за комуникацията. Секретарката ще трябва да посочи защо ситуацията е несъстоятелна и какво Ј причинява това, макар че сам по себе си този акт ще е голямо постижение. Друга причина метакомуникацията да не е просто решение на ситуацията е, че шефът, използвайки властта си, може много лесно да откаже да приеме нейната комуникация на метаравнище и да я определи като още едно доказателство за некадърността или нахалството Ј2. 1 От латински – отговор, който няма релевантност на предхождащото; в логиката – заключение, което не следва от предпоставките. – Б. пр. 2 Това преживяване на блокиране на метакомуникациите, за да се попречи на някого да се измъкне от несъстоятелна ситуация, е добре известно на Луис Карол. Връщаме се при Алиса, след като Червената и Бялата кралица са я довели до лудост със своите въпроси (вж. ч. 3.2.2); те Ј веят с клонки с листа, докато тя идва на себе си, и промиването на мозъка Ј продължава: „Сега вече дойде на себе си – каза Черната Царица. – Знаеш ли чужди езици? Преведи на френски „фидъл-ди-ди“!“ „Фидъл-диди не значи нищо“ – отговори важно Алиса. „Кой казва, че значи?“ – отвърна Черната Царица. Алиса помисли, че най-после е намерила начин да излезе от затруднението. „Ако ми кажете на какъв език е „фидъл-ди-ди“, аз ще ви го преведа на френски!“ – извика тя тържествуващо. Но Черната царица се дръпна и важно каза: „Човек не се пазари никога с царици!“ (Курсивът е наш.)


187

Пример 2: Парадоксалните дефиниции на себе си от типа на Лъжеца са много чести, поне според нашия клиничен опит. Тяхното прагматично значение е по-очевидно, ако имаме предвид, че тези твърдения не само предават логически безсмислено съдържание, но дефинират взаимоотношението на човека с другия. Следователно, когато се представят в човешкото взаимодействие, няма особено значение това, че съдържанието е безсмислено, а че отношенческият (заповедта) аспект не може нито да се избегне, нито ясно да се разбере. Следните вариации на този проблем са взети случайно от проведени наскоро интервюта: (а) Интервюиращ: Г-н Х.:

Какви според вас, г-н Х., са проблемите във вашето семейство? Моят принос към нашия проблем е, че аз съм лъжец по навик… много хора ще използват израза… ъъъ… ох, невярност или преувеличение, или хвърляне на прах в очите, много неща, но всъщност това си е лъгане…

Имаме основания да вярваме, че този мъж никога не се е натъквал на парадокса на лъжеца и че не се опитва тенденциозно да разиграва интервюиращия, но го постига, защото как бихме могли да реагираме пред лицето на такова парадоксално съобщение за взаимоотношението? (б) Семейство, съставено от родителите и техния доста пълен 20-годишен син, който е уж умствено изостанал, тълкуват съвместно поговорката „Търкалящият се камък не хваща мъх“ като част от Структурно семейно интервю (Watzlawick, 1966): Баща:

Син: Майка: Син: Майка Син Баща Син

Използвано като поговорка, за нас – за майка ти и за мен, това означава, че ако сме заети и активни като търкалящ се камък, знаеш, да се движим, ъъъ… няма да сме твърде… пълни, ще си по-буден умствено… Така ли? Сега разбираш ли? Наваксвам. (припокривайки): Разбираш ли? (припокривайки): Да, РАЗБИРАМ. (припокривайки): Че ще е ДОБРЕ за… (прекъсвайки): Умственото изоставане.


188 Баща Майка: Син Майка: Баща

(продължавайки): да си зает… Ооо, изглежда, че за теб това означава, „търкалящият се камък…“ (прекъсвайки): Е, преодоляване на умственото изоставане, да, така е. Ами… (прекъсвайки): Ами, да се поддържаш зает би ПОМОГНАЛО, това е… аз мисля, че това е правилно.

Как е възможно родителите или терапевтът да общуват с „умствено изостанал“1, който говори за начини за преодоляване на своята умствена изостаналост и дори използва термина? Подобно на лъжеца, той влиза и излиза от рамката, поставена от диагнозата (дефиниция на себе си), довеждайки диагнозата ad absurdum2 по наистина шизофренен начин. Използването на термина изключва състоянието, обозначавано от него. (в) В съвместна брачна сесия обсъждането на сексуалните отношения и на индивидуалните нагласи към различни сексуални поведения на двойката даде доказателство за крайния дискомфорт на съпруга по отношение на мастурбацията. Той каза, че „ако е напълно откровен“, макар че често бил „принуден“ да мастурбира от неочакваните откази на съпругата му, бил измъчван от страхове за анормалност и грях (съпругът беше католик и вярваше, че мастурбацията е смъртен грях). Терапевтът отговори, че не би могъл да говори по въпроса за греха, но що се отнася до анормалността или девиантността, многобройни проучвания сочат, че тази група наистина споделя по-малка честота, отколкото всяка друга религиозна група, макар че сред католиците се наблюдават много повече случаи на мастурбация, отколкото мнозина биха очаквали. Съпругът се надсмя над такива резултати, коментирайки: „Католиците винаги лъжат за секса.“ Пример 3: Може би най-честата форма, в която парадоксът навлиза в прагматиката на човешкото общуване, е чрез предписание, изискващо конкретно поведение, което по самата си природа 1 Този пациент многократно е диагностициран чрез психологическо тестиране като имащ IQ от около 50–80. На теста точно преди интервюто той отказа да участва, защото бил неспособен да разбере какво го питат. (В хода на терапията по-късно беше диагностициран като страдащ от шизофрения; възстановяването му напредваше задоволително и представянето му в много области надвишаваше значително очакванията въз основа на цитираните по-горе тестове.) 2 От латински – до абсурд. – Б. пр.


189

може да е единствено спонтанно. Прототипът на това съобщение следователно е „Бъдете спонтанни!“. Всеки, изправен пред такова предписание, е в незащитима позиция, защото, ако се подчини, ще трябва да е спонтанен в рамката на подчинението, на неспонтанността. Някои вариации на този тип парадоксално предписание са: (1) „Ти трябва да ме обичаш.“ (2) „Искам да доминираш“ (молба от съпруга към пасивния Ј съпруг). (3) „Трябва да се наслаждаваш на играта с децата като другите бащи.“ (4) „Не бъди толкова покорен“ (родителите към детето си, което смятат за твърде силно зависещо от тях). (5) „Знаеш, че си свободен да си отидеш, скъпи, не се притеснявай, ако се разплача“ (от роман на W. Styron, 1951, p. 33). Редовните клиенти на микрокосмическия супербордей в Balcony („Балконът“) на Дженет са до един в капана на тази дилема. На момичетата се плаща, за да изпълняват допълващите роли, нужни, за да могат клиентите им да изживеят мечтите за себе си, но всичко остава преструвка, защото знаят, че грешникът не е „истински“ грешник, крадецът не е „истински“ крадец и т. н. По същия начин това е проблемът и на хомосексуалиста, който копнее за дълбока връзка с „истински“ мъж само за да открие, че последният по необходимост винаги е друг хомосексуалист. Във всички тези примери другият в най-лошия случай отказва да се подчини или в найдобрия - прави нужното поради погрешната причина, а „погрешната причина“ е самото подчинение. От гледна точка на симетрията и взаимното допълване тези предписания са парадоксални, защото изискват симетрия в рамката на взаимоотношение, дефинирано като взаимодопълващо се. Спонтанността процъфтява в свободата и изчезва тогава, когато има ограничения1. 1 Самата свобода е подобна на парадокса. За Сартр единствената свобода, която нямаме, е да не сме свободни. По същия начин швейцарското гражданско право, което е едно от най-просветените в Европа, гласи (чл. 27): „… Никой не може да се откаже от своята свобода или да я ограничи до степен, която нарушава закона или нравствеността.“ А Бердяев (Berdyaev, 1957, pp. 69–70), обобщавайки мисленето на Достоевски, пише: „Свободата не може да се отъждествява с добротата или истината, или съвършенството; тя по природа е автономна, тя е свобода, а не доброта. Всяко отъждествяване или объркване на свободата с добротата и съвършенството включва отрицание на свободата и засилване на методите на принуда; задължителната доброта престава да е доброта по силата на своето ограничение.“

190


Пример 4: Идеологиите са особено податливи на заплитане в дилеми от парадокси, особено ако метафизиката им съдържа антиметафизика. Мислите на Рубашов – героя в Darkness at Noon („Мрак по пладне“) на Кьостлер (Koestler, 1941, p. 257) – са парадигмални в тази връзка: Партията отрече свободната воля на индивида… и в същото време настояваше за доброволната му саможертва. Тя отрече способността му да избира между две алтернативи… и същевременно настояваше той винаги да избира правилната. Отрече способността му да разграничава между добро и зло… и същевременно обвинително говореше за вина и предателство. Индивидът стоеше под знака за икономическа предопределеност, колелце в часовника, който е бил навит за вечността и не би могъл да се спре или да му се повлияе, а Партията изискваше колелцето да се върти срещу часовника и да промени курса си. Някъде имаше грешка в изчисленията; уравнението не излизаше. В природата на парадокса е „уравненията“, основани на него, да не излизат. Там, където парадоксът замърсява човешките отношения, се появява болестта. Рубашов е осъзнал симптомите, но напразно търси лекарството (Koestler, 1941, p. 58): Всички наши принципи бяха правилни, но резултатите ни са погрешни. Това е болно столетие. Диагностицирахме болестта и нейните причини с микроскопска точност, но винаги когато прилагахме лечебния нож, се появяваше нова рана. Волята ни беше твърда и чиста, хората трябваше да ни обичат, но те ни мразят. Защо сме толкова противни и ненавистни? Донесохме ви истината, а в нашата уста тя звучеше като лъжа. Донесохме ви свобода, а в нашите ръце тя изглежда като камшик. Донесохме ви истинския живот, а там, където се чува нашият глас, дърветата съхнат и шумолят само сухи листа. Донесохме ви обещанието за бъдещето, но нашият език се запъна и излая… Пример 5: Ако сега сравним това с автобиографичния разказ на болен от шизофрения (Bateson, 1961), забелязваме, че неговата дилема по същество е идентична с тази на Рубашов. Пациентът е пос-


191

тавен от своите „гласове“ в незащитима ситуация и след това е обвинен в измама или липса на желание, когато открива, че е неспособен да се подчини на парадоксалните им предписания. Това, което прави описанието толкова необикновено, е, че е написано преди почти 130 години, много преди дните на модерната психиатрична теория (Bateson, 1961, рр. 32–33): Бях тормозен от заповеди на това, за което си въобразявах, че е Светият Дух, да казвам други неща, за които – винаги когато опитвах – бях страховито укоряван от собствения ми глас, а не от гласа, който ми беше даден. Тези противоречиви заповеди бяха причината, сега, както и преди, за непоследователността в поведението ми и тези въображаеми неща бяха основната причина за тоталното ми разстройство накрая. Защото ми нареждаха да говоря – с болката от ужасни мъчения, с провокиране на яростта на Светия Дух и понасяне на вината за ней-тежката неблагодарност, и същевременно всеки път, когато се опитвах да говоря, бях сурово и оскърбително укоряван, че не използвам изказа на изпратения ми дух, а когато отново се опитвах, пак грешах и когато вътрешно умолявах, че не знам какво трябва да правя, бях обвиняван в неистинност и измама и че всъщност не желая да направя това, което ми се заповядва. Тогава загубих търпение и продължих лудешки да казвам онова, което искаха от мен, решен да покажа, че не страх или липса на желание ми пречат. Когато обаче го сторих, почувствах като преди болката в нервите на небцето и гърлото ми, което ме убеди, че въставам не само срещу Бог, но и срещу природата, и се върнах към агонизиращото чувство на безнадеждност и неблагодарност. Пример 6: Около 1616 г. японските власти започват съгласувано преследване на приелите християнска вяра. Те дават на жертвите си избора между смъртна присъда и отричане, което е колкото сложно, толкова и парадоксално. Това отричане е под формата на клетва, която се цитира от Сансъм в изследване на взаимодействието между европейската и азиатската култура. Той пише (Sansom, 1950, p. 176): Отричайки християнската вяра, всеки вероотстъпник трябвало да повтори причините за неверието си според предпи-

192

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ сана процедура… Тя включва принудителна почит към силата на християнската вяра, защото приелите християнството, след като са се отрекли от религията си (обикновено по принуда), по някаква странна логика били карани да се закълнат в същите сили, които току-що са отрекли: в Отец, Син и Светия Дух, Дева Мария и всички ангели… ако наруша тази клетва, да загубя Божията милост завинаги и да попадна в окаяното положение на Юда Искариотски. Чрез още по-голямо отдалечаване от логиката всичко се следвало от клетва в будистките и шинто1 божества.

Последствията от този парадокс си струва да се анализират подробно. Японците си поставят за задача да променят вярата на цяла група от хора – трудно начинание предвид факта, че всяка вяра е едновременно силна и неосезаема. От самото начало те трябва да са разбирали, че методите на убеждаването, принудата или корумпирането са съвсем неадекватни, защото несъмнено могат да наложат приемане на думи, но винаги оставят подозрението, че съзнанието на бившия вероотстъпник не е наистина променено. И, разбира се, това подозрение ще мъждука дори в най-горещите протести на изменника, защото не само онзи, който искрено се отрича, но и всеки, който иска да си спаси кожата и въпреки това да запази вярата дълбоко в сърцето си, ще се държи именно по този начин. Изправени пред този проблем на предизвикване на истинска промяна в нечие съзнание, японците прибягват до хитрината на клетвата и очевидно им е ясно, че що се отнася до вероотстъпниците, такава клетва ще е обвързваща само ако се положи в името на християнските и на будистките и шинто божества. Това „решение“ обаче ги води директно към неустановимостта на саморефлексивните твърдения. Предписаната процедура за клетвата на отричането би трябвало да извлича обвързващата си сила от призоваване на същото божество, което трябва да се отрече чрез нея. С други думи, издига се твърдение в ясно дефинирана отправна рамка (християнската вяра), което утвърждава нещо за тази рамка и следователно за себе си, а именно отрича отправната рамка, а с нея и самата клетва. Сега трябва да обърнем специално внимание на две подчертани думи в предходното изречение: в и за. Нека С е класът на всички твърдения, които могат да се направят в рамката на християнската 1 Местни религиозни убеждения и практики в Япония, които е по-лесно да се наблюдават в социалния живот на японците и в личната им мотивация, отколкото като модел на формална вяра или философия. – Б. пр.


193

вяра. Тогава всяко твърдение за С може да се нарече метатвърдение, т. е. твърдение за група от твърдения. Сега можем да видим, че клетвата е едновременно член на С, тъй като призовава Светата Троица, и в същото време е метатвърдение, отричащо С, следователно за С. Това обаче създава вече добре известното логическо безизходно положение. Никое твърдение, направено в дадена отправна рамка, не може в същото време да излезе извън нея и да се отрече. Това е дилемата на сънуващия, хванат в капана на кошмара: всичко, което се опитва да направи в съня си, ще е безполезно1. Той може да избяга от кошмара си само като се събуди, т. е. като излезе извън съня си. Събуждането обаче не е част от съня, то е съвършено различна рамка, нещо като не-сън. Теоретично, кошмарът би могъл да продължи вечно, както очевидно правят някои шизофренни кошмари, защото нищо в рамката няма властта да я отрече. Това обаче – mutatis mutandis – е точно онова, което се е опитвала да постигне японската клетва. Доколкото знаем, не съществуват исторически документи за ефектите от клетвата върху вероотстъпниците или за налагащите я власти, но не е трудно да размишляваме за тях. За вероотстъпниците, които са положили клетвата, дилемата е твърде очевидна. Като се отричат, те остават в рамката на парадоксалната процедура и така са хванати в капана на парадокса. Разбира се, шансовете им да излязат от рамката трябва да са били много слаби. След като са принудени да положат клетвата обаче, вероотстъпниците трябва да са се оказали пред огромна лична религиозна дилема. Оставяйки настрана въпроса за принудата, клетвата им валидна ли е била, или не? Ако са искали да останат християни, този факт не прави ли клетвата валидна и не ги ли отлъчва от 1 Срв. отново Луис Карол в Through the Looking Glass („Алиса в огледалния свят“), което (точно като „Алиса в страната на чудесата“) е много повече буквар по логически проблеми, отколкото детска книжка. Туидълдъм и Туидълди говорят за спящия Червен цар: „Сега той сънува – каза Туидълди. – И какво мислиш, че сънува?“ „Никой не може да отгатне това!“ – заяви Алиса Как! Ами че теб сънува! – се провикна Туидълди, като плесна тържествуващо с ръце. – И ако престане да те сънува, къде мислиш, че ще отидеш?“ „Където съм си и сега!“ – отвърна Алиса. „Не , нее!“ – каза презрително Туидълди. – Ти няма да си никъде. Какво! Ти си само един предмет в съня му!“ „И ако Царя се събуди – прибави Туидълдъм, – ти ще изчезнеш с пуф като пламък на свещ!“ „Няма! – извика възмутено Алиса. – Освен това, ако аз съм само един предмет в съня му, я кажете вие пък какво сте тогава?“ „Същото“ – каза Туидълдъм. „Същото, същото!“ – извика Туидълди. Той изкряска толкова силно, че Алиса каза: „Шшт! По-тихо, че ще го събудите!“ „Какъв смисъл има да говориш ти за неговото събуждане – отвърна Туидълдъм, – щом като си само предмет в неговия сън.“ „Истинска съм!“ – каза Алиса и започна да плаче. [Преводът е на Лазар Голдман и Стефан Гечев. Луис Карол. Алиса в страната на чудесата; Алиса в огледалния свят. С: Народна младеж, 1969. – Б. пр.]


194

църквата? Ако обаче искрено са искали да се отрекат от християнството, клетвата в тази вяра не ги ли е обвързала здраво с нея? В окончателния анализ парадоксът тук навлиза в метафизиката; същността на клетвата е, че тя не само обвързва заклеващия се, но и призованото божество. В преживяването на вероотстъпника не е ли Самият Бог в незащитимо положение и ако е така, къде в цялата Вселена има някаква надежда за откриване на решение? Парадоксът обаче трябва да е повлиял и върху самите гонители. Не може да е убягнало от вниманието им, че процедурата е поставяла християнското божество над собствените им богове. Следователно вместо прочистване на „Отец, Син и Светия Дух, Дева Мария и всички ангели“ от душите на вероотстъпниците властите ги поставят на престола дори в собствената си религия. Следователно накрая те трябва да са се оказали уловени в мрежата на собствената си измислица, която отрича утвърждаваното и утвърждава отричаното. На този етап можем периферно да се докоснем до темата за промиването на мозъци, което в крайна сметка се основава почти изключително на прагматичния парадокс. Историята на човечеството показва, че, общо взето, има два типа пречупващи съзнанието лица: онези, които смятат физическото разрушение на опонентите си за сносно решение на проблема и изобщо не се интересуват какво „наистина“ мислят жертвите им, и тези, които поради есхатологични1 притеснения, заслужаващи по-добра кауза, силно се интересуват от това. Може да се приеме, че вторите са склонни да осъждат шокиращата липса на духовност у първите, но това не е нито тук, нито там. Във всеки случай, загрижеността на втората група е предимно за промяната на съзнанието на човека и само вторично за неговото елиминиране. О’Браян – палачът от „1984“ на Оруел – е признат авторитет по темата, който обяснява на жертвата си (Orwell, 1949, p. 258, курсивът е наш)2: – На мястото на всеки еретик, когото [Инквизицията] е изгаряла на кладата, са се раждали хиляди. Защо е станало така? Защото Инквизицията е убивала враговете си открито и ги е убивала, без да са се разкаяли. Хората умирали хора, защото не искали да се отрекат от истинската си вяра… По-късно… се появили... немските нацисти и руските коЕсхатология – клонът на теологията, който се занимава със смъртта и Страшния съд, рая и ада, края на света. – Б. пр. 2 Преводът е на Лидия Божилова. Джордж Оруел, „1984“, С.: Профиздат, 1989. – Б. пр. 1


195

мунисти… [Ние не правим подобни грешки.] Ние ги правим искрени… Ти ще бъдеш ликвидиран както в миналото, така и в бъдещето. Ти никога не ще си съществувал. – Тогава защо си правите труда да ме мъчите? – помисли Уинстън... О’Браян се усмихна едва забележимо: – Ти си слаба брънка в системата, Уинстън. Ти си петно, което трябва да се изтрие. Нима не ти казах току-що, че ние се отличаваме от мъчителите в миналото? Нас не ни задоволява неохотното подчинение, нито дори найжалкото смирение. Когато най-сетне се предадеш, трябва да е по твое собствено желание. Ние не ликвидираме еретика, защото ни се съпротивлява: ние никога не го ликвидираме, докато ни се съпротивлява. Ние то превъзпитаваме, ние пленяваме най-съкровените му мисли, ние го преправяме. Ние изгаряме всичко зло и всичките илюзии в него, ние го привличаме на наша страна не привидно, а истински, с душата и сърцето му. Преди да го убием, ние го правим един от нас. За нас е недопустимо някъде по света да съществува грешна мисъл, колкото потайна и безсилна да е тя. Тук наистина наблюдаваме парадокса на „бъдете спонтанни“ в най-пълната му форма. Читателят, разбира се, няма съмнения, че О’Браян е луд, но докато той е само литературен герой, неговата лудост е тази на Хитлер, Химел, Хайдрих и останалите. Пример 7: Ситуация, по същество подобна на тази на японските вероотстъпници и техните преследвачи, възниква между Зигмунд Фройд и нацистките власти през 1938 г., само че в неговия случай парадоксът е наложен от жертвата върху нейните преследвачи и, нещо повече, по такъв начин, че да му помогне да напусне страната. Нацистите му обещават изходна виза от Австрия, при условие че подпише декларация, че е „третиран от германските власти и особено от Гестапо с цялото уважение и внимание, дължими на научната му репутация“ и т. н. (Jones, 1957, p. 226). Докато в случая конкретно с Фройд това може и да е било вярно, в по-широкия контекст на ужасяващи гонения на виенските евреи този документ представлява безсрамна преструвка на справедливост от страна на властите, очевидно с цел да използват международната слава на Фройд за нацистка пропаганда. Следователно Гестапо има интерес да накара Фройд да подпише, а Фройд, от друга страна, трябва да се е изправил пред

196


дилемата или да подпише и така да помогне на врага за сметка на собствения си интегритет, или да откаже да подпише и да изстрада последствията от това. От гледна точка на експерименталната психология той е изправен пред конфликта избягване–избягване (ч. 6.4.3.4). Успява да размени ролите с Гестапо, като хваща нацистите в капана на собствената им фалшификация. Когато офицерът от Гестапо носи документа за подпис, Фройд пита дали ще му разреши да добави още едно изречение. Очевидно сигурен в превъзхождащата си позиция, офицерът се съгласява и Фройд пише със собствен почерк: „Горещо мога да препоръчам Гестапо на всеки.“ Сега топката е прехвърлена, защото Гестапо първо принуждава Фройд да го хвали и сега не може да възрази срещу допълнителни похвали. За всеки обаче, който дори смътно е наясно със ставащото във Виена по онова време (а светът все по-силно осъзнавал), тази „похвала“ е равносилна на опустошителен сарказъм, който превръща документа в нещо напълно негодно за пропагандни цели. Накратко, с твърдението си Фройд поставя документа в рамка, която е едновременно част от него и отрицание – чрез сарказма – на цялата декларация. Пример 8: В Les Plaisires et les Jours („Радостите и дните“) Пруст осигурява прекрасен пример на прагматичен парадокс, възникващ от честото противоречие между социално одобреното поведение и индивидуалните емоции. Алексис е на 13 години и е на път за чичо си, който умира от неизлечима болест. Между него и частния му учител се провежда следният разговор. Когато започна да говори, Алексис силно се изчерви. – Мосю Льогранд, трябва ли чичо ми да мисли, че аз знам, че той ще умре, или не? – Не бива, Алекс! – Но какво ще стане, ако той ме заговори за това? – Няма да те заговори. – Няма да ме заговори? – попита Алексис с изумление, защото това беше единствената алтернатива, която не беше предвидил. Всеки път, когато си представяше гостуването си при чичо си, го чуваше да говори за смъртта с приветливостта на свещеник. – Но в крайна сметка, ако все пак ме заговори за това? – Ще кажеш, че не е прав. – А ако заплача? – Ти вече плака твърде много тази сутрин, така че няма да плачеш у чичо си.


