Фракийские "гобелета"

Нов Български Университет Департамент: История на културата Програма: “Тракия и културата на древния свят”

Павел Петров Деспотов

ТЕМА:

ТРАКИЙСКИТЕ ГОБЕЛЕТА (Дипломна работа за получаване на магистърска степен)

Научен ръководител: проф. Иван Маразов

София 2007 г.

1

СЪДЪРЖАНИЕ

ВСЕ ОЩЕ ВСИЧКО НЕ Е ИЗРЕЧЕНО Начални думи ...................................................................................... 3 БЕГЛО ПРЕЗ ИСТОРИЯТА НА ТРАКИТЕ

По древни

източници ............................................................................................. 6 ПРЕДИ ЗВЕЗДНИЯ Й ЧАС Културата на траките. Самобитност и влияния. ............................ 11 ТЕЗИ ЧУДНИ ВАЗИ! Тракийските Съдове. Предназначение и функции ........................ 17 В СВЕТА НА ГОБЕЛЕТАТА Представяне. Анализ. Кодове. Символика. .................................... 27 ЗАКЛЮЧЕНИЕ С ОТВОРЕН КРАЙ ............................................ 643 БИБЛИОГРАФИЯ ........................................................................... 128 КАТАЛОГ ........................................................................................ 134 ИЛЮСТРАЦИИ..............................................................................135 ОПИСАНИЕ НА ИЛЮСТРАЦИИТЕ..........................................173

2

ВСЕ ОЩЕ ВСИЧКО НЕ Е ИЗРЕЧЕНО...

Начални

думи Културната история на нашите земи все още не е написана докрай. Тя се допълва и обогатява вече много десетилетия, кога по-плахо и инцидентно, кога с бурни взривове и големи и ярки скокове. Всяко поколение специалисти, в зависимост от своя талант, научен потенциал, съчетание на обективни условия и обстоятелства, и предпоставки, прибавя нови приписки в нейните скрижали. Често малък детайл води до промяна на установени норми и оценки. Разкриването на скрита „тайна” обръща посоката на съществуващи твърдения. Един новопрочетен ред в древен източник обосновава заявката за нова истина в установените норми. При наличието на недостатъчно категорични исторически данни за онези времена, летописанието за хората, за живота и културата им, се изгражда често предимно върху поетически и митологически метафори. И заради това всеки нов детайл от зората на човешката цивилизация по нашите земи- а това е територията и на европейската културна история- има своя, както самостоятелна, така и общозначима стойност. Тълкуванията на конкретната фактология се превръщат в предпоставка и солидна основа за изграждане на нови предположения, хипотези, постановки. Тракийската културна епоха на нашите земи е твърде отдалечена. Създавана столетия преди Христа, със загубени или унищожени сигнали, е все още жива и неизмеримо ценна. Всички налични изследвания и проучвания разкриват особено големия акцент и блясък в общата история на света. Многобройните племена и обединения, познати под различни имена, но под общото название траки, населява голямо пространство от югоизточна Европа – днешните български територии и други части на Балканите, простира се чрез преселение по западното малоазиатско крайбрежие. И навсякъде траките са оставили живи знаци на своята култура. Трудностите при нейното изследване идват и поради една особено значима причина – липсата на собствена тракийска писменост А това означава, естествено, липса на собствени източници и свидетелства за бурите и тревогите на живота им, за общественото им устройство, за икономическото им състояние, за религиозните им вярвания и народни обичаи, за културното им творчество, самобитно и под чуждо влияние, за взаимоотношенията им с останалия свят. Има, разбира се и няколко тракийски надписи по съдове (Рогозен и другаде), на пръстен (Езерово) на тракийски език с гръцки букви, които може би дават малък проблясък. Но всичко, което се знае за онези времена и културата им, в най-общ смисъл е достигнало до нас, до науката – наша и световна, чрез наследството на чужди народи. Източниците, предимно на гръцки и латински, не са съвсем малко, но са откъслечни и нямат с какво от чисто тракийска позиция да се съпоставят, да се сравнят и изтълкуват. Наличието на записани тракийски съобщения, легенди, приписки, фолклор би създало естествено друга по–ярка, по-колоритна и по-истинска картина на света на траките. Може би и значително по-различни, ако имаше дори и малко, дори и противоречиви, дори и субективни (нима съществуващите чужди източници не са такива), но родили се в живота и съхранени в паметта на траките. Да, друга би била изходната позиция, хипотезите, научните догадки и твърдения, за да се доближим до историческата истинност на факти, събития, личности и живот на Античността. Траките са ощетени в това отношение. Но те имат несъмнено едно голямо богатство, за което може и да се спори, но неговата правдивост е неоспорима. То лежи все още в земните пластове на българската земя, може би под онези около петнадесет – двадесет хиляди тракийски могили,

3

в които са занемели засега скрити съкровища – всички те имат още какво ново да кажат. В последните немалко десетилетия със засилването и разширяването на работата на българските археолози и траколози, чрез откритията и аналитичното им проучване от високо ерудирани специалисти се променят установени трайно наши и чужди постулати за тракийското минало, нова светлина обгаря становища, формули. А изложенията на находки и съкровища, открити по нашите земи, смайват не само нас, но и света. Своеобразен, макар и малък, но важен акцент в историята на тракийската култура поставят и гобелетата – някои открити и споменавани още в по-миналия – 19 век, други в последните години. Разновидност на чашите – едни от съдовете, употребявани както в бита на траките, така и като предмети с особено предназначение в царските и жреческите ритуали и порядки, те са малък (може би саямо засега!) дял в тракийската торевтика. Тяхното разнообразие по вид и иконография, скъпоценният материал, от които са изработени, естетическата им стойност са ги превърнали в своеобразни образци на тракийската художествена култура. Намирането им в различни места на сегашните български земи и други краища на Балканския полуостров, въпреки малкият им брой, говори за тяхното разпространение и съответно подчертано предназначение. Затова един събран по-изчерпателен преглед и анализ на дванадесетината екземпляри би дал възможност за по-цялостна представа за тази част от тракийските съдове, като дял от цялостния материален и духовен свят на далечните ни предшественици. Трябва да подчертая, че за всички от откритите досега гобелета има, за кое повече, за кое по-малко, натрупана научна литература от различни автори, но тя е пръсната в отделни трудове, изследвания, статии, научни съобщения и други, често в няколко изречения или като малко отбелязване в цялостното разглеждане на друга тема. За гобелетата няма написана нито една самостоятелна книга, както това е сторено за други паметници на тракийската култура. И въпреки това аз бях значително улеснен и подпомогнат в своята работа от написаното от специалистите от по-близки или по-отдалечени десетилетия. Без внесеното в научния архив на тракийската култура от Ив. Венедиков, Ив. Велков, В. Василев, Д. Гергова, Д. П. Димитров, Хр. Данов, Пл. Иванов, Ив. Маразов, Б. Николов, Р. Попов, М. Тачева, Б. Филов, Д. Берчу, А. Фаркаш, Н. Фетих, А. Фол и други (в библиографията накрая съм отбелязал и ползваната литература) нямаше да мога да осъществя намеренията си. Моят дълбок поклон и благодарност към техния труд, съждения, твърдения и открития. Конспективно погледнато дипломната ми работа „Тракийските гобелета” е разработена в шест раздела (освен тях има разбира се и встъпителен и заключителен раздел, както и приложения като обяснителни бележки към всеки раздел, библиография в края и каталог с фотоси и информативен текст). Стремял съм се да очертая мястото на тези своеобразни съдове в контекста на историята на траките – чрез един много бегъл поглед по съобщения на древни източници (на Омир, Херодот, Тукидит, Ксенофонт, Еврипид, Анаксандрид, Полибий) и някои съвременни постановки на наши учени (Хр. Данов, М. Тачева, А. Фол); в общия контекст на тракийската култура и по-специално в големия и раздел съдове, търсих да намеря един макар и неголям кът, където да бъдат поставени гобелетата със своята специфичност и общото, което ги сродява с другите тракийски съдове в тяхното предназначение, в техните царствени и сакрални функции, а спецификата им като инсигнии на владетелска сила и мощ, в религиозните възлияния и прочие. Основната част на работата естествено е разглеждането на намерените известни в науката 14 гобелета, тяхното описание и анализ, отнасящ се до времето и местата на тяхното откриване – географски и ситуационни (в могили и могилни некрополи) или като „скрити”, „заровени” съкровища), датирането им във вековете, сегашното им местонахождение; събрал съм и съм дал множество данни относно форми, външност, отделни