197

– Няма да плача! – възкликна Алексис отчаяно. – Но той ще помисли, че не изпитвам никаква тъга, че не го обичам… милият ми чичо! И избухна в плач. Ако Алексис – от загриженост – крие чувствата си на загриженост, тогава, мисли той, е възможно да изглежда незаинтересован и следователно студен. Пример 9: Млад мъж чувствал, че родителите му не харесват момичето, с което излизал и за което възнамерявал да се ожени. Баща му бил богат, динамичен, красив мъж, който командвал изцяло трите си деца и съпругата си. Майката живеела в допълващата низходяща позиция. Тя била затворен, тих човек и на няколко пъти посещавала санаториум „за да си почине“. Един ден бащата повикал сина си в кабинета си – процедура, запазена единствено за найофициалните изказвания – и му казал: „Луис, има нещо, което трябва да знаеш. Ние от рода Алварадо винаги се женим за жени, които са по-добри от нас.“ Това било казано абсолютно сериозно и оставило момчето озадачено, защото то не могло да реши какви са последиците от изказването. Както и да се опитало да го интерпретира, това го водело до объркващо противоречие и до чувство на несигурност в мъдростта на решението да се ожени за момичето. Изказването на бащата може да се разшири в следното: „Ние от рода Алварадо сме превъзхождащи хора; наред с другите неща ние се женим за стоящи по-високо от нас.“ Последното доказателство за това превъзходство обаче не само рязко контрастира с фактите, каквито синът наблюдава, но самò по себе си внушава, че мъжете от рода Алварадо са по-малоценни от съпругите си. А това отрича утвърждаването, което възнамерява да подкрепи. Ако изказването за превъзходството, включително дефиницията на съпругата и на себе си, е вярно, тогава то не е вярно. Пример 10: В хода на психотерапията на млад мъж психиатърът му го моли да покани родителите си от доста отдалечен град, така че да могат да имат поне една съвместна сесия. На нея става очевидно, че родителите постигат съгласие един с друг само когато са в коалиция срещу сина си, но иначе не са съгласни по твърде много теми. Разкрива се и че бащата е имал депресия, когато момчето е било малко, и не е работил в продължение на пет години, през които живели с парите на богатата майка. Малко по-късно в интервюто бащата остро критикува момчето, че не е по-отговорно, че не е независимо и не бележи повече успехи. На този етап терапевтът се

198


намесва и предпазливо посочва, че може би бащата и синът имат повече общи неща, отколкото осъзнават… Макар този намек да остава незабелязан от двамата мъже, майката бързо се намесва и атакува психиатъра, че създава проблеми. Тогава поглежда сина си с любов и възхищение и заявява: „В крайна сметка това е прост въпрос. Всичко, което искаме на този свят, е Джордж да има толкова щастлив брак като нашия.“ Дефиниран в тези термини, единственото заключение е, че бракът е щастлив, когато е нещастен, и по импликация е нещастен, когато е щастлив. В допълнение, изглежда, си струва да се отбележи, че момчето е депресирано след срещата и когато идва на следващата си индивидуална сесия, е неспособно да проследи произхода на настроението си. Когато терапевтът му посочва парадокса в желанието на майка му, той си го спомня и изглежда така, сякаш току-що е била включена лампата. Споделя, че тя вероятно казва „такива неща“ от много години, но той никога не е бил способен да ги долови или да ги идентифицира така, както го е направил сега. Многократно сънувал, че носи нещо тежко, че се бори срещу нещо или че е завличан надолу от нещо, без да успее да разпознае какво е това „нещо“. Пример 11: Майка говори с психиатъра на болната си от шизофрения дъщеря по телефона, оплаквайки се, че момичето отново се разболява. Под това майката обикновено има предвид, че момичето е станало по-независимо и спори с нея. Наскоро например дъщерята се изнесла в самостоятелен апартамент и майката е донякъде притеснена от това. Терапевтът иска пример за нейното уж разстроено поведение и майката казва: „Ами например днес исках тя да дойде на вечеря и имахме голям спор, защото тя не мислеше, че иска да идва.“ Когато терапевтът пита какво е станало най-накрая, майката заявява донякъде гневно: „Ами аз я убедих да дойде, разбира се, защото знам, че тя всъщност така или иначе го иска, но никога няма смелостта да ми каже „не“.“ Според майката, когато момичето казва „не“, това означава, че то всъщност иска да дойде, защото майката знае по-добре от дъщеря си какво става в обърканото съзнание на момичето, но какво става, ако момичето каже „да“? „Да“ не значи „да“, а само че дъщерята няма смелостта да каже „не“. Майката и дъщерята следователно са обвързани от това парадоксално етикетиране на съобщенията. Пример 12: Грийнбърг наскоро публикува очарователна и изправяща косите колекция от парадоксални майчини съобщения. Ето една от неговите перли (Greenburg, 1964, p. 16):


199

Подари на сина си Марвин две спортни ризи. Първия път, когато носи едната от тях, погледни го тъжно и кажи с Основния Тон на Гласа си: „Значи другата не ти харесва?“ 6.4.3 Теорията за психологическата дилема Ефектите на парадокса в човешкото взаимодействие за пръв път са описани от Бейтсън, Джаксън, Хейли и Уийклънд в статия, озаглавена Toward a Theory of Schizophrenia („Към теория за шизофренията“) (Bateson et al., 1956), публикувана през 1956 г. Тази изследователска група подхожда към явлението шизофренна комуникация от гледна точка, радикално различна от онези хипотези, разглеждащи шизофренията предимно като интрапсихично разстройство (разстройство на мисленето, слаба его-функция, заливане на съзнанието с материал от първичния процес и т. н.), което вторично засяга взаимоотношенията на пациента с другите хора и евентуално техните с него. Бейтсън и сътрудниците му вместо това приемат обратния подход и се питат какви последователности от междуличностен опит биха индуцирали (а не да са причинени от) поведение, което би оправдало диагнозата шизофрения. Пациентът с шизофрения, предполагат те, „трябва да живее във вселена, в която последователностите от събития са такива, че неговите неконвенционални комуникационни навици в някакъв смисъл ще са подходящи“ (Bateson et al., 1956, р. 253). Това ги кара да постулират и да идентифицират определени същностни характеристики на такова взаимодействие, за което създават термина психологическа дилема (double bind). Тези характеристики са и общият знаменател под иначе може би озадачаващата смесица от примери в предишната част на тази глава. 6.4.3.1 В донякъде модифицирана и разширена дефиниция съставките на психологическата дилема могат да се опишат, както следва: (1) Двама или повече души са включени в интензивно взаимоотношение, което има по-висока стойност за физическото и/или психологическото оцеляване за един, за няколко или за всички тях. Ситуациите, в които такива интензивни взаимоотношения обикновено съществуват, включват, но не са ограничени до семейния живот (особено взаимодействието родител–дете), физическата немощ,

200


материалната зависимост, пленничеството, приятелството, любовта, лоялността на някакво кредо, кауза или идеология, контекстове, повлияни от социалните норми или традиции, и психотерапевтичната ситуация. (2) В такъв контекст се изпраща съобщение, което е така структурирано, че (а) утвърждава нещо, (б) утвърждава нещо за собственото си утвърждаване и (в) двете твърдения са взаимно изключващи се. Следователно, ако съобщението е предписание, човек трябва да не му се подчини, за да му се подчини; ако е дефиниция на себе си или на другия, така дефинираният човек е този тип човек само ако не е този тип човек, и не е, ако е. Смисълът на съобщението следователно не може да се определи в конотацията, описана в ч. 3.3.3.3. (3) И накрая, получателят на съобщението не може да излезе извън рамката, поставена от съобщението нито чрез метакомуникирането (коментирането) му, нито чрез отдръпване. Следователно, макар че е логически безсмислено, съобщението е прагматична реалност: човекът не може да не реагира на него, но не може и да му реагира по подходящ начин (непарадоксално), защото самото съобщение е парадоксално. Ситуацията често е усложнена от повече или по-малко открита забрана върху демонстрирането на някакво съзнание за противоречието или за включения реален проблем. Човекът в ситуация на психологическа дилема вероятно ще се окаже наказан (или поне накаран да се чувства виновен) за коректните възприятия и дефиниран като „лош“ или „луд“ дори само за намека, че има несъответствие между онова, което вижда, и това, което „би трябвало“ да вижда1. Това е същността на психологическата дилема (double bind).

1 Същото важи и за възприятията на един човек за настроенията или поведението на друг. Срв. Johnson et al., 1956, p. 143), откъдето е взет следният цитат: „Когато тези деца възприемат гнева и враждебността на родителя, както е ставало в много случаи, родителят незабавно отрича, че е гневен, и настоява детето също да го отрече, така че то се изправя пред дилемата дали да вярва на родителя или на собствените си сетива. Ако повярва на сетивата си, поддържа здрав контакт с реалността, ако повярва на родителя, поддържа нужното взаимоотношение, но изкривява възприятията си за реалността.“ За по същество същия модел Ланг (Laing, 1965) е въвел понятието „мистификация“.


201 6.4.3.2

След формулирането си тази концепция е получила съществено внимание в психиатрията1 и поведенческите науки (Watzlawick, 1963) и дори е навлязла в политическия жаргон (Luce, 1962). Въпросът за патогенността на психологическата дилема незабавно се превърна и остана най-дебатираният и погрешно разбран аспект на теорията. Затова той изисква внимание, преди да продължим с нашата предметна материя. Не може да има съмнения, че светът, в който живеем, съвсем не е логичен и че всички ние сме били излагани на психологически дилеми, но повечето от нас успяват да запазят психичното си здраве. Същевременно повечето от тези преживявания са изолирани и лъжливи, макар че в момента могат да бъдат и травмиращи. Много различна ситуация възниква, когато излагането на психологически дилеми е дълговременно и постепенно се превърне в обичайно очакване. Това, разбира се, се отнася особено до детството, тъй като всички деца са склонни да стигат до заключението, че случващото се с тях е така по целия свят, че е един вид закон на Вселената. Следователно тук не става дума за изолирана травма, а по-скоро се изправяме пред определен модел на взаимодействие. Интеракционното му качество ще стане по-ясно, ако имаме предвид, че психологическите дилеми не могат – такава е природата на човешкото общуване – да са еднопосочен феномен. Ако, както видяхме в (3) по-горе, психологическата дилема предизвиква парадоксално поведение, тогава същото това поведение на свой ред създава психологическа дилема за автора на първата психологическа дилема2. След като този модел се е задействал, е практически безсмислено да питаме кога, как и защо е бил установен, защото – както ще видим в следващата глава – патологичните системи имат любопитно самоувековечаващата се природа на порочния кръг. Имайки предвид това, ние твър1 Нейните автори получиха наградата „Фрийда Фром-Райхман“ за 1961–1962 г. на Академията по психоанализа за съществен принос към разбирането на шизофренията. 2 Тази взаимност съществува дори когато цялата власт очевидно е в ръцете на едната страна, а другата е абсолютно безсилна, например при политическото преследване. Защото накрая, както обяснява Сартр (Sartre, 1958), палачът е точно толкова унизен, колкото и жертвата му. Вж. също разказа на Вайсберг (Weissberg, 1951) за преживяванията му като жертва на Голямата чистка в СССР и концепцията на Миърлу (Meerloo, 1956) за „загадъчния мазохистичен пакт“ между промиващия мозъци и неговата жертва. За детайлно изследване на взаимността на създаването на психологически дилеми в семействата вж. Weakland, 1960; вж. също Sluzki et al., 1967.


202

дим, че въпросът за патогенността на психологическата дилема не може да получи отговор в термините на каузалните отношения, взета от медицинския модел, например на връзката между инфекцията и възпалението. Психологическата дилема не причинява шизофренията. Всичко, което може да се каже, е, че там, където създаването на психологически дилеми е станало преобладаващ модел на общуване и където диагностичното внимание е ограничено до видимо най-разстроения индивид1, за поведението на този човек ще се установи, че удовлетворява диагностичните критерии за шизофрения. Само в този смисъл психологическата дилема може да се разглежда като причината, а следователно като патогенна. Възможно е това разграничение да изглежда твърде педантично и отвлечено, но ние го смятаме за нужно, ако искаме да направим концептуалната стъпка от „шизофренията като мистериозна болест на индивидуалното съзнание“ към „шизофренията като специфичен модел на комуникация“. 6.4.3.3 Имайки това предвид, сега можем да добавим още два критерия към споменатите по-горе три същностни характеристики (ч. 6.4.3.1) на психологическата дилема, за да дефинираме връзката Ј с шизофренията. Те са: Не е възможно в тази книга да обсъдим всички аспекти и последици от теорията за психологическата дилема, но въпросът за степента на разстройство наистина изисква кратко отклонение. Многократно сме наблюдавали, че родителите на шизофреници първоначално могат да създават впечатление на последователни, добре приспособени хора, което поддържа мита, че тези семейства щяха да са щастливи, ако не беше фактът, че техният син или дъщеря са психотични. Но дори когато са интервюирани в отсъствието на пациента, много скоро необикновените им комуникационни непоследователности стават видими. Отново трябва да привлечем вниманието към многобройните примери, представени от Ланг и Естерсън (Laing & Esterson, 1964), и към една по-ранна, пионерска статия на Сърлс (Searles, 1959, pp. 3–4), откъдето е взет следният цитат: „Например майката на един тежко шизофренно болен млад мъж – много емоционална жена, която говореше с бързината на картечница – ме засипа с непрекъснат поток от думи и изречения, които бяха така пълни с non sequiturs (От лат. – заключение, което не следва от предпоставките. – Б. пр.), що се отнася до емоционалния тон, че за момент останах като ударен от гръм: „Той беше много щастлив. Не мога да си представя това да му се случи. Той никога не е бил депресиран, никога. Обичаше работата си на радиотехник в магазина на г-н Мичъл в Люинстън. Г-н Мичъл е голям перфекционист. Не мисля, че някой от мъжете в магазина му преди Едуард да е изкарал повече от няколко месеца. Едуард обаче се разбираше отлично с него. Идваше си вкъщи и казваше (майката имитира изтощена въздишка): „Не мога да го търпя и минута повече!“.“ 1


203

(4) Там, където създаването на психологически дилеми е дълготрайно, вероятно хронично, ще се превърне в обичайно и автономно очакване за природата на човешките взаимоотношения и света като цяло – очакване, което не се нуждае от по-нататъшно подкрепление. (5) Парадоксалното поведение, наложено от създаването на психологически дилеми (точка (3) от ч. 6.4.3.1), на свой ред има природата на психологическа дилема и това води до самоувековечаващ се модел на общуване. Ако се изследва в изолация, поведението на открито най-разстроения комуникатор удовлетворява клиничните критерии за шизофрения. 6.4.3.4 От казаното дотук се вижда, че психологическите дилеми не са просто противоречиви предписания, а истински парадокси. Вече разгледахме същностната разлика между противоречие и парадокс, когато изследвахме антиномиите, и установихме, че всяка антиномия е логическо противоречие, но не всяко логическо противоречие е антиномия. Същото разграничение важи за противоречивите и парадоксалните предписания (психологически дилеми) и това е изключително важна диференциация, защото прагматичните ефекти на тези два класа предписания са много различни. (Вж. илюстрациите на с. 213.) Нашето мислене, логическата структура на езика и възприятията ни на реалността по принцип са здраво базирани в Аристотеловия закон, че А не може едновременно да е не-А, че този вид противоречие е очевидно погрешно, за да се приема сериозно. Дори противоречията, наложени от всекидневния живот, не са патогенни. Когато е изправен пред две взаимно изключващи се алтернативи, човек трябва да избира; неговият избор бързо може да се окаже погрешен или да се колебае твърде дълго и така да се провали. Такава дилема може да е всичко: от слабото съжаление, че човек не може хем да си изяде тортата, хем да си я запази, до отчаяно затрудненото положение на някой, намиращ се на шестия етаж на горяща къща и изправен пред единствените алтернативи да умре или в огъня, или вследствие на скачането от прозореца. По същия начин в класическите експерименти, в които организмът е изправен пред конфликтна ситуация (подхождане–избягване, подхождане–подхождане, избягване–избягване), конфликтът произтича от противоречие между предложените или наложените алтернативи. Поведенческите ефекти от тези експерименти могат да са всичко: от нерешителност през пог-

204


решен избор до умиране от глад като бягство от наказание, но никога своеобразната патология, която може да се наблюдава, когато дилемата е наистина парадоксална. Тази патология обаче недвусмислено присъства в прочутите експерименти на Павлов, в които кучето първо е научено да разграничава кръг и елипса, а след това е поставено в ситуация да не може да ги разграничава, когато елипсата постепенно се разширява, за да изглежда все повече като кръг. Според нас това е контекст, съдържащ всички съставки на психологическата дилема, посочени по-горе, и за поведенческите ефекти от нея Павлов създава термина „експериментална невроза“. Ядрото на проблема е, че в този тип изследвания експериментаторът първо налага на животното жизнената необходимост от правилно разграничаване и след това в тази рамка прави дискриминацията невъзможна. Така кучето е хвърлено в свят, в който оцеляването зависи от подчиняването на закон, който сам се нарушава: парадоксът надига грозната си глава. На този етап животното започва да проявява типични поведенчески разстройства: може да стане летаргично или злобно агресивно и освен това ще проявява физиологичните съпътстващи прояви на дълбоката тревожност1. В обобщение: Най-важното разграничение между противоречивите и парадоксалните предписания е, че когато е изправен пред противоречиво предписание, човек избира едната алтернатива и губи (или страда) другата алтернатива. Резултатът не е добър – както вече беше споменато, човек не може едновременно да изяде тортата и да си я запази и по-малкото зло пак е зло. Пред лицето на противоречиво предписание обаче изборът е логически възможен. Парадоксалното предписание, от друга страна, проваля самия избор, нищо не е възможно и се задейства самоувековечаваща се серия от колебания. Като странична забележка бихме искали да посочим интересния факт, че парализиращият ефект на прагматичния парадокс по никакъв начин не е ограничен до приматите или бозайниците по принцип. Дори организми със сравнително рудиментарен мозък и нервна система са също толкова уязвими на ефектите на парадокса. Това внушава, че тук е включен някакъв фундаментален закон на съществуването.

1 Същественото е, че животните, които преди това не са били научени да разграничават, не демонстрират този вид поведение в контекст, в който дискриминацията е невъзможна.


205 6.4.3.5

Да се върнем обаче на прагматиката на човешкото общуване. Да разгледаме накратко какви поведенчески ефекти вероятно ще се предизвикат от психологическите дилеми. В ч. 4.4.2 беше посочено, че във всяка комуникационна последователност размяната на съобщения стеснява броя възможни следващи ходове. В случая на психологическите дилеми сложността на модела е особено ограничаваща и прагматично са възможни много малко на брой реакции. Ето някои от тях. Изправен пред незащитимата абсурдност на ситуацията, човек вероятно ще заключи, че трябва да пренебрегва някакви жизненоважни насоки, които са или свойствени на ситуацията, или му се предлагат от значимите други. Последното допускане ще се засили от очевидния факт, че за другите ситуацията изглежда съвсем логична и непротиворечива. Това, че тези жизненоважни насоки могат преднамерено да се оттеглят от другите, ще е просто вариация на темата. Във всеки случай – и това е централният проблем – човекът ще е напълно завладян от нуждата да открие тези насоки, да придаде смисъл на ставащото във и около него и в крайна сметка ще е принуден да разшири търсенето на насоки и смисъл към найневероятните и несвързани явления. Това изместване от реалните проблеми става още по-правдоподобно, ако се помни, че същностната съставка на ситуацията с психологическа дилема е забраната човек да осъзнава включеното противоречие. От друга страна, човек може да избере онова, за което новобранците бързо установяват, че е най-добрата възможна реакция на озадачаваща логика – или нейната липса – в армейския живот: да се подчиняват на всяко и всички предписания с абсолютна буквалност и да се въздържат от всякаква демонстрация на независимо мислене. Така, вместо да се ангажира в безкрайно търсене на скрити значения, той ще отхвърли a priori възможността да има някакъв друг, освен най-буквалния, изкуствен аспект на човешките отношения или че едно съобщение трябва да има някакво по-голямо значение от друго. Както можем да си представим, такова поведение ще направи впечатление на наблюдателя като глупаво, защото неспособността да се разграничава между тривиалното и важното, правдоподобното и неправдоподобното е същността на глупостта. Третата възможна реакция е отдръпването от отношения с хората. Това може да се постигне чрез колкото е възможно по-голямо физическо изолиране на себе си и чрез блокиране на входящите ка-


206

нали на комуникация там, където изолацията в желаната степен не е възможна. По отношение на блокирането на входящите канали отново трябва да споменем явлението „перцептивна защита“, което беше описано накратко в ч. 3.2.3.4. Човек, защитаващ се по този начин, ще направи впечатление на наблюдателя като затворен, недостъпен, аутистичен. Практически същият резултат – бягство от ангажирането в психологически дилеми – е възможно да се постигне чрез хиперактивно поведение, което е толкова интензивно и продължително, че повечето постъпващи съобщения се давят в него. Тези три форми на поведение пред лицето на неустановимостта на действителни или обичайно очаквани психологически дилеми – както посочват авторите на теорията в първата си статия – подсказват клиничните картини на шизофренията, т. е. съответно на параноидната, хебефренната и (ступорната или ажитираната) кататонна подгрупа. Те уточняват (Bateson et al., 1956, p. 256): Тези три алтернативи не са единствените. Въпросът е, че човек не може да избира алтернативата, която ще му помогне да открие какво имат предвид хората, не може – без значителна помощ – да обсъжда съобщенията с другите. Без да е способно да направи това, човешкото същество прилича на всяка самокоригираща се система, която е загубила регулатора си: тя се спуска по спирала в безкрайни, но винаги системни изкривявания. Както вече на няколко пъти посочихме, шизофренната комуникация сама по себе си е парадоксална и следователно налага парадокс върху другите комуникатори, а това завършва порочния кръг. 6.4.4 Парадоксални предвиждания1 В началото на 40-те години на ХХ в. се появи един особено очарователен парадокс. Макар че произходът му сякаш е неизвестен, той бързо печели вниманието и оттогава е обект на третиране в различни статии, девет от които са публикувани в списание Mind2. Както ще видим, този парадокс е особено релевантен на нашето изследване, защото Откъси от тази част бяха публикувани за пръв път във Watzlawick, 1965. За обзор на някои от по-ранните статии и всеобхватно представяне на този парадокс вж. Nerlich, 1961. Вж. също Gardner, 1963, за отлично резюме, съдържащо повечето от различните версии, в които парадоксът е бил представян. 1 2


207

извлича силата и очарованието си от факта, че е мислим само като съществуващо взаимодействие между двама души. 6.4.4.1 От няколкото версии, в които е предавана същността на този парадокс, сме избрали следната: Директорът обявява на учениците си, че през следващата седмица ще има неочакван изпит, т. е. в някой ден от понеделник до петък. Учениците, които изглеждат необикновено интелигентна група, му посочват, че освен ако не наруши условията на собственото си съобщение и не възнамерява да даде неочакван изпит по някое време следващата седмица, не може да има такъв изпит. Те твърдят, че ако изпитът не се проведе до четвъртък вечерта, тогава той не може да се проведе неочаквано в петък, защото петък ще е единственият останал възможен ден. Ако обаче петък се изключи като възможен изпитен ден, четвъртъкът може да се изключи по същите причини. Очевидно в сряда вечерта ще има останали само два дни: четвъртък и петък. Петък, както вече беше показано, може да се изключи. Това оставя само четвъртък, така че изпитът, проведен в четвъртък, вече няма да е неочакван. По същата причина, разбира се, могат да се елиминират сряда, вторник и евентуално дори понеделник: не може да има неочакван изпит. Директорът вероятно мълчаливо изслушва техните „доказателства“ и след това, да речем в четвъртък, провежда изпита. От самия момент на обявяването той е планирал да го проведе в четвъртък. Те, от друга страна, сега са изправени пред напълно неочакван изпит – неочакван по същата причина, поради която са се убедили, че не може да е неочакван. В дадения пример вече не е особено трудно да се разграничат познатите характеристики на парадокса. От една страна, учениците са се ангажирали в уж строга логическа дедукция от предпоставките, определени от обявата на директора, и са заключили, че не може да има неочакван изпит през следващата седмица. Той, от друга страна, очевидно може да проведе изпита във всеки ден от седмицата, без ни най-малко да наруши условията на съобщението си. Найизненадващият аспект на този парадокс е фактът, че при по-близко

208


изследване ще се види, че изпитът може да се проведе дори в петък и пак да е неочакван. В действителност същността на историята е ситуацията, съществуваща в четвъртък вечер, докато включването на другите дни от седмицата служи само за да украси историята и вторично да усложни проблема. В четвъртък вечерта петък е единственият останал ден и това прави изпитът в петък напълно очакван. „Той трябва да е утре, ако изобщо ще има изпит; той не може да е утре, защото няма да е неочакван“ – така виждат нещата учениците. Е, точно този акт на заключаване, че изпитът е очакван и затова невъзможен, създава възможност директорът да проведе неочакван изпит в петък или – в интерес на истината – във всеки останал ден от седмицата, подчинявайки се напълно на условията в своето съобщение. Дори ако учениците осъзнаят, че заключението им, че не може да има неочакван изпит, е именно причината той да се проведе неочаквано, откритието им не им помага ни най-малко. То доказва единствено, че ако в четвъртък вечер те очакват изпит в петък, изключвайки по този начин възможността изпитът да се проведе, според собствените правила на директора, тогава той може да се даде неочаквано, което го прави напълно очакван, което го превръща в напълно неочакван, и т. н. до безкрай. Следователно той не може да се предвиди. Ето отново истинския парадокс: (1) съобщението съдържа предвиждане на езика на обектите („ще има изпит“); (2) съдържа предвиждане на метаезика, отричащо предвидимостта на (1), т. е. „(прогнозираният) изпит ще е непредвидим“; (3) двете прогнози се изключват взаимно; (4) директорът може успешно да попречи на учениците да излязат извън ситуацията, създадена от неговото съобщение, и да съберат допълнителна информация, която може да им помогне да открият датата на изпита. 6.4.4.2 Толкова за логическата структура на предвиждането на директора. Когато се разглеждат неговите прагматични последици, се оформят две изненадващи заключения. Първото е, че за да направи добра прогнозата, съдържаща се в съобщението му, директорът има нужда учениците му да стигнат до противното заключение (т. е. че така, както е обявен, изпитът е логически невъзможен), защото само


209

тогава съществува ситуация, в която прогнозата му за неочаквания изпит може да се потвърди. Това обаче е все едно да се каже, че дилемата може да възникне само благодарение на високата интелигентност на учениците. Ако не бяха толкова умни, много вероятно щяха да пропуснат фината сложност на проблема: вероятно щяха да очакват изпита като неочакван и така да доведат директора ad absurdum. Защото в момента, в който те – нелогично – се примирят с факта, че неочакваното трябва да се очаква, никакъв изпит по никое време между понеделник и петък няма да е неочакван за тях. Не ви ли се струва, че дефектната логика би направила схващането им пореалистично? Защото няма причина изпитът да не може да се проведе неочаквано във всеки ден от седмицата и само високо интелигентните ученици пропускат този неопровержим факт. В психотерапевтичната работа с интелигентни шизофреници човек отново и отново е изкушен да заключи, че те ще са много подобре, много „по-нормални“, ако можеха по някакъв начин да притъпят остротата на мисленето си и по този начин да облекчат парализиращия ефект, който то има върху техните действия. По собствен начин всички те изглеждат наследници на пещерния герой от „Записки от подземието“ на Достоевски, който обяснява (Dostoevsky, 1945, p. 132)1: Кълна ви се, господа, че да съзнаваш – това е болест – истинска, пълна болест. И по-късно (Dostoevsky, 1945, pp. 139–140): … инерцията ме смазваше. Нали прекият, законен, непосредствен плод на съзнанието, това е инерцията, тоест съзнателно да стоиш със скръстени ръце. Аз вече споменах за това по-горе. Повтарям, настойчиво повтарям: всички непосредствени хора и дейци затова са и дейни, защото са тъпи и ограничени. Как да се обясни това? Ето как: поради ограничеността си те вземат най-близките и второстепенни причини за първоначални, по такъв начин се убеждават поскоро и по-леко от другите, че са намерили неизменното основание за своето дело и се успокояват, а нали това е главното. Нали за да почнеш да действуваш, трябва пред1 Преводът е на Димитър Подвързачов и Дамян Тодоров. Ф. М. Достоевски, Събрани съчинения в 10 тома, том ІV, Произведения 1862–1896, С.: Народна култура, 1959 г. – Б. пр.


210

варително да бъдеш напълно успокоен и да не са останали вече никакви съмнения. Добре, а аз например как ще се успокоя? Де ми са първоначалните причини, на които ще се опра, де ми са основанията? Откъде да ги взема? Аз се упражнявам в мислене, а следователно у мен всяка първоначална причина веднага мъкне след себе си друга още попървоначална и така нататък до безкрайност. Такава именно е същината на всяко съзнание и мислене. Или да сравним „Хамлет“ (ІV/4): А ето аз – дали е скотска мудност, или привичка сто пъти да мисля при всяка стъпка (мислене, в което разумността е всъщност само четвърт, а другите три четвърти са страх) – не знам защо, но само мънкам: „трябва да се извърши туй!“, макар че имам способност, воля, средства, всичко нужно, да го извърша!1 Ако, както видяхме в ч. 6.4.3.5, психологическите дилеми детерминират поведение, което е сходно съответно на параноидната, хебефренната и кататонната подгрупа на шизофренията, изглежда, че парадоксалните предвиждания са свързани с поведение, внушаващо типичната инерция и абулия2 при простата шизофрения. 6.4.4.3 Второто заключение, което се налага, е може би още посмущаващо от тази привидна апология на немарливото мислене. Дилемата щеше да е еднакво невъзможна, ако учениците не бяха повярвали имплицитно на директора. Цялото им заключение се крепи или се сгромолясва заради допускането, че на директора може и трябва да се вярва. Всяко съмнение в неговата достоверност не би анулирало парадокса логически, но със сигурност щеше да го разПреводът е на Валери Петров; У. Шекспир (1975). „Хамлет“. С.: Народна култура. – Б. пр. 2 От гръцки – липса на воля, анормална липса на способност да се действа и да се вземат решения. – Б. пр. 1


211

реши прагматично. Ако на него не може да се вярва, тогава няма смисъл съобщенията му да се приемат насериозно и най-доброто, което учениците могат да направят при тези обстоятелства, е да очакват изпита в някакъв момент между понеделник и петък. (Това означава, че те приемат само тази част от съобщението, която е на нивото на съдържанието – езика за обекта, т. е. „Следващата седмица ще има изпит“, и пренебрегват метакомуникационния аспект, занимаващ се с неговата предвидимост.) Така стигаме до заключението, че не само логическото мислене, но и доверието правят човек уязвим на този тип парадокс.

212

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ „Вие със сигурност пишете хубаво“ (Вж. ч. 6.3 върху парадоксалните дефиниции)


213

214

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ 6.4.4.4

Може да ни се струва, че такъв парадокс се появява рядко – ако изобщо го прави – в реалния живот. Този аргумент обаче не може да се поддържа в областта на шизофренната комуникация. Човек, носещ диагностичния етикет „шизофреник“, може да се разглежда като играещ ролята както на учениците, така и на директора. Подобно на учениците той е хванат в дилемата на логиката и доверието, както беше очертана по-горе. Освен това до голяма степен е и в позицията на директора, защото като него той се ангажира в комуникиране на съобщения, които са неустановими. Нерлих (Nerlich, 1961, p. 513), очевидно без да осъзнава в каква степен заключителните му бележки в статията са приложими към нашата тема, добре обобщава това състояние на нещата: „Един от начините да не кажеш нищо е да си противоречиш. А ако успееш да си противоречиш, като казваш, че не казваш нищо, тогава в крайна сметка изобщо не си противоречиш. Можеш да изядеш тортата и освен това да си я запазиш.“ Ако, както беше постулирано в ч. 2.2.3 и 3.2, шизофреникът се опитва да не комуникира, тогава „решението“ на тази дилема е използването на неустановими съобщения, които казват за себе си, че не казват нищо. 6.4.4.5 Дори извън областта на строго шизофренните комуникации обаче, за парадоксалните предвиждания може да се установи, че нанасят своите поразии в човешките отношения. Например те се появяват винаги когато човек Р се радва на имплицитното доверие от друг – О, и заплашва да направи нещо на О, което ще го (Р) направи недостоверен. Следният пример може да илюстрира това взаимодействие. Семейна двойка търси психиатрична помощ заради прекомерната ревност на съпругата, която прави живота и на двамата непоносим. Оказва се, че съпругът е изключително ригиден моралист, който силно се гордее с аскетичния си стил на живот и с факта, че „Никога през целия си живот не съм дал на никого основания да не се доверява на думата ми“. Съпругата, която има много различен произход, е приела допълващата низходяща позиция с изключение на една област: тя не желае да се откаже от питието си преди вечеря – навик, който за пълен въздържател като него е отвратителен и е тема на безкрайни кавги практически от началото на брака им. Преди


215

около две години съпругът в пристъп на гняв Ј казал: „Ако не спреш с този твой порок, ще започна някой свой“, добавяйки, че ще има извънбрачни връзки с жени. Това не внесло никаква промяна в техния модел на отношения и няколко месеца по-късно съпругът решил да я остави да си пие питието преди вечеря в името на семейния мир. Точно в този момент нейната ревност се разпалила, а основанието за това било: „На него може да се има пълно доверие; следователно той изпълнява заплахата си и ми изневерява, т. е. не може да му се има доверие.“ Съпругът, от друга страна, е също толкова безсилно хванат в мрежата на своето парадоксално предвиждане, тъй като не може убедително да я увери, че заплахата му е била импулсивна и не бива да се приема насериозно. Те осъзнават, че са хванати в сътворен от самите тях капан, но не виждат изход от него. Структурата на заплахата на съпруга е идентична с тази на съобщението на директора. Според съпругата той казва: (1) На мен може да се има пълно доверие. (2) Сега ще те накажа, като стана ненадежден (неверен, изневеряващ, мамещ). (3) Следователно ще ти остана верен, като съм ненадежден, защото, ако сега не разруша твоето доверие в моята брачна вярност, вече няма да бъда надежден. От семантична гледна точка парадоксът възниква от двете различни значения на „заслужаващ доверие“. В (1) терминът се използва на метаезик, за да обозначи общото свойство на всички негови действия, обещания и нагласи. В (2) той се използва на езика на обектите и се отнася до брачна вярност. Същото важи за двете употреби на „очакван“ в съобщението на директора. Може да се очаква, че всички негови предвиждания ще се осъществят със сигурност. С други думи, очакваемостта е общото свойство, определящо класа на неговите прогнози. Следователно, ако очакваемостта на един член на този клас, т. е. една конкретна прогноза, се отрече, това е очакваемост от различен, т. е. по-нисък, логически тип, отколкото онази, която е свойство на класа, обозначавана със същия термин. От прагматична гледна точка съобщенията както на директора, така и на съпруга създават контекст, който е незащитим.

216

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ 6.4.4.6 Доверие: Дилемата на затворника

В човешките отношения всички прогнози по един или друг начин са свързани с понятието доверие. Ако Р връчи на О личен чек, въпросът чекът има ли покритие остава неизвестен на О по силата на информацията, която му е известна по това време. В този смисъл позициите на Р и на О са много различни. Р знае дали чекът му има покритие, или не; О може само да му се довери или да не му се довери1, защото няма да знае, докато не занесе чека в банката. В този момент неговото доверие или недоверие ще се замени със същата сигурност, която Р е имал от самото начало. В природата на човешкото общуване няма начин другият да се направи участник в информация или възприятия, които са налични изключително за единия. Другият в най-добрия случай може да вярва или да не вярва, но никога не може да знае. От друга страна, човешката дейност практически щеше да е парализирана, ако хората действаха само въз основа на информация или възприятия от първа ръка. Огромното мнозинство от всички решения се основава на някакво доверие. Следователно доверието е свързано с бъдещите резултати и по-конкретно с тяхната предвидимост. Досега се разглеждаха взаимодействия, в които единият има информация от първа ръка, а другият може само да се доверява или да не се доверява на комуникирането на тази информация. Директорът знае, че ще проведе изпит в четвъртък сутринта; съпругът знае, че не възнамерява да изневерява на жена си; човекът, който пише чека, (обикновено) знае дали той има покритие или не. Е, във всяко взаимодействие от типа на „Дилемата на затворника“ нито един от двамата няма информация от първа ръка. Те трябва да разчитат на взаимното си доверие, на несигурната оценка на собствената си достоверност в очите на другия и на опитите си да прогнозират процедурата за вземане на решения на другия, за която знаят, че силно зависи от собствените предвиждания. Тези прогнози, както ще покажем сега, неизменно стават парадоксални. Дилемата на затворника2 може да се представи чрез матрица като представената по-долу: 1 Доверието или недоверието на О, разбира се, ще е повлияно от миналия му опит – ако има такъв – с Р и резултатът от настоящия проблем ще влияе върху количеството доверие, което О ще изпитва при бъдещи случаи. За настоящите цели обаче можем да оставим това настрана. 2 Както вероятно си спомняте, Дилемата на затворника е игра с ненулев резултат. Следователно целта на всеки играч е собствената му абсолютна печалба незави-


a1 a2

217

b1 5, 5 8, –5

b2 –5, 8 –3, –3

в която двама играчи – А и В – имат по два алтернативни хода. С други думи, А може да избира или a1, или a2, а В може да избира или b1, или b2. И двамата осъзнават печалбите или загубите, дефинирани от матрицата. Така А знае, че ако избере а1, а В избере b1, всеки от тях ще спечели пет точки. Ако обаче В избере алтернатива b2, А ще загуби пет точки, а В ще спечели осем точки. В е изправен пред подобна ситуация спрямо А. Тяхната дилема е в това, че всеки не знае коя алтернатива ще избере другият, тъй като трябва да избират едновременно, но не могат да общуват за решението си. Обикновено се приема, че без значение дали играта се играе само веднъж, или сто пъти последователно, решение а 2, b2 е найбезопасното, макар че включва загуба от три точки и за двамата играчи1. По-разумно решение, разбира се, би било а1, b1, защото гарантира, че и двамата играчи ще спечелят пет точки. Това решение обаче може да се вземе само в условия на взаимно доверие. Защото, ако примерно играч А играе играта само от гледна точка на максимизирането на своите печалби и минимизирането на загубите си и ако играч А има достатъчно основания да вярва, че играч В му се доверява и следователно ще избере b1, играч А има всички основания да избере а2, тъй като съвместното решение а2, b1 носи на играч А максимална печалба. Ако обаче играч А мисли достатъчно ясно, не може да не предвиди, че В ще следва аналогична линия на разсъждения и следователно ще играе b2 вместо b1, особено ако В също мисли, че А му се доверява достатъчно и самият той има достатъчно доверие в А, че А ще играе а1. Следователно налага се песимистичното заключение, че съвместното решение а2, b2 със загуба и за двамата играчи е единственото възможно. Този резултат в никакъв случай не е теоретичен. Това е може би най-елегантната абстрактна репрезентация на проблем, на който отново и отново се натъкваме в брачната психотерапия. Съпрузи, чийто съвместен живот е изпълнен с безнадеждност и извличат минимално удовсимо от печалбата или загубата на другия. Така сътрудничеството не само не е изключено (както е в играта с нулев резултат), а може дори да е оптималната стратегия. Нито пък рандомизацията на ходовете (в случая на последователни игри) е автоматично желателната стратегия. 1 Вж. подробната дискусия в Rapoport, 1965, и в Schelling, 1960.

218


летворение от съвместните си преживявания, отдавна са известни на психиатрите. Традиционно обаче причината за тяхното нещастие се търси в допускана индивидуална патология на единия или двамата. Те могат да бъдат диагностицирани като депресивни, пасивно-агресивни, самонаказващи се, садомазохистични и т. н. Тези диагнози обаче очевидно не успяват да схванат взаимозависимата природа на тяхната дилема, която може да съществува съвсем отделно от личностната им структура и да се крие изключително в природата на отношенческата им „игра“. Сякаш казват: „Доверието ще ме направи уязвим, следователно трябва да играя безопасно“ и присъщата прогноза е: „Другият ще се възползва от мен.“ Това е точката, в която повечето съпрузи (или по същата логика страни) спират в оценката и дефиницията на взаимоотношението си. Тези, които са способни да мислят по-ясно обаче, не могат да спрат тук и именно в този момент парадоксът на Дилемата на затворника става най-очевиден. Решение а2, b2 се превръща в неразумно в момента, в който А осъзнае, че то е само по-малкото зло, но все пак е зло, и че В не може да не го разглежда по същия начин, т. е. като зло. В следователно трябва да има също толкова малко основания като А да желае този резултат – заключение, което е несъмнено достъпно за прогностичното мислене на А. След като и двамата – А и В, достигнат до това прозрение, тогава решение а2, b2 вече не е найразумното решение, а кооперативното решение а1, b1. С а1, b1 обаче започва отначало целият цикъл. Без значение как гледат на него, в момента, в който стигнат до заключение за „най-разумното“ решение, винаги възниква „по-най-разумно“ решение. Следователно дилемата е идентична с тази на учениците, за които изпитът е предвидим само когато е непредвидим. 6.5 ОБОБЩЕНИЕ

Парадоксът е логическо противоречие, следващо логични заключения от правилни предпоставки. От трите типа парадокс: логико-математически, семантичен и прагматичен, тук интерес представлява последният заради поведенческите си последствия. Прагматичните парадокси могат да се разграничат от простото противоречие особено по това, че изборът е решение на последното, но дори не е възможен при първите. Двата вида прагматични парадокси са парадоксални предписания (психологически дилеми) и парадоксални предвиждания.

Седма глава Парадоксът в психотерапията

7.1 ИЛЮЗИЯТА ЗА АЛТЕРНАТИВИТЕ

7.1.1 В The Wife of Bath’s Tale („Приказка за жената от Бат“) Чосър представя историята на един от рицарите на крал Артур, който „един ден, ентусиазирано яздейки към дома от лов със соколи“, се натъква на девойка на пътя и я изнасилва. Това престъпление, „протестите срещу което бяха толкова остри“, почти му коства живота, само че кралицата и нейните дами искат животът му да бъде пощаден, тъй като Артур оставя решението за съдбата на рицаря в ръцете на кралицата. Кралицата казва на рицаря, че иска да му подари живота, ако той може да намери отговора на въпроса: „Кое е нещото, което повечето жени желаят?“ Тя му дава година и един ден, за да се върне в замъка, изправен пред смъртното наказание като единствена алтернатива, и рицарят приема задачата. Както можете да си представите, годината минава, идва последният ден и рицарят пътува за замъка, а още не е открил отговора. Този път си изпробва късмета с възрастна жена („грозна като вещица, която само фантазията може да измисли“), която седи в една ливада и се обръща към него с твърде пророческите думи: „Рицарю, оттук не може да се мине.“ Узнавайки за неговото затруднение, тя му казва, че знае отговора и че ще му го разкрие, ако той се закълне, че „каквото и да поискам след това от теб, ще го сториш, ако е по силите ти“. Изправен отново пред избор между две алтернативи (обезглавяване или желанието на вещицата, каквото и да е то), той, разбира се, избира второто и научава тайната („Повечето жени искат да имат суверенитет, власт, да управляват съпрузите си и да доминират в любовта“). Този отговор задоволява напълно дамите в двора, но сега вещицата, изпълнила своята част от сделката, изисква рицарят да се ожени за нея. Идва


220

сватбената нощ и рицарят лежи напълно отчаян до нея, неспособен да преодолее погнусата си от грозотата £. Най-накрая вещицата отново му предлага две алтернативи, от които той може да избира: или да я приеме толкова грозна, колкото е и тя ще му бъде вярна и непретенциозна съпруга през целия си живот, или ще се превърне в млада и красива девойка, но никога няма да му е вярна. Рицарят дълго обмисля двете алтернативи и в крайна сметка не избира нито едната от тях, а отхвърля избора. Кулминацията на приказката се съдържа в един-единствен ред: „Не избирам нито едно от двете.“ В този момент вещицата не само се превръща в красива девойка, но и в най-вярната, покорна съпруга. За рицаря жената изглежда като невинна девойка, кралица, вещица и развратница, но властта Ј върху него остава една и съща под всички тези маски, докато той вече не се чувства принуден да избира и да бъде поставян в още по-затруднени положения, а в крайна сметка поставя под съмнение нуждата от самия избор1. The Wife of Bath’s Tale („Приказка за жената от Бат“) освен това е очарователно повествование за женската психология и като такова е получило изключително интересен анализ от Стейн (Stein, 1955–1956). В нашата концептуална рамка бихме казали, че докато този тип жена е способна да изправя мъжа пред дилеми чрез несекващата илюзия за алтернативи (и, разбира се, докато мъжът не успее да се откъсне от това), тя също не може да бъде свободна и остава хваната в илюзията за алтернативите, включващи грозота или промискуитет като единствените избори. 7.1.2 Терминът илюзия за алтернативи за пръв път е използван от Уиклънд и Джексън (Weakland & Jackson, 1958) в статия върху междуличностните обстоятелства на един шизофреничен епизод. Те наблюдават, че опитвайки се да вземат правилния избор между две алтернативи, пациентите с шизофрения се изправят пред типична дилема: те не могат – по силата на комуникационната ситуация – да вземат правилното решение, защото и двете алтернативи са неотлъчна част от психологическата дилема и следователно пациентът е „проклет, ако го направи, и проклет, ако не го направи“. В действителност няма алтернативи, от които „трябва“ да се избере „правилСравнете това с прочутата Дзен-коан (парадоксална медитация), предложена от тайландски дунган с бамбукова пръчка: „Ако наречеш това пръчка, утвърждаваш; ако го наречеш не-пръчка, отричаш. Отвъд утвърждаването и отричането как ще го наречеш?“ 1

Парадоксът в психотерапията

221

ната“: допускането, че изборът е възможен и трябва да се направи, е илюзия1. Да се осъзнае отсъствието на избор обаче е равнозначно на разпознаването не само на откритите предложени „алтернативи“, но и действителната природа на психологическата дилема. Както беше показано в ч. 6.4.3.1, блокирането на всяко бягство от ситуация на психологическа дилема и възникващата в резултат невъзможност тя да се погледне отвън са съществената съставка на психологическата дилема. Хората в тези ситуации са уловени в капана като обвиняемия, който е питан: „Спряхте ли да биете съпругата си?“ Тай трябва да отговори с „да“ или „не“, или е заплашен от обвинението в неуважение към съда, ако се опита да отхвърли и двете алтернативи като неприложими, защото никога не я е бил. Макар разпитващият в този случай да знае, че използва нечестен трик, това познание и намерение обикновено отсъстват в ситуациите в реалния живот. Парадоксалните комуникации, както вече отбелязахме, неизменно обвързват всички засегнати: Вещицата е в еднаква степен уловена от тях, колкото и Рицарят, съпругът от примера в ч. 6.4.4.5 – в същата степен като съпругата му и т. н. Общото между всички тези модели е, че не може да се генерира промяна отвътре и че всяка промяна може да дойде само от излизането извън модела. Сега ще изследваме проблема за успешната интервенция, за внасянето на промяна в такава система. 7.2 „ИГРАТА БЕЗ КРАЙ“

Нека започнем с един теоретичен пример. Представете си следното. Двама души решават да играят игра, състояща се от заместване на отрицанието с утвърждаване и обратното във всичко, което си казват един на друг. Така „да“ става „не“, „Не желая“ означава „Искам“ и т. н. Видно е, че това кодиране на съобщенията е семантична конвенция и е сходно на хилядите други конвенции, използвани от двама души, споделящи общ език. Не е незабавно видимо обаче, че след като тази игра започне, играчите не могат лесно да се върнат към „нормалния“ си начин на общуване. Придържайки се към правилото за преобръщане на значението, съобщението „Хайде да спрем играта“ означава „Хайде да продължим“. За да се спре играта, е нужно да се излезе извън нея и да се комуникира за играта. Такова 1 Това, разбира се, е основната разлика между психологическата дилема и простото противоречие (вж. ч. 6.4.3.4).

222


съобщение очевидно трябва да се конструира като метасъобщение, но каквито и определения да се изпробват за тази цел, самите те ще са обект на правилото на преобръщането на значението и следователно ще са безполезни. Съобщението „Хайде да спрем играта“ е неустановимо, защото (1) е смислено както на нивото на обекта (като част от играта), така и на метаравнище (като съобщение за играта); (2) двете значения си противоречат и (3) специфичната природа на играта не осигурява процедура, която би помогнала на играчите да решат кое значение е „вярното“. Тази неустановимост прави невъзможно за тях да спрат играта, след като тя е започнала. Такива ситуации наричаме игри без край. Възможно е да се твърди, че дилемата може да се избегне и играта да се прекрати по желание просто като се използва противоположното съобщение: „Хайде да продължим играта“. По-внимателното изследване обаче разкрива, че това не е вярно от строго логическа гледна точка. Както вече многократно наблюдавахме, никакво твърдение, направено в дадена рамка (тук играта на обръщане на значението), не може в същото време да е валидно утвърждаване на рамката. Дори ако съобщението „Хайде да продължим играта“ беше изказано от единия играч и по правилото на обръщането беше разбрано от другия като „Хайде да спрем да играем“, той пак ще е изправен пред неустановимо съобщение, стига да остане строго логически по отношение на него. Защото правилата на играта просто не позволяват метасъобщения, а съобщение, предлагащо край на играта, по необходимост е точно такова. По правилата на играта всяко съобщение е част от играта и никое съобщение не е освободено от това. Представихме този пример доста нашироко, защото е парадигматичен не само за такива драматични примери като описания в ч. 5.4.3, но и за безкрай дилеми на взаимоотношенията в реалния живот. Той подчертава важен аспект на типа системи, които сега изследваме: след като е постигнато първоначалното съгласие за преобръщане на значението, то вече не може да се променя от двамата играчи, защото, за да го променят, ще трябва да общуват, а именно комуникацията им е същността на играта. Това означава, че в такава система никаква промяна не може да се генерира отвътре. 7.2.1 Какво биха могли да направят играчите, за да предотвратят дилемата си? Възможностите са три.