4

отличителни елементи, пластична украса; опитвам се да направя сравнение между отделни образци, да поразсъждавам върху прилики и разлики в художественото изпълнение, върху ролята на майсторите и майсторската сръчност, върху ателиетата, където евентуално са изработвани, както и върху въпросите за вноса им или местното им производство; отбелязвам произхода и развитието на формите на гобелетата, на връзките и взаимодействието с подобни образци от други древни култури от същото време, взаимствуванията и самостоятелното им звучение и прочие. Все въпроси, по които има изходни и противоречащи си мнения в трудовете на научната литература досега. Вековете не са били щедри към гобелетата – най-вече вероятно затова, че, както отбелязах, от тях са открити много малко бройки. Може би е въпрос на време. Дано бъдното е поблагосклонно към гобелетата. За да се разшири тяхната колекция и учените да намерят отговори на повече въпроси, които стоят все още отворени. Земята ни крие още тайни. Историята ги чака. Историята на културата не е застинала. Тя е движение.

5

БЕГЛО ПРЕЗ ИСТОРИЯТА НА ТРАКИТЕ По древни източници Време на митична епоха, на бурни промени и исторически битки, на легендарни герои и царе, влезли в историята на античния свят - това е времето на траките. За него разказват Омир, Еврипид, Хезиод, Херодот, Тукидит, Ксенофонт, Павзаний, Полибий и други. Те описват славните подвизи на героите на Троя, епичните битки на елините срещу персите, драматичните събития, разиграли се все по онова време. Време с бурни периоди, в които възникват нови държави и империи. Преди тракийските племена да се появят на Балканите е имало палеобалканско население, което е оставило свои следи в пещери като Магурата и Варненския халколитен некропол. Възможно е по същото време, когато на Балканите се заселват ахейските племена, да са се заселили и тракийските племена. За тази легендарна епоха обаче няма исторически извори. За огромно съжаление изобщо историческите извори за историята на тракийските племена са доста оскъдни. Дори Христо Данов в своята книга „Древна Тракия” казва: „При оглеждането на географското положение на древнотракийските племена през ранния период, съблюдаваме, доколкото е възможно хронологическия ред, в който тези данни са оцелели до днес”(1). Сведенията на Омир са едни от първите свидетелства за съществуването на тракийския етнос. „Гибелният Арес подбуждаше троянските бойни редици, дошъл сред тях в образа на Акамант, бързият вожд на траките”(2). В своята безсмъртна поема „Илиада”, поетът разказва как на помощ на троянците идва тракийският цар Резос с многобройна тракийска войска. За същото събитие пише и Еврипид в своята трагедия „Резос”. Според него при сина на Приам Хектор идва един овчар, който му съобщава за пристигането на Резос – синът на реката Стримон (дн. река Струма). „– Коя е родината му, чието поле е опразнил от защитници?- Тракия. Баща му се нарича Стримон”(3). Отново според Омир, Одисей нахлува в троянския стан, отива при Резос и неговите войни, избива ги и им отмъква конете. Така армията му била обезвредена. Траките населявали земите на север от гърците. Пеоните, които, според Омир, взели участие в Троянската война заедно със своите колесници и били победени от Ахил, населявали земите около поречието на Стримон. Трибалите живеели в днешните земи на северозападна България. Мизите – в територията на днешна северна България. „... ние знаем за мизите... които населяват земята на царя много благоденствуващи и големи градове... Те ограбват земята му, след като са завзели непристъпните места в равнината”(4). Киконите, които пак според Омир, се сражавали на страната на троянците, населявали поречието на река Марица, дарданите - пък били на остров Самос, гетите – се разполагали в земите на днешна североизточна България. „Но гетите, които се обърнали към безразсъдна съпротива, веднага били заробени, въпреки че били най-мъжествени и най-справедливи от траките”(5). На гетското държавно обединение начело бил Дромихед. След неговата смърт започнал упадъка му. То просъществувало около 100 години. Медите живеели из планината Родопа, а бесите – в земите около днешен Пловдив. Изобщо се счита, че тракийските племена били около 80. Какъв голям етнос!

6

Херодот пише за траките във връзка с похода на Дарий в Тракия, когато персийският цар я завладява. Според него: „От всички хора най-голям е тракийският народ – разбира се, след индийците; и ако ги управляваше един човек и бяха единодушни, биха били непобедими и далеч най-силни от всички народи по мое мнение. Но това е непреодолимо и невъзможно за тях и никога няма да стане; затова са и слаби” (6). Херодот, споменава траките в един или друг аспект на различни места в своята „История” и дава немалко, макар и откъслечни сведения за траките в началните години на тяхното появяване на историческата сцена. Първите наченки на формиране на тракийска държава били у одрисите според думите на Александър Фол в неговата книга „Политическа история на траките”: „Одриската държава – взета сама за себе си – намери в натиска, въздействието и съображенията на перси и на атиняни обяснението за своя произход и разцвет; тя бе включена в политическото развитие на балканските народности”(7). Според гръцкия историк Тукидит, син на тракийския цар Орол и майка гъркиня, Одриската държава [създадена през петия век пр. Хр. се разпростирала от град Абдера на морето до реката Истър. Тукидит е по-изчерпателен в своя разказ за траките. Едно бързо препускане през историческите му страници, очертава картината на битки и обединения на отделни тракийски племена вече по времето на държавата на одрисите. Неин основател е Терес – бащата на сетнешните владетели Спарадок и Ситалк. Пак според Тукидит по време на царуването на Ситалк при него идват гръцки пратеници, за да го привлекат като техен съюзник срещу македонския цар Пердика. Тракийският владетел се съгласил да сключи съюз с атиняните, станал им съюзник и се наел пред тях да сложи край на Халкидската война. Когато потеглил от одриската земя, той вдигнал всички траки от Родопа до Хемус и от Евксинския понт (дн. Черно море) до Хелеспонта. Вдигнал и гетите, които живеели на север от Хемус. Според Тукидит Ситалк привлякъл и много от независимите траки (това са траките, които не влизали в състава на Одриската държава). Тракийските войски се събрали в град Добер и се готвели да нахлуят в Долна Македония, където властвал Пердика, чиито баща Александър бил подчинил племената във Вътрешна Македония, същинските македони и други. Те не могли да се противопоставят на огромната тракийска армия, която превзела много от градовете и принудили македоните да се затворят в укрепените си селища. Атиняните обаче не вярвали, че Ситалк ще изпълни договора и не му дошли на помощ със своите кораби. Тогава одриският владетел започнал преговори с Пердика. След това той разбил халкидците и ботиеите и опустошил страните им. Севт, който най-вероятно бил спечелен от Пердика, убедил Ситалк да се върне в Тракия. По неговото време Одриското царство е било на Балканския полуостров сила, с която са се съобразявали всички съседи. И може би думите на Маргарита Тачева от нейната книга „Царете на Древна Тракия” са най-точни: „Няма друг тракийски владетел, чиито дела да са намерили толкова силен отклик в съвременните му елински писатели.”(8) Много пише за траките и Ксенофонт. Цели страници от неговата книга „Анабазис” са посветени на тях и на техния цар Севт. Както и Тукидит, така и Ксенофонт описва походи, битки, съюзяване с договори и разкъсване на договори, пирове и празненства, преплитат се имена на военоначалници, селища, местности в големи разточителни разкази, които дават възможност да се уловят чертите на времето и хората. Ето бегъл разказ по някои редове. Ксенофонт се сражавал с халкидците и ботиеите и когато стигнал под Спартол и Ботика, изгорил техните посеви, стараейки се всячески да ги изтощи, но от Олинт се притекли на

7

помощ на пострадалите градове. Атинската конница била победена от халкидската. Брасида се притекъл на помощ на македоните и нападнали земите на Арабей. Нападнали и град Акант. По време на поход срещу трибалите умира Ситалк. Ксенофонт разказва за един от много споменаваните царе на траките. Севт станал с негова помощ цар и обещал да плати на гърците за това. Предложил им дори да воюват заедно с него, но нямал средства, за да им плати. Тогава Ксенофонт пак отишъл при Севт и уредил този въпрос. Управлението на Севт ІІІ пък се отбелязва от съвременните учени със строежа на новата столица Севтополис – град открит през 50-те години на 20 век от Д. П. Димитров при спасителни разкопки и публикуван от Мария Чичикова в двутомника „Севтополис”. Днес Севтополис се намира на дъното на язовир „Копринка” близо до Казанлък (9). Градът на Севт ІІІ е единственият изцяло проучен тракийски град, чието име става ясно от намерения Севтополски надпис. Пак по времето на Севт данъците в Одриското царство много се увеличили, започнало и сеченето на монети с образа и на самия владетел. Друг известен владетел е Котис І, чието име е гравирано на няколко от съдовете на Рогозенското съкровище. След смъртта на Котис І в Тракия имало трима царе, което улеснило действията на Филип, а след това и на неговия син Александър да подчинят тези племена. След похода си срещу трибалите Александър се насочил и към другите части на Тракия и подчинил гетите, а Котис ІІ, царят на одрисите, станал негов съюзник. Според Полибий, Котис ІІІ се сблъскал с Рим и бил победен. Римляните отвели в плен неговия син, но по-късно римският сенат преценил, че няма смисъл повече да продължава да враждува със Котис ІІІ и освободил сина на владетеля. След управлението на Котис ІІІ започнал упадъкът на Одриското царство, а по времето на Реметалк, около 45 г. сл. Хр. Тракия станала римска провинция. Тракийското население било ромеизирано, а след края на Империята, по времето на Византия то бива византизирано. През 7 век от новата ера избухнала войната с българите. Местното население избягало от Тракия. Тракийската държава обхващала огромни територии и събирала в себе си многобройни тракийски племена. Несплотени в единство, а често враждуващи помежду си, завинаги изчезнала от историческата карта на Европа. По същия начин неизвестно и загадъчно, както загадъчно и неизвестно се е появила. Кратките редове, извлечени буквално от писмените исторически известия на древните гръцки писания, категорично говорят за припознаването и отношението към тази общност наречена Тракия. (Подобни различни, многобройни, по-ясни или по-относителни сведения могат да се намерят в големия двутомник „Извори за историята на Тракия и траките”). В тях присъстват категорично и зримо не само различни данни за траките и техните земи, но и положителното отношение на „цивилизования” свят към света на „варварските” племена, към техните обединения и царе. (Към редове от древните източници ще се обръщам и по-нататък в моето изложение). За траките нямащи своя писменост, с която да разкажат своята история, щеше да се знае само от откъслечните и разхвърлени тук таме гръцки и латински съобщения, през които бегло преминах, ако техните племена не бяха оставили за бъдните поколения, погребани в земята и в

8

могилите, съкровищата и шедьоврите на своята култура и изкуство. По тях нашите историци и специалисти пишат историята на траките- основа за описание на тракийската култура.

9

Обяснителни бележки: 1. Хр. Данов – „Древна Тракия”, изд. „Наука и изкуство”, София, 1969г, стр 101. 2. Омир – „Илиада”, V, 461-2, „Извори за историята на Тракия и траките”, том 1, 1982 г., изд на БАН 3. Еврипид – „Резос”- трагедия, „Извори за историята на Тракия и траките”, Том І, стр. 128 4. Ксенофонт – „Анабазис”, ІІІ, 2 „Извори за историята на Тракия и траките” том ІІ 2002 г., стр. 23-24. 5. Херодот – ІV, 93, „История”, Държавно издателство „Наука и изкуство”,1990 г. 6. Херодот – „История”, част 2, кн. 5, 3 7. А. Фол – „Политическа история на траките”, изд. „Наука и изкуство”, София, 1972 г, стр. 26. 8. М. Тачева – „Цапете на Древна Тракия”, изд. „Агато”, София, 2006, стр. 64. 9. М. Чичикова – „Севтополис”, том І и ІІ, изд. на БАН, София, 1984 г.

10

ПРЕДИ ЗВЕЗДНИЯ Й ЧАС... Културата на траките. самобитност и влияния. Трудно би могло в няколко страници да се синтезира натрупаното вече познание за тази древна култура. Проблемите на нейното зараждане, същина, разновидност, особеност, стилистика, изобразителен език, символика и п.р. и п.р. съвсем не са малко. Изследвания, студии, дисертации, научни конференции, доклади, статии и съобщения за тракийската култура и изкуство в различните й дялове и жанрове, в същината и символния й език, са натрупани за един по-дълъг период, въпреки често полемичния им и спорен характер. Не бих могъл, пък и мисля, че не е нужно, да се спирам на едно или друго твърдение, на една или друга формулировка. Още повече че те са направени от големи и уважавани наши и чуждестранни специалисти. Някои от техните постановки и твърдения, които в една или друга степен са близки до моите схващания и мисли, намират място в изложението ми. Много е онова, което е открито, описано, систематизирано, осмислено. Но не по-малко е още непрочетеното докрай. Колко ли още интересно се чака от излаза на белия свят от земята на нови открития? Поне последните постижения на нашите археолози предвещават невероятно приятни изненади и откривателско щастие. Като всеки духовен процес, макар че тук се борави предимно с веществени материални паметници, явлението- тракийска култура- е сложно забулено във времето със загадъчност и тайни. Изясняването им естествено се променя с течение на времето. Ако се вземе днес нивото на проучванията на тракийската култура в сравнение с първите наченки на 19 век например, а и по-късно, ще се види какъв огромен път е извървян от най-простото към по-сложното. Дори само намерените много нови паметници са разширили обема, разнообразието на типовете, видовете, жанровете, което е довело и до задълбочаването на изследванията на специалистите. Натрупаната книжнина обхваща различни аспекти и тълкувания и смислова натовареност, достига се до нови хипотези и относителни истини. Те стават по-богати и разнопосочни. Разчитането обаче на нейните загадки, символи, знаци стоят все още със същата сила и сега пред вече утвърдената не само у нас, но и извън страната българска тракология. Както се установява, тракийската култура води началото си от последното хилядолетие преди новото летоброение. Нейният разцвет и по-зримо присъствие сред обществата на пределинистическата, и впоследствие и в самата елинистическа епоха е от края на VІ до края на ІV век пр. Хр., когато се създават и държавните обединения на тракийските племена и общественото устройство се подчинява на нови закони и изисквания. За културата на траките вече се знае и много, и малко. След значителните открития при археологически разкопки или при случайни попадения, натрупаното в музеи и лаборатории създаде доста солидни предпоставки за разгръщане на сериозна научна работа в направление към многообразието и многопосочността на тракийската древност. Чрез открити останки от тракийски селища, светилища, гробове, гробници и некрополи и наличието в тях на разнообразни предмети (части от въоръжение, съдове, украшения и прочие) картината на тракийското наследие вече става все по-богата и детайлирана. Броят на тези свидетелства от