223

(1) Играчите, очаквайки възможната нужда от комуникации за играта, след като тя е започнала, биха могли да се съгласят, че ще я играят на английски език, но ще използват френски за своите метакомуникации. Всяко твърдение на френски език, например предложение да спрат да играят, ще остава недвусмислено извън групата на съобщенията, които са обект на правилото за преобръщането на значението, т. е. извън самата игра. Това ще представлява съвършено ефективна процедура за вземане на решения за тази игра. В действителното човешко общуване обаче това би било неприложимо, тъй като не съществува метаезик, който да се използва само за комуникация за комуникацията. Всъщност поведението и, по-тясно казано, естественият език се използват за комуникация както на ниво обект, така и на метаезиково равнище и това води до някои от проблемите, които описваме (ч. 1.5). (2) Играчите биха могли да се съгласят предварително за времевите граници, след които ще се върнат към нормалния си начин на общуване. Струва си да се отбележи, че това решение, макар и непрактично в действителната човешка комуникация, включва прибягване до външен фактор – времето, – който не е уловен в тяхната игра. (3) Това води до третата възможност, която, изглежда, е единствената по принцип ефективна процедура и има допълнителното предимство, че до нея може да се прибягва, след като играта е започнала: играчите могат да представят дилемата си на трети човек, с когото и двамата са запазили нормалния си начин на общуване, и да го помолят той да нареди играта да приключи. Терапевтичното качество на интервенцията на посредника може да се изясни чрез сравняване с друг пример на игра без край, в която – по силата на природата на ситуацията – не съществува посредник, до чиято интервенция да се прибягва. Конституцията на въображаема страна гарантира правото на неограничен парламентарен дебат. Скоро става ясно, че това правило е непрактично, защото всяка партия може да предотврати постигането на което и да било решение, като просто се ангажира в безкрайни речи. Очевидно е необходима поправка на конституцията, но приемането на самата поправка е обект на същото право на неограничен дебат, което би трябвало да се промени, и следователно може да се отложи до безкрай чрез неограничен дебат. Управленската машина на тази страна е непрекъснато парализирана и неспособна да въведе промяна в собствените си правила, защото е уловена в игра без край.


224

В този случай очевидно не съществува посредник, който може да излезе извън правилата на играта, включени в конституцията. Единствената промяна, която би могла да се въведе, е насилническа – революция, чрез която една партия печели властта и налага нова конституция. Еквивалентът на такава насилническа промяна в областта на взаимоотношенията между хора, уловени в игра без край, ще е раздялата, самоубийството или убийството. Както видяхме в пета глава, един по-малко насилнически вариант на тази тема е „убийството“ на въображаемия син от Джордж, което разрушава старите правила на брачната им игра с Марта. 7.2.2 Според нас тази трета възможност (на външна намеса) е парадигма на психотерапевтична интервенция. С други думи, терапевтът като аутсайдер е способен да осигури онова, което самата система не може да генерира: промяна в собствените си правила. Например в примера, представен в ч. 6.4.4.5, двойка е уловена в игра без край, чието основно правило е определено от претенцията на съпруга за абсолютно заслужаване на доверие и абсолютно приемане на това самоопределение от съпругата. В тази отношенческа игра възниква необратим парадокс в момента, в който съпругът обещава да е ненадежден (да изневерява). Необратимостта на ситуацията се крие във факта, че като всяка друга игра без край и тази е управлявана от правила, но няма метаправила за промяна на правилата. Човек би могъл да каже, че същността на психотерапевтичната интервенция в такъв случай се състои от формиране на нова, разширена система (съпруга, съпруг, терапевт), в която не само е възможно да се погледне старата система (брачната двойка) отвън, но и терапевтът да използва силата на парадокса за подобрение. Терапевтът може да наложи на тази нова отношенческа игра такива правила, които са подходящи за терапевтичните му цели1. Същевременно нашият опит и на много други, работещи в областта, показва, че успешната терапевтична интервенция е обект на важен времеви фактор. В природата на човешките отношения сякаш е заложено терапевтът да разполага с доста ограничен период на благосклонно отношение, в който да постигне целта си. Относително скоро самата нова система се консолидира до степен, в която терапевтът е почти безизходно уловен в нея и от този момент нататък е много по-малко способен да предизвиква промяна, отколкото в началото на терапията. Това е особено вярно за семействата с шизофренно болен; тяхната способност да „абсорбират“ всичко, заплашващо ригидната им стабилност (без значение хаотичните прояви на повърхността), е наистина впечатляваща. В типичния случай – и съвсем подходящо – терапевтът се консултира с друг колега винаги когато чувства, че е бил уловен в играта с паци1


225

7.3 ПРЕДПИСВАНЕ НА СИМПТОМА

7.3.1 Следователно терапевтичната комуникация по необходимост трябва да надскача такива препоръки, които обикновено, но неефективно се дават от самите действащи лица, както и от техните приятели и роднини. Предписания като „Бъдете мили един с друг“, „Не се забърквайте с полицията“ и други подобни едва ли могат да се квалифицират като терапевтични, макар наивно да определят желаната промяна. Тези съобщения се основават на допускането, че „с малко воля“ нещата могат да се променят и че следователно от замесения човек (или хората) зависи да избере между здравето и нещастието. Въпреки това подобно допускане е просто илюзия за алтернативи, поне доколкото пациентът може винаги да я отхвърли с неопровержимото: „Нищо не мога да направя“. Bona fide1 пациентите – под което имаме предвид просто хората, които не симулират преднамерено – обикновено са се опитвали и са се проваляли във всякакви опити за самодисциплина и упражняване на силата на волята много преди да разкрият дистреса си пред другите и да им се каже „да се вземат в ръце“. В природата на симптома е, че той е нещо нежелано и следователно автономно. Това обаче е просто друг начин да се каже, че симптомът е къс спонтанно поведение, толкова спонтанно всъщност, че дори самият пациент го преживява като нещо неконтролируемо. Именно флуктуациите между спонтанност и принуда правят симптома парадоксален както в преживяванията на пациента, така и във въздействието му върху другите. Ако един човек иска да влияе върху поведението на друг, по същество има два начина да го направи. Първият се състои в опити да накара другия да се държи различно. Този подход, както току-що видяхме, се проваля със симптомите, защото пациентът няма преднамерен контрол върху поведението си. Другият подход (чиито примери са дадени в ч. 7.5) се състои в принуждаването му да се държи така, както го прави в момента. В светлината на предходното това е равнозначно на парадокса „Бъди спонтанен!“. Ако някой е помолен да се ангажира в конкретен вид поведение, което се разглежда като спонтанно, тогава той вече не може да бъде спонтанен, ента или пациентите си. Единствено чрез консултиране с друг колега той е способен да излезе извън рамката, в която е уловен. 1 От латински – искрени, автентични. – Б. пр.


226

защото изискването прави спонтанността невъзможна1. По същата логика, ако инструктира пациента да изпълнява симптома си, терапевтът изисква спонтанно поведение и чрез това парадоксално предписание му налага поведенческа промяна. Симптоматичното поведение вече не е спонтанно: чрез подчиняването на предписанието на терапевта пациентът е излязъл извън рамката на симптоматичната си игра без край, която до този момент не е имала метаправила за промяната на собствените си правила. Нещо, направено, „защото нищо не мога да направя“, и същото поведение, в което човекът се е ангажирал, „защото терапевтът ми нареди да го направя“, не биха могли да бъдат по-различни. 7.3.2 Техниката на предписване на симптома (като психологическа парадоксална техника за отстраняването му), изглежда, рязко контрастира с онези принципи на психоаналитично ориентираната психотерапия, които забраняват директна намеса в симптомите. През последните години обаче се натрупват съществени доказателства в подкрепа на предположението, че ако се отстрани само симптомът, няма да последват никакви страшни последствия – в зависимост, разбира се, от това, как се подхожда към симптоматичното поведение2. Макар да не може да има съмнение, че например пациент с анорексия, който се храни насила, може да стане депресивен и суициден, това не е типът терапевтична интервенция, която описваме тук. Нещо повече: трябва да се има предвид, че нечии очаквания за резултата от интервенцията зависят от философията на терапията му. Така наречените поведенчески терапевти (Уолпе, Айзенк, Лазаръс и други) например прилагат теорията за ученето, а не психоаналитичната теория към емоционалните разстройства и следователно не се притесняват особено за възможните лоши ефекти от лечението само на симптома. Тяхното твърдение, че отстраняването на симпНеизбежният ефект от този вид комуникация лесно може да се провери. Ако Р отбележи пред О: „Начинът, по който седиш на стола, изглежда напълно отпуснат“, и продължи да гледа О, той дори не е предписал, а просто е описал поведението на О, но въпреки това О вероятно незабавно ще се почувства неловко и неудобно и ще промени описаната поза, за да си възвърне чувството на комфорт и релаксация. Съществува и баснята за хлебарката, която попитала стоножката как успява да движи стоте си крака с такава елегантна лекота и съвършена координация. От този момент нататък стоножката била неспособна да върви. 2 Един от начините, по които не бива да се подхожда към симптоматичното поведение, е да се внесе промяна само в единия човек, включен в близкото взаимоотношение (вж. ч. 7.3.3). 1


227

тома не създава нови и по-лоши симптоми и че техните пациенти не стават суицидни, вече трябва да се приема сериозно. По същия начин, ако пациентът е инструктиран да изпълнява симптома си и в процеса открие, че може да се отърве от него, по наше мнение това е практически равнозначно на резултата от „прозрението“ в класическата психоанализа, независимо че като че ли не се постига никакъв инсайт. Дори в реалния живот обаче вечно присъстващият феномен на промяната рядко се придружава от „прозрение“: по-често човек се променя и не знае защо. Дори бихме предложили идеята, че от комуникационна гледна точка вероятно най-традиционните форми на психотерапия са много по-ориентирани към симптома, отколкото изглежда на повърхността. Терапевтът, който последователно и преднамерено пренебрегва оплакванията на пациента от симптома, сигнализира – по повече или по-малко открит начин, – че засега е добре да има симптома, а всичко, което има значение, е „зад“ него. Тази либерална нагласа спрямо симптома вероятно получава твърде малко внимание като лечебен фактор. 7.3.3 Има обаче един важен въпрос, който нашата системнориентирана интеракционна перспектива към психопатологията ни принуждава да подемем с поведенческите терапевти и който в по-широк смисъл подкрепя психодинамичните протести срещу облекчаването просто на симптома. Макар да сме убедени в ефективността на поведенческата (снемаща обуславянето) терапия, доколкото се отнася до пациента като монада, пропускаме – както в теорията, така и в публикуваните анамнези – всякакво споменаване на интеракционния ефект на често много драстичното подобрение на пациента. Нашият опит (ч. 4.4.4, 4.4.4.3) показва, че такава промяна по-често се придружава от появата на нов проблем или утежняване на съществуващото състояние у друг член на семейството. От литературата върху поведенческата терапия човек остава с впечатлението, че терапевтът (интересуващ се, както често става, само от пациента си) не би видял взаимната връзка между тези две явления и – ако му се обърне внимание – ще отчете новия проблем отново в монадна изолация. 7.3.4 Техниката на предписване на симптома вероятно отдавна е била използвана от надарените с интуиция психиатри. Доколкото зна-

228


ем, тя е въведена в литературата от Дънлап (Dunlap, 1928, 1930) през 1928 г. в пасаж върху отрицателната сугестия. Макар да го описва накратко, методът му се състои в информиране на пациента, че той (пациентът) не може да направи нещо, за да бъде мотивиран. Франкъл (Frankl, 1957, 1960) нарича тази интервенция „парадоксално намерение“, но не представя обосновка за нейната ефективност. В психотерапията на шизофренията същата техника е важна тактика в директния анализ на Роузън (Rosen, 1953). Той я нарича reductio ad absurdum1 или „изиграване наново на психозата“; детайлно описание на тази техника може да се открие във всестранната оценка на Шефлен (Scheflen, 1961). Терминът „предписване на симптом“ за пръв път е въведен в работата върху проекта на Бейтсън Family Therapy in Schizophrenia („Семейна терапия при шизофрения“). Тази група експлицитно изяснява парадоксалната, характерна за психологическите дилеми природа на техниката. Например Хейли (Haley, 1963, pp. 20–59) е показал, че този тип парадоксални предписания играят съществена роля практически във всички техники за предизвикване на транс, и дава много примери за използването им в хипнотерапията както от наблюденията си върху техниката на Милтън Ериксън, така и от собствените си преживявания с нея. Джаксън е писал за приложението на този метод най-вече при параноидни пациенти (Jackson, 1962, 1963; Jackson & Watzlawick, 1963) и работата му ще бъде описана с по-големи детайли по-нататък в тази глава. В по-рано публикувана статия Джаксън и Уиклънд (Jackson & Weakland, 1961) обсъждат такива техники в семейната терапия. 7.4 ТЕРАПЕВТИЧНИ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ДИЛЕМИ

Предписването на симптома е само една форма от многото различни парадоксални интервенции, които могат да се обединят под термина терапевтични психологически дилеми. Те на свой ред, разбира се, са само един клас терапевтични комуникации и съществуват много други подходи, които традиционно са били използвани в психотерапията. Ако в тази глава се концентрираме върху парадоксалните комуникации като лечебни фактори, това е, защото от комуникационна гледна точка те са най-сложните и мощни интервенции, които са ни известни и защото е трудно да си представим, че 1 От латински – логическо доказване на твърдение чрез демонстрирането, че неговото отрицание води до противоречие; опровержение чрез показване, че последствията от някакво твърдение са абсурдни. – Б. пр.


229

симптоматичните психологически дилеми могат да се раздробят на нещо друго от контрапсихологически дилеми или игри без край, прекратявани с нещо по-малко сложно от контраиграта (Watts, 1961). Similia similubis curantur, или, с други думи, това, което подлудява хората, в крайна сметка трябва да е полезно за връщането на нормалността им. Това не отрича огромното значение на човешкото отношение на терапевта към неговите пациенти или че непоколебимостта, разбирането, искреността, топлотата и състраданието нямат място в този контекст, нито пък внушава, че единствено сценариите, игрите и тактиките имат значение. Психотерапията щеше да е немислима без тези качества на терапевта и в следващите примери ще стане ясно, че по-традиционни техники на обяснение и разбиране често работят ръка за ръка с парадоксалните интервенции. Ние обаче издигаме идеята, че само тези качества не са достатъчни за справяне с парадоксалните сложности на разстроеното взаимодействие. Структурно, терапевтичната психологическа дилема е огледален образ на патогенната (срв. ч. 6.4.3.1). (1) Тя предполага интензивно взаимоотношение, в този случай психотерапевтична ситуация, която има висока стойност за оцеляването и големи очаквания за пациента. (2) В този контекст се дава предписание, което е така структурирано, че (а) подкрепя поведението, което пациентът очаква да се промени, (б) внушава, че това подкрепление е средството на промяната, и (в) така създава парадокс, защото на пациента се казва да се промени, като остава непроменен. Той е поставен в незащитима ситуация по отношение на своята патология. Ако се подчини, той вече „не може да не направи нищо“ – той „го“ прави, а това, както се опитахме да покажем, „го“ прави възможно, което е и целта на терапията. Ако се съпротивлява на предписанието, може да го направи само като не се държи симптоматично, което е целта на терапията. Ако в патогенната психологическа дилема пациентът е „проклет, ако го направи, и проклет, ако не го направи“, в терапевтичната психологическа дилема той е „променен, ако го направи, и променен, ако не го направи“. (3) Терапевтичната ситуация пречи на пациента да се оттегли или по друг начин да разреши парадокса, като го коментира 1. Следователно, макар че предписанието е логически абсурдно, то е

1 Това може да не изглежда много убедително, но в действителност е изключителна рядкост да се открие пациент, който няма да приеме и най-абсурдните предписания (например „Искам да увеличите болката си“), без особени съмнения.

230


прагматична реалност: пациентът не може да не му реагира, нито пък може да реагира по обичайния си, симптоматичен начин. Следните примери целят да покажат как терапевтичната психологическа дилема винаги принуждава пациента да излезе от рамката, поставена от неговата дилема. Това е стъпката, която той не може да направи самостоятелно, но която става възможна, когато първоначалната система се разшири – или от индивида, или от неговия симптом, или от двама или повече хора и тяхната игра без край (но най-често комбинация от двете) – в по-голяма система, която сега включва аутсайдер-експерт. Това не само създава възможност всеки засегнат да погледне на старата система отвън, но и позволява въвеждането на метаправила, които старата система е била неспособна да генерира отвътре. Толкова за теоретичните аспекти на терапевтичните психологически дилеми. Тяхното практическо приложение е много потруден за разрешаване проблем. Може би тук е достатъчно да кажем, че изборът на подходящо парадоксално предписание е изключително труден и че ако остане и най-малката вратичка, пациентът обикновено няма особени трудности да я открие и така да избяга от уж незащитимата ситуация, планирана от терапевта. 7.5 ПРИМЕРИ НА ТЕРАПЕВТИЧНИ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ДИЛЕМИ

Следващата колекция от примери няма претенцията да е особено представителна, нито по-илюстративна от тези, които могат да се открият цитирани в ч. 7.3.4. Те обаче би трябвало да покажат някои от възможните приложения на терапевтичната техника, извличайки примери от индивидуална и съвместна терапия и включващи различни диагностични категории. Пример 1: При обсъждането на теорията за психологическата дилема вече беше подсказано, че параноидният пациент често ще разширява търсенето на значение към абсолютно периферни и несвързани явления, тъй като коректното възприятие и коментирането на централния въпрос (парадокса) са били направени невъзможни за него. Всъщност особено впечатляващото в параноидното поведение е крайната подозрителност, съчетана с практическа неспособност тези подозрения да се подложат на проверка, която по един или друг начин би ги разрешила. Така, макар че изглежда надменен и всезнаещ, пациентът страда от огромни празноти в опита и вечно присъстващото предписание срещу коректното възприятие има двоен ефект:


231

то му пречи да запълни празнотите с подходящата информация и засилва подозренията му. Основавайки се на концепцията за парадоксалната комуникация, Джаксън (Jackson, 1963; Jackson & Watzlawick, 1963) описва конкретна техника за взаимодействие с параноидни пациенти, наречена просто учене на пациента да бъде по-подозрителен. Два от цитираните примери са: (а) Пациент изразява страха си, че някой е инсталирал скрит микрофон в кабинета на терапевта. Вместо да се опитва да интерпретира това подозрение, терапевтът става „подходящо“ загрижен и поставя пациента в терапевтична психологическа дилема, като предлага двамата внимателно да претърсят кабинета, преди да продължат със сесията. Това оставя пациента с илюзията за алтернативи: би могъл да приеме търсенето или да отхвърли параноидната идея. Той избира първата алтернатива и докато обискът прилежно тече, пациентът става все по-несигурен и засрамен от подозрението си. Терапевтът обаче не оставя нещата, докато всяко кътче и пролука от кабинета не са изследвани внимателно. Пациентът след това се впуска в смислено описание на брака си и се оказва, че в тази област той има основания да бъде подозрителен. Същевременно чрез фокусиране върху подозрение, което не е свързано с реалния проблем, той се възпрепятства от правенето на нещо полезно за загрижеността и съмненията си. Ако, от друга страна, пациентът беше отхвърлил предложението на терапевта да претърсят кабинета, щеше сам имплицитно да дисквалифицира подозрението си или да го етикетира като идея, която не си струва да се приема насериозно. И в двата случая терапевтичната функция на съмнението може да се измести към подходящия контекст. (б) Клинична демонстрация пред стажанти по психиатрия трябва да покаже техники за установяване на терапевтична връзка със затворени в себе си пациенти с шизофрения. Един от пациентите е висок, брадат млад мъж, който смята, че е Бог и се държи настрана от другите пациенти и персонала. При влизане в лекционната зала, той преднамерено поставя стола си на шест метра от терапевта и пренебрегва всички въпроси или коментари. Терапевтът след това му казва, че идеята да си Бог е опасна, защото пациентът лесно може да бъде приспан от нея във фалшиво чувство на всезнание и всемогъщество и следователно няма да е нащрек, за да проверява непрекъснато какво става около него. Той дава ясно да се разбере, че ако пациентът иска да поеме този риск, това ще е изключително само негов проблем и ако желае да се отнасят с него като с Бог, терапевтът ще го приеме. По време на това структуриране на психоло-

232


гическата дилема пациентът става все по-нервен и същевременно заинтересуван от ставащото. Интервюиращият след това изважда ключа от отделението от джоба си, коленичи пред пациента и му го предлага, казвайки, че тъй като пациентът е Бог, няма нужда от ключ, но ако беше Бог, щеше да заслужава ключа в по-голяма степен от лекаря. В момента, в който интервюиращият се връща при бюрото си, пациентът грабва стола си и го дърпа на 60 см от интервюиращия. Навеждайки се напред, той настойчиво казва с искрена загриженост: „Човече, един от нас двамата със сигурност е луд.“ Пример 2: Не само психоаналитичните, но, по-общо казано, повечето психотерапевтични контекстове са богати на имплицитни психологически дилеми. Парадоксалната природа на психоанализата се осъзнава от един от най-ранните сътрудници на Фройд – Ханс Захс, на когото се приписват думите, че анализата се прекратява, когато пациентът осъзнае, че тя може да продължи вечно – твърдение, което странно напомня дзен-принципа, че просветлението идва, когато ученикът осъзнае, че няма тайна, няма окончателен отговор и следователно няма смисъл да продължи да задава въпроси. За подробно обсъждане на тази тема читателят може да прегледа Джексън и Хейли (Jackson & Haley, 1963), чието изследване ще обобщим тук накратко. Традиционно се приема, че в ситуация на пренос пациентът „регресира“ до по-ранни, „неподходящи“ модели на поведение. Джексън и Хейли отново приемат обратния подход и си задават въпроса: „Какво би било подходящото поведение в психоаналитичната ситуация?“ Според това становище изглежда, че единствената зряла реакция на целия ритуал на кушетката, свободните асоциации, наложената спонтанност, таксите, строгия времеви график и т. н. би било да се отхвърли цялата ситуация. Пациентът, който има нужда от помощ обаче, не може да направи точно това. Сцената е подготвена за един много своеобразен комуникационен контекст. Някои от най-очебийните парадокси, включени в него, са следните: (а) Пациентът очаква аналитикът да е експерт, който, разбира се, ще му каже какво да прави. Аналитикът реагира, като прехвърля отговорността на пациента и той е отговорен за хода на лечението, изисквайки спонтанност в същото време, докато той определя правила, които напълно ограничават поведението на пациента. Пациентът фактически получава предписанието: „Бъди спонтанен!“ (б) Без значение какво прави в тази ситуация, пациентът ще се изправи пред парадоксална реакция. Ако посочи, че не се подобрява, му се казва, че това се дължи на съпротивата му, но е добре, за-


233

щото дава по-добра възможност да се разбере неговият проблем. Ако каже, че според него се подобрява, му се казва, че отново се съпротивлява на лечението, като се опитва да избяга в здравето, преди реалният му проблем да е бил анализиран. (в) Пациентът е в ситуация, в която не може да се държи по зрял начин, но въпреки това, когато не го прави, аналитикът интерпретира детинското му поведение като остатък от детството и следователно като неподходящо. (г) Допълнителен парадокс се крие в самия лукав въпрос, дали аналитичното взаимоотношение е принудително или доброволно. От една страна, на пациента непрекъснато се казва, че отношението му с аналитика е доброволно и следователно симетрично. Въпреки това, ако закъснее, пропусне сесия или по друг начин наруши някое от правилата, става очевидно, че взаимоотношението е принудително, взаимодопълващо, като аналитикът е в горната позиция. (д) По-горната позиция на аналитика става особено очевидна винаги когато се повдигне въпросът за безсъзнателното. Ако пациентът отхвърли интерпретацията, аналитикът винаги може да обясни, че посочва нещо, което пациентът по дефиниция трябва да не осъзнава, защото е безсъзнателно. Ако, от друга страна, пациентът се опита да твърди, че нещо е безсъзнателно, аналитикът може да отхвърли това, като каже, че ако беше безсъзнателно, пациентът нямаше да може да говори за него1. От горното е видно, че независимо какво друго аналитикът прави, за да предизвика промяна, самата ситуация е практически сложна психологическа дилема, в която пациентът е „променен, ако е, и променен, ако не е“. Ще видите и че това е вярно не само за строго психоаналитичната терапевтична ситуация, но и за психотерапията в по-широк смисъл. Пример 3: Лекарите би трябвало да лекуват. От интеракционна гледна точка това ги поставя в много любопитна ситуация: те заемат взаимодопълващата горна позиция в отношението лекар–пациент, стига лечението им да е успешно. От друга страна, когато усилията им се провалят, позициите се обръщат: природата на отношението лекар–пациент тогава се доминира от нестабилността на състоянието на пациента и лекарят се оказва в долната позиция. В този случай той вероятно ще бъде изправен пред психологическа дилема от онези пациенти, които често по много неразбираеми причини не могат да приемат промяната за добро или за които е по-важно да са в гор1 Да се посочват тези междуличностни последствия не означава да се отрича съществуването на безсъзнателното, нито ползата от това понятие (срв. ч. 1.6.2).