11

Древността засилват ролята си на пълноценен източник за по-убедени твърдения относно обществения строй, относно религиозни и култови прояви, относно военното дело, относно начина на живот, относно художественото творчество. Казано с най-общи думи - земята разкрива постепенно разни тайни: за строителството - целесъобразно, с разни пространствени решения и художествено оформление; за усещането на живия човек за неговия земен свят и вярата му в отвъдния живот, за бита, обичайте и ежедневието на хората от онова време; за бойни оръжия, битови сечива, за разнообразни съдове, за украшения, които се превръщат днес в естетически ориентири при разглеждане на културата на техните създатели. И неслучайно сега, а до неотдавна недооценявани, много от тези художествени свидетелства блестят както в залите на нашите музеи, така и по световните изложбени подиуми събират възторжени погледи и интерес и добиват все по-голяма популярност и научен престиж. Светлиците на тракийската художествена култура, въплътени в архитектурни паметници от градове и гробници със стенописи в тях, в керамика, торевтика, монетосечене, запазени в подобър вид или полуунищожени, са немалко и разнопосочни. Едно дори изброяване, без никакви подробности, би било твърде дълго. Ако се разбере напълно и техния художествен език, ще се уловят още по-точно техните послания. Архитектурни пространствени решения, каменни облицовки, тавани и сводове, колони и стенописи; царски колесници, конски сбруи, юзди, ремъци, начелници; шлемове, щитове, копия, брадви; украшения в целия им диапазонвенци, обици, огърлици, гривни, апликации, фибули; златни и сребърни съдове – кани, ритони, фиали, гобелета, киликси, кантароси, кратери и други- колко обширен е обхватът на тракийската художествена култура. А „златото на Тракия” е една голяма тема, интригуваща и разработена не само от българските, но и от световни специалисти (Ив. Маразов и други). Местоположението на земите, населявани от траките, общественополитическият и икономическият живот, религиозните вярвания, обреди и обичаи поставят тракийските племена и обединения в контекста на развитието на обкръжаващите ги народи и държави. Последното хилядолетие преди нашата ера има своите сходни черти за много пространства и народи, макар и не съвсем еднаквото им развитие. Съседските взаимоотношения, неустановените в днешния смисъл на думата държавни граници, военни походи и стълкновения и завземането на чужди територии, търговски стокообмен, размяна на дарове, пътуващи майстори-занаятчии и прочие са все фактори за близост на едни с други. Някои от народите, контактуващи, общуващи и воюващи с траките, са отишли по-напред, или може би траките са закъснели в своето държавно, социалноикономическо и културно развитие. Но налице е неоспорима близост, която е предпоставка за по-големи и по-малки влияния, без това да омаловажава нивото на развитието на „по-изостаналите”. Тракийската култура има своето място сред четирите големи култури на Древността – гръцката, водеща не само със своите художествени постижения; персийската от времето на династията на Ахеменидите; халщадската и латенската на келти, и скитската с многобройни близки допирни точки с траките. Другите древни култури са „дали” от себе си на траките, а нима траките от своя страна не биха могли да им „дадат” нещо и особено на келти, илири, скити. Едва ли би могло да се отрече и наличието на такова проникване- въпрос за размисъл и доказване. Взаимопроникването на културите е нещо естествено и целесъобразно, но то не бива и не може да се тълкува в накърняване на самобитността на дадена национална култура, която има своя основа, характерност, изказ, послания. Затова и съществуват и самостоятелните изкуство и култура на гърци, на перси, на келти, на скити, на траки – със собствени особености и собствен облик, със свои върхове и специфика. А както се отбеляза, почти еднаквите икономически условия, близкият начин на живот, сходство в познанията за живота и човека, приближени и

12

преливащи се религиозни вярвания, ритуали и възлияния, със сродни, близки социологически функции, могат да предизвикат за живот родеещи се и същевременно собствени изобразителни стилове и сюжетни решения, образи, маниер на изказност. Налице са доста съществени разлики, така че не може да се сложи знак за равенство между тях. В научната литература е лансирана идеята (Б. Филов) за силно влияние на микенската култура над тракийската, която едва ли не е едно и също нещо, за варваризация на йонийските оригинали и схеми и прочее. идея. Има и твърдения на чуждестранни учени (А. Ростовцев, К. Йетмер, О. Крупников, А. Смирнов, Е. Минс, А. Мешкова и други), че тракийската култура не е нещо повече, а само клон на скитската, тъй като много от изобразителните решения са твърде близки, почти еднакви. Това твърдение има сериозни опоненти, чието мнение е, че по-скоро може да става дума и за обратното – за силното проникване на различни елементи от Тракия в Скития, както че и много от откритите по Северното Черноморие вещи или предмети, определяни като скитско наследство, са тракийски, попаднали там чрез внос от Тракия или като военни трофеи. Особено широко, и почти не търпящо съмнения и възражения, е поставен въпросът за сходство, влияние и художествена близост на тракийското и източното изкуство, (П. Аманри, Ив. Венедиков, Ив. Маразов). Историческите дадености на времето са твърде големи и силни и биха могли да спомогнат и за значителни художествени контакти и влияние. По това време персийската култура или известна като предахеменидска и ахеменидска, е ярко изявена и с разширено влияние по света. Тя привлича със своя блясък и разкош, присъщ на управляващите високи кръгове и царската власт на династията на Ахеменидите. Завоевателната им и военна дейност има широки параметри, с нея върви и „завоевателното” влияние на ориенталската култура. Както твърди Иван Маразов „За една културно-историческа общност, каквато са представлявали в Древността Тракия, Мала Азия, Иран, Скития. Общността на религиозните и идеологически представи на стила и иконографията в изкуството несъмнено разкриват приблизително еднаква структура на съзнанието и определят еднакъв начин на мислене. Отликите трябва да се разглеждат не само като резултат на етническите различия, но и като следствие от различното социално-икономическо развитие.” (1). Траките не остават извън внушенията на блясъците на това източно разточително изящество. На тракийската държавна и военна сцена вече присъстват тракийски царе (Ситалк, Спарадок, Севт, Котис, Аматок, Керсеблепт), които искат да скрепят своето господство и с въздействието на луксозни вносни и домашно изготвени скъпоценни предмети. Влиянието на ахеменидското изкуство върху тракийското се усеща в използвани традиционни мотиви и форми, трактовани по ирански образци при условията на тракийската действителност и светоусещане, при естетическия взор и сръчността на тракийския майстор – в местни ателиета или чрез пришълци- чуждестранни майстори. По-познатото и по-проучено предахеменидско и ахеменидско изкуство, както и недостатъчността на данни за тракийското, може би е дало основание да се даде предимство на изкуството на Ахеменидите, в ущърб на самобитното и самостоятелно звучене на тракийското. За радост развитието на българската тракология създаде условия да се разклатят съществуващите теории и да се заговори паралелно за ахеменидската и тракийската култура, поотделно и в културно сътрудничество. А това вече е естествено и нормално. Защото, както обобщава Иван Венедиков: „Тракия се намира на границата между Европа и Азия и тя е област, която свързва европейските култури с азиатските и присъствието на предахеменидски форми на различни материали, взети заедно със системата декорация в един тракийски вид, но с предахеменидска основа, не може да ни учудва. Всъщност трябва да приемем, че тези форми и мотиви, които не съществуват у другите народи в Европа, освен у тези, които са пренесени от самата Тракия, са проява на тракийското изкуство”(2).

13

Чрез високопрофесионален анализ проф. Иван Маразов изтъква неоспоримостта само на влиянията на иранското изкуство. За него съществуват „влияния” и „самобитност”. „За мен те [влиянията] са били несъмнен фактор в зараждането и развитието на тракийското изкуство, защото социалната еволюция, обичаите, религиозните и идеологически представи в Тракия са близки до иранските. Това не означава, че тракийското изкуство няма свой самостоятелен облик, напротив то е твърде хомогенно като стил и иконография и това е може би най-доброто доказателство за неговото своеобразие”(3). Взаимопроникването и взаимовлиянието на отделните култури не омаловажава стойностите на същността на културата на отделните страни и народи – на гръцката, на иранската, на тракийската, на келтската, на скитската. Те са в процесите на пределинистическата и елинистическата епоха, когато контактите са много силни. Особено по времето на Александър Македонски, когато се бележат и върховете на елинистичната култура. Близостта, породена от сходни причини и поводи, за които се спомена, представлява поле за творчески търсения и достигане до сходни решения. Но във всяко произведение на изкуството има нещо свое индивидуално, различно, неповторимо. „Ние се осмелихме да кажем мнението, че тъкмо тези паметници, които едни приписват на скитите, а други на траките, са всъщност произведения на тракийски майстори, които работят под силното влияние на Персия и на ахеменидското изкуство”(4). Произведенията на тракийското изкуство не поразяват само сега съвременните им съзерцатели. Те са впечатлявали и по своето време. Свидетелства, макар и откъслечни, има разхвърляни в историческите източници. Правили са впечатление и са намерили място в редовете за Тракия и нейните хора, без капчица съмнение, дали са тракийски. То би било забелязано, ако не е било така: „Понеже траките обичат пиенето и поднасят чаши”(5). Или „Гледам Резос, подобен на божество, стои прав в запретната тракийска колесница... Златен гердан опасваше игоносните шии на кобилите, които бяха по-бляскави от сняг. Върху раменете му блестеше златолепен щит с изображения”(6). Или: „Поднасяли са се немалко подаръци от злато и сребро, без да смятаме шарените и простите платове и други вещи”(7). Или: „Като пи наздравица, подари сребърна чаша и килим на стойност 10 мини”(8). Или: „Зестра пък взел две стада кулести коне, едно стадо кози, златен щит, чаша, украсена със слонова кост”(9). При създаването на държавното обединение на траките- Одриското царство (около V век пр. н.е), през неговото няколковековно съществуване, както се отбеляза, се засилва особено ролята на царя и неговата аристокрация. Тогава намират място и скъпоценните предмети и вещи като инсигнии на царската власт и величие. Затова свидетелствуват предимно писанията на древните автори, както и изследванията на много специалисти. Тълкуванията за разкритите съкровища у нас (Панагюрско, Вълчитрънско, Рогозенско и др.), водят до твърдението за засилената функция на предметите на лукса и разкоша. Тогава и тези предмети за ритуалите, бита и украсата придобиват най-ярките тракийски форми и иконография. Някои от тях са внесени чрез търговия или по друг начин – било пряко от Изтока, било чрез посредническата

14

роля на гръцки майстори, работили в крайбрежни или местни ателиета по източен маниер, съобразен с естетическото чувство, религиозно разбиране или битова потребност на траките. Разнообразни са формите на съдовете и украшенията. Декорациите по тях са, колкото сходни, толкова и различни. Различни елементи – растителни и геометрични, канелюри и лотосови цветове, фигури на богове и хора в различни пози или включени в движението на пространствения разказ фигури на реални и свръхестествени митологични животни, или части от тях, олицетворяващи цялото, разкрасяват тракийските предмети. Те имат своя художествена стойност, още повече че са решени често като самостоятелни хрумвания, а не само като влияния. Заедно съществуват с „търговските” вносни предмети, без с нищо да бъде накърнено тяхното самостоятелно излъчване. Начинът на изработка на творбите на тракийската торевтика е впечатляващ. Дори и в примитивността на отделни елементи не може да не се усети художественият усет на древните майстори. Може да не са били, и наистина те не са от ранга на гръцките творци, но с чувство за красота и хармония, с фантастични и странни виждания са одухотворявали и разнообразявали повтарящите се мотиви, вдъхвали са им живот и динамика, свързвали са ги в причудливи композиции в релефи, фризове, сюжетни разкази и пр. Разнообразни са стилистичните похвати на майсторите на торевтиката. За тях ще стане дума по-конкретно при разглеждането на предмета на темата ми – гобелетата. Но и сега може да се отбележи, че в техните решения се виждат черти от различни стилове изработка (надали античните майстори са разбирали каноните на тези стилове, но те са достигали в практиката до тях, намирали са свое отношение и решение). Затова съжителството на геометрични и флорални елементи, на схематични и реалистични зарисовки, не са подчинени на единно изискване, а представляват художествени детайли, всеки на своето място в пластичния рисунък в образа на творбата. За ролята, мястото и значението на тракийската култура има вече немалко изписани страници в българската научна литература. Изминат е вече оня отдалечен път на незабелязването и подценяването й, на отричане на нейната самостоятелност. Това не ще рече, че всички въпроси са решени, че всичко е точно и отмерено. Напротив споровете за съществуването и прецизирането на мястото й в световната цивилизация ще продължат и занапред между учени от различни школи и националности. Може би вече не така мъчително, защото натрупаният материал съвсем не е малък, изключително интересен е, а и всеки ден носи изненади, поразява със забележителни находки. А може би и по-трудно, защото към все още непълните отговори на много въпроси, ще застанат нови още по-сложни не само около „зверинния стил”, около тълкуването на живописването на отделни части на животинското тяло, относно вноса и местното производство, относно ателиетата, относно майсторите траки и пътуващи занаятчии и пр. и пр., а най-вече за цялостната концепция за тракийското изкуство като важна част от античното наследство на Югоизточна Европа. Пейзажът на България все още няма пълен дъх на старинност, характерен за Гърция или Италия, за Египет или страните от Азия, Южна Америка... Реставрираните руини от миналото са все още само интересни петна в пейзажа. Те обаче се разширяват постепенно от нови археологически разкопки. Мълчаливите тракийски могили със скритото в тях наследство имат какво още да променят в ландшафта на България. За да настъпи звездният час на великото тайнство на тракийската култура...

15

Обяснителни бележки

1. Иван Маразов – „Влияния и самобитност, или Иран и Тракия”, сп. „Проблеми на изкуството”, 1975 г., ІІІ, стр. 60 2. Иван Венедиков – „Предахеменидски Иран и Тракия”, Известия на археологическия институт, 1969 г., ХХХІ, стр 10 3. Иван Маразов – „Влияния и самобитност, или Иран и Тракия”. 4. Иван Венедиков – „Предахеменидски Иран и Тракия”, стр. 7. 5. Омир – „Илиада”, схолион към ХІ, 234, „Извори за историята на Тракия и траките”, том І, стр 43, изд. на БАН, 1982 г. 6. Еврипид – „Резос”- трагедия, „Извори за историята на Тракия и траките”, Том І, стр 129 7. Тукидит – „История”, 97, 1 „Извори за историята на Тракия и траките” том І, стр.283 8. Ксенофонт – „Анабазис”, 73, 27 „Извори за историята на Тракия и траките”, том ІІ, стр 41, 2002 г. 9.Анаксандрид – „Протезилай”, фрагмент 41 „Извори за историята на Тракия и траките”, том ІІ, стр. 159