234


ната позиция във всяко взаимоотношение, включително с лекаря, независимо от болката и дискомфорта, които това може да им причини. Във всеки случай тези пациенти сякаш комуникират чрез симптомите си: „Помогни ми, но аз няма да ти позволя.“ Такава пациентка – жена на средна възраст – беше насочена към психиатър заради упорито, изваждащо я от строя главоболие. Болките започнали малко след като претърпяла нараняване на тила в пътно-транспортно произшествие. Тази травма отминала без усложнения и изчерпателните медицински изследвания не успели да разкрият нещо, което би могло да обясни главоболието Ј. На пациентката било заплатено адекватно от застрахователната компания и не я очаквало съдебно дело или искове за допълнителни компенсации. Преди насочването Ј към психиатър била изследвана и лекувана от няколко специалисти в голяма клиника. В хода на тези консултации жената натрупала внушително досие и се превърнала в източник на значителна професионална фрустрация за лекуващите я лекари. При изучаването на нейния случай психиатърът осъзна, че с историята £ на медицински „провали“ всяко внушение, че психотерапията би могла да помогне, ще обрече такова лечение от самото начало. Затова в началото той я информира, че от резултатите от всички предишни изследвания и предвид факта, че никаква терапия не Ј е донесла и наймалкото подобрение, не може да има съмнения, че състоянието Ј е необратимо. В резултат на този печален факт единственото нещо, което той би могъл да направи за нея, е да Ј помогне да се научи как да живее с болката. Пациентката изглеждаше по-гневна, отколкото разстроена от обяснението и доста акцентирано попита дали това е всичко, което психиатрията може да предложи. Психиатърът контрира това с размахване на обемистия Ј медицински картон във въздуха и повтори, че пред лицето на доказателствата просто няма надежда за никакво подобрение и че тя трябва да се научи да се примирява с този факт. Когато пациентката се върна за второто си интервю, обяви, че междувременно е страдала много по-малко от главоболието си. Чувайки това, психиатърът демонстрира голяма загриженост: той се разкритикува, че не я е предупредил предварително за възможността за такова временно, но чисто субективно намаляване на болката, и изрази страха си, че болката сега неизбежно ще се върне със старата си интензивност и тя ще е още понещастна, защото е вложила нереалистични надежди в просто временното отслабване на възприятията си за болка. Отново извади картона Ј, посочи всеобхватността му и повтори, че колкото по-рано изостави всяка надежда за подобрение, толкова по-скоро ще се научи да живее със заболяването си. От този момент нататък психотерапията прие дос-


235

та бурен обрат, като психиатърът ставаше все по-скептичен за ползата Ј от него, защото тя не желае да приеме „необратимостта на състоянието си“, а пациентката гневно и нетърпеливо твърдеше, че непрекъснато се подобрява. Големи части от времето в сесиите между тези рундове на играта обаче можеха да се използват за изследване на други съществени аспекти на междуличностните отношения на тази жена и в крайна сметка тя прекрати терапията – с голямо подобрение – по собствено желание, очевидно осъзнала, че играта Ј с психиатъра би могла да продължи вечно. Пример 4: Случаи на психогенна болка като цитирания по-горе обикновено са особено податливи на кратка психотерапия, основана на парадоксалната комуникация. Налагането на терапевтичен психологически парадокс често може да започне още от първия контакт, често дори при телефонното обаждане на нов пациент за насрочване на час. Ако терапевтът е достатъчно сигурен за психогенността на оплакването (както например е при предварително обсъждане с насочващия пациента лекар), може да предупреди обаждащия се, че нерядко хората чувстват забележимо подобрение, преди да се появят за първото си интервю, но то е абсолютно временно, и че не бива да влагат особени надежди в него. Ако пациентът не почувства никакво подобрение по времето, когато дойде за първата си сесия, няма нищо лошо и пациентът ще оцени загрижеността и предвидливостта на терапевта. Ако обаче наистина се почувства по-добре, е подготвена сцената за по-нататъшно структуриране на терапевтичната психологическа дилема. Следващата стъпка, която трябва да се предприеме, може да е обяснението, че психотерапията не е в състояние да облекчи болката, но самият пациент обикновено е способен да „я измести във времето“ и да „наблюдава като през телескоп интензивността Ј“. Например пациентът е помолен да определи двучасов период всеки ден, през който за него ще е най-малко неудобно да чувства по-силна болка. След това му се казва да засили болката си през тези два часа, като мълчаливата импликация е, че ще се чувства по-добре през останалата част от деня. Необикновеното тук е, че пациентите обикновено успяват да се почувстват по-зле през избраното време, както им е предложено, и преминавайки през това преживяване, неизменно осъзнават, че по някакъв начин имат контрол върху болката си. Терапевтът, разбира се, никога не предлага те да се опитват да се почувстват по-добре, а поддържа същата скептична нагласа към подобрението, както беше обяснено в пример 3. За многобройни допълнителни примери на тази парадоксална тех-

236


ника, включващи безсъние, нощно напикаване, тикове и различни други състояния, вж. Haley, 1963, pp. 41–59. Пример 5: Млада студентка в колеж е застрашена от провал, защото не може да стане от леглото навреме, за да присъства на лекциите от 8 ч. Без значение как е опитвала, тя установявала, че е невъзможно да отиде на лекции преди 10 ч. Терапевтът £ съобщава, че за този проблем може да се погрижат по доста прост, макар и неприятен начин и че е сигурен, че тя няма да сътрудничи. Това подтиква момичето (което наистина е притеснено за непосредственото си бъдеще и е развило значително доверие в терапевта в предишните сесии) да обещае, че ще се подчини на всичко, което той му каже да прави. На студентката след това е наредено да навие будилника си за 7 ч. На следващата сутрин, когато будилникът зазвъни, тя ще се окаже пред две алтернативи: или да стане, да закуси и да отиде на лекции в 8 ч, при което няма да има нужда да правят нищо допълнително по въпроса, или да остане в леглото както обикновено. Във втория случай обаче не Ј се разрешава да стане порано от 10 ч, както имала навика да прави, а ще трябва отново да навие будилника за единадесет часа и да остане в леглото до това време на следващата и по-следващата сутрин, докато той не зазвъни. През тези две сутрини не Ј се разрешава да чете, да пише, да слуша радио или да прави нещо друго, освен да спи или просто да лежи в леглото. След 11 ч може да прави каквото желае. Вечерта на втория ден тя трябва да навие будилника отново за 7 ч и ако отново не може да стане, когато той зазвъни, ще трябва пак да остане в леглото до 11 ч на следващата и по-следващата сутрин и т. н. Найнакрая психиатърът завършва психологическата дилема, като я информира, че ако не отговори на условията на това споразумение, което доброволно приема, той вече няма да Ј е от полза като неин терапевт и следователно ще трябва да прекратят терапията. Момичето с удоволствие приема тези видимо приятни инструкции. Когато се връща за следващата си сесия след три дни, споделя, че – както винаги – не е успяла да стане навреме първата сутрин, че е останала в леглото до 11 часа, както е била инструктирана, но тази наложена почивка (и особено времето от 10 до 11 ч) е била непоносимо скучна. Втората сутрин била дори още по-тежка и тя била абсолютно неспособна да спи и минута по-дълго от 7 часа, макар че часовникът нямало да звъни преди 11 ч. От този момент нататък тя посещава сутрешните си часове и едва тогава става възможно да започне изследване на причините, които очевидно могат да я провалят в следването Ј.


237

Пример 6: Съвместната терапия на семейство, съставено от родителите и двете им дъщери (на 17 и 15 години), беше стигнала до етап, на който на повърхността започна да се появява отдавнашен проблем във взаимоотношенията между родителите. В този момент имаше забележима промяна в поведението на по-голямото момиче. То започна да спори и да отклонява обсъжданията по всевъзможни начини. Всякакви опити от страна на бащата да го контролира оставаха неефективни и момичето в крайна сметка каза на терапевта, че повече по никакъв начин няма да сътрудничи в терапията. Терапевтът контрира това с думите, че тревожността му е разбираема и че той иска момичето да е колкото е възможно по-некооперативно и внасящо хаос. Чрез това просто предписание той го постави в незащитима позиция: ако момичето продължи да разстройва хода на терапията, ще сътрудничи, а то не желаеше да прави точно това, но ако иска да не се подчини на предписанието, можеше да направи това само като не създава проблеми и сътрудничи, а това би позволило терапията да продължи без сътресения. Разбира се, момичето можеше да откаже да идва на сесиите, но терапевтът беше блокирал това бягство чрез намека, че тогава то ще е единствената тема на обсъжданията – перспектива, която той знаеше, че момичето просто не би могло да приеме. Пример 7: Употребяващият алкохол съпруг или съпруга обикновено поддържат доста стереотипен комуникационен модел с другия брачен партньор. В името на простотата на следващите редове ще приемем, че съпругът е пиещият, но ролите могат да се обърнат без съществени промени в цялостния модел. Основната трудност често е несъответствието в пунктуацията на последователността от събития. Например съпругът може да каже, че жена му е много контролираща и че той се чувства мъж само след няколко питиета. Съпругата бързо контрира това с твърдението, че тя с удоволствие ще се откаже от контрола, ако той демонстрира малко по-голяма отговорност, но тъй като всяка вечер се напива, тя е принудена да се грижи за него. Възможно е жената да продължи, че ако не е тя, съпругът в много случаи е можел да подпали къщата, като заспи в леглото със запалена цигара, а той вероятно ще отвърне, че не би и сънувал да поеме такъв риск, ако все още беше ерген. Може би ще добави, че това е добър пример за осакатяващото £ влияние върху него. Във всеки случай, след няколко подобни рунда, тяхната игра без край става съвсем очевидна за безпристрастния наблюдател. Зад фасадата им на неудовлетворение, фрустрации и


238

обвинения те се потвърждават един друг чрез quid pro quo1 (Jackson, 1965): той – като я подпомага да е трезва, разумна и защитаваща, а тя – като му дава възможност да е безотговорен, да се държи като дете и по принцип да е погрешно разбран неудачник. Една от възможните терапевтични психологически дилеми, която може да се наложи върху такава двойка, се състои от инструктирането им да пият заедно, но при допълнителното условие съпругата винаги да води мъжа си с едно питие. Въвеждането на това ново правило в тяхното взаимодействие практически разбива стария модел. Първо, пиенето сега е задача и вече не е нещо, което той „просто няма как да не направи“. Второ, и двамата трябва непрекъснато да следят броя на питиетата си. Трето, съпругата, която обикновено е много умерен пияч, ако изобщо пие, бързо достига до степен на интоксикация, която изисква той да се грижи за нея. Това не само е тотално преобръщане на обичайните им роли, но го поставя в незащитима позиция по отношение на собственото му пиене: ако отговори на условията в инструкциите на терапевта, трябва да спре да пие или да я накара да погълне още питиета с риска да Ј прилошее, да стане още по-безпомощна и т. н. Ако когато съпругата не може повече да пие, той иска да наруши правилото (че тя винаги трябва да го води с едно питие), като продължи да пие сам, е изправен пред непознатата ситуация да е лишен от своя ангел хранител и дори да е отговорен както за себе си, така и за нея. (Ние, разбира се, нямаме предвид, че е проста работа дадена двойка да се накара да сътрудничи с такива предписания, нито пък че интервенцията сама по себе си е „лек“ за алкохолизма.) Пример 8: Двойка търси помощ, защото и двамата смятат, че твърде много се карат. Вместо да концентрира вниманието си върху анализа на техните конфликти, терапевтът предефинира кавгите, като им казва, че те наистина се обичат и колкото повече се карат, толкова повече се обичат, защото са достатъчно загрижени един за друг и защото кавги като техните предполагат дълбоко емоционално ангажиране. Без значение колко смехотворна може да е тази интерпретация според двойката – или точно защото им изглежда толкова смехотворна, – те ще се заемат да докажат на терапевта колко силно бърка. Това може най-добре да се направи, като спрат кавгите само за да покажат, че не се обичат. В момента, в който спрат кавгите обаче, ще открият, че се разбират много по-добре. Пример 9: Фактът, че терапевтичният ефект от парадоксалната комуникация по никакъв начин не е скорошно откритие, се вижда от 1

От латински – равна размяна, бартер, замяна. – Б. пр.


239

следната дзен-история, която съдържа всички съставки на терапевтичната психологическа дилема (Ross, 1960, p. 82): Млада съпруга се разболяла и била на смъртен одър. – Толкова много те обичам – казала на съпруга си. – Не искам да те изоставям. Не ме сменяй с друга жена. Ако го направиш, ще се върна като призрак и ще ти причиня безкрай ядове. Жената скоро се поминала. Съпругът уважил последното Ј желание през първите три месеца, но след това срещнал друга жена и се влюбил в нея. Сгодили се и се канели да се оженят. Веднага след годежа всяка нощ започнал да му се явява призрак и да го обвинява, че не е спазил обещанието си. Призракът освен това бил умен. Призрачната жена му казвала точно какво се е случило между него и новата му любима. Винаги когато давал на годеницата си подарък, призракът го описвал в подробности. Дори повтарял разговорите и това толкова дразнело годеника, че не можел да спи. Някой го посъветвал да сподели проблема си с дзенучител, който живеел близо до селото. Надълго и с голямо отчаяние горкият човек му разказал проблема си и потърсил помощ. – Бившата ти съпруга е станала призрак и знае всяка твоя стъпка – коментирал учителят. – Каквото и да кажеш или да направиш, каквото и да подариш на любимата си, тя го знае. Тя трябва да е много мъдър призрак. Всъщност ти би трябвало да се възхищаваш на такъв призрак. Следващия път, когато тя се появи, започни да се пазариш с нея. Кажи Ј, че ако тя знае толкова много и ти не можеш нищо да скриеш от нея, нека да ти отговори на един въпрос, тогава ще развалиш годежа и ще останеш неженен. – Какъв въпрос трябва да Ј задам? – попитал човекът. Учителят отговорил: – Вземи пълна шепа соеви зърна и я попитай точно колко зърна държиш в ръката си. Ако тя не може да ти каже, ще знаеш, че е само плод на въображението ти и тя повече няма да те безпокои. Следващата сутрин, когато призракът се появил, човекът направил комплимент, хвалейки го, че знае всичко.

240

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ – Наистина – отвърнал призракът – и знам, че си ходил при дзен-учителя днес. – А като знаеш толкова много – настоял мъжът, – кажи ми колко соеви зърна държа в тази ръка? Повече нямало никакъв призрак, за да отговори на въпроса. 7.6 ПАРАДОКСЪТ В ИГРАТА, ХУМОРА И ТВОРЧЕСТВОТО

Защо организмите – от безгръбначните до хората – трябва да са толкова податливи на ефектите на парадокса, все още до голяма степен е неясно, но е видно, че тези ефекти далеч надскачат просто културните или видовоспецифичните фактори. Както се опитахме да покажем в тази глава, на човешко равнище възниква допълнителна сложност заради факта, че парадоксът може да е терапевтичен, а не само патогенен. Това обаче по никакъв начин не изчерпва положителните му аспекти, защото може да се види, че много от най-благородните пориви и постижения на човешкия разум са тясно свързани със способността на човека да преживява парадокса. Фантазията, играта, хуморът, любовта, символизмът, религиозният опит в най-широкия смисъл (от ритуала до мистицизма) и преди всичко творчеството както в изкуствата, така и в науките изглеждат същностно парадоксални. Същевременно тези области са толкова широки и се простират далеч отвъд обема на книгата, че тук ще представим само найоскъдните насоки и справки. Очертанието на теория за играта и фантазията въз основа на логическите типове (и парадокси) е предложено от Бейтсън през 1954 г. Пишейки за наблюденията си в зоологическата градина „Флейшакър“ в Сан Франциско, той споменава, че (Bateson, 1955, p. 41): видях две млади маймуни да си играят, т. е. да се ангажират в интерактивна последователност, при която отделните действия или сигнали бяха подобни, но не същите като при битка. Беше видно – дори за наблюдаващия човек, – че последователността като цяло не е битка и че за участващите маймуни това „не е битка“. Е, това явление – играта – може да се появи само ако участващите организми са способни в някаква степен на метакомуникация, т. е. размяна на сигнали, които биха носили посланието „това е игра“.


241

Следващата стъпка беше изследването на съобщението „това е игра“ и осъзнаването, че то съдържа онези елементи, които по необходимост генерират парадокса от Ръселов или Епименидов1 тип – отрицателно твърдение, съдържащо имплицитно отрицателно метатвърдение. Разширено, твърдението „това е игра“ изглежда като: „Тези действия, в които сега се ангажираме, не означават онова, което действията, които те обозначават, биха означавали.“ Фрай – един от сътрудниците на Бейтсън, прилага тази перспектива към явлението хумор и в обхватно изследване на множество форми на шеги обобщава резултатите си така (Fry, 1963, pp. 153–154): При разгръщането на хумора човек внезапно се изправя пред експлицитно-имплицитно преобръщане, когато се представи поантата. Преобръщането способства за разграничаването на хумора от играта, мечтите и т. н. Внезапни обрати, каквито например характеризират ефектната реплика в хумора, са разрушителни и чужди на играта. (Само в психотерапията този тип преобръщане е съвместим с общата структура на преживяването.) Преобръщането обаче има уникалния ефект да наложи на участниците в хумора интегрално предефиниране на реалността. Поантата неизбежно комбинира комуникация и метакомуникация. Човек получава експлицитната комуникация на ключовата реплика. Освен това, на по-високо равнище на абстракция, поантата носи имплицитната метакомуникация за себе си и за реалността така, както е илюстрирана от вица… този имплицитен, а сега експлицитен материал в поанта се превръща в метакомуникационно послание за съдържанието на вица по принцип (като извадка от комуникацията). При преобръщането на съдържанието това, което изглежда реалност, може да се представи от гледна точка на онова, кое1 Епименид (ок. 6 в. пр. н. е.?) – критски гадател, прочут автор на религиозни и поетически творби. Провежда пречистващи ритуали в Атина ок. 500 г. пр. н. е. според Платон (ок. 600 г. пр. н. е. според Аристотел). Всички оцелели фрагменти, включително изказване, цитирано от св. Павел (Послание на св. ап. Павла до Типа, 1:12: „Един от тях, прорицател техен, бе казал: критяни са винаги лъжци, зли зверове, лениви търбуси.“), се приписват на други източници. Историите за напредналата му възраст (157 или 299 години), чудният му сън в продължение на 57 години и странстванията му извън тялото карат някои учени да го разглеждат като легендарна фигура от шамански тип. – Б. пр.

242

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ то изглежда нереалност. Съдържанието предава съобщението „Това е нереално“ и правейки това, препраща към цялото, на което е част. Така отново сме изправени пред парадокса на отрицателната част, дефинираща цялото. Реалното е нереално, а нереалното е реално. Поантата ускорява вътрешния парадокс, специфичен за съдържанието на вица, и стимулира ехото на парадокса, генериран от заобикалящата игрова рамка.

И накрая, творчеството е било обект на множество съществени изследвания, от които едно от най-новите е The Act of Creation („Актът на създаването“) на Кьостлер. В този монументален труд се издига идеята, че хуморът и научното откритие, както и художественото творение са резултат от умствен процес, наречен бисоциация. Бисоциацията се определя като „възприемането на ситуация или идея… в две сами по себе си непротиворечиви, но обикновено несъвместими отправни рамки…“ (Koestler, 1964, p. 35). Авторът прави разграничението (Koestler, 1964, p. 35–36): между рутинните умения за мислене в една „равнина“ и творческия акт, който… винаги действа на повече от една равнина. Първото може да се нарече праволинейно, а второто двойнолинейно преходно състояние на нестабилно равновесие, при което балансът на емоциите и мисленето е разстроен. Макар че никъде в книгата авторът не разглежда възможността бисоциацията да има структурата на парадокс (т. е. че „две сами по себе си непротиворечиви, но обикновено несъвместими отправни рамки“ да имат отношение на равнище и метаравнище), становището му за творчеството е много сродно на хипотезите, описани или издигнати от нас в областта на патологията и терапията. Да сравним например частичното обобщение, предложено от Кьостлер в една от заключителните му глави (Koestler, 1964, p. 631): Една от основните идеи на тази книга е, че органичният живот във всичките си прояви от морфогенезата до мисленето чрез символи се ръководи от „правила на играта“, които му придават кохерентност, ред и единство в разнообразието и че тези правила (или функции в математическия смисъл) – независимо дали са вродени или придобити – са


243

представени в кодирана форма на различни равнища от хромозомите до структурата в нервната система, отговорна за мисленето чрез символи… Правилата са фиксирани, но всяка игра има безкрай вариации, като изменчивостта им се увеличава във възходящ ред… Съществува и цялостно правило на играта, което гласи, че никое правило не е абсолютно окончателно, че при определени обстоятелства те могат да се променят и да се комбинират в поусъвършенствана игра, която осигурява по-висша форма на единство и въпреки това засилено многообразие. Това се нарича творчески потенциал на индивида. Имайки предвид енциклопедичния размах на изследването на този автор, човек може само да съжалява, а не да критикува факта, че не го е разширил отвъд границите на индивида като монада.

Епилог Екзистенциализмът и теорията за човешкото общуване: обзор

Не нещата сами по себе си ни притесняват, а мнението, което имаме за тях. Епиктет (І в. пр. н. е.)

8.1

На предходните страници разгледахме индивидите в тяхната социална връзка – във взаимодействието им с други човешки същества – и видяхме, че средството за това взаимодействие е комуникацията. Това може да е или да не е степента, до която би трябвало да се прилага теорията за човешкото общуване. Във всеки случай да се разглежда човекът само като „социално животно“ няма да даде възможност той да се обясни в неговата екзистенциална връзка, от която социалната му ангажираност е само един, макар и много важен аспект. Тогава възниква въпросът дали някой от принципите на нашата теория за прагматиката на човешкото общуване може да е от полза, когато фокусът се измести от междуличностното към екзистенциалното и ако е така, по какъв начин. Този въпрос тук не е получил отговор; може би на него не може да се отговори окончателно, тъй като при изучаването му трябва да напуснем областта на науката и да станем отявлено субективни. Тъй като човешкото съществуване не е наблюдаемо по начина, по който са наблюдаеми социалните отношения на човека, сме принудени да изоставим обективната, „външна“ позиция, която се опитвахме да поддържаме във всички предходни седем глави на тази книга, тъй като на този етап от изследването ни вече няма „вън“. Човекът не може да надскочи границите, поставени от собствения му разум; субект и обект в крайна сметка са идентични, разумът изучава себе си и всяко твърдение, направено за човека в неговата екзистенциална връзка, вероятно ще се натъкне

Екзистенциализмът и човешкото общуване

245

на същите явления на саморефлексивност, които, както видяхме, генерират парадокс. Следователно в известен смисъл тази глава е изразяване на вяра: убеждението, че човекът съществува в широка, комплексна и лична връзка с живота. Бихме искали да размишляваме за възможността някои от понятията ни да са от полза в изследването на тази област, която твърде често се пренебрегва в чисто психологическите теории за човека. 8.2

В модерната биология би било немислимо да се изучава и найпримитивният организъм в изкуствена изолация от неговата среда. Както по-конкретно е постулирано в Общата теория за системите (ч. 4.2 и следващите), организмите са отворени системи, които поддържат стабилното си състояние (стабилност) и дори се развиват към състояния на по-голяма комплексност чрез непрекъсната размяна на енергия и информация със средата си. Ако осъзнаем, че за да оцелее, всеки организъм трябва да получава не само веществата, нужни за неговия метаболизъм, но и адекватна информация за света около него, ще видим, че комуникацията и съществуването са неразделими понятия. Следователно средата се преживява субективно като набор от инструкции за съществуването на организма и в този смисъл ефектите на околната среда приличат на компютърна програма. Норбърт Уийнър веднъж каза за света, че „може да се разглежда като безчетен брой съобщения „На вниманието на този, който се интересува“. Съществува обаче съществената разлика, че докато компютърната програма е представена на език, който машината „разбира“ напълно, влиянието на средата върху организма съставлява набор от инструкции, чието значение по никакъв начин не е очевидно, а поскоро от организма зависи да ги декодира по най-добрия начин, на който е способен. Ако към това съображение добавим очевидния факт, че реакциите на организма на свой ред влияят върху средата, става видно, че дори на много примитивно равнище на живота се осъществяват сложни и непрекъснати взаимодействия, които са неслучайни и следователно се ръководят от програма, или ако използваме екзистенциалния термин, от смисъл. Следователно, разглеждано в тази светлина, съществуването е функция (както е дефинирана в ч. 1.2) на взаимоотношението между организма и неговата среда. На човешко равнище това взаимодействие между организма и средата достига най-високата си степен на

246


сложност. Макар че в съвременните общества проблемите на биологичното оцеляване са отстъпили далеч назад във фона и средата – в екологичния смисъл на термина – до голяма степен е контролирана от човека, жизненоважните съобщения от нея, които трябва правилно да се декодират, просто са претърпели изместване от биологическата към по-психологическата област. 8.3

Човекът очевидно притежава дълбоко вкоренена склонност да разглежда реалността като действителна, да я превръща в приятел или антагонист, с когото трябва да излезе наглава. Изключително релевантна мисъл може да се открие в класическото изследване на самоубийството на Зилбург (Zilboorg, 1935–1936, pp. 1364–1366; курсивът е наш): Изглежда, че първоначално човекът е приемал живота според собствените си условия: болест, някакъв дискомфорт, силно афективно напрежение са го карали да чувства, че животът е нарушил собствения си договор с него, така да се каже, и тогава той би напуснал неверния си партньор… Очевидно [идеята за] Рай е била създадена от човечеството не чрез раждането на Адам и Ева, а чрез приемането на смъртта от примитивния човек, който е предпочитал доброволната смърт пред изоставянето на идеала за онова, което животът би трябвало да бъде. Животът – или реалността, съдбата, Бог, природата, съществуването или каквото име предпочита да му даде човек – е партньор, когото приемаме или отхвърляме и от когото се чувстваме приети или отхвърлени, подкрепяни или предадени. На този екзистенциален партньор – може би в по-голяма степен от човешкия партньор – човекът предлага своето определение за себе си и след това открива, че то е потвърдено или отхвърлено, и от този партньор се опитва да получи насоки за „реалната“ природа на тяхното взаимоотношение. 8.4

Какво обаче бихме могли да кажем за онези жизненоважни съобщения, които човекът трябва да декодира по най-добрия начин, на който е способен, за да гарантира оцеляването си като човешко съ-


247

щество? Нека се върнем за малко към кучето на Павлов (ч. 6.4.3.4) и след това да се опитаме оттам да прекрачим в областта на специфично човешкия опит. Първо, знаем, че има два типа познания: познаване на нещата и познания за нещата. Първото е онова съзнание за обектите, които ни предават сетивата; то е онова, което Бертранд Ръсел нарича „знание по познанство“, а Лангър – „най-директното и сетивно познание“. То е типът познание, което има кучето на Павлов, когато възприеме кръга или елипсата: познание, което не знае нищо за възприеманото. В експерименталната ситуация обаче кучето бързо научава нещо за тези две геометрични форми, а именно че те някак си сочат съответно удоволствие и болка и следователно имат смисъл за оцеляването му. Следователно, ако сетивното съзнание може да се нарече познание от първи ред, това второ познание (познанието за обекта) е познание от втори ред: то е познание за познанието от първи ред и следователно е метапознание. (Това е същото разграничение, което вече предложихме в ч. 1.4, когато отбелязахме, че да се знае даден език и да се знае нещо за езика са два много различни реда познание1.) След като кучето е разбрало значението на кръга и на елипсата във връзка с оцеляването си, ще се държи така, сякаш е заключило: „Това е свят, в който съм в безопасност, стига да мога да разграничавам кръга от елипсата.“ Това заключение обаче вече няма да е от втори ред; то ще е познание, придобито за познанието от втори ред, и следователно ще е познание от трети ред. При човека този процес на придобиване на познание, на приписване на нива на значението на средата, на реалността, е в основни линии същият. При възрастния познанието единствено от първи ред вероятно е голяма рядкост. Това би било равнозначно на възприятие, за което 1 В цялата книга имахме поводи да посочваме факта, че йерархия от нива сякаш пропива света, в който живеем, и нашето преживяване на себе си и на другите и че валидни твърдения за едно ниво могат да се правят единствено от следващото повисоко равнище. Тази йерархия стана видна във: 1. Отношението между математиката и метаматематиката (ч. 1.5), както и между комуникацията и метакомуникацията (ч. 1.5 и 2.3). 2. Съдържателния и отношенческия аспект на комуникацията (ч. 2.3 и 3.3). 3. Дефинициите на себе си и на другите (ч. 3.33). 4. Логико-математическите парадокси и теорията за логическите типове (ч. 6.2). 5. Теорията за нивата на езиците (ч. 6.3). 6. Прагматичните парадокси, психологическите дилеми и парадоксалните предписания (ч. 6.4). 7. Илюзията за алтернативите (ч. 7.1). 8. Играта без край (ч. 7.2). 9. Терапевтичните психологически дилеми (ч. 7.4).