16

ТЕЗИ ЧУДНИ ВАЗИ!... Тракий ските съдове. предназначение и функции В съкровищницата на тракийската култура, чиито паметни знаци, откривани по нашите земи, събирани и внимателно изучавани в течение на много десетилетия, се оформя по пътя на комплектуването и систематизирането големият дял на най-общо казано, тракийски съдове, които са битували в тогавашното общество. По вид, форма, функционалност, изработка те са твърде разнообразни и различни. Предназначението им е с утилитарен и религиозно-сакрален характер – обслужвали са вероятно както битови нужди, така, а може би предимно, и царски, религиозни и мистериални ритуали. Тракийските съдове са откривани в различни места от териториалната площ на сегашната българска земя, както и в Македония и Румъния, населявана по различно време от различни тракийски племена и племенни обединения. Сега, извадени от забвението, те заемат място не само в нашите музеи и хранилища. Известни в научната практика под обобщеното название „вази”, тракийските съдове са предимно сребърни и златни произведения. (Бронзовите екземпляри от този вид не влизат сега в обсега на нашето внимание.) Датират се някъде от последните десетилетия на VІ век пр. Хр. (има и по-ранни екземпляри). И насетне, т. е., времето, в което се маркира укрепналото и засилено присъствие на тракийските племена в историческия процес, когато се създават поголемите обществени обединения, когато съществуват тракийски държави, и по-специално Одриското царство. Ако се обърнем към културата и изкуството на други страни от Древността – Египет, Персия, Гърция и други, ще видим, че техният културен подем и разцвет също съпровождат подема и разцвета на самите държави. Силата на тракийското културно наследство също се свързва със силата на тракийската държава. Затова говорят и находките, дали тласък и за развитието на тракологията ни. Независимо от практическото си предназначение и приложение в бита и обществените отношения, тракийските съдове притежават и висок художествен потенциал, който ги превръща в произведения на изкуството. Съхранените творения по нашите земи, независимо от споровете и различните схващания дали са създадени от гръцки майстори, дали имат персийски влияния, дали са чуждестранен внос за тракийската аристокрация, осъществен по търговски или военен път, или са получени като дарове, дали са дело на дарбите на майстори траки, дали са намерени в погребални могили и некрополи или във вид на съкровища – независимо от всичко това те са наше скъпоценно тракийско наследство. То съдържа в себе си, макар и разнопосочни, често недотам ясни или забулени тайнствено сигнали за живота, обществото, идеологията, религията, светоразбирането и усета за красота на древните заселници по днешните български земи. И неслучайно те са правили впечатление и в Древността, свидетелства, за което се откриват в написаното от древни творци като Омир, Еврипид, Есхил, Пиндар и други. На историци като Херодот, Тукидит, Ксенофонт, на мислители като Аристотел и други. Без да са обект на самостоятелни описания (за съжаление на днешните специалисти, което би облекчило

17

главоблъсканиците при техните оценки), те се споменават в разкази за битки и срещи, и специално става дума за златни и сребърни съдове, които присъстват неизменно като атрибути в описаните събития и случки. Няма основание да не се приеме автентичността в наблюденията на древните автори. Тъкмо напротив. Те са неимоверно ценни и достоверни като означения и подробности за културните находки. Тези писания са единствените важни източници, по които, и на базата на откритията от земята, могат да се разработват теории за държавата на траките, за тяхната политика, битност, религия, мистериални култове. Тези сребърни и златни съдове са всъщност твърде луксозни изделия. Явно те са предмети от битието на тракийската аристокрация и техния предводител – владетеля. Такива предмети на лукса и разкоша се откриват и в наследието на сходни и окръжаващи Тракия страни и народи по това или от по-ранни времена. Естествено че не биха могли да бъдат притежание на „простолюдието”. Едва ли някой би си и помислил, че обикновеният трак, обработващ земята и живеещ в примитивни условия, ще сложи на простата си софра съдове и чаши от злато и сребро. А дали тези скъпоценни предмети са били използвани само при тържествени случаи, за да се демонстрира сила и престиж, или са били поставяни постоянно на царската трапеза, засега е трудно да се каже, макар вметката у Ксенофонт, че цар Дромихет, за да покаже своята скромност, на пира, който дава на Ксенофонт, на себе си и на обкръжението си наредил да се поднася в прости дървени съдове, а на гостите му гърци – в скъпоценни изделия. В източниците има поменато също, че траките са пиели в чаши от рог, но такива находки от онова време досега не са намерени. Сред съдовете има твърде много, които са свързани с пиенето на вино. Това са различни по вид, форма, големина, декорация чаши, които носят наименования: амфори, канички, ритони, фиали, киликси, кантароси, гобелета и други. Но те са натоварени и с други функции с важен символен смисъл – те се употребяват и в редица държавнически и религиозни ритуали, в мистериални церемонии и орфически култове. Тук ще потърсим някои общовалидни положения, в които се вместват отличителните белези на всички видове чаши и дават основания за изводи, направени след дълголетни наблюдения, изследвания , съпоставки, сравнения на много специалисти, на видовете, сред които са и гобелетата. Въпреки относителността на някои съждения и хипотетичните предположения, материята е трудна и се изплъзва от общите постановки, които уж са категорично установени. А често тези утвърждения след дълги изследвания и разсъждения са резултати на случайно щастливо хрумване, на фантастично изникнала мисъл, на мигновен проблясък. А защо „съдове за пиене – чаши?” Още в древните исторически извори, които, както се знае, са важни източници за опознаването на траките и тяхното съществувание, се съзират кратки като че ли случайно изречени думи, че траките са произвеждали хубаво вино от специални сортове грозде. Неговата слава се носела в съседните страни и чрез износа му: ахейски кораби пренасяли тежки вина от Тракия (според Омир); траките много пиели; гърците не пиели виното чисто както правели варварите, а го разреждали. „А, когато иска да пият от това сладко като мед вино, той напълваше една чаша от него, смесваше го с вода двадесет пъти по толкова и неизказано приятно благоухание се разнасяше от кратера”(1).