248


нито миналият опит, нито настоящият контекст осигуряват обяснение и неговата необяснимост и непредвидимост вероятно ще направят това възприятие изключително тревожно. Човекът никога не престава да търси познание за обектите на своя опит, да разбира значението им за своето съществуване и да им реагира съобразно разбирането си. И накрая, от общия сбор на значенията, които той е извлякъл от контактите си с многобройни отделни обекти от средата, израства обединено становище за света, в който се оказва „хвърлен“ (ако отново използваме екзистенциалния термин) и това становище е от трети ред. Има основания да вярваме, че наистина е съвсем нерелевантно от какво се състои становището за света от трети ред, стига да предлага смислена предпоставка за нечие съществуване. Налудната система на параноика, изглежда, изпълнява функцията си на обяснителен принцип за вселената на пациента точно толкова добре, колкото и „нормалното“ становище за света на някой друг1. Важното обаче е, че човекът действа с набор от принципи за явленията, които възприема, и че взаимодействието му с реалността в най-широкия смисъл (т. е. не само с другите човешки същества) ще е детерминирано от тези принципи. Доколкото можем да спекулираме, самите тези принципи са резултат от целия огромен диапазон от преживявания на индивида и техният генезис следователно практически е отвъд възможността за изследване. Не може да има съмнение обаче, че човекът не само поставя пунктуацията на последователностите от събития в междуличностното взаимоотношение, но същият процес на пунктуация функционира в непрекъснато нужния процес на оценяване и сортиране на десетките хиляди сетивни впечатления, които човекът получава всяка секунда от вътрешната и 1 На това може да се възрази, че второто становище е по-добре адаптирано към реалността, отколкото първото. Твърде често използваният критерий на реалността обаче трябва да се третира много предпазливо. Обичайната заблуда, включена тук, е безмълвното допускане, че има такова нещо като „обективна реалност“ и че психически здравите хора я осъзнават в по-голяма степен, отколкото лудите. Като цяло това допускане твърде неудобно напомня на подобна предпоставка за Евклидовата геометрия. В продължение на две хиляди години допускането, че аксиомите на Евклид правилно и точно обхващат реалността на пространството, остава неоспорено, докато не се осъзнава, че Евклидовата е само една от многобройни възможни геометрии, които не само могат да са различни, но дори и да са несъвместими една с друга. Ако цитираме Нейджъл и Нюмън (Nagel & Newman, 1958, p. 11; курсивът е наш) : „Традиционното убеждение, че аксиомите на геометрията (или по същата логика аксиомите на всяка дисциплина) могат да се установят посредством привидната си очевидност, радикално се подкопава. Нещо повече: постепенно става ясно, че истинската задача на чистия математик е да извлича теореми от постулирани допускания и че като математик той не се интересува от решаването дали аксиомите, които приема, действително са верни.“


249

от външната си среда. Нека повторим едно размишление от ч. 3.4.2: реалността до голяма степен е това, което ние я направим. Екзистенциалистите предлагат много подобно взаимоотношение между човека и неговата реалност: те схващат човека като хвърлен в мъгляв, безформен, безсмислен свят, от който самият той създава своята ситуация. Специфичният му начин да „бъде в света“ следователно е резултат от неговия избор и е значението, придавано от него на онова, което вероятно е отвъд обективното човешко разбиране. 8.4.1 Понятия, аналогични или еквивалентни на принципите от трети ред, са дефинирани от други учени в поведенческите науки. В теорията за ученето нива на ученето, съответстващи на постулираните на предишните страници нива на познание, са независимо идентифицирани от Хъл и сътрудници (Hull et al., 1940) през 1940 г., от Бейтсън (Bateson, 1942, 1960) през 1942 и отново през 1960 г. и от Харлоу (Harlow, 1949) през 1949 г., ако споменем само някои от най-важните изследвания. Накратко, този клон на теорията за ученето постулира, че заедно с придобиването на познания или на умения се осъществява и процес, който прави самото придобиване все по-лесно. С други думи, човек не само учи, но се учи да учи. За този тип учене от по-висок ред Бейтсън създава термина девтеро-учене1 и го описва, както следва (Bateson, 1942, p. 88): В полугещалтистката или полуантропоморфичната фразеология можем да кажем, че човекът учи, за да се ориентира към определени типове контекст, или придобива „прозрение“ за контекстовете на решаването на проблеми… Бихме могли да кажем, че човекът придобива навика да търси контекстове и последователности от един тип, а не от друг, навик да „поставя препинателните знаци“ в потока от събития, за да придаде на определени повторения смислена последователност Подобно понятие е в основата на монументалния труд Psychology of Personal Constructs („Психология на личните конструкти“) на Кели (Kelly, 1955), макар че този автор не разглежда въпроса за нивата и представя теорията си почти изключително в термините на интрапсихичната, а не интеракционната психология. 1

От гръцката дума déuteros – втори. – Б. пр.

250


Милър, Галантер и Прибрам (Miller, Galanter, & Pribram, 1960) в своята книга Plans and the Structure of Behavior („Плановете и структурата на поведението“) издигат идеята, че целенасоченото поведение се ръководи от план до голяма степен така, както компютърът се ръководи от програма. Тяхната концепция за плана е изключително релевантна на идеите, изложени в тази глава, и без преувеличение изследването им може да се смята за един от най-важните съвременни преломи в разбирането на поведението. Свързани с този труд са някои от много елегантните експерименти върху безусловни награди, осъществени в Стенфордския университет под ръководството на д-р Бавелас, макар обявената им цел да е извън въпросите, обсъждани в тази глава. По-специално един от тях заслужава да се спомене (Wright, 1960). Експерименталното устройство се състои от поредица от бутони. На изследваното лице се казва, че някои от тези бутони трябва да се натиснат в определен ред и неговата задача е да открие този ред в поредица от опити. След това му се обяснява, че правилното подреждане ще се сигнализира от звънец. Същевременно в действителност бутоните не са свързани с нищо и звънецът звъни съвсем независимо от изпълнението на изследваното лице, при това с увеличаваща се честота, т. е. относително рядко в началото и все по-често към края на експеримента. Човекът, участващ в експеримента, неизменно формира това, което нарекохме принципи от трети ред, и никак не е склонен да ги изостави дори ако след това се покаже, че изпълнението му няма абсолютно никаква връзка със звъненето на звънеца. Следователно по определен начин това експериментално устройство е микромодел на вселената, в която всички ние сме развили конкретните си принципи от трети ред, нашите начини да бъдем в света. 8.5

Впечатляваща разлика излиза на преден план, когато сравним човешката способност да се приема или да се толерира промяната съответно на второто и третото равнище. Човекът има почти невероятна способност да се адаптира към промените на второ ниво, както ще се съгласи всеки, който е имал случай да наблюдава човешката издръжливост и при най-мъчителни обстоятелства. Изглежда обаче, че тази издръжливост е възможна само до степента, до която принципите му от трети ред за неговото съществуване и сми-


251

съла на света, в който живее, остават ненакърнени1. Това трябва да е имал предвид Ницше, когато е казал, че този, който разполага със защо на живота, ще издържи на почти всяко как. Човекът обаче, може би повече от кучето на Павлов, изглежда изключително зле „екипиран“ да се справя с непоследователностите, които заплашват неговите принципи от трети ред. Той не може да оцелее психологически във вселена, която неговите принципи от трети ред не успяват да обяснят, вселена, която за него е безсмислена. Психологическите дилеми, както видяхме, имат този катастрофален резултат, но същият ефект е еднакво възможен и при обстоятелства или събития, намиращи се отвъд човешкия контрол или намерения. Екзистенциалните писатели от Достоевски до Камю са се занимавали нашироко с тази тема, която е поне толкова стара, колкото Книгата на Йов. Например Кирилов – герой от „Бесове“ на Достоевски, е решил, че „Бог не съществува“ и следователно не вижда повече никакъв смисъл да се живее (Dostoevsky, 1931, pp. 581–582): … Слушай.“ Кирилов стоеше неподвижен, вторачен пред себе си с фиксиран поглед и в екстаз. „Чуй една велика идея: имало е ден на земята, в който в центъра Ј стояли три кръста. Единият на кръста имал такава вяра, че казал на другия: „Днес ти ще си с мен в Рая.“ Денят свършил. Двамата умрели и не открили нито Рая, нито възкресението. Думите му не се сбъднали. Чуй: онзи Мъж е бил найвъзвишеният на земята, Той бил онзи, който придавал смисъл на живота. Цялата планета с всичко на нея е просто лудост без онзи човек. Никога не е имало никой като Него – нито преди, нито след това, никога, почти като чудо. Защото това е чудото: че никога не е имало и няма да има друг като Него. И ако това е така, ако законите на природата не са пощадили дори Него, не са пощадили своето чудо и не са Го накарали да живее в лъжа и да умре за една лъжа, тогава цялата планета е лъжа и се основава на лъжа и подиг1 Тази разлика например се отразява в писмата (например Gollwitzer, 1956) на затворници, осъдени от нацистите за различни политически престъпления. Онези, които са чувствали, че действията им са служили на някаква цел за разгромяване на режима, успяват да се изправят пред смъртта с определен душевен мир. Истински трагичните, отчаяни протести, от друга страна, идват от онези, които са осъдени на смърт за такива безсмислени закононарушения като слушане на радиостанциите на съюзниците или изказване на враждебен коментар за Хитлер. Тяхната смърт очевидно е нарушение на съществен принцип от трети ред: че нечия смърт трябва да е смислена, а не нелепа.

252

ПРАГМАТИКА НА ЧОВЕШКОТО ОБЩУВАНЕ равка. Тогава самите закони на планетата са лъжа и дяволски водевил. За какво да се живее? Отговори, ако си човек.“

И Достоевски оставя човека, на когото е зададен този въпрос, да даде шокиращия отговор: „Това е друг въпрос. Струва ми се, че си объркал две различни причини, а това е много опасно…“ Нашето убеждение е, че винаги когато се повдига тази тема, се включва въпросът за смисъла, а „смисъл“ тук не бива да се приема в семантичната, а в екзистенциалната си конотация. Отсъствието на смисъл е ужасът на екзистенциалното Нищо. Това е субективното състояние, в което реалността се е оттеглила или напълно е изчезнала, а заедно с нея и съзнанието за себе си и за другите. За Габриел Марсел „Животът е битка срещу Нищото“. Преди повече от сто години Киркегор пише: „Искам да отида в лудница, за да видя дали дълбината на лудостта няма да реши загадката на живота за мен.“ В този смисъл позицията на човека спрямо неговия мистериозен партньор не е съществено различна от тази на кучето на Павлов. Кучето бързо научава смисъла на кръга и елипсата и светът му се разпада, когато експериментаторът внезапно разруши това значение. Ако потърсим субективния си опит в сравними ситуации, откриваме, че е вероятно да приемем, че зад превратностите на живота ни се крият действията на таен „експериментатор“. Загубата или отсъствието на смисъл в живота е може би най-често срещаният общ знаменател при всички форми на емоционален дистрес; тя е твърде коментираната „модерна“ болест. Болката, болестта, загубата, провалът, отчаянието, разочарованието, страхът от смъртта или просто скуката – всички те водят до чувството, че животът е безсмислен. Струва ни се, че в най-основното си определение екзистенциалното отчаяние е болезненото несъответствие между това, което е, и онова, което би трябвало да бъде, между възприятията на човека и принципите му от трети ред. 8.6

Няма причини да постулираме само три равнища на абстракция в човешкото преживяване на реалността. Поне теоретично тези равнища се издигат едно над друго в безкраен регрес. Следователно, ако човек иска да промени принципите си от трети ред, което според нас е съществена функция на психотерапията, може да го направи само от четвърто ниво. Ние обаче се съмняваме, че човешки-


253

ят разум е „оборудван“ да се справя с по-високи нива на абстракция без помощта на математическия символизъм или компютрите. Изглежда важно, че на четвъртото равнище е възможен само беглият поглед към разбирането, а артикулирането става изключително трудно, ако не и невъзможно. Читателят може би си спомня колко трудно е да се схване значението на „клас от класове, които не са членове на себе си“ (ч. 6.2), което от гледна точка на своята комплексност е равнозначно на принцип от трети ред. Или по същия начин, макар че е възможно да се разбере значението на „Според мен ти мислиш, че аз те виждам така“ (ч. 3.3.4), следващото по височина (четвърто) ниво („Според мен ти мислиш, че аз така те виждам ти да ме възприемаш“) е практически отвъд човешкото разбиране. Нека повторим този съществен пункт: да се комуникира или дори да се мисли за принципите от трети ред е възможно единствено на четвърто равнище. Четвъртото ниво обаче изглежда много близко до границите на човешкия разум и съзнанието на това равнище присъства рядко или изобщо не присъства. Струва ни се, че това е идеята за интуицията и емпатията, за „аха“ преживяването, може би за непосредственото съзнание, осигурено от LSD 1 или подобни вещества, и със сигурност е област, в която се осъществява терапевтичната промяна, промяна за която – след успешна терапия – човек е неспособен да каже как и защо е станала и от какво всъщност се състои. Психотерапията се занимава с принципите от трети ред и с предизвикването на промяна на това равнище. Да се променят нечии принципи от трети ред обаче, да се осъзнае моделирането на последователностите на собственото поведение и тези на средата, е възможно само от гледната точка на следващото по-високо, четвърто равнище. Само от това ниво може да се види, че реалността не е нещо обективно, непроменяемо, „ей там“ с благоприятно или зловещо значение за оцеляването ни, а за всички цели и намерения нашият субективен опит със съществуването е реалността – реалността е нашето моделиране на нещо, което най-вероятно е изцяло отвъд обективната човешка верификация. 8.6.1 Йерархии като тези, с които се занимаваме тук, са най-пълно изследвани в един клон на съвременната математика, с който нашият анализ силно се родее, с изключение на факта, че математиката е несравнимо по-последователна и строга от онова, което ние бихме 1

Диетиламид на лизергиновата киселина; халюциноген. – Б. пр.

254


могли да се надяваме да постигнем. Въпросният клон е теорията за доказателството, или метаматематиката. Както ясно подсказва последният термин, тази област на математиката се занимава със себе си, т. е. със законите, които са £ вътрешно присъщи, и с проблема дали тази наука е консистентна, или не. Следователно не е учудващо, че по същество метаматематиците трябва да са се натъкнали и да са работили върху същите парадоксални последствия от саморефлексивността много преди анализаторите на човешкото общуване да са подозирали за тяхното съществуване. В действителност работата в тази област датира още от Шрьодер (1895), Льовенхайм (1915) и особено Хилберт (1918). Теорията за доказателството, или метаматематиката, тогава е представлявала изключително абстрактен интерес на блестяща, макар и малка група от математици, стоящи, така да се каже, извън основния поток на математическите усилия. Изглежда, две събития впоследствие поставят теорията за доказателството в центъра на вниманието. Едното е публикуването през 1931 г. на епохалната статия на Гьодел върху формално неустановимите твърдения (Gödel, 1931/1962) – статия, описана от преподавателите в Харвардския университет като най-важния напредък в математическата логика за четвърт век (Nagel, 1958). Другото е почти експлозивната поява на компютрите след края на Втората световна война. Тези машини бързо се развиват от строго програмирани автомати до изключително разнообразни изкуствени организми, които започват да поставят фундаментални доказателственотеоретични проблеми в момента, в който структурната им сложност стига до точката, в която те могат да се накарат да решават самостоятелно коя от няколко е оптималната изчислителна процедура. С други думи, възниква въпросът, дали могат да се проектират компютри, които не само ще изпълняват програма, а в същото време ще са способни да въвеждат промени в собствената си програма. В теорията за доказателството терминът процедура на решение се отнася до методите за откриване на доказателства за истинността или неистинността на твърдение или на цял клас твърдения, направени в рамките на дадена формализирана система. Свързаният термин проблем на решението се отнася до въпроса, дали съществува процедура от току-що описания вид. Следователно даден проблем има положително решение, ако може да се открие процедура за решаването му, докато отрицателното решение се състои в доказването, че такава процедура не съществува. Съответно проблемите на решението се наричат или изчислими, или нерешими.


255

Съществува обаче и трета възможност. Определени (положителни или отрицателни) решения на даден проблем са възможни само когато той е в областта (в зоната на приложимост) на определена процедура на решение. Ако тази процедура се приложи към проблем извън нейната област, изчисленията ще продължат до безкрай, без въобще да се докаже, че няма решение (положително или отрицателно)1. На този етап отново се срещаме с понятието неустановимост. 8.6.2 Това понятие е централен въпрос в споменатата по-горе статия на Гьодел, която се занимава с формално неустановимите твърдения. Формализираната система, избрана от него за теоремата му, е Principia Mathematica – монументалният труд на Уайтхед и Ръсел, изследващ основите на математиката. Гьодел успява да покаже, че в тази или еквивалентна система е възможно да се конструира изречение G, което (1) е доказуемо от принципите и аксиомите на системата, но (2) обявява себе си за недоказуемо. Това означава, че ако G е доказуемо в системата, неговата недоказуемост (то точно това твърди за себе си) също ще е доказуема. Ако обаче доказуемостта и недоказуемостта могат едновременно да се извлекат от аксиомите на системата, а самите аксиоми са консистентни (което е част от доказателството на Гьодел), тогава G е неустановимо в термините на системата точно както парадоксалното предвиждане, представено в ч. 6.4.4.1, е неустановимо в термините на своята „система“, която е информацията, съдържаща се в съобщението на директора, и контекста, в който то е направено2. Доказателството на Гьодел има последствия, които далеч надскачат областта на математическата логика; всъщност то веднъж завинаги доказва, че всяка формална система (математическа, символна и т. н.) по необходимост е непълна в смисъла, очертан по-горе, и че – нещо повече – консистентността на такава система може да се докаже единствено чрез прибягване към методи на доказване, които са по-общи, отколкото онези, които могат да се генерират от самата система. 1 Това е т. нар. запъване в процедурите на решението; то осигурява показателна аналогия с нашата концепция за играта без край в човешкото общуване (ч. 7.2). 2 Интересуващият се читател може да погледне отличното нематематическо изложение на доказателството на Гьодел от Нейджъл и Нюмън (Nagel & Newman, 1958). Доколкото знаем, сходството между теоремата на Гьодел и парадоксалните предвиждания за пръв път е посочено от Нерлих (Nerlich, 1961) и ние сме убедени, че този парадокс е може би най-елегантната нематематическа аналогия на теоремата, която е за предпочитане дори пред нецифровия подход на Финдли (Findlay, 1942).

256


Спряхме се по-подробно на работата на Гьодел, защото виждаме в нея математическа аналогия на онова, което бихме нарекли крайния парадокс на човешкото съществуване. Човекът в крайна сметка е субект и обект на своето търсене. Макар че вероятно не може да се отговори на въпроса, дали разумът му може да се разглежда като нещо подобно на формализирана система, както беше определена в предишния параграф, човешкото търсене на смисъла на съществуването е опит за формализация. Единствено в този смисъл смятаме, че определени резултати от теорията за доказателството (особено в областите на саморефлексивността и неустановимостта) са уместни. Това по никакъв начин не е наше откритие; в действителност десет години преди Гьодел да представи блестящата си теорема, друг велик ум на нашия век вече е формулирал този парадокс във философски термини, а именно Лудвиг Витгенщайн в неговия Tractatus Logico-Philosophicus (Wittgenstein, 1951). Този екзистенциален парадокс никъде не е бил дефиниран по-ясно, нито пък на мистичното е било отреждана по-достойна позиция като крайната стъпка, надскачаща този парадокс. Витгенщайн показва, че можем да знаем нещо за света в неговата тоталност единствено ако бяхме способни да излезем от него, но ако това беше възможно, този свят вече нямаше да е целият свят. Същевременно нашата логика не познава нищо извън него: Логиката изпълва света: границите на света са и нейни граници. Следователно в логиката не може да се каже: „В света има това и това, онова го няма.“ Защото това очевидно ще предполага, че изключваме определени възможности, а това не може да е вярно, тъй като в противен случай логиката трябва да излезе извън границите на света, т. е. ако тя можеше да отчита тези граници и от другата страна. Това, за което не можем да мислим, не можем да мислим: следователно не можем да кажем за какво не можем да мислим (Wittgenstein, 1951, pp. 149–151). Следователно светът е краен и същевременно времево безкраен, безкраен точно защото няма нищо отвън, което заедно с вътрешността би могло да формира граница. Ако това е така обаче, следва,


257

че „Светът и животът са едно. Аз съм моят свят“ (р. 161). Субектът и светът вече не са цялости, чиято релационна функция по някакъв начин се ръководи от спомагателния глагол имам (to have) (че единият има другия, съдържа го или му принадлежи), а от екзистенциалното съм: „Субектът не принадлежи на света, а е граница на света“ (р. 151; курсивът е наш). В тази граница могат да се задават и да се отговаря на смислени въпроси: „Ако даден въпрос въобще може да се постави, тогава може и да му се отговори“ (р. 187). Но „решението на загадката на живота в пространството и времето лежи извън пространството и времето“ (р. 185). Защото, както вече трябва да е много ясно, нищо вътре в дадена рамка не може да заяви или дори да пита нищо за тази рамка. Следователно решението е не откриването на отговор на загадката на съществуването, а осъзнаването, че няма загадка. Това е същността на красивите, почти дзенбудистки заключителни изречения на Tractatus (Wittgenstein, 1951, pp. 187–189): За отговор, който не може да се изрази, въпросът също не може да се изрази. Загадката не съществува. … Ние смятаме, че дори ако всички възможни научни въпроси получат отговор, проблемът на живота пак няма дори да е докоснат. Разбира се, тогава няма останал въпрос и точно това е отговорът. Решението на проблема за живота се вижда в изчезването на този проблем. (Не е ли това причината, поради която хората, на които след дълги съмнения смисълът на живота става ясен, не могат да кажат в какво се състои той?) Наистина съществува неизразимото. То се показва; то е мистично. … За онова, за което човек не може да говори, трябва да мълчи.

Библиография

Albee, Edward (1962). Who's Afraid of Virginia Woolf? New York: Atheneum Publishers. Apter, Julia T. (1965). “Models and Mathematics. Tools of the Mathematical Biologist.” Journal of the American Medical Association, 194, pp. 269–272. Artiss, Kenneth L., ed. (1959). The Symptom as Communication in Schizophrenia. New York: Grune & Stratton, Inc.. Ashby, W. (1954). Ross, Design for a Brain. New York: John Wiley & Sons, Inc.. Ashby, W. Ross (1956). An Introduction to Cybernetics. London: Chapman & Hall, Ltd.. Bateson, Gregory (1935). “Culture Contact and Schismogenesis.” Man, 35, pp. 178–183. Bateson, Gregory (1942). “Social Planning and the Concept of 'DeuteroLearning' in Relation to the Democratic Way of Life.” Science, Philosophy and Religion, Second Symposium, New York: Harper & Brothers, pp. 81–97. Bateson, Gregory (1955). “A Theory of Play and Fantasy.” Psychiatric Research Reports, 2, pp. 39–51. Bateson, Gregory (1956). “The Message 'This is Play.' “ In Transactions of the Second Conference on Group Processes. New York: Josiah Macy, Jr., Foundation, pp. 145–242. Bateson, Gregory (1958a). Naven, 2nd ed. Stanford: Stanford University Press. Bateson, Gregory (1958b). “The New Conceptual Frames for Behavioral Research.” Proceedings of the Sixth Annual Psychiatric Institute. Princeton: The New Jersey Neuro-Psychiatric Institute, pp. 54–71. Bateson, Gregory (1960a). “The Group Dynamics of Schizophrenia.” In Lawrence Appleby, Jordan M. Scher, and John Gumming, eds., Chronic Schizophrenia. Exploration in Theory and Treatment. Glencoe, Illinois: The Free Press, pp. 90–105. Bateson, Gregory (1960b). “Minimal Requirements for a Theory of Schizophrenia.” Archives of General Psychiatry, 2, pp. 477–491.


259

Bateson, Gregory (1961a). “The Biosocial Integration of the Schizophrenic Family.” In Nathan W. Ackerman, Frances L. Beatman, and Sanford N. Sherman, eds., Exploring the Base for Family Therapy. New York: Family Service Association, pp. 116– 122. Bateson, Gregory (Ed.) (1961b). Perceval's Narrative, A Patient's Account of his Psychosis, 1830-1832. Stanford: Stanford University Press. Bateson, Gregory (1962). “Exchange of Information about Patterns of Human Behavior.” Paper read at Symposium on Information Storage and Neural Control, Houston, Texas. Bateson, Gregory, личен разговор. Bateson, Gregory, Jackson, Don D., Haley, Jay, & Weakland, John, (1956). “Toward a Theory of Schizophrenia.” Behavioral Science, 1, pp. 251–264. Bateson, Gregory, and Jackson, Don D. (1964). “Some Varieties of Pathogenic Organization.” In David McK. Rioch, ed., Disorders of Communication, Volume 42, Research Publications. Association for Research in Nervous and Mental Disease, pp. 270–283. Bavelas, Alex, личен разговор. Benedict, Ruth (1934). Patterns of Culture. Boston: Houghton-Mifflin Company. Berdyaev, Nicholas (1957). Dostoevsky. New York: Meridian Books. Berne, Eric (1961). Transactional Analysis in Psychotherapy. New York: Grove Press, Inc.. Berne, Eric (1944). Games People Play. New York: Grove Press, Inc. Bertalanffy, Ludwig von (1950). “An Outline of General System Theory.” British Journal of the Philosophy of Science, 1, pp. 134– 165 Bertalanffy, Ludwig von (1956). “General System Theory.” General Systems Yearbook, 1,pp. 1–10. Bertalanffy, Ludwig von (1962). “General System Theory–A Critical Review.” General Systems Yearbook, 7, pp. 1–20. Birdwhistell, Ray L. (1959). “Contribution of Linguistic-Kinesic Studies to the Understanding of Schizophrenia.” In Alfred Auerback, ed., Schizophrenia. An Integrated Approach, New York: The Ronald Press Company, pp. 99–123. Bochénski, I. M. (1961). A History of Formal Logic. Notre Dame, Indiana: University of Notre Dame Press. Bolzano, Bernard (1889). Paradoxien des Unendlichen [Paradoxes of the Infinite], 2nd ed., Fr. Prihonsky, ed., Berlin: Mayer und Müller.

260


Boole, George (1847). Mathematical Analysis of Logic; Being an Essay towards a Calculus of Deductive Reasoning. Cambridge: Macmillan, Barclay, & Macmillan. Buber, Martin (1957). “Distance and Relation.” Psychiatry, 20, pp. 97–104. Carnap, Rudolph (1942). Introduction to Semantics. Cambridge: Harvard University Press. Cherry, Colin (1961). On Human Communication. New York: Science Editions. Cumming, John (1960). “Communication: an approach to chronic schizophrenia.” In Lawrence Appleby, Jordan M. Scher, and John Cumming, eds., Chronic Schizophrenia. Exploration in Theory and Treatment. Glencoe, Illinois: The Free Press, pp. 106–119. Davis, R. C. (1958). “The Domain of Homeostasis.” Psychological Review, 65, pp. 8–13. Dostoevsky, Fedor M. (1931). The Possessed, translated by Constance Garnett. New York: The Macmillan Company. Dostoevsky, Fedor M. (1945). Notes from Underground, translated by Constance Garnett. New York: The Macmillan Company. (In The Short Novels of Dostoevsky. New York: The Dial Press, Inc., pp. 127–342.) London: William Heinemann, Ltd. Dunlap, Knight (1928). “A Revision of the Fundamental Law of Habit Formation.” Science, 67, pp. 360–362. Dunlap, Knight (1930). “Repetition in the Breaking of Habits.” Scientific Monthly, 30, pp. 66–70. Durrell, Lawrence (1960). Clea. New York: E. P. Dutton & Co., Inc. Ferreira, Antonio J. (1963). “Family Myth and Homeostasis.” Archives of General Psychiatry, 9, pp. 457–463. Ferreira, Antonio J., “Psychosis and Family Myth.” Unpublished manuscript. Findlay, J. (1942). “Goedelian Sentences: a non-numerical approach.” Mind, 51, pp. 259–265. Frank, Lawrence K. (1951). “The Prospects of Genetic Psychology.” American Journal of Orthopsychiatry, 21, pp. 506–522. Frankl, Victor E. (1957). The Doctor and the Soul. New York: Alfred A. Knopf, Inc. Frankl, Victor E. (1960). “Paradoxical Intention.” American Journal of Psychotherapy, 14, pp. 520–535. Frege, Gottlob (1893). Grundgesetze der Arithmetik begriffsschriftlich abgeleitet [Basic Laws of Arithmetic], Volume 1. Jena; Verlag Hermann Pohle. Freud, Sigmund (1933). New Introductory Lectures on Psychoanalysis.


261

New York: W. W. Norton & Company, Inc. Freud, Sigmund (1938). “The Interpretation of Dreams.” In The Basic Writings of Sigmund Freud. New York: The Modern Library, Inc. Fromm-Reichmann, Frieda (1942). “A Preliminary Note on the Emotional Significance of Stereotypies in Schizophrenics.” Bulletin of the Forest Sanitarium, 1, pp. 17–21. Fry, William F., Jr. (1962). “The Marital Context of the Anxiety Syndrome.” Family Process, 1, pp. 245–252. Fry, William F., Jr. (1963). Sweet Madness: A Study of Humor. Palo Alto: Pacific Books. Gardner, Martin (1963). “A New Paradox, and Variations on it, about a Man Condemned to be Hanged.” In section “Mathematical Games,” Scientific American, 208, pp. 144–154. George, F. H. (1962). The Brain as a Computer. Oxford: Pergamon Press, Ltd. Gödel, Kurt (1931). “Ueber formal unentscheidbare Sätze der Principia Mathematica und verwandter Systeme I.” Monatshefte für Mathematik und Physik, 38, pp. 173–198. [English translation: “On Formally Undecidable Propositions of Principia Mathematica and Related Systems I.” Edinburgh and London: Oliver and Boyd, 1962.] Gollwitzer, Helmut, et al. (Eds.) (1956). Dying We Live. The Final Messages and Records of the Resistance. New York: Pantheon Books, Inc. Greenburg, Dan (1964). How to be a Jewish Mother. Los Angeles: Price/Stern/Sloan. Haley, Jay (1962). “Family Experiments: A New Type of Experimentation.” Family Process, 1, pp. 265–293. Haley, Jay (1963). Strategies of Psychotherapy. New York: Grune & Stratton, Inc. Haley, Jay (1964). “Research on Family Patterns: An Instrument Measurement.” Family Process, 3, pp. 41–65. Hall, A. D., and Fagen, R. E. (1956). “Definition of System.” General Systems Yearbook, 1, pp. 18–28. Harlow, H. F. (1949). “The Formation of Learning Sets.” Psychological Review, 56, pp. 51–65. Hilbert, David, and Bernays, Paul (1934–1939). Grundlagen der Mathematik [Foundations of Mathematics], 2 volumes. Berlin: J. Springer Verlag. Hora, Thomas (1959). “Tao, Zen, and Existential Psychotherapy.” Psychologia, 2, pp. 236–242. Hull, C. L., Hovland, C. L., Ross, R. T., et al. (1940). Mathematico-

262


Deductive Theory of Rote Learning: A Study in Scientific Methodology. New Haven: Yale University Press. Jackson, Don D. (1954). “Some Factors Influencing the Oedipus Complex.” Psychoanalytic Quarterly, 23, pp. 566–581. Jackson, Don D. (1957a). “A Note on the Importance of Trauma in the Genesis of Schizophrenia.” Psychiatry, 20, pp. 181–184. Jackson, Don D. (1957b). “The Question of Family Homeostasis.” Psychiatric Quarterly Supplement, 31, pp. 79–90, part 1. Jackson, Don D. (1959). “Family Interaction, Family Homeostasis, and Some Implications for Conjoint Family Psychotherapy.” In Jules Masserman, ed., Individual and Familial Dynamics. New York: Grune & Stratton, Inc., pp. 122–141. Jackson, Don D. (1962). “Interactional Psychotherapy.” In Morris I. Stein, ed., Contemporary Psychotherapies. Glencoe, Illinois: The Free Press, pp. 256–271. Jackson, Don D. (1963). “A Suggestion for the Technical Handling of Paranoid Patients.” Psychiatry, 26, pp. 306–307. Jackson, Don D. (1965a). “Family Rules: The Marital Quid Pro Quo.” Archives of General Psychiatry, 12, pp. 589–594. Jackson, Don D. (1965b). “The Study of the Family.” Family Process, 4, pp. 1–20. Jackson, Don D., and Weakland, John H. (1961). “Conjoint Family Therapy. Some Considerations on Theory, Technique, and Results.” Psychiatry, 24, pp. 30–45, supplement to No. 2. Jackson, Don D., and Haley, Jay (1963). “Transference Revisited.” Journal of Nervous and Mental Disease, 137, pp. 363–371. Jackson, Don D., and Watzlawick, Paul (1963). “The Acute Psychosis as a Manifestation of Growth Experience.” Psychiatric Research Reports, 16, pp. 83–94. Jackson, Don D., and Yalom, Irvin (1965). “Conjoint Family Therapy as an Aid to Intensive Psychotherapy.” In Arthur Burton, ed., Modern Psychotherapeutic Practice. Innovations in Technique. Palo Alto: Science and Behavior Books, pp. 81–97. Joad, С. Е. М. (1939). Why War? Harmondsworth: Penguin Special. Johnson, Adelaide M., Giffin, Mary E., Watson, E. Jane, and Beckett, Peter G. S. (1956). “Studies in Schizophrenia at the Mayo Clinic. II. Observations on Ego Functions in Schizophrenia.” Psychiatry, 19, pp. 143–148. Jones, Ernest (1957). The Life and Work of Sigmund Freud, Volume 3. New York: Basic Books, Inc. Kant, O. (1942). “The Problem of Psychogenic Precipitation in


263

Schizophrenia.” Psychiatric Quarterly, 16, pp. 341–350. Kelly, George A. (1955). The Psychology of Personal Constructs, 2 volumes. New York: W. W. Norton & Company, Inc. Koestler, Arthur (1941). Darkness at Noon. New York: The Modern Library, Inc. Koestler, Arthur (1943). Arrival and Departure. New York: The Macmillan Company. London: Jonathan Cape, Ltd. Koestler, Arthur (1954). The Invisible Writing. New York: The Macmillan Company. Koestler, Arthur (1964). The Act of Creation. New York: The Macmillan Company. Laing, Ronald D. (1961). The Self and Others, Further Studies in Sanity and Madness. London: Tavistock Publications, Ltd. Laing, Ronald D. (1965). “Mystification, Confusion, and Conflict.” In I. Boszormenyi-Nagy and J. L. Franio, eds., Intensive Family Therapy: Theoretical and Practical Aspects. New York: Harper & Row, pp. 343–363. Laing, Ronald D., and Esterson, A. (1964). Sanity, Madness, and the Family. Volume 1, Families of Schizophrenics. London: Tavistock Publications, Ltd. Langer, S. K. (1942). Philosophy in a New Key. Cambridge: Harvard University Press. Lasègue, Ch., and Falret, J. (1877). “La folie à deux, ou folie communiquée.” Annales Médico-Psychologiques, t. 18. [English translation by Richard Michaud, American Journal of Psychiatry, supplement to Volume 121, No. 4, pp. 2–18, 1964.] Lee, A. Russell (September 1963). “Levels of Imperviousness in Schizophrenic Families.” Paper read at the Western Division Meeting of the American Psychiatric Association, San Francisco. Lennard, Henry L., and Bernstein, Arnold, with Hendin, Helen C., and Palmore, Erdman B. (1960). The Anatomy of Psychotherapy. New York: Columbia University Press. Lidz, T., Cornelison, A. R., Fleck, S., and Terry, D. (1957). “The Intrafamilial Environment of Schizophrenic Patients. II. Marital Schism and Marital Skew.” American Journal of Psychiatry, 114, pp. 241–248. Lorenz, Konrad Z. (1952). King Solomon's Ring. London: Methuen. Luce, Clare Boothe (1962). “Cuba and the Unfaced Truth: Our Global Double Bind.” Life, 53, pp. 53–56. Luft, Joseph (April 1962). “On Non-verbal Interaction.” Paper presented at the Western Psychological Association Convention, San Francisco. Mach, Ernst (1919). The Science of Mechanics. La Salle, Ill.: The Open

264


Court Publishing Co. Maruyama, Magoroh (1961). “The Multilateral Mutual Causal Relationships among the Modes of Communication, Sociometric Pattern and the Intellectual Orientation in the Danish Culture.” Phylon, 22, pp. 41–58. McCulloch, Warren S., and Pitts, Walter (1943). “A Logical Calculus of the Ideas Immanent in Nervous Activity.” Bulletin of Mathematical Biophysics, 5, pp. 115–133. McGinnies, Elliott (1949). ''Emotionality and Perceptual Defense.” Psychological Review, 56, pp. 244–251. Meerloo, Joost A. M. (1956). The Rape of the Mind: The Psychology of Thought Control, Menticide and Brainwashing. Cleveland: The World Publishing Company. Miller, George A., Galanter, Eugene, and Pribram, Karl H. (1960). Plans and the Structure of Behavior. New York: Henry Holt and Company, Inc. Miller, James G. (1965). “Living Systems: Basic Concepts; Structure and Process; Cross-Level Hypotheses.” Behavioral Science, 10, pp.193– 237, 337–411. Morris, Charles W. (1938). “Foundations of the Theory of Signs.” In Otto Neurath, Rudolf Carnap, and Charles W. Morris, eds., International Encyclopedia of Unified Science, Volume 1, No. 2. Chicago: University of Chicago Press, pp. 77–137. Muggeridge, Malcolm (April 1965). “Books.” Esquire, Volume 63, No. 4, pp. 58–60. Nagel, Ernst, and Newman, James R. (1958). Gödel's Proof. New York: New York University Press. Nagels, Ivan (1964). In Spectaculum, Moderne Theaterstucke, Volume 7. Frankfurt/M., Suhrkamp Verlag. Nash, Ogden (1964). “Don't Wait, Hit Me Now!” In Marriage Lines. Boston: Little, Brown and Company, pp. 99–101. London: J. M. Dent & Sons Ltd. Nerlich, G. C. (1961). “Unexpected Examinations and Unprovable Statements.” Mind, 70, pp. 503–513. Northrop, Eugene P. (1944). Riddles in Mathematics. New York: D. Van Nostrand Co., Inc. Orwell, George (1949). 1984. New York: Harcourt, Brace & Co. Oster, Gerald, and Nishijima, Yasunori (1963). “Moiré Patterns.” Scientific American, 208, pp. 54–63. Parkinson, C. Northcote (1957). Parkinson's Law and Other Studies in Administration. Boston: Houghton Mifflin Company.


265

Potter, Stephen (1947). One-upmanship. Harmondsworth: Penguin Books. Pribram, Karl H. (1963). “Reinforcement Revisited: A Structural View.” In M. Jones, ed., Nebraska Symposium on Motivation, 1963. Lincoln: University of Nebraska Press, pp. 113–159. Proust, Marcel (1924). Les plaisirs et les jours, 13th ed. Paris: Gallimard. Quine, Willard van Orman (1962a). Methods of Logic. New York: Henry Holt and Company, Inc. Quine, Willard van Orman (1962b). “Paradox.” Scientific American, 206, pp. 84–95. Ramsey, Frank Plumpton (1931). The Foundations of Mathematics and Other Logical Essays. New York: Harcourt, Brace & Co. Rapoport, Anatol, and Chammah, Albert M., with the collaboration of Carol J. Orwant (1965). Prisoner's Dilemma; a study in conflict and cooperation. Ann Arbor: University of Michigan Press. Reichenbach, Hans (1947). Elements of Symbolic Logic. New York: The Macmillan Company. Renaud, Harold, and Estess, Floyd (1961). “Life History Interviews with One Hundred Normal American Males: ‘Pathogenicity’ of Childhood.” American Journal of Orthopsychiatry, 31, pp. 786–802. Richardson, Lewis Fry (1956). “Mathematics of War and Foreign Politics.” In James R. Newman, ed., The World of Mathematics, Volume 2. New York: Simon and Schuster, Inc., pp. 1240–1253. Rilke, Rainer Maria (1939). Duino Elegies, trans. by J. B. Leishman and Stephen Spender. New York: W. W. Norton & Company, Inc. Rioch, David McK. (1961). “The Sense and the Noise.” Psychiatry, 24, pp. 7–18. Rioch, David McK. (1963). “Communication in the Laboratory and Communication in the Clinic.” Psychiatry, 26, pp. 209–221. Rosen, John N. (1953). Direct Analysis. New York: Grune & Stratton, Inc. Rosenthal, Robert (1964). “The Effect of the Experimenter on the Results of Psychological Research.” In B. A. Mahr, ed., Progress in Experimental Personality Research, Volume 1. New York: Academic Press Inc., pp. 79–114. Ross, Nancy Wilson (Ed.) (1960). “The Subjugation of a Ghost,” In The World of Zen. New York: Random House, Inc. Ruesch, Jurgen, and Bateson, Gregory (1951). Communication: The Social Matrix of Psychiatry. New York: W. W. Norton & Company, Inc. Russell, Bertrand (1951). Introduction to Ludwig Wittgenstein, Tractatus Logico-Philosophicus. New York: Humanities Press.

266


Sansom, G. B. (1950). The Western World and Japan, A Study in the Interaction of European and Asiatic Cultures. New York: Alfred A. Knopf, Inc. Sartre, Jean-Paul (1958). Introduction to Henry Alleg, The Question. New York: George Braziller, Inc. Scheflen, Albert E. (1960). “Regressive One-to-One Relationships.” Psychiatric Quarterly, 23, pp. 692–709. Scheflen, Albert E. (1961). A Psychotherapy of Schizophrenia: Direct Analysis. Springfield, Illinois: Charles C. Thomas, Publisher. Scheflen, Albert E. (1965a). “Quasi-Courtship Behavior in Psychotherapy.” Psychiatry, 28, pp. 245–257. Scheflen, Albert E. (1965b). Stream and Structure of Communicational Behavior. Context Analysis of a Psychotherapy Session. Behavioral Studies Monograph No. 1. Philadelphia: Eastern Pennsylvania Psychiatric Institute. Schelling, Thomas C. (1960). The Strategy of Conflict. Cambridge: Harvard University Press. Schimel, John L. (1965). “Love and Games.” Contemporary Psychoanalysis, 1, pp. 99–109. Searles, Harold F. (1959). “The Effort to Drive the Other Person CrazyAn Element in the Aetiology and Psychotherapy of Schizophrenia.” British Journal of Medical Psychology, 32, pp. 1–18, Part 1. Sluzki, Carlos Е., and Beavin, Janet (1965). “Simetría у complementaridad: una definición operacional у una tipología de parejas” [Symmetry and Complementarity: An Operational Definition and a Typology of Dyads]. Acta psiquiatrica у psicológica de América latina, 11, pp. 321–330. Sluzki, Carlos E., Beavin, Janet, Tarnopolsky, Alejandro, and Verón, Eliseo (1967). “Transactional Disqualification.” To be published in Archives of General Psychiatry. Smith, Michael (October 18, 1962). In The Village Voice, Volume 7, No. 52. Spengler, Oswald (1926). The Decline of the West, Form and Actuality, Volume 1. New York: Alfred A. Knopf, Inc. Stegmuller, Wolfgang (1957). Das Wahrheitsproblem und die Idee der Semantik [The Truth Problem in Semantics]. Vienna: SpringerVerlag. Stein, L. (1955–1956). “Loathsome Women.” Journal of Analytical Psychology, 1, pp. 59–77. Stern, David J. (1964). “The National Debt and the Peril Point.” The Atlantic, 213, pp. 35–38.


267

Styron, William (1951). Lie Down in Darkness. New York: The Viking Press. Szasz, Thomas S. (1961). The Myth of Mental Illness, Foundations of a Theory of Personal Conduct. New York: Hoeber-Harper. Taubman, Howard (October 15, 1962). In The New York Times, Volume 112, No. 38, 250, p. 33. Tinbergen, Nicolaas (1953). Social Behavior in Animals with Special Reference to Vertebrates. London: Methuen. Toch, H. H., and Hastorf, A. H. (1955). “Homeostasis in Psychology.” Psychiatry, 18, pp. 81–91. Watts, Alan Wilson (1961). “The Counter Game,” in Psychotherapy, East and West. New York: Pantheon Books, Inc., pp. 127–167. Watzlawick, Paul (1963). “A Review of the Double Bind Theory.” Family Process, 2, pp. 132–153. Watzlawick, Paul (1964). An Anthology of Human Communication; Text and Tape. Palo Alto: Science and Behavior Books. Watzlawick, Paul (1965). “Paradoxical Predictions.” Psychiatry, 28, pp. 368–374. Watzlawick, Paul (1966). “A Structured Family Interview.” Family Process, 5, pp. 256–271. Weakland, John H. (1960). “The ‘Double-Bind’ Hypothesis of Schizophrenia and Three-Party Interaction.” In Don D. Jackson, ed., The Etiology of Schizophrenia, New York: Basic Books, Inc. Weakland, John H., and Jackson, Don D. (1958). “Patient and Therapist Observations on the Circumstances of a Schizophrenic Episode.” Archives of Neurology and Psychiatry, 79, pp. 554–574. Weiss, Paul (1963). “Cell Interactions.” In Proceedings Fifth Canadian Cancer Conference, New York: Academic Press, Inc., pp. 241–276. Weissberg, A. (1951). The Accused. New York: Simon and Schuster, Inc. Whitehead, Alfred North, and Russell, Bertrand (1910–1913). Principia Mathematica, 3 volumes. Cambridge: Cambridge University Press,. Whorf, Benjamin Lee (1956). “Science and Linguistics.” In John B. Carroll, ed., Language, Thought, and Reality. Selected Writings of Benjamin Lee Whorf. New York: John Wiley & Sons, Inc., pp. 207–219. Wiener, Norbert (1947). “Time, Communication, and the Nervous System.” In R. W. Miner, ed., Teleological Mechanisms. Annals of the New York Academy of Sciences, Volume 50, Article 4, pp. 197–219. Wieser, Wolfgang (1959). Organismen, Strukturen, Maschinen [Organisms, Structures, Machines]. Frankfurt/M., Fischer Bucherei. Wittgenstein, Ludwig (1951). Tractatus Logico-Philosophicus. New York: Humanities Press.

268


Wright, John C. (1960). Problem Solving and Search Behavior under Non-Contingent Rewards. Unpublished doctoral thesis, Stanford University. Zilboorg, Gregory (1935–1936). “Suicide Among Civilized and Primitive Races.” American Journal of Psychiatry, 92, pp. 1347– 1369.