18

Тези и други вметки за пристрастеността на траките към виното не са резултат на случайни хрумвания. Явно това е съществувало зримо в бита, порядките и обичаите, в тържествата на траките и се е набивало на очи. Допускам, че това също не са преки впечатления от живота на обикновеното простолюдие в тракийското общество, което живеело разпръснато в малки поселищни райони, където авторите на текстовете не са имали възможност да надникнат. Още повече, че те пишат за траките по повод на значими събития като войни, дипломатически срещи, гостувания, пиршества и то на видни гърци, където са се срещали също със знатни представители на тракийската върхушка. И може би внушението, че траките са обсебени от виното, тази „божествена” напитка, се отнася предимно за обществото на царете и аристокрацията; и може би не само за празненствата, но и за делниците им, въпреки че има редове, които могат да се отнесат въобще за траките. Тези вмъкнати елементи в писанията, внасят колорит и особено своеобразно ухание. И слава богу, въпреки ироничното и високомерно често прокарващо се отношение, дори някъде пълно с презрение, тези редове съдържат важна информация в без това небогатия веществен и писмен материал, по който могат да се правят догадки за битността, социалната психология, религиозните и обществени отношения на траките. Бих желал да отбележа, че по отношение на виното у траките и свързаните с него сакрални и държавнически функции, с видовете съдове, които са битували около неговото използване, съм се придържал предимно към тезите и постановките в книгата „Траките и виното” на Иван Маразов. Неговата теория е всестранно развита, убедителна, детайлирана, че едва ли някой друг специалист би могъл да добави нещо съществено, а камо ли един завършващ студент. Тракийското вино имало високи вкусови качества и хубав аромат. И как би могло да бъде другояче, след като то се е родеело с Дионис, бог почитан и от гърци, и от траки, при всеобщо съществуващото мнение, че Дионис е с тракийски произход, а изблиците на неговото веселие и божествено опиянение, привличали така неудържимо. Според митовете и легендите един от най-почитаните богове на траките е Дионис. „Почитат единствено тези богове – Арес, Дионис и Артемида”(2). Дионис е неотделим от виното и ритуалите с вино, освен другите си „задължения”, отредени му в архаичното общество. Той е свързан силно с царската институция, и е определен като „царско божество”, различно по значение от гръцкото, което се е считало по-популярно сред народа. Пак според митовете Дионис е основател на тракийската царска династия. От неговия корен произхожда и жрецът-шаман Орфей. Образът на Дионис е запечатан върху различни антични предмети – в игри и танци, обкичен с бръшлянови клонки, лозови листа, седящ под лоза, отрупана с грозде, държащ в ръката си чаша с вино. Такъв се среща и в гръцката, и в тракийската иконография. Без виното, тази „свещена”, „божествена” напитка не може да се състои нито един религиозен или държавнически ритуал, нито едно възлияние на боговете. Тези основни действия в миторелигиозната същност на траките натоварват с дълбоко съдържание и смисъл съдовете за вино и по-специално чашите. Те са особен атрибут със специален статус. С тях, пълни с искрящо вино, си служат само божествено озарените, най-достойните, отличените и посветените в свещената сфера. Дълбокият смисъл на виното се открива в религиозните и обществени порядки. В някои от откритите гробни стенописи богинята-майка поднася чаша на царя, което бележи взаимотношението: богиня-цар. Чрез чашата се извършва свещеният диалог, който осъществява преминаването на божата искра в човешката същност на царя, превръща го според религиозните схващания на траките от смъртен знатен в безсмъртен цар-бог. И

19

утвърждава за обществото неговия божествен характер. Възлиянията, които царете-жреци (царете са често и жреци) и жреците-шамани, правят на специални церемонии и религиозномистериални култове, често и след тържествени пирове, са пищни и разточителни, за да умилостивят боговете, за да отразят и закрепят богатството, силата и благополучието на властта. Съдовете тук служат за приготвяне на свещената напитка и манипулациите с нея. Предполага се, че най-подходящи са били съдовете-вази в биконична форма (гобелетата имат предимно такава форма!!!) „Големите биконични чаши, намерени в тракийските погребения и съкровища, вероятно са имали предназначението да обслужват такива ритуали”(3). С такава чаша богинята, както се спомена, дава божествена сила на царя. С напитка в такава чаша се е „поливал” ритуалът, съпровождащ прехода на душата от едно състояние в друго, от земния свят в отвъдното, според религиозите закони. Чашите пряко се свързват при изпълненията на жреческите функции на царя. Те са в центъра на контактуването на царя-жрец с боговете, когато той се превръща в посредник, в медиатор между племето и боговете. Царското възлияние се счита за обреден акт на обмен между обществото на хората и боговете. В тракийските религиозни схващания участието на шаманите пък се определя като посредничество между земния живот и отвъдния свят. „Шаманът е... тип човек, който може да влиза в контакт със своите духове-помощници, за да извършва пътешествия в различни светове чрез техниката на екстаза, за да извлича от там похитената душа на болния, да черпи сведения за мястото на най-удачния лов, да измолва от боговете повече блага за своите съвременници”(4). Съдовете за вино и специално чашите у траките носят не един знак, не един символ. Те посредничат в осъществяване на функциите цар-бог, цар-шаман. Ще намерим такъв двупосочен смисъл и по време на царските угощения и пирове в размяната на дарове, в скрепяване на браковете и други, ще разкрием още страни от тяхната роля на инсигнии на царската власт и поведение. Особено място е отсъдено на съдовете за вино и респективно на чашите по време на царските пирове и царските угощения. Освен съобщенията и описанията в древните източници на тази голяма и важна тема в тракийското изкуство са обръщали внимание много наши учени и учени от чужбина (М. Мос, А. Горевич, Р. Липец, В. Иванов, А. Скафтимов, Е. Мелников, Ив. Маразов, Ив. Венедиков, Б. Филов и др.). Техните разработки дават възможност да се изградят убедителни теории, да се нарисува ярко и пластичноп картината на това необичайно и същевременно дълбоко разпространено явление в живота на висшето тракийско общество. От сведенията в писмените източници, особено за времето, когато съществува тракийската държава на одрисите, е описанието на царския пир от Ксенофонт. Този епизод, твърде голям, изразителен и разточителен, се цитира често в много научни публикации. От него а и от други съобщения за пиенето на траките, казано шеговито, може би би могло да се добие впечатлението, че тракийските царе са водили битки между два пира. Управлявали са земите си между две угощения, организирани в почивките на прехода между две свои резиденции! Но шегата настрана. Царският пир демонстрирал богатството, респективно мощта и величието на владетеля, а чрез това и внушението за силата на тракийската държава. Царският пир е своеобразно тракийско ритуално явление. Със своята пищност и наситеност с редица ритуални елементи, това явление е впечатлявало присъстващите и неслучайно е описвано от чуждестранните автори, често самите те – гости на пищните тържества. Пировете са ставали по

20

различни поводи и в различни места от царските владения- укрепени резиденции, сакрални селища, култови средища. При разглеждането им се добиват познания, които очертават щрихите от историята на траките и тяхната култура, дават познание за ролята на царя в държавата и за социалните отношения в нея. Главно лице в царския пир, в царското угощение е самият цар. Той е домакин и разпоредител на всички действия, посреща и угощава гостите. Сам е виночерпец, с което се подчертава дълбокият смисъл на неговата върховна позиция в събраното общество, а чрез това и над държавата. Като важно проявление в живота на аристокрацията, пирът бил привилегия само на подбрани хора от знатните кръгове, почетени с царската благосклонност и разположение. Това се приемало с благодарност и гордост. Пирът бил „ритуално средство за общуване между членовете на една социална група, той поддържа вътрешното й единство. Той е едно от средствата тя да съществува като такава”(5). На царските пирове уважаващо място се отрежда на чуждестранните гости- военачалници, пратеници на други държави и прочие. „Щом влязоха вътре, най-напред се прегърнаха един друг и по тракийския обичай изпиха рогове с вино”(6). Гостите биват приобщавани с внимание от страна на домакините, затова и така ги впечатлявали. От техните писания са останали и сведения за връчване съответно на дарове между двете страни, (в които се упоменават златни и сребърни чаши!). Гостите носят дарове. Дарове правят и домакините. Това е неписан, но утвърден закон у траките. Колкото по-важни са даряваните и дарителите, толкова по-скъпи и значими са даровете. А те са злато и различни предмети- златни и сребърни чаши, ритони, от които са пиели, замайващи със своя благороден блясък и богата декорация. „... претегли и взе два таланта злато, пък и два блестящи триножника и четири котела, също една прекрасна чаша, която тракийските мъже бяха подарили на Приам, когато той беше отишъл при тях като пратеник”(7). Царят е този, който получава най-скъпите дарове. Той е и този, който е най-щедър. Защото даровете отговарят на обществено-социалното положение на даряващия и дарявания. Колкото по-голяма и значима е личността, участваща в този „предметен” диалог, толкова по-силно е и отправеното послание чрез него. „Даде ми седем таланта от красиво обработено злато, даде ми още един кратер изцяло от сребро, а след това наля дванадесет амфори сладко неомесено вино, божествено питие.”(8). Като твърде важен и значителен дар се считало даряването на жена или даването на сестра или дъщеря за сключване на брачен съюз чрез царските сватби. „А на тебе, Ксенофонте, ще дам дъщеря си, ако ти имаш някаква дъщеря, ще я купя по тракийския обичай. Ще ти дам Бизанте за живеене, което е най-хубавото ми укрепено селище от тези край морето”(9). Даровете са предпоставки за създаване на дружески отношения, за сцепление на приятелство, за побратимяване и осмисляне на този важен акт. Те са обет за взаимопомощ във войни или други критични ситуации, за засилване на социални и държавнически отношения. „Побратимяването” царят скрепява с клетва и пиене на вино от рог или ритон. „И ще ги направя свои братя и сътрапезници, и участници във всичко, което успеем да придобием”(10). „За нас даровете са царска институция, възникнали върху основата на една царска универсалия – чрез подаръка се кодира динамиката на обществените отношения, чрез материалните му знаци тези отношения, построени върху идеята за обмяна, се регулират”(11).