Речник

Този речник съдържа само такива термини, които не са дефинирани в текста или не са част от всекидневния език. Източниците (където са цитирани) са Dorland’s Medical Dictionary (DMD) и Psychiatric Dictionary (H&S) на Хинзи и Шацки. Абулия: загуба или дефицит на воля (DMD). Анорексия: липса или загуба на апетит. По-специално нервността, проявявана от пациент, който губи апетита си и консумира толкова малко храна, че измършавява. (Адаптирано от DMD.) Аутизъм: състояние, при което човекът е доминиран от субективни, центрирани върху себе си линии на мислене или поведение (DMD). Брачна терапия → Съвместна терапия. Вторична печалба: психоаналитичен термин, отнасящ се до индиректните междуличностни предимства, които невротикът извлича от състоянието си, например състрадание, по-голямо внимание, свобода от всекидневни отговорности и други подобни. Гещалт: форма, модел, структура или конфигурация. Гещалтпсихология: изучаването на умствените процеси и поведението като гещалти, а не като изолирани или фрагментирани единици. Деперсонализация: процесът на разтваряне или загуба на идентичност, личност, „Аз“. Психично явление, характеризирано от загуба на чувството на собствената реалност. Често носи със себе си и загуба на чувство на реалността на другите и на средата (H&S). Депресия: сложно чувство, простиращо се от нещастие до дълбока отпадналост и безнадеждност, често придружавано от повече или по-малко абсурдни чувства на вина, провал и недостойност, както и от склонност за себеразрушаване. Соматичните му спътници обикновено са разстройства на съня и апетита и общо забавяне на много физиологични процеси. Диада: крайната единица, отнасяща се до отношението между две

270


цялости за разлика от → монада; по същия начин „триада“ се отнася до единица от три елемента. Едипов комплекс: Едип – герой в древногръцката митология, който, отгледан от приемен родител, убива истинския си баща в кавга и впоследствие се жени за майка си. По-късно, когато открива истинската връзка, се ослепява (DMD). Този мит е въведен в психиатрията от Фройд като парадигма за привличането между детето и родителя от другия пол, за специфичните вътресемейни конфликти, произтичащи от това привличане, и пошироките му последствия за психосексуалното развитие на човека. Ентелехия: допусканото вродено или потенциално свойство на живото същество да се развива към конкретен краен етап. Етология: изучаване на животинското поведение (DMD). Игри, теория за: математическо средство за анализ на човешките социални отношения; въведена от фон Нойман през 1928 г. и първоначално прилагана към стратегиите за вземане на решения в икономическото поведение, днес е разширена към множество видове междуличностни поведения. (1) Игри с нулев резултат: ситуации, в които сборът на печалбата на единия играч и загубата на опонента винаги е равен на нула, т. е. има чиста конкуренция, тъй като загубата на единия е печалба за другия. (2) Игри с ненулев резултат: ситуации, в които печалбите и загубите не са обратно фиксирани и следователно сборът им не е задължително нула; могат да са директно фиксиране (чисто сътрудничество) или само частично фиксирани (смесени мотиви). Идентифициран пациент: членът на семейството, който носи психиатричната диагноза или отклоняващото се поведение. Излязъл от контрол: загуба на стабилност в системата, дължаща се на неконтролируемо усилване на отклонението. Кинетика: (1) невербална комуникация (език на тялото и т. н.); (2) изучаването на невербалната комуникация. Мета-: представка, означаваща „променен по позиция“, „отвъд“, „по-висок“, „надскачащ“ и т. н. Тук обикновено се използва като обозначаващо познание за познание или обект на изследване, например метаматематика, метакомуникация. Монада: крайната единица едно, разглеждана в изолация. Тук се използва предимно за обозначаване на индивида извън комуникационната му връзка, за разлика от → диада или триада.

Речник

271

Натрапливост: неустоим импулс да се извършва даден акт противно на разумната преценка или на волята (DMD). Отреагиране: изразяването на емоционално напрежение чрез открито поведение в ситуация, която може да няма нищо общо с произхода на напрежението; обикновено се прилага до импулсивното, агресивното или по принцип антисоциалното поведение. (Адаптирано от H&S.) Пареза, обща (dementia paralytica, болест на Бейл): психиатрично разстройство, характеризиращо се с психични и соматични симптоми поради сифилис на централната нервна система (H&S). Патогенност: качеството или способността да се предизвикват патологични промени или болест (DMD). Поведенческа терапия: форма на психотерапия, основана на теорията за ученето; поведението, включително симптоматичното, се разглежда като резултат от процес на учене и следователно се поддава на „отучване“ (снемане на обуславянето). Пренос: в психоанализата възпроизвеждането на забравени и изтласкани преживявания от ранното детство. Възпроизвеждането обикновено става под формата на сънища или реакции, появяващи се по време на психоаналитичната терапия (H&S). Психогенен: с интрапсихичен произход; имащ емоционален или психологически произход (във връзка със симптом), за разлика от органичната база (DMD). Психоневротичен: отнасящ се до емоционално разстройство, характеризирано от своята → психогенна природа и функционалните си (а не органични) симптоми (например → фобия, → хистерия). Психопатология: (1) общ термин, обозначаващ емоционални и/или психични болести или разстройства; (2) клон на медицината, занимаващ се с тези състояния. Психосоматичен: отнасящ се до връзката психика–тяло; имащ телесни симптоми с психологически, емоционален или умствен произход (DMD). Психотичен: спадащ към психозите, т. е. психично разстройство с органична или функционална (→ психогенна) природа в такава степен, че индивидуалното, интелектуалното, професионалното, социалното и т. н. функциониране е дълбоко нарушено, докато при → психоневротичния пациент това влошаване е само частично и ограничено до определени области от живота му. Садомазохизъм (садомазохистична симбиоза): форма на човешки

272


взаимоотношения, характеризирана с причиняване на физическо и/или психично страдание от страна на единия партньор на другия. Съвместна терапия: психотерапия на двойки или на цели семейства, чиито членове се лекуват заедно в съвместни сесии, включващи всички индивиди едновременно (срв. Jackson & Weakland, 1961). Травма, емоционална: емоционален шок, който оставя дълбок отпечатък в съзнанието на човека (DMD). Триада: → Диада. Феноменологичен: принадлежащ на специфичен подход (феноменология) към данните за реалността, който ги изследва, без да прави какъвто и да е опит да ги обяснява. Фобия: болестен страх, свързан или с конкретен обект, или с конкретна ситуация. Хистерия: невротично разстройство, характеризирано с превръщане на емоционалните конфликти в соматични прояви, например болка, анестезия, парализа, тонични спазми, без действително соматично влошаване на засегнатия орган или органи. Шизофрения: психично заболяване, обясняващо около половината от хоспитализираните пациенти в психиатричните клиники и за около една четвърт от всички хоспитализирани пациенти в САЩ. Терминът е създаден от швейцарския психиатър Е. Блюлер и обозначава психоза, белязана с фундаментални разстройства на възприятията за реалността на пациента, формирането на понятия, афектите и следователно поведението му по принцип. В зависимост от конкретната симптоматика шизофренията обикновено се разделя на различни подгрупи, например параноидна, хебефренна, кататонна и проста. Folie à deux: от френски „двойна лудост“. Термин, прилаган, когато двама души, които са тясно свързани един с друг, страдат едновременно от психоза и когато единият от двойката сякаш е повлиял върху другия. Състоянието, разбира се, не се ограничава до двама души и може да включва трима или дори повече (folie à trois и т. н.) (H&S).

Индекс

1 1984 (Оруел) · 194

F Folie à deux · 103, 163, 263

N Naven · 64, 258

R Reductio ad absurdum · 228

T Tractatus Logico-Philosophicus · 182, 256, 265, 267

А Абулия · 103, 210 Айзенк, Х. Дж. · 226 Аксиоми · 39, 40, 46, 124, 248, 255 Актът на създаването (Кьостлер) · 242 Алиенация · 82

Алиса в страната на чудесата · 193 Аналитична психология · 29 Аналогова комуникация · 8, 9, 57, 59, 60, 61, 62, 63, 94 Анорексия · 226 Антиномия · 15, 179 Артис, Кенет · 75 Аспекти на съобщаване и на заповядване на комуникацията · 49 Ашби, У. Рос · 25, 32, 43, 59, 118, 124

Б Бавелас, Алекс · 37, 250 Балконът · 189 Бар-Хилел, И. · 34 Безусловни награди · 250 Бейтсън, Грегъри · 26, 35, 49, 57, 59, 60, 64, 95, 96, 97, 100, 124, 145, 149, 199, 228, 240, 241, 249 Бергман, И. · 146 Бердяев, Н. · 189 Бернар, К. · 31, 139 Берталанфи, Лудвиг фон · 58, 113, 121 Бесове (Достоевски) · 251 Бисоциация · 242 Болцано, Бернард · 8, 56, 57 Бонин, Герхард фон · 58 Брачна терапия · 76, 83, 129 Брачни двойки · 30, 43, 55 Бубер, Мартин · 81, 124

274


Бул, Джордж · 38 Бърдуисъл, Рей Л. · 67 Бърн, Ерик · 82 Бърнстейн, Арнолд · 114

В Вайс, Пол · 119 Вайсберг, А. · 201 Варе, Даниел · 94 Вацлавик, Пол · 89, 90 Взаимно допълване · 101, 104, 128, 150, 176, 189 Взаимодействие · 7, 8, 9, 13, 14, 22, 34, 35, 36, 37, 39, 40, 41, 43, 44, 45, 48, 54, 55, 56, 60, 64, 65, 66, 69, 71, 79, 80, 86, 88, 91, 98, 102, 104, 105, 107, 108, 112, 114, 120, 123, 124, 126, 140, 141, 145, 146, 149, 151, 152, 157, 165, 169, 175, 176, 187, 199, 201, 207, 214, 216, 229, 231, 238, 244, 245 Виет, Франсоа · 23 Визер, В. · 31, 123 Витализъм · 29 Витгенщайн, Л. · 11, 182, 256 Вторична печалба · 28 Входящи данни · 42, 52 Въпросници · 35

Г Галантер, Юджийн · 250 Генетична заблуда · 122 Гестапо · 195 Гещалт · 148 Гореща линия · 100 Горна позиция · 233 Грешки на езика · 35 Грийнбърг, Дан · 198 Гьодел, Курт · 11, 254, 255, 256

Д Да бъдеш в света · 249 Двоен контрол · 131 Девалидизиране · 8, 82, 85, 87 Девтеро-учене · 249 Дейвис, Р. К. · 139 Декарт, Рене · 23 Делфини · 98 Деперсонализация · 103 Депресия · 107, 129, 197 Депривация · 27, 47, 81 Детерминизъм · 29, 30, 121 Дефиниция на себе си и на другия · 79 Джаксън, Дон · 52, 59, 100, 122, 128, 129, 141, 149, 199, 228, 231 Джеймс, Уилям · 82 Дженет, Джийн · 189 Джордж, Ф. Х. · 21 Джоуд, К. Е. М. · 56, 91 Дзен · 220, 232, 239, 240, 257 Диада · 66, 149, 270 променяща се · 148 Дигитализация · 58, 64, 94, 95, 101 Дигитална комуникация · 60, 63, 95, 98, 99, 100 Дилема на затворника · 11, 216, 218 Дилема на шизофренията · 48 Директен анализ · 228 Дисквалификация · 72, 147 Дискриминация · 204 Доверие · 98, 178, 214, 215, 216, 217, 224, 236 Долна позиция · 106, 155, 184, 233 Достоевски, Ф. · 189, 209, 251, 252 Дънлап, Найт · 228 Дюрел, Лоурънс · 148

Индекс

275

Е

Й

Евклидова геометрия · 248 Единици на комуникацията · 48 Едипов комплекс · 40 Едностранни отношения · 120 Език · 3, 13, 14, 16, 22, 31, 34, 38, 39, 44, 51, 59, 60, 61, 62, 64, 70, 82, 94, 96, 99, 125, 157, 182, 186, 190, 221, 223, 245, 247, 269, 270 Еквифиналност · 121, 133, 141, 142 Екзистенциално отчаяние · 252 Експериментална невроза · 204 Експериментална психология · 26, 196 Енергия · 28, 31, 245 Ентелехия · 29 Епистемология · 27, 177 Ериксън, Милтън · 228 Ескалация · 9, 67, 101, 154, 158, 160, 173, 176 Естерсън, Аарон · 93, 133, 139, 140, 202

Йерархия · 15, 80, 112, 116, 182, 247

З Запазване на адаптацията · 32 Запъване · 255 Захс, Ханс · 232 Зилбург, Грегъри · 246

И Игра без край · 173, 223, 224, 226, 230, 237 Игра с ненулев резултат · 216 Игра с пълна информация · 26 Идея за величината · 23

И Избягване–избягване, конфликт · 196 Изходящи данни · 42, 125 Икономика · 24, 29 Илюзията за алтернативите · 219 Инсайт · 227 Интрапсихично · 114 Истинна функция · 62, 99

К Калибриране · 10, 140, 141 Калкулус · 7, 13, 15, 38, 39, 41, 46, 52, 62 Кант, О. · 122 Карнап, Рудолф · 21, 34, 183 Карол, Луис · 73, 186, 193 Кели, Джордж · 249 Кибернетика · 29, 121 Кирилов · 251 Киркегор, Сьорен · 252 Коалиция · 165, 197 Коан · 220 Кой се страхува от Вирджиния Улф · 142, 168 Компютър · 37, 50, 125, 250 Контекст · 11, 22, 24, 26, 45, 60, 66, 71, 72, 75, 76, 90, 106, 110, 115, 123, 124, 126, 130, 142, 145, 185, 195, 200, 204, 215, 229, 231, 232, 248, 249 Контраигра · 229 Конфликт · 42, 43, 91, 92, 106, 122, 159, 160, 270 Кошмар · 95, 193 Кръвосмешение · 101

276


Кръговост · 91, 121, 149, 150, 156, 166 Куин, У. · 178, 179 Към теория за шизофренията (Бейтсън) · 199 Къминг, Джон · 80 Кьостлер, Артур · 77, 96, 116, 190, 242

Л Лазаръс, Арнолд · 226 Ланг, Роналд · 82, 83, 86, 88, 93, 103, 133, 139, 140, 200, 202 Лангър, С. К. · 122, 247 Ленард, Хенри · 114 Лидз, Теодор · 102, 103 Лий, А. Ръсел · 16, 86, 87 Логика · 13, 21, 31, 44, 66, 78, 82, 99, 113, 179, 181, 185, 192, 205, 209, 218, 226, 248, 254, 255, 256 Логически типове · 15, 177, 181, 182, 183, 240, 247 Лоренц, Конрад · 20, 60 Лъфт, Джоузеф · 47

М Мазохизъм · 99 Макгинис, Ърнст · 75 Марсел, Габриел · 252 Маруяма, М. · 149 Математика · 14, 15, 22, 23, 28, 38, 39, 56, 177, 247, 253, 254, 255 Междуличностно възприятие · 8, 85, 86 Метаезик · 183, 185, 215, 223 Метаинформация · 50 Метакомуникация · 7, 39, 51, 52, 80, 91, 170, 172, 240, 241, 270 Метаматематика · 38, 40, 247, 254

Метапознание · 150 Метаправила · 169, 224, 226, 230 Мийд, Маргарет · 75 Милър, Джеймс · 113 Милър, Джордж · 250 Мистификация · 200 Мистично · 256 Моарирани модели · 119 Монада · 21, 227, 243, 270 Морис, Чарлз · 21 Мотивация · 43, 73, 110, 192 Мрак по пладне · 190 Мъгеридж, Малкълм · 163

Н Надпревара във въоръжаването · 56, 91 Нарцисизъм · 148 Настояще срещу минало · 43 Нацисти · 96, 196, 251 Наш, Огдън · 4, 157 Невербална комуникация · 60, 270 Невъзможност да не се общува · 46 Незащитима позиция · 184, 189, 237, 238 Нейджъл, Ърнст · 38, 39, 248, 255 Непроницаемост · 128 Нервна система · 57, 204, 271 Нерлих, Г. · 214, 255 Несъгласие · 73, 78, 79, 80, 143 Несъответствия · 72, 89, 156 Неустановимост · 192, 206, 255, 256 Ницше, Ф. · 251 Нововъзникващо качество · 148 Нормално и анормално · 22 Нормогенни семейства · 175 Нюмън, Джеймс · 248, 255

Индекс

О Обратна връзка · 7, 15, 27, 30, 31, 44, 121, 125, 133, 139, 140, 141, 142, 150, 176 Обща теория за системите · 113 Ограничение · 14, 33, 43, 162, 173, 176, 189 Олби, Едуард · 4, 142, 146, 147, 148, 158, 163, 164, 168 Определяне на жертвени овни · 128 Оруел, Джордж · 102 Осцилиране · 127 Отдаденост, вътрешно присъща на комуникацията · 126 Отношенческа игра · 82, 224 Отреагиране · 103 Отрицание · 62, 97, 98, 99, 179, 189, 196, 228 Отричане на комуникацията · 147

П Павлов, И. П. · 204, 247, 251, 252 Памет · 25, 26, 43 Парадокс · 11, 150, 173, 177, 178, 179, 180, 181, 183, 184, 192, 194, 196, 203, 204, 206, 207, 208, 211, 214, 218, 224, 229, 233, 235, 242, 245, 255, 256 Бъди спонтанен · 225 логико-математически · 180, 218 на бръснаря · 15, 184 на директора · 11, 89, 207, 208, 209, 210, 214, 215, 255 на Зенон · 178 на лъжеца · 183, 187, 188 на Ръсел · 241 на ханджията · 178 прагматичен · 184, 196, 218 семантичен · 218 фалшив · 178

277 Парадоксална комуникация · 51, 231, 235, 238 Парадоксални дефиниции · 180 Парадоксални предписания · 10, 180, 191, 218, 228 Парадоксално намерение · 228 Парадоксално предвиждане · 215 Парадоксите на безкрайното · 56 Паркинсън, К. Н. · 123 Патогенност · 175, 201, 202 Патологии на симетричното и взаимодопълващото се взаимодействие · 101 Патологична комуникация · 63, 82, 91 Перцептивна защита · 76, 206 Писма от подземието · 209 Плановете и структурата на поведението · 250 Поведенческа терапия · 227 Подкрепление · 52, 53, 149, 203, 229 Подхождане–избягване, конфликт · 203 Подхождане–подхождане, конфликт · 203 Портата на щастливите врабчета · 94 Послание Това е игра · 240 Потлач · 176 Потър, С. · 79 Правила · 13, 15, 35, 37, 38, 40, 41, 43, 46, 78, 96, 128, 137, 139, 141, 142, 146, 157, 160, 167, 168, 169, 173, 175, 208, 223, 224, 226, 232, 242 Прагматика · 13, 14, 21, 22, 33, 34, 37, 41, 46, 49, 52, 80, 87, 93, 124, 179, 180, 185, 188, 205, 244 Превод от дигитален към аналогов код · 63 Предвидимост · 208, 211, 216 Предизвикване на транс · 228 Преднамерени движения · 59

278


Предписване на симптома · 226, 227 През огледалото · 71, 193 Пренос · 74, 82, 232 Прибрам, Карл Х. · 16, 30, 139, 250 Приемане на комуникацията · 72 Приказка за жената от Бат (Чосър) · 219, 220 Принципи от трети ред · 11, 250, 251, 252, 253 Пристигане и заминаване · 96 Причинно-следствена връзка · 202 Проби и грешки · 32 Проблем на решението · 254 Прозрение · Вж. Инсайт Променлива · 9, 31, 114, 141, 142 Промиване на мозъци · 71, 194 Промяна · 29 Промяна на принципите от трети ред · 253 Противоположно значение на първичните думи · 63 Противоречие · 15, 37, 106, 178, 179, 180, 181, 196, 197, 203, 205, 218, 221, 228 Пруст, Марсел · 196 Псевдосиметрия · 66 Психоанализа · 28, 103, 201, 227 Психогенност · 235 Психодинамика · 28 Психоза · 70, 104, 272 Психологическа дилема · 199, 200, 201, 203, 205, 221, 229, 230, 231, 233, 235, 239 Психология на личните конструкти (Кели) · 249 Психотерапия · 11, 43, 95, 197, 219, 228, 229, 233, 234, 235, 241, 252, 253 Пунктуация · 53, 54, 57, 68, 89, 90, 93, 94, 170, 237, 248 Първичен процес · 199 Първоначални условия · 121, 151

Р Равновесие · 30, 32, 121, 139, 242 Радостите и дните (Пруст) · 196 Развод · 130 Разкол · 102 Райхенбах, Ханс · 184 Райъч, Дейвид Макк. · 95 Рандомизация · 33 Растеж · 29, 139 Редундантност · 15, 33, 34, 36, 37, 38, 77, 93, 112 Релационна функция · 257 Рилке, Райнер Мария · 98 Ритуал · 64, 98, 99, 232 Ричардсън, Луис Ф. · 64, 91 Розентал, Робърт · 76 Роузън, Джон · 228 Рубашов · 190 Ръсел, Б. · 15, 16, 181, 182, 247, 255

С Садомазохизъм · 146 Самоизпълняващо се пророчество · 93, 147 Саморефлексивност · 183, 245 Самосъзнание · 27, 35 Самоубийство · 224, 246 Сансъм, Дж. Б. · 191 Сартр, Жан-Пол · 189, 201 Свобода · 189 Семантика · 13, 21, 22, 33, 34, 35, 64, 179, 180 Семеен мит · 163 Семиотика · 21 Серии · 8, 56, 178 Символ · 21, 33, 38, 39, 242, 243 Симетрия · 8, 67, 68, 101, 105, 106, 110, 128, 150, 160, 173, 189 Симптом · 42, 100, 130, 131, 132, 138, 190, 225, 226, 234

Индекс Симптомът като комуникация · 75 Синдром на тревожност · 130 Синтаксис · 59, 62, 64, 96, 180 Синтаксис, семантика и прагматика · 21 Система · 9, 10, 13, 21, 24, 25, 29, 30, 31, 33, 38, 39, 42, 57, 58, 67, 87, 113, 114, 115, 116, 117, 118, 119, 121, 123, 125, 128, 129, 133, 139, 141, 142, 145, 146, 147, 148, 149, 150, 151, 152, 164, 166, 175, 176, 206, 221, 222, 224, 230, 243, 248, 254, 255, 256 Системна промяна · 168 Следствие срещу причина · 43 Слузки, Карлос Е. · 16 Смисъл · 13, 14, 16, 20, 21, 22, 24, 33, 37, 42, 49, 59, 71, 83, 88, 107, 115, 121, 125, 142, 143, 145, 147, 148, 160, 167, 172, 184, 193, 199, 202, 205, 211, 216, 227, 232, 233, 240, 242, 245, 246, 247, 248, 251, 252, 256 Социална психология · 145 Спенглър, Осуалд · 23, 24 Среда на системата · 141 Стабилно състояние · 139, 245 Стабилност · 29, 30, 32, 80, 81, 123, 139, 152, 177, 224, 245, 270 Стейн, Дейвид · 220 Стимул–реакция · 53, 149 Стохастичен процес · 33 Структурно семейно интервю · 187 Стъпкова функция · 140, 141, 176 Стърн, Дж. Дейвид · 24 Съвместна терапия · 77, 230 Съдържание и взаимоотношение · 76, 78 Съзнание и безсъзнателно · 42

279 Съобщение · 7, 46, 47, 48, 50, 56, 61, 86, 87, 95, 96, 111, 126, 187, 189, 200, 205, 207, 208, 222 Сърлс, Х. · 202

Т Тайно споразумение · 103 Тарски, Алфред · 183 Таубман, Хауард · 4, 163 Творчество · 11, 16, 240, 242 Телеология · 29 Теория за доказателството · 11, 254, 256 Теория за числата · 23 Терапевтична промяна · 104, 253 Тинберген, Николас · 60 То · 63 Тох, Х. Х. · 139 Травма · 53, 83, 122, 201

У Уайтхед, Алфред Н. · 255 Ужасна двойка · 103 Уийклънд, Джон · 16, 199 Уийнър, Норбърт · 28, 245 Уолпе, Дж. · 226 Уорф, Бенджамин · 34, 52 Учене · 53, 139, 226, 249, 271

Ф Фейгън, Р. Е. · 114 Ферейра, Антонио · 163, 164, 165, 168, 176 Филипсън, Х. · 86 Философия на науката · 21, 28 Финдли, Дж. · 255 Формиране на понятия (експеримент) · 37, 272 Фрай, Уилям · 130, 131, 166, 241 Франк, Лоурънс · 114 Франкъл, В. · 228

280


Фреге, Готлоб · 185 Фройд, З. · 27, 35, 63, 122, 142, 175, 195, 196, 232, 270 Фром-Райхман, Фрида · 75, 201

Х Харлоу, Х. Ф. · 249 Хасторф, А. Х. · 139 Хейли, Джей · 63, 71, 82, 124, 199, 228, 232 Хилбърт, Дейвид · 38 Хистерия · 100 Хол, А. Д. · 114 Хомеостаза · 30, 31, 104, 139, 141 Хомеостат · 32 Хомеостатичен механизъм · 139 Хомосексуалност · 146 Хора, Томас · 35 Християни, гонения от японците · 193 Хумор · 11, 16, 240, 241 Хуморална система · 57 Хъл, К. Л. · 249

Ц

Членство в себе си · 181, 182 Чосър, Джефри · 219

Ш Шанън, Клод · 34 Шахмат · 26, 36, 37, 39 Шаш, Томас · 75 Шелинг, Томас · 124 Шефлен, Албърт · 16, 228 Шизмогенеза · 64, 65 Шизофрения · 30, 70, 122, 133, 137, 188, 190, 198, 199, 202, 203, 210, 220, 224, 228, 231 Шизофренна комуникация · 49, 82, 95, 206, 214 Шизофренски език · 70 Шимел, Джон · 146

Щ Щегмюлер, Волфганг · 179

Ю Юнг, К. Г. · 29, 101

Цялостност · 10, 148, 149

Ч Чери, Колин · 51 Черна кутия · 41, 42, 149

Я Ятмул, племе · 64

Индекс

281

Американска. Първо издание Преводач Людмила Андреева. Редактор Христина Гъркова. Художник Богдан Мавродинов. Технически редактор Теменужка Хаджииванова. Коректор Милка Белчева. Излязла от печат през Формат 32/84/108 Печатни коли 17.5 Издателство „Наука и изкуство“ – София Компютърна обработка Людмила Андреева Печат

Прагматика на човешкото общуване: Изследване на моделите, патологиите и парадоксите на взаимодействието

Recommend Documents