21

Пирове има и при царските сватби. От древността има описание на пиршеството, което цар Котис прави на дъщеря си Ификрат. „... било нещо нечувано. Покрай агората, чак до кораба били наслагани пурпурни настилки. Пирували безброй мъже... Медните котли били по-големи от изби за дванадесет легла. А Котис препасан високо, сам поднасял чорбата в златен съд, а като опитвал виното от кратерите, той се напил пръв от пиещите... Зестра пък взел две стада кулести коне, едно стадо кози, златен щит, чаша, укрепена със слонова кост... Та казват, че Котис вдигнал в Тракия такава сватба на Ификрат”(12). Обобщението на даровете при царските сватби, определя най-точно вътрешния смисъл на това явление. „Чрез дара и брака се кодират вътрешни социални отношения, като знаците едновременно служат и за гаранция на новосъздадените връзки”(13). Пиршествата се организират и при царското коронясване в мистериалните култове; преди и след пира се правят и възлияния на божествата. Което ще рече, че явлението „царски пир” има и обществен, религиозен и социален смисъл. Важната роля на съдовете за вино – различните видове чаши- във всички ритуални действия, свързани с виното не търпи съмнение. Пък и какво ли тържество би могло да мине без тях? Те са в ръцете на пируващите, искрящи с „божествената” напитка. Преминават от едни в други ръце, натоварени с благородната мисия на посредници в ролята, която имат да играят. Вероятно на тези тържества в религиозните и царствени ритуали, въпреки че предимно са упоменати рогове, ритони, са участвали с някаква, може би не особено значима роля и гобелетата. Те влизат в определението „чаша”, излезли са от земята скромни и сдържани сред обкръжението на пищни и разточителни образци на тракийското изкуство и не може да не са имали свое място в ритуалните действия на траките. Както е известно, тракийските съдове като веществени паметници на тракийската култура, са откривани в различни точки на днешната българска земя – в могили или в други места. Надгробните могили у нас и сега са пръснати самотно или в по-големи групи на север от Стара планина и особено на юг от нея, самостоятелно или близо до открити останки от древни поселища, светилища и други култови средища. Интересно е да се знае къде са откривани чашите – дали в погребения в гробници и некрополи или са резултат на случайни щастливи попадения във външни с нищо неозначени места. В научната литература се говори за могилни находки и за заровени, погребани съкровища (Ив. Венедиков, Ив. Маразов, А. Фол, Пл. Иванов, Б. Николов, Р. Попов). Между двата вида има разлика, която се трасира най-вече от обема на вещите, събрани в тях, в подбора им, а оттам и в тяхната сакрална същност и предназначение. (При конкретното разглеждане на гобелетата ще бъде направено уточняване и на географското, и на ситуационното място на намирането им и къде е сегашното им седалище). Случайно откритите в земята или близо до вода (свързано с тракийски религиозни схващания), комплектувани тематично скъпоценни предмети, определени с научната терминология, „скрити”, „заровени”, „погребани” съкровища, според тяхната изключителна ценност и изящна изработка, се определят като принадлежащи на тракийски царе или на много високи аристократи. Те не биха могли да бъдат притежавани от неособено богатото земеделско население по тракийските земи. Видяхме, че древните съобщения за такива скъпоценни вещи, за размяната им като дарове, се отнасят до висшите кръгове на тракийската аристокрация – сведения за такива размени на дарове в средите на аристокрацията има и в древните летописи на други народи от индоевропейската група, към която се числят и траките, а това са народи, съседни или близки, сходни в общественото си и държавно развитие страни. Тези сведения

22

подсилват тезите на българските учени при търсенето на отговори на много неизяснени въпроси. Без да се навлиза в теориите, във връзка с находките от „скритите”, „заровени” съкровища, което би изисквало много време и място, бих се опитал схематично да открия една съществена разлика между „могилните” и „заровените” находки. Първите са атрибути предимно от царски погребения. Те са много по-разнообразни като съдържание и са предмети от житейското обкръжение на погребания- въоръжение, конски амуниции, сечива, украшения и естествено съдове. Поставени са там вероятно в съзвучие с философията за продължението на живота в отвъдното, в което напусналият човешкия свят да не чувства липсата на неговата атмосфера в отвъдното, където продължава неговият живот. Съкровищата са комплектовани от близки, сродни по вид и предназначение предмети, като бройките на отделните вещи често не са единични. Например Рогозенското съкровище съдържа общо 165 съда, от които 108 фиали, има канички, ритони и за съжаление само едно гобеле. Тези съкровища се определят като конкретно свързани с философията на царската идеология. Те са отражение „на системата от представи и ритуали, изграждана около фигурата на владетеля”(14). И е точно определението, че при погребенията главното е родовата зависимост, при съкровищата- идеологическообществената функционалност. Погледнато икономически съкровищата са много скъпи. Поради стойността на благородния метал, вложен в тях. Но не това е било същественото при определяне на тяхната стойност. Никъде няма дори загатване, че те биха могли да бъдат използвани с оглед на тяхната веществена цена. Защото на тях се е гледало като на изделия със сакрално значение, като атрибут на държавнически престиж, като инсигния на царската власт като нейна свещена връзка с божествената, от която произхожда или е в резултат на брачна връзка с богиня. Местата на заравянията на съкровищата узаконяват царската власт, слагат печат за собственост на дадена територия, очертават условно нейните граници. (Това е свързано с вярването, че царските земи се простират дотам, докъдето владетелят на кон е успял да стигне при обиколката си за един ден). При изравянето на съкровищата преди отново да бъдат скрити на друго място, царските права преминават към откривателя им. Тези разсъждения (Ив. Маразов) за причината , поради която са били заравяни съкровищата, са поправдоподобни и убедителни. Те имат по-силни и точни аргументи от други хипотези, че съкровищата са били скривани в моменти на угроза – войни, нападения и прочие, за да не бъдат ограбени от неприятеля. Или че са били военна плячка, която е скривана, та после да се намери и вземе отново. (Сигурно е имало и такива случаи). Както вече неведнъж беше споменато, става дума за предмети и предимно за съдове за вино, които са изработвани от скъпоценни метали. Затова няколко думи относно металообработката и техниката на изработване на съдовете не биха били излишни. Металургията е била известна на древния свят. Свидетелства затова са откритите край останките на древни поселища руини от пещи за топене на метали. Рудите вероятно са били докарвани от Атика, а е възможно да е имало и местни находища. Среброто се отделяло при топене на оловни руди, в които то е присъствало в твърде големи проценти (от 20 до 200 унции в тон олово). Вече пречистено, към среброто се прибавяли и примеси от злато, мед и ниско съдържание на иридий, за да се увеличи твърдостта и ковкостта му. Това се потвърждава и от изследването на П. Меяйерс на гобелето от Железни врата (15): „Ag – 99,7, Cu – 0,656, Au – 0,242, Jr –